9/24/2012
О, Господи, колко дълъг ден.
Котаракът лежи на меко одеяло, аз постоянно заравям пръсти в косата си, ако някой ден пиша публично, родителите ми ще се отрекат от мен, а топлите вълни от продължителното безсъние ме заливат спонтанно, после притварям очи за половин секунда избавление и това е, което никой не може да ми отнеме.
Намекнаха ми, че нямам право да ми е весело, какво като се казвам Весела, аз приех равнодушно. Чудех се да обяснявам ли колко вина нося заради този и онзи, но едва ли е важно, тя премина през метаморфоза и сега е вяла тишина.
Копнея за упойка, днес дори си мислех, че искам да ме оперират от нещо леко (да се ударя през устата?) само и само да ме упоят, за да заспя дълго, непробудно, без никакви сънища, без никакви шумове. Да потъна.
След като ме оперираха от нещо дребно през ноември две и девета, някой от докторите обърка името ми. Мразя да бъркат името ми, затова дори упоена понечих да го поправя, но гласът ми пропадна, нямаше го, изостави ме, когато ми беше нужен най-много. И не защото съм весела, понеже съм Весела, а защото съм Весела и това винаги ми се е струвало нещо много по-различно от веселие.
После поисках да ми пуснат музика, трябваше ми музика, музика през този болничен ноемврийски ден. Отказаха на абсурдната ми молба, аз заплаках и заспах. Упоена.
Копнея за упойка, за сън без сънища, без знаци, без укор. Не мога вечно да съм най-лоша на света.
Чета за нея, котката се е разложила в краката ми, те са ледени, но не мърдам, за да не я разбутам и защото съм се зачела. Чета и се плаша, чета и спирам. Всичко това е толкова болно. Защо, Лора, защо?
Опитвам се да заспя, но не намирам покой, крепя се на котка в краката и на мисли като "всичко отминава", докога ще съм най-лоша, кога ще мога да заспя без угризения?
Ставам с тати и пия ужасно кафе. От него ставам енергична и трепереща. Отварям сив грапав шкаф със счупени панти и от там вадя много останки от гердани и обеци, шарени весели бижута, едри гривни на точки, които никога не съм носила, по една обеца от двойка, стотици капачки от Queen's, картички за разни празници и една донякъде специална кутия от бисквити.
В голям пощенски плик съм прибрала писма от първия ми приятел. Не ги чета дори, просто ми става мило за времето. Помня, че бяха пълни с хубави думи, с дребния му изправен почерк, на тъмен кариран лист. Прикачени бележки към тях, картичка от Ахтопол. Откривам принтиран откъс от разговор между моя приятелка и него в Скайп, където по нея ми предава любовни послания. Смешно ми е как важните места са подчертани с къдрави линийки, Веси това, Веси онова, а пък аз тогава спах по нощница на втория етаж и се давех в пот и сълзи, задето не посрещам Джулай морнинг :)
За него рязах кичур от косата си и го пъхнах в плик и понякога ми се иска да го питам дали я пази, но никога не го правя.
Откривам контролни по музика на листи от нотна тетрадка, класни по литература и английски, едно неизпратено писмо до стара позната, пълно с драсканици и рисунки, безумно тъпо и смешно.
Стихотворения на български и английски, изрезки от вестници, свързани с "Приятели", скрийншот с Джоуи и Чандлър на гланциран лист, подарък от Цеци.
Снимки на някакво момче, които бях открила под един чин или нещо такова?, малко листче с интервалите на зодиите, картинка с Бритни Спиърс, на гърба на която пише "От Бритни за Весела".
Смея се, потънала в ранните си ученически години, с все още необработения ми почерк и писане, рисуване и драскане по всички възможни повърхности.
Намирам абстрактна рисунка, подписана с инициали П.А. за "vesi".
Бележка с текст "Пешо: Ти гониш!"
Потъвам в купища хартия и за малко отлагам вината, за секунда, за спомен от осми клас, когато имах дълга буйна коса, която отрязах крайно и пазех в един плик.
После я изхвърлих, защото... всъщност за какво ми е коса?
Сигурно и той я е изхвърлил.
