silence tells me sectretly

everything

Докато ям бисквити на килима, си мисля за опита в живота и колко е хубаво да знаеш какво е усещането от ядене на бисквити на килима в полунощ. Редя наум разни преживявания и решавам, че трябва за няколко дена да преобърна навиците си и да започна да спя през деня, за да се събуждам свежа за вечерта. Трябва да знаеш какво е. Трябва да знаеш колко е сладко да се събудиш в три през нощта, като осъзнаеш, че ти остават още цели четири часа сън. Трябва да си усещал главозамайването от сутрешна цигара. Трябва да знаеш какво е да легнеш да спиш, без въобще да ти се спи, и какво е да легнеш, когато цял ден си вършил нещо тежко и пълноценно. Трябва да знаеш какво е да получиш смс в три през нощта и какво е да слушаш музика под звездите в три през нощта. Трябва някой да ти е липсвал до болка, трябва да си липсвал на някого до болка, трябва някога да си усещал обонянието си ненужно без нечий мирис и пръстите си излишни без нечия кожа. Трябва да си изпускал нервите си и да си крещял, когато най-малко си го очаквал от себе си. Трябва да си пял в колата като средностатистически американец, който отива за работа и се радва на живота заедно с радиото. Трябва да си давал пари назаем, трябва да си взелам пари назаем, трябва да си заговарял непознат, трябва имаш поне един белег. Трябва да си пускал нещо, без да си искал да го пуснеш, трябва да си се борил за нещо, въпреки че всичко и всички са били срещу теб. Трябва да си повръщал от алкохол, трябва да си плакал от радост, трябва да си чел книга, без да можеш да спреш, трябва да си въртял песен, без да можеш да спреш. Трябва да си свиквал някой да ти звъни толкова често, че да си припознавал тишината с мелодията, с която ти звъни. Трябва да си подарявал нещо свое на момента. Трябва да си бягал от вкъщи, трябва да си затръшвал вратата, трябва да си посадил дърво, трябва да си се возил на стоп (аз не съм). Трябва да си се изненадвал, трябва да си бил неочаквано дързък, трябва да си правил грешки, трябва да си правил прекрасни, сладко-горчиви грешки. Трябва да си бил развратен. Трябва да си бил уплашен и невинен. Трябва да ти е било толкова писнало, че да не ти се е искало да ядеш, трябва да си отслабвал, трябва да си напълнявал, трябва да си имал периоди на изолация, трябва да си имал периоди на разцъфтяване. Трябва да си имал някого, на когото знаеш, че можеш да разчиташ, и трябва да е имало в моменти, когато си се съмнявал има ли такъв човек, или не. Трябва да си мразил всички, трябва да си обичал всички. Трябва да си се разплаквал неудържимо, трябва да си утешавал някого, разплакал се неудържимо. Трябва да си казвал, че отиваш някъде, въпреки че си отивал на друго място. Трябва да си се молил с цялото си сърце. Трябва.
Трябва, трябва още хиляди неща. Трябва, за да се обогатяваме на усещания и гледни точки, за да доразвиваме мечтите си, за да изглеждат по-реални, за да ни е по-хубаво да живеем, за да ни се диша повече, отколкото ни се е дишало предния ден, за да се намираме в останалите, за да се свързваме. Трябва да знаеш какво е да гледаш есента през най-студения и нереален жълто-зелен филтър, да я гледаш отчаян с течащи сълзи по бузите, мислейки си за всичко и всички, но най-вече за упоени мъже и жени, които се целуват без задръжки на открито, за Уудсток и безкрайната болка по 60те с желанието да заспиш, за да решиш на следващия ден, че не познаваш нищо и никого и че нова лавина от усещания предстои. Но покрай интересния опит има и много bad experience, който понякога просто не можем да изключим в желанията си, защото те идват, придружени с хиляди причини, за които никога не сме си мислили в момента на представянето.

Аз знам какво е адски много да искаш да се измиеш, но в банята ти да има огромна хлебарка и огромна стоножка (не, все още не съм в Студентски град). Знам какво е да си обещаеш да не се пречупиш, а след това да нарушиш обещанието си. И знам какво е да не се пречупиш.
Играя на шах със завързани очи и ще рискувам с банята. Да ядеш бисквити на килима, не е интересно, но да си отвориш нов прозорец към света чрез пет бисквити, е безценно. Анкетата/щафетата - утре. New day, new experience.

And if you read me, read me, read me, then read me so good

Между нежността, неопетнената невинност, неразбирането и цинизма, между решението да замълча и избора да изръмжа. Някъде там, когато настройката ми към събитията и към живота въобще е откъсната от самите тях, се питам имат ли значение тези моменти и къде точно да търся проекциите им.

Защото понякога ми се иска да отрежа почти всички хора на света, чувствайки се малко виновно, задето изглеждам толкова рязка, дръпната и самоизолираща се.

А в тази нощ ще обърна гръб на поезията и на безнадеждния си романтизъм, за да се събудя чиста утре, за да опитам да изстържа всичките подкожни косми, гной и смачкани възглавници на света. Не ме питайте, не знам. Не знам защо паля филтъра и се усмихвам на непознати, не знам защо се чувствам социално апатична точно сега. Не знам защо нещото, което най-много искам в този момент, ме изненадва.

а когато запаля колата,
ще летим със попътния вятър
без въпроси, без отговори, боже
знам, че може, усещам, че може
да летим със попътния вятър,
да мълчим силно като актьори в театър,
без посока, без цел, без желания
без грозни позиции, без мнения, без очертания
с характерно присъствие, с огън, с чувство,
без игри, без да е рано, без да е късно
едноклетъчни, слаби, първични
без да сме грешни или прилични
ще летим и от време на време
ще те поглеждам, ще поглеждаш ти мене
обещавам, няма да съм празна ваза
ще падне от мен мръсотията,
както разядена кожа се свлича от проказа
ще пътуваме в нощ и във тъмно синьо
в светлините ще виждаме себе си,
прожектирани на есенно кино
ще спрем, за да си разделим цигара
и в дима й ще се упоим с чара
на това неочакващо състояние,
в което всяка схема е изтезание
всяко число, всяко закръгление
всеки довод, всяко обобщение
ще опитаме от всичко ново
ще пръснем мозъците си с олово
ще рискуваме, ще се хвърляме, ще сме смели
не защото вече всичко е позволено,
а защото, когато гориш и копнееш,
всичко е забранено
само наклон и само инерция
ще ни движат към плахото утро
за да започнем да чувстваме смътно
и ще се върне товарът в телата
ще се натрупа пак утайка в сърцата
ще ни пристегнат проклети желания
ще заглушат чистите ни дихания
ще станем сложни, многоклетъчни, сериозни
вглъбени в празнотата си грандиозна
ще се открият знаци, табели и маркировка
и ще започнем с живота фехтовка
докато паднем кървящи и драматични
със скорост, която от вените ще се стича
ще се предадем, с позиция, с мнение, важни
на тежестта на клепачите, под които очите са влажни
за да забравим как се живее
за да се оставим на нещо да ни владее
за да начертаем скица на своя собствен затвор
без дори да попитаме може ли в него да вмъкнем и малко простор
за да стане варовик утайката във сърцата
за да посивее кожата на лицата
за да се съберат парченцата пръснат мозък в едно
и за да знаем "защо", "как", "къде" и "какво"
за да се мъчим на всяка цена да създадем от някой миг красота,
без да можем да си позволим сама да ни открие тя,
за да регулираме всяко свое движение
така, че да пасне с нейното, неговото, тяхното измерение
за да загубим попътния вятър
и да бъдем бездарни актьори в театър.

she's my heroin(e)

Аз мога да я видя. Дръзка, на високи токове, мрачна и порочна, красива и смела. Тъмна и властна, своенравна.

Аз мога да видя как опира токчето на дясната си обувка в неговия гръден кош, без въобще да си помисля, че е прекрачила някаква граница. Аз мога да видя очите му и изпитателния му поглед. Мога да видя как поглежда нагоре с желание и с малко разбиране. Ще иска да й каже, че знае какво прави. Но ще предпочете да замълчи. За част от момента. За да го запази. Ще гледа с въпросителен поглед, който ще започне да се рони като пясък, докато не остане и прашинка от мъжкото му надмощие. Поглед, който ще жадува да превърне в подчинен, подчинен на нейната порочна мрачност, на очите й, на токовете й. Защото той ще иска да се подчини. Но ще знае, че не може.

Аз мога да си представя как тя го смазва със силата си. Без да го унижава. Как се прибира почти празна, по почти празните улици, осветени от дълбоко бездушните улични лампи. Но тя ще знае, че докато го прави, някой върви замаян, за да се прибере и да заспи объркан и безсилен.
Аз знам, че тя ще го направи както трябва. Аз знам, че тя ще усети малко от това, което ще усети и той. Аз знам, че тя ще е добра в действията си. Защото някога и тя е била там, на неговото място. Изкуството да дишаш.


(а днес бившата класна стая миришеше на първия учебен ден в живота ми. и това не трябва да остане пренебрегнато)

There's no one in town I know

Заради Селион Дион, заради "I'll be missing you", заради навика ми да си представям какво ще кажа на гроба на някого, ако умре, заради нуждата от статистика ще отбележа, че тази вечер няма да заспя с надежда. Ще заспя капнала от необяснима умора, ще заляза без текила, вместо да изгрея с нея, ще сънувам до изнемога, ще си тананикам някаква музика, ще се обвинявам в тотална забрава на всичко ценно за мен, ще се моля скоро да се махна от тази стая, защото, колкото и да я обичам, искам ново начало и е време да си имам друга стая. Макар и мизерна. Ще се моля.

Наум прехвърлям всичките си болки и скоро ще пиша за тях. Кейт Уинслет има синьо-зелени очи и червена коса в "Титаник".

Всичките ми първи братовчеди започнаха училище. Единият е в четвърти клас, другият в осми - ах, колко основополагащо. А момичето - в седми. За мен седми беше повратен.

Аз ще бъда в първи курс, повечето от приятелите ми също. А ако утре някой умре, последното нещо, което ще му бъда казала, е "Майната ти". Нека това си остане между мен и света. Майната му.

Само не умирай на 27, а аз няма да умра на 25.

so lucky, so strong, so proud

but everyone gets weak

България е много тъжна, много тъжна и неуредена, както му е редът. Гледката в девет без нещо към сградата на общината също е много тъжна - сякаш всичко е потънало в сив пушек. Улиците са тъжни, след като съм карала по тях по тъмно, а после се движа по тях без кола.

Доста неща са тъжни - и моите очи, и танцът на паяците, и всички онези мисли, които обхождат тишината, докато другите се пръскат от смях. И безтегловоността, която ме обзема и в която не мога да бъда тази, която искам да бъда, а тази, в която ме превръщат чувствата.

Забравила съм какво е да четеш и да се посвещаваш на киното. Понякога рисувам, рисуването ме успокоява и го обичам. Забравила съм какво е да мислиш. Оставила съм се на едно съществуване, в което живеят мисли, но някак твърде свободни и неповлияни от милионите фактори, които би трябвало да ги направят трезви и практични. Оставила съм се на емоции, чувства и достатъчно желание, за да ми е хубаво и за да усещам колкото мога.

Не знам дали водя изгубена битка и дали вървя срещу себе си. Знам, че е важно да държиш на това, на което държиш, и знам, че някога някъде важността му ще избие.

Не знам какви са мотивите ми и дали трябва да се откривам в разказите за изгубени каузи. Знам, че трябва да разбера. Чух, че "надеждата е добра закуска, но лоша вечеря", и въпреки това, не напук, а някак естествено след банята и умората си лягам с надежда. Да. Не от инат.

disease

аз ще напиша нещо - просто ей така. защото ме е страх и защото няма нужда да е дълго. просто ей така. се хвърлям на леглото. за да заспя дълбоко. за да ме събудят.

кой ме научи да съм такава? трябва ли да не съм?

When I asked your name you asked the time

В очите ми изгрява слънцето, някъде към два през нощта.

Без обеци, без пръстени, без нищо. Някъде към два през нощта. Някъде към два през нощта, когато вече е студено и всички решаваме, че не можем да спим без чорапи.

Някъде към два през нощта чакам светлинката да угасне и да остана единствено с онова чувство на сладко отчаяние или по-скоро на сладко осъзнаване.