Гледам на снимка как духам три свещички със закачена на пуловера значка против пушенето. От вътрешната страна на бюрото ми е залепена подобна брошура, о, да.
Виждам се такава и ми става мило, но не познавам това момиченце.
Чудя се кога умира всичко, кога започваш да оглеждаш чуждите и своето тяло с такъв интерес, кога губиш тази усмивка и я заменяш с малко по-друга, която еволюира, еволюира, еволюира до жена.
Иска ми се да кажа ледено и равно
Не сънувам учителки празни,
не целувам момчешки лица,
не дарявам с погледи ласкави
и избягвам да бъда добра.
Тогава вече ще пропадна в нечии очи, бездушна и демонична.
А никой, никой не знае колко препълнено е в мен.
Карам по магистралата в девет сутринта, прибирам се, но ме придърпва със 130 не толкова домашно приготвената храна, не къщата, а онази октомврийска прашна и пуста любов, малките момче и момиче, невинни и неопитомени, по широката циганска улица, огромното небе над нещастните къщи с нещастния пушек, излизащ от нещастните комини, мирисът на цигари зад училище и първият път, в който се уплаших от момче и бледото усещане за страха, който ме накара да го желая.
Карам и си мисля дори за този блог, направен с цел да изливам нечистотията си тук, буквена и стихийна мастурбация, този блог и първите му коментари някога, някога, толкова някога.
Нямам път и посока с плебейските си коса и устни. Не мога да бъда господарка с тази искреност, мога да бъда само нечия робиня. В такива дни се чувствам робиня на свят, който ме затяга в смъртоносна примка.
И накрая, вместо дълбока глътка въздух и утеха, аз криволича, пресичам мигове, а в други се сливам с нея.
Защо, Лора, защо те открих?
Нужен ми е поне един лъч светлина.
9/23/2012
9/16/2012
моят ден е също топъл и студен
има ли време? много ми е чудно.
мисля, че дори да има, дори да има едри шепи, тонове, ниви време, за мен няма.
а толкова често спирам в него.
тази нощ гладих за първи път в живота си. две ризи - бяла и бледолилава. нямам идея как се глади риза. нямам идея трябва ли да е влажна. пиша в гугъл "как се глади". ще почна да чета в бг-мама. и не го казвам с ирония.
мирисът на ютия е уютен. напомня ми за витите стъпала в къщата (16 на брой?), студени, ледени направо, аз се качвам по тях и отивам да си говоря с мама в една полупразна стая. тя глади на дъска за гладене, мирише на ютия и на зима.
нямам време да си спомням такива неща, а постоянно го правя.
омекотителят с мирис на момина сълза ме зашлевя с март, shake it out на флорънс, отворени врати, прозорци, пролет и простор.
един малък и прекалено сладникав дезодорант на Nivea ме пренасяше на пети ноември, последният път, в който се оставих докрай на някого.
напоследък го използвам все по-често и изличавам спомена.
някой ден ще знам с какво се маха петно от вино, как да гладя риза, дори мъжка и огромна, как да предпазя дрехи от молци. ще ставам рано, за да правя кафе и палачинки в събота и неделя. домашно приготвени кроасани. някой ден ще се науча да търпя, докато лакът на ноктите ми не изсъхне. може би дори ще ходя с френски маникюр, подходящи обеци и направена коса.
щом има време за другите, дали ще има време и за мен?
червената ябълка на нина ричи ми напомня за 24-ти, 25-ти и 26-ти декември, '09. паметта ми е пълна с безполезни факти. напомня ми за слизането на центъра покрай едни адвокатски кантори, празните улици, червените лампи.
чета за избора на парфюм, как понякога прекрасни колекции започват от няколко несполучливи покупки. имам няколко парфюма, но нито един от тях не е мой. нямам парфюм, еквивалент на любима дреха, която да те спаси в момент на безизходица.
искам да имам наистина любим, който да протяга ръка към мен и без да се замислям, да я хващам. да знам как еволюира през сезоните, да познавам светлината му през деня и да се сливам с тъмнината му в нощта, да усещам как се намества по гънките на кожата ми, как преминава на пръсти по ключицата, скрива се в ямката на шията и зад ушите, а когато пусна косата си (колкото и рядко да я държа прибрана), да се разлее като тежък и прекрасен спомен.