Някъде към два през нощта, когато въртя заяждащия ключ в негодната ключалка и си диктувам наум "среден пръст за всички, които няма да прочетат това, което ще напиша, а всъщност бих искала да го направят. за останалите - нищо."

Някъде към два през нощта, когато си пускам Доорс не толкова защото ми се слушат те, а защото просто трябва ги пусна, ей така, по подразбиране към момента.

Някъде към два през нощта, когато събличам категоричността си и решавам някой да бъде непознат и непредсказуем.

Някъде към два през нощта, когато любимият ми мирис е започнал да заглъхва и се увивам в спомена по навик, без да си представям историята и смисъла му.

Някъде към два през нощта, когато разбирам, че с толкова сложности не бих се харесала на кратките и категорични хора.

Някъде към два през нощта, когато поглеждам надясно и виждам Буковски. Някъде към два през нощта, когато знам, че е по-добре да чета Буковски отново, вместо да пиша.
Някъде към два през нощта, когато писането не е жизнена функция, а жалка разсейка.

Някъде към два през нощта, когато се подсещам да запаметя нещо много важно. А именно. Че не е нужно да създавам текст само за да знам, че нещо някога е било, защото тези изречения не винаги имат тежестта, с която са били изградени. Не е нужно да ги подплатяваш с излишна важност. Може просто да излееш това, което прелива, и след време да си спомниш и да усетиш пъти по-ясно.

Някъде към два през нощта, когато, ако имах десет средни пръста, нямаше и десетте да са за вас, защото съм уморена и безсилна да играя.

Някъде към два през нощта, когато да направя крачка, ми се струва най-най-последната опция в списъка, за която съвсем на ръба се сещам. Точно защото е най-неподходящата в случая, може би ще се окаже и най-вероятната.

Някъде към два през нощта, когато не съм млада, но и не съм стара, не съм скучна, но и не съм забавна, не съм тъжна, но и не съм весела. Просто съм тиха.

Някъде към два през нощта, когато една приятелка има рожден ден. Честити 19, Деси :)

Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които ме познават, ще търсят сцени и неразказани истории в думите ми.

Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които трябва да видят, едва ли ще го направят.

Някъде към два през нощта, когато е около двайсет градуса.

Някъде към два през нощта, когато Доорс вече влизат не само по подразбиране, но и защото са нужни, бавни и спокойни.

Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да откриваш нови светове чрез музиката и по най-прекрасния начин да се изумяваш от това.

Някъде към два през нощта, когато не ми се занимава с това да прочета какво съм написала, но през някакви секунди се сещам за още и още неща, които трябва да спомена.

Някъде към два през нощта, когато съм убедена, че обичам да рисувам, и когато трябва да отворя един шкаф или едно чекмедже, за да взема любимия си тефтер.

Някъде към два през нощта, когато се сещам, че всичките ми лични вещи са до болка лични и че в тях винаги има нещо, което не трябва да бъде видяно. Компютър, телефон, тефтери - всичко.

Някъде към два през нощта, когато съм прозрачна и пълна с тайни едновременно.

Някъде към два през нощта, когато не знам какво ще направя с едно много малко и скромно несбъднато желание, но знам, че го искам.

Някъде към два през нощта, когато не съм сигурна как да формулирам всичките си желания и когато не знам кое от тях е най-желано и най-нужно.

Някъде към два през нощта, когато с всеки следващ натиснат клавиш усещам как потенциала на нощта отлита. Когато с всяка песен надеждата ми се връща. Бегло.

Някъде към два през нощта, когато започвам да забравям какво съм искала да кажа.

Някъде към два през нощта, когато все пак се връщам към онзи мирис, за да го открия, но той май наистина липсва.

Някъде към два през нощта, когато знам, че има хора, които, без да знаят, влияят по много по-осезаем начин, сравнени с онези, които се опитват.

Някъде към два през нощта, когато съм статична и почти безобидна.

Някъде към два през нощта, когато се връщам съвсем малко назад във времето и се виждам почти тъжна, по почти банална причина, по почти тривиален начин. И ми се струва в реда на нещата.

Някъде към два през нощта, когато очите ми мъничко парят, когато някой ден, скоро..

Някъде към два през нощта, когато знам, че спра ли да пиша, ще остана с лошата тишина. И с музиката. А може би и с Буковски.

Някъде към два през нощта, когато в главата ми изникват произволни моменти от непроизволни вечери.

Някъде към два през нощта, когато знам, че частично съм обременила и още някого.

Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да си в самата сърцевина на каквото и да било. Освен в тази на тихото очакване.

Някъде към два през нощта, когато ми се иска да мога, точно както преди няколко месеца (или по-скоро преди почти година), да се вдъхновявам и да ме боли от на пръв поглед дребни неща. И да си изпиша пръстите до кървене заради тях.

Някъде към два през нощта, когато виждам колко много неща се случват някъде към два през нощта и се учудвам.

Някъде към два през нощта, когато имам нужда от най-подходящата песен на света.

Някъде към два през нощта, когато не знам коя е тази песен.

Някъде към два през нощта, когато "някъде към два през нощта" е пътеводната светлина и спасението. Пътеводната светлина, която ми напомня, че е добре да имаш идея, отколкото винаги да искаш да кажеш и да направиш всичко.

Някъде към два през ношта, когато не знам къде ще му излезе краят на нощта.

Някъде към два през нощта, когато се топля с почти мъртва вещ.

Някъде към два през нощта, когато не искам да е тихо, но и не мога да живея с прекалено голям шум.

Някъде към два през нощта, когато се виждам в тоалетната на едно кафене, в която решавам тази вечер да повярвам в една донякъде тъжна истина. Донякъде предизвикателна. Донякъде достойна за презрение. Защото тези неща изглеждат малко грозни, когато ги превърнеш в цел.

Някъде към два през нощта, когато няма какво друго да направя. Някъде към два през нощта, когато няма е правилно, дори да направя още нещо.

Някъде към два през нощта, когато се чувствам отдалечена от любимите си места в антиреалността.

Някъде към два през нощта, когато ми се повръща от дълги и неразбираеми намеци.

Някъде към два през нощта, когато не искам да съм луда, но искам да искам да съм луда. За да помня нощта като онази нощ, в която някъде към два през нощта съм искала да съм луда.

Някъде към два през нощта, когато си спомням за стария си телефон.

Някъде към два през нощта, когато всичко, за което съм мислила предишната нощ, малко преди и някъде към два през нощта, ми изглежда далечно от сегашния момент.

Някъде към два през нощта, когато продължавам да не се сверявам по нечий часовник. Когато искам да се сверя, да се приближа, поне с няколко минути. Нищо, че на света има различни часови зони.

Някъде към два през нощта, когато не вярвам, че някой е длъжен да ме разбере дори когато се опитвам да се изразя на японски, защото съм аз и трябва да мине през всичко, за да ме разчете.

Някъде към два през нощта, когато едва доловимо обвинявам себе си в прекомерно усложняване.

Някъде към два през нощта, когато разбирам, че имам още малко за казване.

Някъде към два през нощта, когато няколко човека не са ми ясни, но останалите - да.

Някъде към два през нощта, което е достатъчно.

Някъде към два през нощта, когато го написах толкова пъти, че се чудя правилно ли е навсякъде.

Някъде към два през нощта, когато знам кои думи и конструкции на изреченията изпозлвам най-често.

Някъде към два през нощта, когато искам да се изненадам.

Някъде към два през нощта, когато идеята да се изненадам нараства толкова, че започвам да вярвам, че в края на този текст ще открия нещо ново, някакво решение, някакво израстване в усещанията.

Някъде към два през нощта, когато се презирам, но и трябва да мина през това, за да е друго.

Някъде към два през нощта, когато не знам какво следва - затова и не спирам.

Някъде към два през нощта, когато вмъквам още и още, където реша.

Някъде към два през нощта, когато споделям, че винаги си мия ръцете, преди да започна да правя нещо важно за мен. Но сега ръцете ми миришат на цигари.

Някъде към два през нощта, когато си пускам саундтрака на "Once" и усещам топлина. Най-накрая, разтопявам статичността в чувствата. Най-грешният саундтрак.

Някъде към два през нощта, когато "When your mind's made up" и "Please, please, please, let me get what I want" имат нещо общо. Нещо общо, свързано с мен.

Някъде към два през нощта, когато не спирам да съм педантична в отношенията, в които съм педантична.

Някъде към два през нощта, когато ми липсват текстовете без отделни абзаци.

Някъде към два през нощта, когато ме е гнус да се чета и да се цитирам, без другите да знаят, че цитирам себе си.

Някъде към два през нощта, когато не искам да откривам нищо ново, но знам, че може би трябва да рискувам. С някоя песен.

Някъде към два през нощта, когато след две минути ще направя един час слуашана музика на пряснопреинсталирания Уиндоус.

Някъде към два през нощта, когато не впрягам ума си докрай, но ще започна. Ще си вкарам живот венозно.

Някъде към два през нощта, когато знам, че когато съм жива, се чувствам добре, защото имам контрол над нещата. Когато знам, че това може да е по-опасно в този случай.

Някъде към два през нощта, когато сутринта не ме плаши, но нощта е безкрайна с всичките си невъзможности.

Някъде към два през нощта, когато открих какво мога да кажа чрез музика.

Някъде към два през нощта, когато взех едно малко решение.

Някъде към два през нощта, когато не чувам звука, който искам да чуя.

Някъде към два през нощта, когато не успявам да надделея и отново да стана категорична. Но поне знам, че съм някаква, а не никаква. А вече е 02:10. Към два през нощта.

18

В главата ми се прескачат сцени от миналата есен и най-вече онази светлина, която намирам настанила се в стаята, след като се прибирам от училище, през първите училищни дни. След това се сещам за една блуза, която едва ли бих облякла отново някъде навън, после за стъпaлата, при които ходехме да пушим, после за едно барче, където се събираха куп хора, с които иначе не бих се събирала. Сещам се за една вечер преди почти година, в която гледах луната и ми приличаше на човек, разтеглен в глух нещастен вопъл.

А вече официално е септември, официално ми остава един месец до пребиваването в София и Софийски, до всички неподозирани, ама наистина неподозирани вълнения около новото. Представям си, представям си както винаги, но този път не така смело, дори не искам да опитвам да съм прецизна. Представям си малко от себе си, ще стана още по-различна, представям си съвсем хаотично, така и пиша, така и блъскам картините от съзнанието си в този текст, който някога ще ме спаси или ще ме накара да повярвам, да. Представям си новия си сешоар, който се надявам все някога в този живот да купя, представям си косата си дълга, бяла стена и тръбите на парното, софийското небе и моята тъга по всичко и всички. Ще пиша смс-и, когато стане прекалено трудно, ще се пречупя някой път, няма как, но знам и, че ще ми пишат смс-и по поводи и причини, усещам хората и тяхното туптене и пулсиране. Виждам светофарите и моето сутрешно лошо настроение, предусещам ставането много рано, виждам как паля колата, как тръгвам, как паркирам, как седя на първата банка, как виждам новите хора, как те виждат мен, как съм стресирана и натоварена, дори да не правя абсолютно нищо наистина натоварващо, как разлиствам преснимани учебници, които изглеждат адски непривлекателно, как се прибирам, как заспивам, как, как, как - боже, колко е близо. Това обаче наистина не го осъзнавам. Не мога - няма как.

Не смятам да призовавам хора и събития с думите си, с мислите си. Чувствам се толкова сложна и напластяваща. От страшно много време не съм се оставяла на абсолютния, наивен, детски, аматьорски произвол. Защо е празно тази вечер, може би ще разбера, след като се опитам да си представя кое е нещото, което би я променило, и кое не е.

А е толкова студено, толкова. Затова ще се опитам да поставя начало на музиката, на изкуството и на изкуството в това да се наслаждавам на фетишите си сама. Напоследък не съм спирала, а утре пак ще съм гладна. Уморена съм и ми се спи, спи и сънува, часът е 02:02, желание, разбира се.