напоследък обонянието ми ме изтезава. за каквото и да ходя до магазина, винаги разглеждам нещата за мазане/миене. лосионът за тяло с мирис на бамбуково мляко направо бърка в мозъка ми. тези зимни дълги душове, обличането в мъжка риза вместо халат след тях, ужасно дългото сресване и мазане с лосион за тяло.
спомням си, че ходех само по чорапогащник и нещо отгоре и преди да вечеряме, оправях гънките по леглата, светлината, разположението на предметите
тази вечер забелязах, че не съм писала от доста време и реших да опитам. не от графомания, а просто ей така - от есен.
иронично е, но нямам време да пиша. забранявам си, защото мисля в аромати и в красиви словосъчетания, в метене на коси от килима, в безсъние и сълзи понякога.
реших да напомня за себе си на тези, които четат.
да им кажа, че съм добре и както може би предполагат, че съм страшно щастлива, че най-накрая е есен.
че се мъчих да редактирам xml код, защото рядко харесвам готови темплейти и въобще не знам как да направя болднат шрифт нормален, а бях решила, че ако успея, отивам да работя в HP :)
знам, че те няма да ме осъдят, когато ми се прииска да си купя сапун, въпреки че не заслужавам. и може би ще ме успокоят, че има време. макар че и време не заслужавам.
но няма значение, важното е, че дойде най-любимото ми време - на червеното вино. сигурно ще оцелея
мисля, че дори да има, дори да има едри шепи, тонове, ниви време, за мен няма.
а толкова често спирам в него.
тази нощ гладих за първи път в живота си. две ризи - бяла и бледолилава. нямам идея как се глади риза. нямам идея трябва ли да е влажна. пиша в гугъл "как се глади". ще почна да чета в бг-мама. и не го казвам с ирония.
мирисът на ютия е уютен. напомня ми за витите стъпала в къщата (16 на брой?), студени, ледени направо, аз се качвам по тях и отивам да си говоря с мама в една полупразна стая. тя глади на дъска за гладене, мирише на ютия и на зима.
нямам време да си спомням такива неща, а постоянно го правя.
омекотителят с мирис на момина сълза ме зашлевя с март, shake it out на флорънс, отворени врати, прозорци, пролет и простор.
един малък и прекалено сладникав дезодорант на Nivea ме пренасяше на пети ноември, последният път, в който се оставих докрай на някого.
напоследък го използвам все по-често и изличавам спомена.
някой ден ще знам с какво се маха петно от вино, как да гладя риза, дори мъжка и огромна, как да предпазя дрехи от молци. ще ставам рано, за да правя кафе и палачинки в събота и неделя. домашно приготвени кроасани. някой ден ще се науча да търпя, докато лакът на ноктите ми не изсъхне. може би дори ще ходя с френски маникюр, подходящи обеци и направена коса.
щом има време за другите, дали ще има време и за мен?
червената ябълка на нина ричи ми напомня за 24-ти, 25-ти и 26-ти декември, '09. паметта ми е пълна с безполезни факти. напомня ми за слизането на центъра покрай едни адвокатски кантори, празните улици, червените лампи.
чета за избора на парфюм, как понякога прекрасни колекции започват от няколко несполучливи покупки. имам няколко парфюма, но нито един от тях не е мой. нямам парфюм, еквивалент на любима дреха, която да те спаси в момент на безизходица.
искам да имам наистина любим, който да протяга ръка към мен и без да се замислям, да я хващам. да знам как еволюира през сезоните, да познавам светлината му през деня и да се сливам с тъмнината му в нощта, да усещам как се намества по гънките на кожата ми, как преминава на пръсти по ключицата, скрива се в ямката на шията и зад ушите, а когато пусна косата си (колкото и рядко да я държа прибрана), да се разлее като тежък и прекрасен спомен.