Хареса ми да пия джин и да се прибера омаломощена в хиляда часа, но всичко това мина и не знам дали ще се случи, но не мога да го изградя в главата си реално - как се прибираме от новите си домове през късния октомври и прекарваме голяма част от вечерта на някое скрито място. На гърба на някоя детска градина, ня някоя пейка, в някой парк. Ще е толкова студено, ще треперим. Като една вечер, пак беше септември, беше отдавна, а аз имах син анцуг, била съм малка, малка съм била, но ми беше уютно, а у нас сигурно затворена е била тежката есенно-зимна врата, докато вятърът е брулил дебелата мрежа на пролетно-лятната. Лятото умря, ще сменя песните, с които някои от близките ми ми звънят, ще слушам Моби и нова и депресираща музика, ще се мъча да заобикалям дупките по пътищата, когато е мрачно, няма да имам нужда от климатик и ще си мисля, че в действителност карам през септември. Нямам сила да формулирам какво искам от есента. Така сладко е да се оставиш. Да пуснеш всичко и всички. За малко.

Бъдете без мен. Аз искам да се наспя и да се намълча. Нещо липсва. И не си представям как седя статично и просто заживявам с липсата.

Лека нощ, не ме разбирайте погрешно.

you know that i love you, boy, hot like mexico

Свалям стъклото, а вятърът шиба в косата ми, тя пък влиза в устата ми, нищо не се чува, както трябва, и решавам да вдигна стъклото. Малко по-късно вдигам и скоростта, убеждавайки се, че наистина е наркотик, и разбирам, че времето, преди да започна да карам, е малко тегаво, но тръгна ли веднъж, цялото притеснение, заседнало в гърлото ми, се стопява. И карам, карам, карам. Понякога минавам през дупките, понякога успешно ги заобикалям. Важното е, че имам една масленозелена машина в ръцете си, подвластна на моята воля, която се движи, движи, движи. Която лети. Която отлита с въпросите и тъй нататък. Която отлита заедно с мен.

Карам и минавам покрай последните изтерзани стонове на панаирната музика. Още снощи се сбогувах с навалицата, малко преди да съм се подразнила достатъчно от нея.
На сутринта съм скапана, толкова нощи прекарах навън, че не мога да си представя какво е да се прибереш рано и какво ще е да нямам желание да се прибирам късно.
Затова няма да изпусна последните си среднощни моменти като постоянен жител на този малък, сив и северозападен град и напук на иначе вярната теория, че понякога е здравословно и ободряващо да изчезнеш, аз ще се дисоциирам до последната молекула тук, докато все още имам време.

Достатъчно са новите неща в живота ми, но въпреки това аз искам още и още. Ненаситна съм да откривам и заговарям, и то не само когато съм пила джин. А всъщност джинът, примесен с лятото, промените, хората, скоростта и всичко, което трябва да бъда и мога да бъда в рамките на по-малко от месец, е може би една от причините да се чувствам почти глупава и занемарила предишните си интелектуални приоритети.

Интелектуални приоритети. Или майната му. Защото ми се прииска да съм точна, ясна и категорична като мъж. Да мога да блъсна вратата в лицето ти, да мога незаинтересовано да промълвя "Не ме занимавай", да извикам "Остави ме на мира", когато някой лази по нервите ми, да не лазя по ничии нерви, да съм способна, когато съм завъртяла прекалено много кормилото, да го изправя. За да поддържаме баланса, за да не залитаме, за да не убием тръпката, за да не загубя любимата си игра.

Харесва ми да сравнявам взимането на високи тонове в пеенето с взимането на опасен завой. Харесва ми да сравнявам прекрачването на границата с прекаленото въртене на волана и ми харесва да си мисля, че когато се върна на дистанция, която ме кара да се чувствам достатъчно близо и достатъчно далеч, достатъчно позната, но и достатъчно нова, съм изправила и съм където трябва - на пътя.

Харесва ми да се радвам на малките неща и от тях да съм способна да градя малко по-големи, големи и наистина големи. Харесва ми да се чувствам пораснала и ужасно млада. Харесва ми да съм ужасна по начина, по който съм ужасна, и се страхувам, че ще страдам заради това, но ми харесва да вярвам, че причините ми да пръскам сладко зло, ще ме оправдаят пред света и пред този, който има властта да ме съди.

Харесва ми да се опирам на новата си червена кожена раница и да ям, когато съм наистина гладна. Харесват ми чесновият сос, доматите и краставиците в дюнерите. Харесват ми срещите с разни хора на разни места, харесва ми близостта, харесва ми заигравката, харесва ми хладният въздух късно през нощта, харесва ми това, че мога да дърпам конците на живота си, и това, че понякога не знам какво ще се случи, което е прекрасно.

Харесват ми дълбоките погледи и погледите през другите, опората и движението, динамиката. Харесва ми да имам черна връзка на врата и да не завися от никого. Харесва ми дори тежестта на умората, която ме кара да се хвърля на леглото безсилна. Толкова уморена, че да не мога да се възпротивя на светлината от сивата улична лампа и на студа, на дрехите си, на тъмните си изтощени клепачи.

Харесвам ми да експериментирам. Харесва ми, когато говоря и гледам просто някого и същевременно знам как някой друг, вероятно по-важен, също слуша.

Харесва ми идеята за завръщане в началото, обединена с идеята за продължение и "пътища, движение, промени". Харесва ми да се отклоняваме, да разбиваме графика на вечерите, макар и с малки крачки, харесва ми да виждам как хората разбиват графиците на очакванията и представите си за себе си, харесва ми да съм участник и свидетел на промяната. Харесва ми да смятаме числата на живота, да говорим за нумерология и астрология. Харесва ми да нося по две връхни дрехи в червената си раница, едната от които не е за мен. Харесва ми да знам, че някой ще прочете това, което пиша.

Харесва ми да вярвам, че освен всички нови хора, които ще намеря, ще се хвърля и в значителен брой стари, неоткрити досега.

Харесвам червеното и сочните устни, изтезанието чрез мълчание, страданието. Харесва ми тази болка, която мога да причина. И не защото просто нямам друг избор, а защото понякога ми харесва да съм грешна и безразсъдна, харесва ми да се оставя на порива, подминавайки всички укори и лоши погледи. Подминавайки другия в цялата история, подвластна на своята воля и своя усет за движение по пътищата.

Да изградиш култ на недостатъците и предимствата си и от него да дърпаш конците. Да пишеш, сякаш това е едно от всички неща, върху които някога си искала да сложиш алчната си ръка. Да не те е страх да си смела, да затвориш очи и да се окажеш нова, непозната и вълнуваща. Готова за откриване. Харесва ми.

an excuse for nothing

Променяш нещо. Просто някаква промяна. Подстригваш се, боядисваш се, сменяш си ника, купуваш си нови дънки, започваш да тичаш всяка сутрин/вечер, започваш да пиеш/спираш да пиеш алкохол, започваш да пушиш цигари/отказваш цигарите, напълняваш, отслабваш, отчайваш се, обнадеждаваш се. Нещо в теб се променя. Нещо в теб става друго и ти се подпираш на него, вярваш в него, превръщаш го в символ и го оставяш да те води.

Аз карам кола. Карам кола и гледам в пътя. Карам кола и е хубаво. Понякога ме е страх и ще ме е страх още повече. Но е хубаво. Единствената стабилна основа.
Аз карам кола и я усещам. Карам кола, готова да ми викат. Карам кола и отивам някъде. Карам кола и започвам да усещам влечението към местата. Започвам да забелязвам красивите гледки и отбивките. Започвам да разбирам. Поне малко.

Карам кола и слушам няколко песни. Карам кола и слушам Деймиън Райс. Слушам Деймиън Райс и ми се иска да пея и свиря песните му. Слушам Деймиън Райс и се откривам в текстовете му. Слушам го и си представям как наблягам на тези части, които ще бъдат очевидно и отчетливо осезаеми и за другите. Правя грешки наум. Чупя се наум. Унищожавам се във въображението си. И ми е хубаво.

Спя, закусвам, решавам листовки, карам кола, прибирам се към осем-осем и половина, влизам в банята, излизам от банята, обличам се, излизам, виждам хора, пия алкохол, виждам още хора, играя шах без шахматна дъска, прибирам се, пълно е, празно е, по-скоро празно, най-вече празно, от време на време осъзнавам лятото, осъзнавам и времето, в което съм, важността му, както и на това, което предстои. От време на време поглеждам отстрани. Рядко.

Сега ме побиват тръпки и не съм сигурна дали е защото съм уморена, или защото ми се спи, или пък защото се чудя как да избягам. Сега ме побиват тръпки и се чувствам не самотна, а сама. Сега съм застанала на границата между два свята и се чудя в кой да се хвърля. Сега - аз срещу всичко и всички, аз срещу себе си, аз срещу правилата за оцеляване. Сега.

А преди малко беше толкова тихо, че за да пробия тишината и за да избягам от потока мисли, бях прехапала устната си толкова силно и не исках да знам за нищо друго съществуващо. Забравила съм какво е да мислиш. Заживях с ударите на сърцето си. И не ми трябва оправдание.

Heaven

Преглеждам текстовете си и не откривам нищо, което да крещи "любов" без недомлъвки и увъртания. Само черновите умеят да го правят, но дори и те не ми стигат в момента.
А ми е страшно нужно да открия някакъв стар текст, който даже да не помня, някакъв стар текст, пропит с толкова болезнена искреност и любов, изкарващ на показ всичко, скрито между редовете.

Трябва ми някакъв стар текст. Не сладникав разказ, а момичешка изповед, страница от дневник. Той ме докосна, аз потръпнах. Цял ден ме гони мирис на парфюм. Припознавам шумовете със звънене на телефон. Трябва ми изповед, освободена с чиста наивност.

Толкова сериозно ми трябва и се боя, че най-ефикасното и бързо решение ще е да затворя очи и да припадна в бездната на откровеността, на смешната конкретност и болната романтика.

Искам да знам за всеки един стон, всеки един гърч, всеки един спазъм, сладък или горчив, всяка една въздишка, всяко едно самотно прибиране, всяка една пауза в тишината на нечие дишане, всяко едно бързо заспиване, преди което съм лежала на килима и съм трептяла, упоена от неизветрелите усещания на вечерта - искам да имам всички тези фрагмемнти документирани. За да знам, че съм живяла.

Искам да не забравям как сънено-нежна съм се давила в недостатъчност, но и съм знаела, че няма накъде повече моментът да се опъва. Искам да помня всяко едно небе, всяка една вечер, искам да знам каква е била влажността на възхуда, искам да знам поне някаква част от диалозите, които сме водили, искам да се чувствам така, както съм се чувствала тогава, искам да си спомням за мислите си, искам да преживявам отново. Искам да не ги изгубя. Всички тези пъти.

И по този повод - сега, в 05:03 сутринта, на рождения ден на Мадона и един приятел, аз седя на черния огромен стол, търсейки себе си в монитора. И знам, че пиша точно защото съм жива.

Просто исках да го отбележа, за да не се проклинам някога, че съм пропуснала най-красивото.

Но е невъзможно да пишеш за него. Нищо не знам.

Кой те научи да си искрен?

Кой ме научи да обичам?

Въпроси слагам там, където не искам да има точки.

One of these mornings

Ако се облегна назад и се оставя на музиката, а пръстите ми се оставят на придобития рефлекс, ще успеете ли вие, всички, които ме четете, да усетите как музиката нахлува в съненото ми съществуване и как ми е абсолютно достатъчна?

Искам официално да съобщя, че на около трийсет сантиметра от мен се жълтее корицата на "Гъливер и други приказки" на издателство "Гема", за което съм ужасно благодарна на едно момиче. Последната картинка в тази книжка беше причината да стана страшно досадна в търсенията и питанията си, но важното е, че сега мога да ви покажа това:



Повече от не особено добрата снимка просто не бих могла да обясня, но и не ми се иска да се занимавам с каквито и да било обяснения, защото само се обърквам. Изпълнено желание, детска носталгия, неочертан спомен - любовта към неразбираемото.

Дрогирах се с някаква шоколадово-кофеинова напитка и съм 1% разочарована, но това са просто щрихи, щрихи, щрихи.
Карам кола и ми харесва. Карам кола и се страхувам. Сънувах как виждам голо женско тяло на стара жена, а след това излязох на терасата, за да плюя от погнуса. Сънувах как ще пиша за това и как ще започна да пиша като мъж.

Ще стана кратка и категорична като мъж, а през останалото време няма да си позволявам да пиша наум - ще онемея и ще оглушея наум. Ще изгубя сърцевината си и ще създам нова, а всички, които не биха искали да чуят моя намален докрай вътрешен глас, могат да си ходят, няма да ги спра.

Как бавно ми се гасне във вечерта, а дори не мога ясно да си представя какво точно искам и очаквам от тази вечер, в която бавно ще гасна. Искам просто да заспивам и да не трябва да се прибирам. Искам с магнетизма, който дърпа клепачите ми надолу, да дърпам и всички хора, които ми трябват. Искам тежестта на тишината да се сипе върху мускулната ми треска и върху ниското ми кръвно. Искам да не ми се налага да казвам каквото и да било, искам да не трябва с погледи да се превеждам, искам просто да съм в себе си и да не ме интересува, искам да руша с мълчание, унасяне в дълбок сън и апатия.

Забравям за очите си, устните си, погледа си, косата си, кожата си, усмивката си, ръцете си, гласа си, докосванията си, тялото си - забравям и заспивам, за да се нашмъркам точно с тях. Забравям за лошите си желания, забравям за липсата на желания, забравям за желанието да се намълча на всички, забравям за онези погледи, които неистово исках да изпратя някъде, забравям за суетата си, забравям за навиците си, забравям за успокоението си, забравям за колата, забравям за острите завои, забравям за четирийсетте километра в час, забравям за страха преди и неосъзнатостта след, забравям за заключването, за закъсненията, за касовите бележки, за жегата, за цветовете, за дрехите, за ароматите.
Искам да съм само бяла кожа. Искам да спя гола и толкова. Искам да изкрещя, но не искам да съм истерична. Искам, когато е толкова близо, че вече всичко е ясно, да се обърна на 180 градуса и да оставя само прах след себе си. Това е опит. Като китарата, като рисуването, като обичането, като съществуването. Божествено е да опиташ да се завърнеш.

Май преминах в друг левъл.

i want to be.

Хей, младеж.

Where were we?

Спокойна съм, а часът всъщност е 4:25 след полунощ, което означава, че скоро ще се съмне и че очите ми ще смъдят ужасно много на сутринта.
Спокойна съм и не страдам от факта, че не стигам до някакъв извод, че не излагам в този блог истината за живота и всичко останало, че не разказвам за нещата, за които някога съм искала да разкажа.

Сънувах отраженето си в един прозорец, пропит със светлината на залеза. Сънувах отражението си, което ме съблазняваше.

Една приятелка загуби ценна вещ, а малко по-късно отново я намери. В такива моменти не ми пука, че имам чуплива коса, която се начупва още повече, когато въздухът е влажен.

Ще се хвърля на хлъзгавите розови завивки, които са симпатични, но за сметка на това не задържат никакъв хлад по себе си. Ще се хвърля и ще спя. Нито знам какво ще се случи утре, нито искам да се опитвам да си представя. Не съм равнодушна, само малко изхабена. Но знам, че едно 6-часово пътуване с мен в кола ще мине добре. Как искам да живея в град с море.

временно заглавие.

Няма да сваля слушалките от ушите си, за да не започна да се чувствам съвсем сама с тишината. Не ме оставяйте с тишината. Преди малко сгънах една бележка, оставена на бюрото ми, която трябва да ми напомни, че тишината в живота ми на практика не трябва да съществува. Защото. Защото има хиляди, милиони, милиарди неща за правене. Така мисля, че трябва да бъде, но не го усещам и не се чувствам натоварена. Не. Чувствам се дезориентирана.

Затова съвсем насляпо започвам отнякъде. Боря се с най-голямата трудност в този акт (акта на писане) - как да започна. Преглъщам поражението, все още ненастъпило за този текст, и се впускам във въздействието на успокоителното.

Щеше да е уютно и удобно да се сгуша в миналогодишните си летни текстове и да си дръпна като от първа цигара от онази тръпка, която се зароди тогава. Да се опаря на онзи огън, който запали не само купища цигари, но и много полумъртви клетки. Все още се оглеждам в небесата и откривам миналото в тях. Преди малко се прибрах и за секунда заковах поглед в тъмнината над двора, а това ми напомни за едно още по-отминало лято, за едни още по-отминали хора. Ще сгреша и сама ще подведа себе си, ако напиша нещо категорично за хората, за разделите, за замените, за забравата и тъй нататък. Не съм удобно вцепенена, не съм никаква. Не съм безчувствена, не съм страстна. Сега дори не съм празна. Сега съм.. никаква. Може би епитетите от речника ми са избягали, може би ми трябва някоя прекалено подходяща дума, която още не е измислена, може би всичко е твърде често "може би". Това не ме убива. Но не усещам да ме прави по-силна.

----------------------------------------------------------------------------------------

Помня как лежах наобратно на леглото, с одеяло под главата и възлавница при краката, Коледа официално беше настъпила в полунощ, а аз не вярвах на случилото се, както става, когато нещо разигравано се превърне реалност. Лежах и онези две писукания за смс, които всички притежатели на малко по стари модели на Nokia познават, пробождаха тишината и от всяко "сърцетуп" правеха "сърцетуп-туп-туп". Още писукания, още туп-туп-туп. Помня как четях със страх и отвращение, с плахост и желание, с потиснато усещане, че искам да се приближа. Оставях телефона си под одеялото, за да заглуша звука и за да не ме стряска в тъмнината, и въпреки това преглъщах тежко всеки път, когато го чуех.

Помня как гравирах букви с ноктите си съвсем леко по нечия ръка - гравирах думи, които в последствие отново написах само с докосване. И помня, че беше студено. Сигурно помня и датите, сигурно помня и с какво съм била облечена. А това, че не съм конкретна, е просто израз на таланта ми да създавам шифри - колкото се може повече. Но помня дати, думи, лица, хора - помня до болка. Не всичко, но това, което ми трябва и в което наистина съм била - да, помня.

Помня онази вечер, в която едно момче свиреше на кирата, а аз открих, че пушенето чудесно се влива в красотата на акордите. Помня първото си пушене на трева. Помня датата, помня, че предишната вечер беше неделя, вееше вятър и беше приятно хладно, в лятото се вливаше нещо ново, говорих по телефон, лежах в тъмното и слушах музика, чаках нещо да се случи. Помня и вечерта, след като пуших и за пореден път ме нахапаха комари по цялото тяло. Това беше вечерта, след която последва друга вечер, в която се страхувах, но страхът не успя да надделее на желанието. Вероятно този негов крах е отключил заровен надълбоко потенциал за чувства.

Помня, когато направих онзи сладкиш с ябълки, биксвити, канела и сметана, помня колко студено ми беше, защото държах тавата и излязох с нея насред купища от хора и чалга, помня "One love" на David Guetta, която заедно с "Change" на Deftones жигоса миналата година. Ясно помня колко очаквах и колко се вълнувах. Помня, помня, помня.

Сега трябва да отворя паметта си до още по-голямо изтезание, за да побирам в нея още и още. Това и попитах - трябва ли да започвам да събирам моментите и да ги пакетирам в спомени? Две и десета е не само голяма, може би е прекрасно огромна, имайки предвид как, докато пиша, се връщам към толкова откъснати календарни листи. И бих могла да се върна до неосъзнатите си детски спомени - ето колко объркана съм.

Че съм жива, написах достатъчно много пъти. Сега може би се спирам и преценявам всичко, хвърлям малко по-задълбочени и бавни погледи на обастановката. Днес ми се стори, че не съм се виждала от много време в огледалото, което е абсолютно нелепо и невярно. Виждах се всяка вечер, виждах се толкова ясно. Виждах се в големите закъснения, в душовете с аромат на лотос и погледите в най-синьото на нощта, в парфюма, в дрехите, в бързането, в по-късните срещи. Днес обаче ми се стори, че всичко е било толкова шеметно, че не съм успяла да се видя. Когато учех за изпити, отново мислех, че съм се забравила и не съм се поглеждала, но тогава всичко беше спряло. А сега се изплъзва от ръцете ми. Аз дори не се опитвам да го задържа. Защото то изтече така естествено. Защото не трябва да стискам със зъби и нокти.

Не знам с каква нагласа ще се събудя утре, не знам още колко хиляди неща ще искам да напиша и ще бъда ли категорична за хората и тъй нататък. Едва ли. Не искам и да продължавам да вярвам, че всичко се усеща. Иска ми се да знам, че хората успяват да скрият нещо, че са по-дълбоки, че не знам какво мислят и докъде могат да стигнат с мен, че не знам докъде мога да стигна с тях, че проникването в тях може да е по-голямо (о да, знам какво написах).
Защото вярвам, че едно безизразно "чао" говори достатъчно, вярвам, че позицията на тялото говори достатъчно, вярвам в снишаването на гласа, вярвам в погледите, в намеците, вярвам в дребните детайли у съществуването на другите спрямо теб и знам, че можеш да ги разчетеш. Но ще има ли още? Защото на базата на тези критерии мога да зачеркна няколко или много хора автоматично. Защото знам кой би ме слушал, знам кого бих слушала, знам кого, колкото и да се опитвам да харесам, никога няма да харесам, и обратното.

---------------------------------------------------------------------------------------

Вероятно трябваше да заровя глава в земята на миналогодишните си думи и да се упоявам в летния въздух на всичко първоначално. Това лято, започнало толкова скоро (защото последният ми изпит беше на 17-и юли, а този, който ми даде усещане за лято и свобода - на 14-и), вече така ми тежи, а август е толкова малък и невръстен. А аз толкова обичам август и съм сигурна, че той ще ми донесе нещо. А казала ли съм, че съм сигурна, значи съм. Жигосах се. Август е септември? Август ще боли? Август ще гори?

През това време и дългите нощи (надявам се) един куп задачи ще трябва да ме разсейват, нечия чужда хартиена любов може и да ме изведе от претъпканата стая на моите колебания за глъка въздух и за да не повърна. През това време ще искам да запълвам липсата на определени елементи с малки частици от тях.

А в главата ми всичко е хаос: представям си някакви случки и се опитвам да ги навържа в свързани абзаци, но отивам напред, връщам се назад, отново напред, назад, към случилото се, към предстоящото, към вероятното, виждам хора, лица, сенки, усещам мирис, усещам докосване, виждам тъмна стая, синя рокля, любов до пръсване, на върха на Вселената лежим и всички знаят, че не е правилно. Не е правилно да съм такава. Че кога съм била правилна, че кога съм била практична? И какво очаквам от себе си - разказ, новела, роман? Очаквам ли да побера себе си, цялата своя сегашна Вселена в някаква си азбука, очаквам ли да успея да изсипя всичкия боклук на неизписаните си думи, викове, емоции и чувства на сметището, където има още толкова като мен?
Очаквам ли да успея да обобщя каквото и да било, когато съм застанала на толкова ясно отлят праг, от който, ако скочиш, можеш да се разбиеш на парчета.

----------------------------------------------------------------------------------------

Родена съм на 14-и януари, имам сини очи, студени ръце и не питайте какво сърце.
На 28.07.2009 за първи път се напуших на едно възвишение, решена да направя нещо.
На един тринадесети някой счупи нещо.
На 11-и април тази година исках всичко друго, но не и да съм там, където бях.
На девети април (пак тази година) бяхме развратни.
На 25-и се падна "Бунтът в поемата "Септември" на Гео Милев".
На 22-ри май беше балът ни.
На 25-и заминахме за Пампорово.
На 6-и юни бях с гореспоменатата синя рокля и чаках, чаках, чаках, докато не спрях да чакам. Тогава видях и него - по-красив.
На 7-ми гледах реката, пиех топла вода, едва понасях комарите и обичах, обичах, обичах. На трети юли исках някой да умре в скута ми. Тогава осъзнах еволюцията си - от "Не искам да гледам как някой умира. Защото да гледаш как някой умира, е любов" до "Искам да умреш в скута ми".
На пети юли държах едно кученце, пълно с бълхи, в скута си, а по-късно филмът на живота ми ме погълна с толкова драма, че обичам да си припомням детайлно части от този ден.
На 12-и се опитвах да чета за Съединението, докато съседите ми празнуваха с тонове силна музика някакъв рожден ден от два следобед до полунощ.
На 13-и имах изпит и започнах да живея без сън, като съвсем бях окупирала всички пространства на съмнение в съзнанието си и се бях превърнала в същество с много малко функции.
На 14-и писах за Стамболов и за пореден път разбрах, че обичам умни и малко нагли мъже. На 14-и исках да изпищя, за да изпусна цялото напрежение, събрало се в мен, но всъщност на 14-и не се случи това. А 14-и беше прекрасен. А след него - още много такива.
На 17-и спря токът през нощта в голяма част от града, в тази, където бях и аз - също. На 18-и бяхме в една детска градина. Аз бях облечена с един потник, който баба ми подари, и един черен панталон. Разразних лактите си, предадох се и почти отчетливо мразех.
И така нататък.
Но да съм конкретна, е напълно безсмислено, защото никой няма да начертае линията на времето на моя досегашен живот. А дори да го направи, историята ще скрие най-важното между редовете си.

Трябва ми някой по-голям от живота и по този повод от бюрото ми ме гледа един наполовина нарисуван Джим Морисън. Аз съм малко изгубено момиче, Морисън. Аз вярвам в невъзможното и ако спра, ще ме е страх от себе си. Не искам никой да ме разбира или пък да се опитва да ме. Аз знам, че всичко ново и вълнуващо предстои. Но аз не искам заключени врати, през които да не може да се върне красотата на старото.

На четвърти август, след като се прибрах рано и не се опитвах пет минути да вляза вкъщи по най-безшумния възможен начин, се реших да напиша нещо, колкото и да е голям рискът то да не оправдае неясните ми очаквания. А на някоя друга дата, не зная коя, we'll meet again, we'll meet again. И невъзможното ще вярва в мен.

There's such a chill. Such a chill.

Кой ме научи да съм такава?

Парализирах желанието си да пиша. Но не се издържа повече. И въпреки че у мен всеки ден (всяка вечер, всяка нощ) изригват вулкани от емоции и чувства, трябва някъде да пусна котва и да се върна към себе си, към себе си, пишеща.

Трябва да се ощастливя сама, както обичам и както мога. Преди го правех с изкуство, сега се опитвам да пропукам този изолационен щит и пак да посегна към тях, моите илюзорни спасителни лодки. Без да загурбя другото. Трябва да пиша, о, да. За да заровя пръсти в страниците на прашните архиви някой ден и да си спомням за това лято, тези събития и всичко, всичко покрай тях.

Способна съм да пиша бавно не само защото съм уморена, а е обяд, а и защото, когато отлагам да събера истински живото от живота си, у мен се образува фобия от писане и просто спирам.

Напоследък всяка нощ преживявам най-самотното прибиране на света, макар никога да не съм се прибирала по такъв начин. Напоследък, докато се прибирам, най-самотна на света, не мога да понеса тишината, защото ме затиска с всичките ми притеснения и страхове, които и сама не мога да си обясня.

Напоследък всяка вечер е алкохол и продължение. Всяка вечер е подобна на другите и все пак различна. Всяка вечер е колекциониране на думи, погледи, докосвания, намеци. Всяка вечер е скрита нежност на върха на вселената. Всяка вечер е сладка болка.

Всички тези вечери бяха неосъзнато желание, докато на бюрото ми лежаха разпръснати теми по История на България. Еуфорията на вечерите, на вечерта след най-страшното, беше мечта и утопия, докато треперех предизпитно. Нощите бяха безмерно къси, сънят - 2-3-часов, пътуването - пауза за силна молитва. И в цялата тази кандидатстуденстка върхушка (която трябва съвсем скоро да утихне, но не смятам, че пиша заради нея, не) осъзнах, че не трябва отново да чета "Писмо" на Вапцаров, а по-скоро "Любовна". "Любовна", защото:

И в тези дни, кажи ми ти,
когато ни притягат в обръч,
в сърцето, грях ли е, кажи,
че пазя още кът за обич?

Кажи ми грях ли е, че пак,
дори и в този шум фабричен,
процепен с зъл картечен грак,
си мисля: – Колко я обичам!..

Защото седях и гледах ръката си, гледах нежната сгъвка между палеца и показалеца и ми се стори най-голата ръка на света. Стори ми се по-интимна от цялостна голота, стори ми се толкова лична и съкровена. Гледах я и си предсатвях как даваш ръката си на някого и му поверяваш толкова много - обещание за близост, голота, взаимност, всичко.

Защото снощи се прибирах в дъжда и си мислех, че трябва да пиша и че само писането е в състояние да ме спаси, че може би трябва да спра живота за половин-един час и да пиша, за да го документирам съвсем грубо и недодялано, за да го скицирам за секунди, а после да поема дъх и да продължа. Защото снощи се прибирах в дъжда и усещах бъдещето съвсем наблизо, усещах отговорности и ново начало, усещах толкова много новото начало, а всичко сегашно така чудесно пасваше на думата "спомени", че нещо в мен все по-нелогично и неразбираемо започна да боли.

Опасявам се, че целият този живот - сладко-горчив - не е породен единствено от твоето дишане, от твоето дишане, в паузите на което усещам студенина и отдалеченост. Не е породен от разточителните душове, ежедневните закъснения, голямата мента със спрайт, летните рокли и клинове, високите обувки, нежния парфюм и онзи, сладникавия, който ми напомня за зимата и за най-най-любимото ми нещо - сърцетуп-туп-туп.
Милион и един фактора са се сплели, за да създадат от моите дни живот, и то какъв живот!

А аз не знам откъде да започна. Нямам никаква идея, никакво чувство за последователност, никакъв скорошен опит, никаква надежда дори. Дали да пиша за студения февруари, когато усещахме, че ще имаме изпити скоро и не го осъзнавахме. Или пък да пиша за изпитите си - до един вълнуващи и незабравими? Да кажа ли, че тази кандидатстудентска кампания беше изцеждаща, въпреки че през по-голямата част от нея почти не я осъзнавах?
Струпаха се твърде много случки, още толкова предстоят, всъщност предстои цяла вълна от такива, много са, много, много, сигурна съм. Но у мен нещо боли и усещам пулсирането на една много тъжна дума.
Може би причината ще излезе наяве съвсем логично, а аз обвинително ще се осъдя в липса на наблюдателност. Може би защото идва август, може би защото имам рани къде ли не, може би защото искам да ги няма, може би защото мразя текила, може би защото знам, че не е хубаво, когато ми е прекалено забавно, може би защото не съм достатъчно убедителна, може би защото понякога съм безсилна, може би защото понякога съм твърде дръзка, може би защото си пясък върху сухи длани, който не полепва по тях, а бързо изтича някъде в прахта. Може би защото ще ми се наложи да прибера хора и ежедневие в графа "спомени", още преди да съм проумяла, че наистина ги оставям назад. Може би защото толкова неща са последни.
И най-тъжното - може би защото чувствам нещо толкова първо като последно.
Може би защото си отиваш.

най-страшното признание

And all I can taste is this moment

and all I can breathe is your life

Мога да напиша само текста на песента. Така тече мисълта ми. С текста и мелодията. Мисълта ми е музика. Не мога да стигна по-далеч. А се опитвам.

Да, кървя просто за да разбера, че съм жива.

I can't mould this stage anymore

Аз решавам дали има Господ, аз му позволявам да ме съди за неща, за които смятам, че е правилно хората да бъдат съдени, аз си поставям "да" и "не", "добро" и "лошо", "може" и "не може". Това май е ясно?

07.04.2010

Факт е обаче, че колкото повече искаш нещо и колкото по-плашещо ти се струва, толкова повече не решаваш дали има Господ, а се осланяш на вярата си в неговото въплъщение.
Не мога да лъжа, не съм все още толкова категорична, че да се отрека от молитвите си, казани на глас и наум, да отхвърля всякаква възможна помощ. Не съм. А и не знам дали някога ще искам да съм толкова самотна в самонадеяността си.

А това, което исках да отбележа, е, че сънувах нещо, свързано с "Американски прелести", а сега се досетих за "Eternal sunshine of the spotless mind" и се чудя в кой от двата откривам образите на сегашаната Себе си и на сегашния си живот повече и дали е удачно да приема формата на филм така смело.

Навън е мрачно и няма реещи се в пространството найлонови пликчета, но мисля, че все още пазя едно малко и синьо, което ми служи като reminder за факта, че:

Sometimes there's so much beauty in the world I feel like I can't take it, like my heart's going to cave in.

Може би има и други филми, в които чудесно ще се отразя. Може би са шедьоври.

Без финално изречение, защото нищо не е свършило.

Late at night

(съвсем не знам дали това заслужава такъв живот)

Трябва да си смел, за да започнеш. Трябва да е дълго, но не и разточително. Трябва да е правилно и достатъчно. Защото, да, не натискам клавишите, без да си поемам дъх, дори бих казала, че съм плаха и внимателна. Защото, да, нищо не е "винаги", "никога", "изцяло" и "напълно", а по-скоро "понякога", "може би", "почти" и "донякъде". А могат ли "донякъде" и "понякога" да бъдат достатъчни (защото "достатъчно" е "колкото е нужно; колкото трябва")? Ще видим.

Прекосявам епичния си живот, като заравям главата си в спомени - толкова са меки и топли, въртят съзнанието ми на пръст и ме упояват с райски газ. Прекосявам епичния си живот от началото на деня досега, слушайки колко е тихо и как вятърът навън навява усещане за септември, за септември или последните дни на август. Слушам цялата тази спокойна тишина, без да разбирам, че скоро вероятно ще се разделя с нея. Не, не го проумявам. И докато я слушам, се свивам като пашкул в разпръстатия из мислите ми пух на много меки и парфюмирани спомени, които от време на време се оказват толкова силно концентрирани, че започвам да се гърча и да дишам тежко.

Не помня кога последно съм чувствала съзнанието си толкова пълно и толкова замаяно. Сякаш ми инжектират розово-лилави пари. Спасителни. Сякаш лежа и се свивам конвулсивно на паркета, гледайки с мътни очи през розово-лилавите пари. А навън е тихо и чувам само вятърa.

Светът е празен и един от начините, чрез които мога да запълня копринената му празнота, е да пиша. Да пиша, защото е себично и изцерително, но освен това е и нужно. Нужно, защото понякога поглеждам към стари текстове и понеже съм човек на датите и на събитията (а дали съм историчен човек - това не знам), се упреквам, задето не жигосвам с нагорещеното желязо на думите си всички тези меки спомени. И не само тях. Другите също са важни.

Трябва да започнеш така, сякаш ще шиеш. Сякаш ще правиш шев на собствената си рана. И точно защото е твоя - трябва да си прецизен. Трябва да си адски прецизен. Вдяваш конеца в иглата, а може би първо го лигавиш, да, лигавиш, за да си сигурен, че ще влезе. Вдяваш го, правиш възел и започваш. Пробождаш плата, гмуркаш се, вдишаш, а след това излизаш на повърхността, изплуваш, издишаш. И пак, и пак, и отново, докато шевът не се окаже готов и не ти остане единствено вторият възел. Така трябва да се изнижат и моите думи, като конец, вдян в игла. Но това спокойствие е пагубно, пагубно е за пресъздаването на каквото и да било.
По ирония (или зъл сарказъм) на съдбата преди два дена исках да пиша за прогреса в моето себеусещане и няма как, все някога ще го спомена, но снощи в някой от тъмните и прекрасни за бягане от вкъщи часове осъзнах, че когато една адски силна и помитаща те емоция бъде заместена с друга, е редно да пишеш за тази, която пулсира най-осезаемо в теб. В момента. И да оставиш старата да възкръсне, когато дойде нейният момент.

Мога да бележа вчерашния ден с едни много мили думи като за начало, да продължа с бавния следобед, обичайното, очакването и копнежа, с факта, че излязох, както и трябваше рано или късно да стане, и да завърша шева с пълен обрат, прокаран по крехката линия на моето съществуване. Бягство от затвора. Късно вечерта. Защото се случиха и се случват неща от едно известно време. Не знам колко силно си пожелах да съм жива, но мога да гарантирам, че съм, особено като се има предвид, че мога да съм жива дори когато слушам тишината и гния в празния свят. Но не затова се чувствам жива сега. Чувствам се жива, защото някъде имам запазени чернови, чернови с бягащи внезапни проблясъци от пълните с чувства вечери, имам текстове, писани на телефонна светлина, писани и захвърляни, а след това отново довършвани. Имам изповеди, създадени по средата на нощта, които са провокирани не от желанието ми да живея като във филм, а от факта, че чувствам, че живея като във филм. Такава съм - филмова и крива. Имам тефтери, текстове, снимки и още един куп улики, които, ако намерят, след като се самоубия, ще ме превърнат във вашата нова, неразбрана и непрежалима героиня. Но не, "аз не съм Петя Дубарова". До момента, в който не остана без въздух и вода, аз ще съм жива. А да си жив, да си жив в пълнокръвния смисъл на думата, сигурно е много по-тежко и задъхващо от това, което дращи и гори в моите гърди и моите бели дробове, и все пак съм сигурна, че да си жив, дори не до краен предел пълнокръвно, пак е до болка изтощително и абсолютно изсмукващо те. Но пък няма нищо по-хубаво.

Съжалявам, че успявам да контролирам движенията на пръстите си, иска ми се препускам по клавиатурата и да пръскам трагедия, сиви, нажежени до мъка облаци и черни гарвани по небосклона ви, но е толкова тихо и "спуканите вени на небето" все още не са отмили тишината от този ден. А той дори не се приближава към края си.

И тъй като нямам сили, а едва ли имам и възможност, очаквам скоро да приключа. Винаги когато действията са много и случилото се - напълно истинско, е трудно. А напоследък (и това вероятно е хубаво) съм повече действия, отколкото думи. Повече осъществени фантазии, отколкото само фантазии. И се надявам да продължавам все така. Въпреки че има моменти, в които поглеждам към небето и не откривам нито един силует в облаците. А се чувствам щастлива, когато го правя. Тогава способността ми да виждам през ме окрилява. Въображението ми ме закриля. Светът ми се гуши в специално създадената от мен рамка на действителността. Въпреки че има вечери, в които губя частица от контрола си и се разпилявам в неизказани желания, нежност и страст. Въпреки че има вечери, в които вземам със себе си музиката като болкоуспокояващо или някакъв странен вид виагра, музиката понякога се оказва просто капката, която е способна да ме превърне от едно огромно, разкъсано и туптящо сърце в мъртва вещ. Защото има моменти, в които не можеш да счупиш тишината. Защото тишината е прекалено красива и си струва да я счупиш само ако знаеш, че ще я подобриш.

А аз съм героиня в Шекспирова трагедия. И понякога (но не и винаги, защото нищо не е "винаги") тишината ми се чупи по най-красивия възможен начин. Мисля, че не бих могла да искам нещо повече от "понякога". Защото понякога "понякога" е достатъчно.

благодаря


(ти)

Плюеш ли, като говориш?

Късно през нощта, аз и светлината на монитора, най-самотната и спряла гледка на света. Тракат клавишите, клавишите тракат.

Трябва да спра музиката, за да успея да надрусам буквите с опиата на съзнанието си. Не мога да спра музиката. По дяволите буквите. Не мога да спра музиката. Не мога да си позволя да е светло. Не.

Това бях аз, вашата героиня. Която не знае "Отче наш" наизуст, но знае как да се моли в трудни моменти. А важното е, че може би понякога оставям хората безмълвни. Това не е оправдание - съвсем наивно си вярвам.

И така нататък, но не, не сега.

the drying of your tears

Аз не искам да помня "Exit Music (For a film)" все така, но знам, че е най-любимата ми спряла песен на света, и това стига, за да я помня. Знам, че понякога я слушам ей така, но и че понякога ме дави в живототворящ и болезнен вопъл. "Please, please, please, let me get what I want" ме убива с надежда и връща вярата ми във всички случайности и мотивации за изправяне, "Wild is the wind" ме изтезава с желание, виртуозност и спряла утопия, но само "Exit Music (For a Film)" е така идеален саундтрак на сцените, в които някой къса сърцето ти парче по парче пред очите ти, докато просто наблюдаваш.

В главата ми наистина е филм, мисленето ми наистина е филмово, често наистина се филмирам и може би животът ми също е филм. А някой ден ще се занимавам с филми?

Мразя да имам въпроси, милион и един въпроса, които няма на кого да задам, на които опитвам сама да си отговоря и накрая успявам дори да повярвам в отговорите си, сякаш някъде съм се прочела. А е толкова опасно.

После идва големият взрив на логиката, психологията, мечтите, реалността, възприятията. И любовта. После глава, възглавница, тишина, никакви мисли и сън.

Не съм сигурна трябва ли да търся някакъв пристан, но знам, че в този момент като спасение (а винаги е лично, когато спасението е свързано с изкуство) изниква Дита фон Тийз под тежкия си тъмен ореол. Не ми се обяснява защо, но ретро излъчването, непоклатимите принципи и стил, очната линия, червеното червило, корсетите, гласът и усмивката й, женствеността й, постигането на всичко в живота й и несъвършената й красота говорят достатъчно.

Омръзна ми от думи за казване и случки за случване. Спирам за малко. Прекалено много рискувам. Ще умра от въображение.

Leave all your loving and your longing behind

Обичам лук. Чушки. Маслини. Обичам гъби. Нарязани. Домати, краставици. Варени яйца. Обичам лук. Чушки. Царевица. Обичам чушки. Маслини. Лук. А преди не обичах лук. Обичам краставици. Сирене. Настърган кашкавал. Лук. Чушки. Домати. Обичам маслини. Но тези са безвкусни. Обичам безсолни салати. Варени яйца. Лук. Царевица. Чушки. Овчарска салата. Лук. Обичам чушки. Маслини. Не, не искам да убия никого. Домати, гъби. Нарязани. Шунка. Нещо като шунка. Да, напълно спокойна съм. Маслини. Чушки. Да, нищо ми няма. Нарязани, лук, нарязани, чушки, гъби, маслини, нарязани. Добре съм. Обичам чушки, маслини. Лук. А преди не обичах.

you can't carry it with you if you want to survive

Това трябва да е да си жив. Жива съм. Армани на б***ата. Надцених, подцених? Прибързано. Душ. Вода. Песен. Вик. Писък. Вой. Вода. Лосион за тяло, рокля, спирала, червило, познати, непознати, хора, усмивки, пълен салон, поздрави, учтивости, морал и етика, етикет. Усмивка, трак-трак с нокти. Пълен салон, изключено осветление, прожектори, пълно въображение. Жива съм. Жива. А, казват, границата между двете била тънка. Блажени са вярващите. Аз знам.

Love the way you lie

Прости, задето имам добра памет за пагубни събития, задето понякога от нищото от мен се къса агоничният вик на привързаността, а друг път вой раздира белите ми дробове. Прости, че ме удрят спонтанни романтични проблясъци, когато са нужни само на мен. Прости, че освен отражението на своите не докрай бохемски мечти откривам и болезнената истина, която винаги е между нас. И че сега, в своето писане, съм не независима, а сама.
А аз ще простя на себе си, че трябва да сънувам къщи, за да изляза в събудилия се живот с идеята, че ще разглеждам внимателно къщите по улиците. Че виждам всичко нужно, но понякога го регистрирам така бързо и незабелязващо, че са ми нужни сънища, за да ми покажат пътя.

Чета и слушам, гледам този свят, намирам го в Интернет и в мислите ти, намирам го в историите и в страховете си, намирам го, когато ме няма и когато ми се иска да ме няма, когато плача за нея и слушам българска естрада покрай мама, когато без притеснение копирам строго секретните си чернови на някого, когато не знам да целуна ли дисплея на телефона и какво точно желая най-много. Когато съм ефирна и прозрачна, когато съм "светла като мед", когато "цялата изтръпвам и боли ме", когато искам някъде да напиша "Дали ме целуват по светлото чело/смутените устни на дръзко момче?", когато имам нужда от заплетен и изповеден бял стих, когато ми трябва нещо за четене - стига да е романтично, драматично и лично. Когато музикалната лирика ме подмята като мекотело между различните тоналности на влиянието си, когато ту вярвам, че песента ти ми напомня на плуване, ту си казвам, че "no more dreaming like a girl so in love, so in love" е знак на съдбата, който е трябвало да чуя. Когато съм спокойна, а не искам да бъда, защото ме е страх, че ще изгубя. Когато си кажа, че тези неща не са цел и не ги, не ги насилваш. И когато след обичайното и от време на време малко погнусяващо ме изразяване на чувствата в пиксели разбера, че дори да не съм била, вече съм объркана, е редно да бетонирам неясното в текст, който може и да не бъде видян от човек, от когото бих искала да го види, но в крайна сметка надалече и на дистанция си струва да не се опитвам да постигна нещо, пред нечии конкретни очи, нечий конкретен силен поглед. Защото така постигам повече.

Откривам този свят в страховете си, а той се проявява толкова развратен и изгнил. Не знам дали това е лошо, не знам дали това е хубаво, не знам дали, ако живеехме в деветнайсети век, щях да се чувствам като онези момичета от "Quills", жадни за прозата на Маркиз дьо Сад. Не знам щеше ли да е всичко отново така объркано въпреки строгите норми, истински женственото като култ и освобождаващата липса на глобалност.

Защото не знам как се чувствам и след десетки редове, съшити от колебания и относителност, ми се иска да надраскам поне едно категорично изречение.

Ще повярвам в някой сън. Защото истината за това какво е в мен все някога скоро ще изплува. А тогава вече ще имам това, което ми е нужно, за да не загубя.

If I remember the night that we met

Но книгите ни пазеха. Бях в нея само няколко секунди и избухнах в пламъци, тя изстена, господин Голдберг тропна с крак, и изплака като ранено животно, попитах я дали е разстроена, тя завъртя глава отрицателно, отпуснах се върху нея, притиснах буза към гърдите й и видях лицето на майка ти на прозореца на втория етаж.
- Тогава защо плачеш? - попитах аз, изтощен, изпълнен с опит.
- Война! - каза господин Голдберг, ядосан и сразен, гласът му трепереше. - Продължаваме да се избиваме безцелно! Това е война, обявена от човечествеото на човечеството и ще свърши само когато не остане кой да се бие!
- Болеше - отвърна тя.


Отворила съм една голяма папка, озаглавена "Works of Art". Рисунки, текстове. Мои, чужди. Ръкописни, печатни. Смачкани и принтирани и стриктно захванати с телчета. Препрочитам себе си и другите, пълня се, зареждам се.

Любимата ми котка Катюша (известна още като Катюшче, Катюшченце, Катюш и Катюш-ботуш) изчезна. Сега се радвам на друга - с една тъничка идея по-малко гальовна от старата, но все пак добър заместител - Лапичка.
Покрай котките и заместителите си мисля за хората и заместителите, влюбването и разлюбването, разлюбването и влюбването. И когато настъпи момент, в който си лягам, четейки прозата на Дубарова, когато се чувствам "точно толкова нежно, точно толкова художествено тъжна и точно толкова крехка и уязвима"* и смътно усещаща нечия чужда болка, ме удря може би грешното прозрение, че щом любовта разбие някоя дълго пазена и заключвана врата, всичко се обърква. За всички.

Снощи отново гледах реката, за трети път тази година, само че бях застанала точно над нея. Комарите са наистина безпощадни към мен, но знам как най-лесно ще ги преживея. Знам кога най-малко ще се страхувам от водата. Знам кога ще е още по-хубаво.
А по залез е прекрасно. Тогава се сещам за липсата и всички копринени думи и докосвания, на които съм способна. Тогава сърцетуп-туп-туп. Тогава Думичката.
След това Дарик радио ме върна към любовта към изкуството, или по-скоро ми припомни как ми иде да умра по нещата, които обичам, особено когато се срещнем някъде случайно.


От известно време предричам. Пиша това, в което искам да бъда сигурна, че ще се случи, и то се случва по подобен или по-хубав начин от този, който съм искала.
Скоро ще ми се наложи да призная. Да призная, да призная. Че не само бих могла. Че го усещам понякога и може би ще продължа. А нечий живот стана ли по-цветен? И това ще разбера.
Ужасно.

*написано посред нощ, в пристъп на "трябва", в любим тефтер, а под него набързо надраскано стихотворение - каква идилия.



give me a reason to be a woman

..but I better not touch.

В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моят страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам, свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надраснал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

("Посвещение", Петя Дубарова, 04 януари 1979 г.)

Написах го с любов, защото го знам наизуст, защото е първото стихотворение на Дубарова, в което се влюбих, защото съм почти убедена - ако отделя време за всичко нейно, което имам, ще разцъфтя, ще се вдъхновя, ще се променя - още.
Защото преди година и няколко месеца не знаех, че ще искам бавно да го рецитирам в тъмна тишина, през шепот и коприна, през близост и потискани мисли. Не знаех, че ще се отлее така прекрасно в калъпа на усещанията ми.

Това се случва в част от пространството на ирационалния свят. В другия ужасно често ми се иска да лежа на килима и да мисля или просто да лежа - безтегловна и замаяна. Комари и други видове насекоми изсмукват А-положителната ми кръв, тефтерът ми прогресивно се превръща в подиум за синята плетеница на писателския ми почерк и от време на време ми става лошо, гади ми се, конвулсии, свиване на стомаха - сърцетуп-туп-туп.

Гледах кораба, който нито беше красив, нито ме връщаше в историята по някакъв начин, защото не беше дървен. Гледах го и в главата ми изникна асоциацията с "Любов по време на холера", макар никога да не съм харесвала края й. Спомних си Маркес, някакъв смътен щрих за това колко невероятно и с какъв замах пише се прокрадна в дебрите на забравената ми привързаност към изкуството и се възроди. Сякаш си спомних оттенък от полъх на парфюм, частица от докосване. Разбрах, че ми е нужен, нужен, за да изсмуча кръвта му като жаден крайречен комар. А беше топло, беше много топло. Водата не изглеждаше достатъчно синя, Румъния беше и е далеч поне засега и дори не искам да си мисля за по-нататък. Трябва да си наложа цензура. Не цензура на думите, макар че да - трябва да спра и техния приток. Да ги филтрирам, като стъпя на земята. Като спра да си представям. Като забравя.

Някой ден ще проверя тефтерите си, въпреки че и без да го правя, смътно подозирам, че с всяка изминала година, дори да стават по-лаконични, нещо в тях коренно се пречупва и се превръща в дръзко, цинично или пък еротично-романтично. Не знам дали е заради възрастта.
Или пък разбира се.

Няма нормални, да. И напук на ясното съзнание, с което заявих, че го знам, защото всеки го знае, мисля, че онзи ден го научих и запомних наистина. Поклон пред всички, които са създали музика, кино, картини, проза, поезия и други опиати на изкуството благодарение на своите мисли, пориви, пристрастия, страхове, желания и чувства, без да ги цензурират - рисковано, смело, със страст. Защото благодарение на тях всички, които не се нормални, разбират, че другите също не са. И започват да си позволяват повече. И повече.
Не знам какви щяха да са критериите за това какво може и какво не, ако нямаше други хора. Вероятно нямаше да съществува желание, за да има критерии.

Аз мога да премълча това, което ме плаши. Защото не искам да обещавам. Защото може би, скоро. Защото. Стига само лятото да започне. И ще бъда.

...не целувам момчешки лица

Няма да я открия тази усамотеност, от която така се нуждая. Подозирам, няма да открия и думите, които ми трябват, няма да открия нищо освен вече наученото наизуст. Защото болката е неистова, любовта е единствена, новината е шокираща, а аз обичам да уча света отначало - така се чувствам сигурна и затова вярвам, че всичко, което някога са ми казвали, че предстои, вероятно ще е по-различно за мен. Защото обичам да подкопавам основите.

Не мога да изисквам от себе си нещо грандиозно - представям си суровия си поглед, нещо като този от снимката на профила, само че малко по-концентриран, отколкото малтретиран. Представям си и как слушаш почти лигавия ми глас и това някак ти действа. Или си въобразявам, че е така и държа нещата под контрол.
Ако знаете, ако знаете само как пръстите ми жадно и бясно натискат и бият с невидим камшик клавишите - представете си мъж, свиреп като животно, и девственица с влажен поглед.

Абстиненция? Не знам. Инсомния - никаква. По-скоро много сън. Гади ми се от сън. Ще преживея ли? Ще преживея ли? Ще преживея ли, капнала от умора, защото мисля, че така ще е най-пълноценно? Отговори?

Успокоението се крие в това, че по-малко думи = повече действия. Донякъде.
Както не винаги, но както много често ме гони ново необяснимо усещане, необяснимо величие и поклоничество към дивата сила на природата и възмножността, която тя крие за двама. Един, двама.
Не знам дали идва от прекрасните зелени и морскопростиращи се Родопи, или от представата ми за момичето, което прави заклинания по пълнолуние, но нещо между вой, античност, мистика, животинска страст, усамотение, докосвания и любов жари моята крехка и прекалено наситена на сън аура.

Не съм гледала филми, не съм чела.
Пътувах до изнемога, бях до изнемога, смях се и гледах през прозореца на автобуса, виках "едно, двее, триии, четити........дванайсет" много повече от дванайсет пъти, кроях планове как ще раздера сърцето си и сързераздрана и вече изпразнена, ще споделя, че това училище и този клас, и тези дванайсет години могат с право да ме гледат покровителствено още дълго време, защото едновременно бяха част от времето ми, и то не просто някаква, а ОГРОМНА, и успяха да направят това време значимо, така значимо.
Освен това явно и показно се гордея, че съм един от малкото хора на този свят, които познавам и които ОБИЧАТ класа си.
Но това е една дълга история, която стана малко преексплоатирана и преакомпанирана от Тоника, Щурците и ФСБ (ама, разбира се, ФСБ!), която в текущия момент не налива очите ми. Предполагам, това се дължи на хилядите смесени чувства - малко е трудно да разбереш с кого ще се срещнеш, с кого наистина ще имаш нужда да се срещаш не след десет години, а след максимум десет дена, докато Илиян зарибява с "Йо-йо. Стига си ме дразнила". Неизбежни са виното, водките, танците, някой пиян, скъсаните чорапогащници, масовата еуфория, масовото недоспиване, недояждане и преяждане.
Покрай всичко това, което, ако можех, щях да върна, и беше, да, беше прекрасно, все пак успях да доловя своята уплаха, че ще загубя способността си да съзерцавам, да съм понякога антисоциална и пишеща наум, боготворяща мъртъвци и странна, впуснала се в детайла и в някакви неща - неопределими, изгубени или едва уловими.

Сега ще трябва да се отрезвя, без да казвам "Наздраве", без да излизам на чист въздух, без да има цигара, която да догори, докато аз не я пуша, без, без, без..

От Югозападна България се върнах с една книга подарък и с избрани творби на Вапцаров, които държах да имам. Запалих се (надявам се, безвъзвратно) по роклите и по спането с някого.

Сега ще трябва да се отрезвя и да редактирам. Матурите минаха, след тях беше голямото разточителство на май, иска ми се пак, дано скоро пак, дано да е заслужено!
Парадоксът, разбира се, е налице. И съм конкретна - 5.92 - БЕЛ, 6.00 - История. Не, не се радвам :)

Прибавям сутрешно гадене, съвсем хаотично (а напоследък намразих изброяването, но явно, когато имаш от всичко по много, просто не знаеш как и откъде да започнеш) хвърлям Триградското ждрело, дразнения и викане от и заради нищо, обичам Пловдив, знаете ли? Все така привързана съм към червеното червило, естествено, в главата ми се роят безброй неподходящи и неадекватни за периода мисли. Млада съм, млада съм, говоря хиперболизирано и продължавам, когато ме налегне силен възторг, желание или разочарование ("Не искам да се прибирам никога", "Мога да стоя тук цял живот и да наблюдавам"), не искам да чувам за сън, дойде ми в повече, кажете ми "вой" и ви обичам, скорпионите танцуват сами, ще се опитам да наваксам с пропуснатото, което е доста, леля ми ми даде Хемингуей, защото бил просто задължителен (виждам, че не съм единствена :)), не бях писала от толкова, толкова, толкова време..

Като бях малка, исках да направя и кажа всичко. Денят на детето не ми подхожда по всички аспекти, макар че още искам да направя и кажа всичко. Но започвам с много по-малки крачки, много по-скромни желания. И ми е толкова хубаво, когато видя едва забележимите резултати, а това ми дава повод да мисля, че най-плоските и уж грандиозни сценарии, които съм прожектирала в съзнанието си, всъщност ще бъдат мъчителна поредица от ежедневия, ще бъдат много компромиси, болка и сълзи, стига да имам възможност за тях, ще бъда благодарна. Ще бъда, нали?

И като намеквам за мечти, се сещам за един цитат на По ("Ще нарисувам Едгар Алън По и ще го закача във мрака,/ докато яростно часовникът тиктака" - дали?) за тези, които мечтаят през деня, и тези, които мечтаят през нощта. Ако искаш нещо, нещо, нещо, нещичко, е хубаво да вярваш в него и когато се будиш и светът осветява малките косъмчета и разширените пори, хубаво е да го виждаш възможно и тогава и да извършваш разни действия, за да го стигнеш, защото всъщност, щом нещо ти е нужно и свързваш потенциалните си щастливи моменти с него, какво друго ти остава да правиш?

Аз бях за малко

със страст

Ve-se-la

Hi, my name is pleasure

Лаконичността не свършва тук. Трагично е. А се чувствам добре. Наистина добре. И се случиха неща. Толкова много. И се скъсах от път. И места. И хора. Сега се надявам на друго. Очаквам. Искам. Непознат ми е бутонът "Нова публикация". Това ме убива. Другото са удоволствия, копнеж и тъй нататък.

Аз не мога да пиша. Поне засега. И как бих могла?

Обичам само теб - твоите студени очи

(Не, не пиша малко, защото е приятно и създава усещането за свършена работа да разточителстваш чрез думите. Пиша малко, защото всичко друго е много.)

Отрезвяващо и обнадеждаващо е да се чувстваш застанал на кръстопът. Припомних си го благодарение на едно приказно място. Въображението трябва да се разтяга до безкрайност. Толкова са спирките и ограниченията, че главата ми не може да ги побере. Искам да съм свободна.

Благодарение на Аеросмит и на способността да работя упорито върху бръчките си чрез хиляди усмивки си позволявам да поискам, да поискам почти смело, да поискам СМЕЛО, защото..

Благодарение на "1000 стипендии" и на Пикасо знам две важни неща, едно от които гласи, че ако можеш да си представиш нещо, значи то е възможно.

Аз съм Весела, искам да съм свободна и имам въображение.

Ще те обичам.

"Защото всяка искреност.."

Май ще имам още едно срещане с българската литература и това е. Поне официално такова. А може би не трябва да предричам нищо? Ех.
Поздрави на професор Божидар Кунчев - дано се видим пак някога. Дано да е в Софийски. I hope so, I hope so.
Освен това има шанс да се срещна и с потенциалните бъдещи журналисти на 27.06.2010 г.

А сега вече мога да кажа нещо ей така - искрено. "Защото всяка искреност е в същината си беззащитна" Благодарности на Елка Димитрова.

Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста.

(...)

Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.

(...)

Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.

(...)

Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери...

За мен е ясно, както че ще съмне -
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.

Да знаеш ти Вапцаров как обичам!
И колко мразя
празните
химери...

И как го четях, легнала на килима, когато трябваше да чета съвсем друго. И как го четях късно през нощта. Когато трябваше да чета друго. И как го четях, когато търсех опора, защото ми трябваше. И как ще го нарисувам, как ще го нарисувам, защото съм романтична и когато превърна нещо в свое, отварям кървавите клапи и го пускам вътре.

In a mile

you'll be feeling fine, обещава Citizen Cope. Ще се постарая да му повярвам.

Аз се раждам отново, а може би тепърва се развивам като зародиш - важното е, че е осезаемо, трудно и категорично. Не искам да провалям нищичко.
Възможностите са няколко. Мога или да започна да трупам чернови, или да дам някакъв израз на цялото това неосъществено писане, от което ме боли, което клокочи и не спира да ме терзае почти постоянно. Толкова неосъществено, несбъднато и неслучило се писане, толкова неизбрани думи, толкова недокоснати клавиши, толкова разрушено в името на различни от писане каузи зрение. Трудно ми е да го повярвам.

Сигурно ще се случва много бавно, защото сега ми е почти невъзможно да го направя. Не си представям как освобождам цялата какафония, отвоювала спокойствието в главата ми дори когато е тихо, и я оставям някъде, получила цветове, очертания и потенциал да създава асоциации в чуждите съзнания.

Най-точният начин, по който се чувствам: като възел.

Ще чакам. :>

"Аз искам само, само да.."

Не-жен. Неж-на. Неж-ни. Неж-но.

Where I want to

Един, два, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет. Десет пръста.

Стават ли още? Познават ли клавишите? Помнят ли буквите? Умеят ли да ги съчетават? Липсват ли им? Чувстват ли се вкъщи, когато галят клавиатурата?

Ако съм мислила, че нещо е мое или че си имам нещо, вероятно съм грешала. Едва сега протягам ръка към всичко, което съм предполагала, че вече имам. И това е хубаво.

Носталгия по новото.

За кой ли път аз

не мога да събера мислите си.



толкова.

Хората правят глупави избори всеки ден.

След малко излизам. Нямам идея ще чувам ли музика в ушите си. Нищо не знам. След малко излизам и така. Потрепер-потрепер.
Преди час и половина гледах книгите си и ми се искаше да открия истината, като отворя някоя на произволна страница. Някаква истина, отговор, пътека, нещо.
Отворих "За писането" на Кинг някъде в самото й начало и се зачетох, съвсем забравила, че търся нещо. Сега се сещам, че това, което прочетох, се отнасяше за майката на Кинг, която два пъти била свидетел на човешка смърт, като във втория случай не я видяла, а я чула. А Кинг останал много любопитен как може да чуеш, че някой умира.

Не искам никой да умира. Искам да съм навън. Освен това искам да дезинфекцирам рана. Освен това мисленето ми напоследък прекалено често си служи с думите "мъже" и "жени".
Обичам начина, по който мъжете обичат и боготворят жените.

Една реклама ме застави да напиша нещо. Не претендирам, че в момента мога да достигна особено висока литературна стойност.

Рамо.

purple in the morning

Не става въпрос за чувства, става въпрос за пространство и материя, връзка, описания и някой акт.
Това установих, докато хвърлях бързи погледи на блога си.

Преди около две седмици закръглено изчислих, че една не много едра капка вода се отронва от мокър косъм, когато в нея се нанижат средно от осем до десет други капки.
Обичам да се къпя.

(Това наблюдение лесно можех да отразя с удобната си червена химикалка с капаче в някой тефтер или да го редуцирам до квинтесенцията му в Туитър, но по дяволите, автономията на текста е важна.)

Predictable behaviour. I crave ya.

Няма да кажа нищо повече, няма да направя нищо повече. Защото само още една дума, още един поглед, още едно движение - въздухът ще натежи и ще започне да нагарча. И без това не мога да дишам от отрова, става ми лошо, гади ми се, повдига ми се.

Това е, другото е прекалено сложно. Или аз съм празна.

Но нека не се оставям на догадки. Плитко е. А би трябвало, би трябвало да вярвам, че в себе си мога да побера болка и сладка тръпка колкото в една очна линия и в едно червено червило. Вероятно това се случва сега - пълня се до предела си с болка и сладка тръпка - болка и сладка тръпка от първия етап. Най-лекият.

Обичам риба и миш-маш, преди никога не слагах сол, когато се хранех, но от месец-месец и половина-два обожавам соев сос. Обичам и леща. Обичам да пиша наум, докато обядвам по никое време сама в къщата. Понеже съм сама в къщата достатъчно дълго от достатъчно много години. През почти половината от деня.
Когато обичам леща, обичам да пиша наум. Когато обичам риба, миш-маш и соев сос, мразя всички боклуци в шумящи опаковки и станиоли.
Когато обожавам пресни домати с парче сирене, се вълнувам ужасно много заради нещо или заради някого и нямам правдоподобна идея защо имам време за нещо толкова маловажно като храна.
Съществувам на базата на трептене - мънички отклонения от обичайната ми амплитуда, от време на време някое по-осезаемо и забележимо, а след него - връщане в нормално положение. Трептене. Неосъзнато очакване, непредвидени последствия от настоящето, неизчислени привилегии и облаги, непрозрени възможности. Само проблясъци - това е светът ми. Иска ми се да пиша, но се измъчвам, имам толкова много за казване, а сякаш нямам нищо. Не си намирам място и осъзнавам, че може би ще се обвинявам, ако пропусна с такъв широк замах всичко, без дори да спомена една от всичките прашинки, влезли в очите ми по време на дългите нощи под проклетата, но практична нощна лампа и под съвсем неудобната и зрителноубиваща такава, която обаче с тъмни чувства обожавам.

Заспивам по различен начин, а копнежът ми се промива от времето. Мисля си за небесата в живота си, за старата гимназия, за хрупкавите сладки с мармалад и орехи на баба Бояна, за олющените стени в цвят сьомга, за това колко искам да отида в двора на училище в някоя лятна нощ и да гледам огромното, дълбоко и звездно небе, покриващо кестени и спокойствие, докато седя с някого на стъпалата отзад.

Най-голямото и космическо небе, което някога съм виждала, заби нож в сърцето ми в началото на октомври, всъщност шести, а си мислех, че беше пети. Приемам го като събитие в живота си. Помня това небе по улицата, където едно циганско семейство живее без врата - там си представях как някога, когато имам дете, ще ме е страх да го оставя да погледне нагоре, защото очите му ще изтекат като черни отровни реки, защото ще се стопи от стенание и забити остриета в себе си, защото в гротесков гърч ще се свие, ще се сбръчка, ще се превърне отново в зародиш, а после в горещ восък и ще изтече.
Небето по дългата улица със спретнати къщи, на която се озоваваш, след като си минал по друга дълга улица, наподобяваща на снимка с лошо качество, направена към 19 часа през пролетта от средно добър телефон без светкавица - там беше още по-усойно. Облаците се бяха навили спираловидно около луната, а тя грееше като бяло-жълт център на гигантска притегателна бездна. Там зениците ми се превърнаха в умалени и обърнати образи на пипала и митология, Олимп и пробождащо като шипове мълчание.
Небето до старата гимназия, където някакъв скитник отдавна спеше, където въпреки параноята си все търсех движения из черните стаи на подземния етаж, приютил в себе си сенки, ужаси и страх, страх, о, как обичам да ме е страх. Гимназията, която асоциирах със стотици безследно изчезнали ученици в спретнати черно-бели униформи. Гимназията, която има най-красивата ограда по залез, обгърната от избуяла трева. Пленителна и хипнотизираща с мрачната си, митолигична романтика, чиста любов, в която, обещавам, ще се давя. Небето там беше полъх от облаци, издихания от космически ауспуси, безкрай, без край.
И го помня, помня цялата вечер, помня как гледах и пишех наум без пощада, а след това направих компромис с празнотата и разочарованието, които щях да изпитам, като разбера, че думите ми не се развняват и на една стотна от цялата умопомрачителна красота и мистерия на това небе. И писах.

Другото небе е онова на прозрачния, твърд като стъкло хладен, предвеликденски въздух. Разцъфналите дръвчета, бързането и очакването. Китайски порцелан, невидими китари, кофеин, история, главоболие и буца нерви в гърлото. А понякога просто комфортно вцепенение.

Третото небе, което ясно помня, ме хвърли в детските запечатвания на "Цар Лъв" - голяма, тънка, гланцирана и много цветна. Такова ми се стори, когато осъзнах колко е близо, каква възможност имам и колко много звезди са се полепили по него. Небе в саваната и измъчващите ме мисли така ли се държа, когато мога да освободя думите си, а вместо това просто мълча.

Една от последните картини, която запазих в себе си въпреки наложителната нужда от разчистване, характеризираща ме напоследък, беше крайдунавското сиво-синкаво, розово-лилаво, залязващо и потъващо във вечер небе. Такова го помня - размазани и пресичащи се тънки и дебели щрихи от четки. Топлина и млечност. Малко носталгия и удобна сънливост. Небе, което не може веднага да споделиш, небе, което изисква да се отделиш от останалите и да се усамотиш - първо да се усамотиш наистина, за да откриеш правилната настройка, а след това да инжектираш самотата си в обстановката - в него, в реката, във ферибота, в островчетата, в отчуждеността и надеждите, в румънските улици, тирове и светлини, в остатъка от детски смях, във вятъра, в тревата - сочна и тъмно зелена, в руините от римската крепост и в неосъзната любов, която това място предлага.

След това вдигаш темпрература, гърчиш се конвулсивно, закриваш очи, а малко по-късно свенливо се изправяш пред това, от което ти е неудобно (неудобно, не срам), въздухът се свива и постепенно намалява, думите намялавят също пропорционално на рационалните мисли и в някой мрачен априлски следобед, не осъзнавайки готвиш ли се наистина за това, което вероятно предстои, и ще бъдат ли тези мисли революционни, разбираш, че си писала. Писала си за някакви фрагменти от живота си, вадиш спомени и бегли припознавания, молиш паметта и въображението си за милост, искаш да споделиш как в малкия изгнил град, стига да има няколко Човека и други, по-маловажни, колкото да създават движение, стига да ги има, омесени с автомобилен шум, музика и червена светлина, може да умреш от неразбираема носталгия по нещо, което никога няма да имаш и което винаги е живеело в теб.

..always one foot on the ground.

Странно е. Не е ли странно? Някак неудобно и неловко е, стар забравен навик, старо, заровено в тъмниците на съзнанието докосване, нещо, което си изхвърлил и на което си попаднал, не знаейки какво точно да чувстваш. Загубена вещ, която някога си обичал, но привързаността се е изпарила. Която откриваш и те обърква.

Ако не целият текст, то поне заглавията към него бяха налице в главата ми, бяха подготвени и оставаше само да си избера едно, докато не се появи вече избраното. До самото решение бях раздвоена между него и "when I asked your name you asked the time", но хвърлям акцента на деня върху риска вместо върху мрачния разврат.

Научих се да оцелявам с кратки мисли, разхвърляни цитати от видове изкуство, затворени очи и хедонистични протягания след дълъг или крайно оскъден сън, кафе и пак кафе, безсъние и светът сега, констрастиращ на историята, бързането, главоболието и тръпката. Научих се да не страдам, задето не споделям всичко важно, разцъфнало през април, и се научих да го потушавам с много музика, когато не трябва, много мисли, когато не трябва.
Но все някога ще съумея да се залепя, все някога ще получа малко свобода.

Сега съм пред дилема - абсолютно ненужна и възпрепятстваща дилема, погледната на фона на всичко останало - но по дяволите, не мога да потискам и не искам да потискам повече нито думите, нито действията си.

Освен че искам да се разкъсам на парчета под резенче луна, почти черно небе, обсипано със студени и ясни звезди, и бели черешови цветове, създаващи китайски порцеланов контраст, искам да разкъсам и твоя свят на парчета, на кървави, отиващи си чувства, отиващи си, за да ги заместят други. Проклета да съм, нека.

Дядо ми наскоро цитира нещо интересно - "Най-щастлива е онази жена, която не се е раждала".

Искам да подчинявам. Да, ще подчинявам.



(Колебаех се между сцената от "Джери Магуайър", където Том Крус не е отвратителен и разтапя Рене Зеуегър, а тя гледа така, сякаш й прилошава, но реших да избера тази, защото:
1. Това е Кейт Уинслет, това е "Титаник", това е пот, това е желание, това е Джеймс Хорнър, това е многопластова и заслужаваща единствено да бъде изживяна гореща болка;
2. Аз съм тази, която се променя.)

Come on, break my heart
I'm ready.

We are far too young and clever

Аз решавам дали има Господ, аз му позволявам да ме съди за неща, за които смятам, че е правилно хората да бъдат съдени, аз си поставям "да" и "не", "добро" и "лошо", "може" и "не може". Това май е ясно?

Пиша този текст, за да се обичам поне малко днес. Защото се чудя с кого и на кого да говоря, имам сънища за разказване, къщата е моя, писалките и цветните моливи са мои, почеркът ми е педантичен, когато не бързам за никъде, но трябва да бързам, пошло оранжево свети електриково от бюрото, махнете този кич, гледах един епизод на "Ориндж Каунти", не беше зле, стана ми мъчно за Райън, горкият, аз съм Весела, имам лош вкус за хора, понякога да, понякога не, понякога преценявам правилно, понякога не, знам какво е ужасно опасно, знам и не трябва да вървя натам, пусна ли си музика, увеличена докрай, отмивам всички панически клетки, ексфолирам стресираното си тяло, по дяволите спокойствието, потрепер-потрепер, въобще не мога да си представя всичко, както ще бъде, но все пак ми изглежда някак дъжвовно и мрачно, а исках да съм със зелена блуза, е, явно не, благодаря много, като се събудя с идеята да умра, защото мога да живея, ще се опитам да разкажа за счупените облаци в небето на залеза, ферибота и реката, вятъра и колко обичам да пътувам, но не крийте звездите и нощния хлад от мен, защото се задушавам.

Лек ден, благодаря.