напоследък обонянието ми ме изтезава. за каквото и да ходя до магазина, винаги разглеждам нещата за мазане/миене. лосионът за тяло с мирис на бамбуково мляко направо бърка в мозъка ми. тези зимни дълги душове, обличането в мъжка риза вместо халат след тях, ужасно дългото сресване и мазане с лосион за тяло.
спомням си, че ходех само по чорапогащник и нещо отгоре и преди да вечеряме, оправях гънките по леглата, светлината, разположението на предметите
тази вечер забелязах, че не съм писала от доста време и реших да опитам. не от графомания, а просто ей така - от есен.
иронично е, но нямам време да пиша. забранявам си, защото мисля в аромати и в красиви словосъчетания, в метене на коси от килима, в безсъние и сълзи понякога.
реших да напомня за себе си на тези, които четат.
да им кажа, че съм добре и както може би предполагат, че съм страшно щастлива, че най-накрая е есен.
че се мъчих да редактирам xml код, защото рядко харесвам готови темплейти и въобще не знам как да направя болднат шрифт нормален, а бях решила, че ако успея, отивам да работя в HP :)
знам, че те няма да ме осъдят, когато ми се прииска да си купя сапун, въпреки че не заслужавам. и може би ще ме успокоят, че има време. макар че и време не заслужавам.
но няма значение, важното е, че дойде най-любимото ми време - на червеното вино. сигурно ще оцелея
8/25/2012
А95
Карам към Дружба през Младост.
Карам и се нервирам, слушам музика и всички пред мен ми се струват бавни. Гледам как стоповете им светят в червено, спирам, чакам, не чувствам нищичко. Чудя се само аз ли трябва да карам към Дружба, или някой трябва да кара към мен.
Вече няма никакво значение.
Искам да се изчистя от цялата тази гнус, да върна една книга и една риза и повече никога да не ме занимават.
Не съм ядосана, не съм разочарована, не съм тъжна дори. Ако бях тъжна, емоцията щеше да има обаяние, щеше да има синьо-лилаво сияние, щеше да мирише на пролет, щеше да е октомврийска вечер, празна и широка главна улица, осветена от червени лампи, кестени, хлад, мълчание.
Но не е. Не е празно. За жалост е нещо между тъпо и отегчително. По друг начин не мога да го опиша.
Тъпо ми е, че трябва да карам към Дружба, но не искам да отлагам и решавам да свърша работата, за да не се занимавам някой друг ден.
Карам и си мисля, че страстта и яростта, незадоволени в някакъв срок на годност, отминават, изветряват, миришат на лошо и искаш просто да се отървеш от тях.
Затова карам, колата се раздрусва от неравности по пътя, в този момент малко се ядосвам, "нищо добро не ми носи която и да е среща с теб..", заставам зад някакво такси, това трябва да е пресечката, давам мигач и завивам, после се озовавам там, където трябва.
Гледам блока, висок, тъмножълт, препикан, като урина на болен човек, малко тъжен и мизерен по начин, който бих нарисувала. С цветята по кривите прозорци, ръждясал и цигански, претъпкан, кичозен. Само той ми харесва. Напомня ми за Воев, Дружба ми напомня за него. Но това е всичко.
Чакам отегчена, с леко мазна коса и голи рамене, чакам да ти върна всичко - ризата и книгата - да запаля и да тръгна, без да погледна назад в което и да е огледало. Дори цигара не искам да изпушим.
Връщам само книгата, гледам настрани, бързам да си сложа колана, но ти се качваш в колата с бутилката си мастика,гледаш ме от задната седалка, говориш ми, изричаш думи, които не чувам, пипаш ме, стискаш китката ми. Откъсвам се с отегчение, всичко е с отегчение, не тъжно, не болно, не грозно, а прекалено изтъркано. Оставям ти любимата си запалка за спомен, нали е последната ни среща, ти я чупиш, качваш крака си на колата, на мен ми е все едно. Искам само да си ходя.
Прибирам се, паркирам, след десет минути пак карам към Дружба. По задължение. Вече съм ядосана, но трае кратко. Връщам ти друга вещ, само вещи, празни, грозни. Криво ми е само за това, че ако това е последната ни среща, то тя ме натовари, обремени, но не и развълнува. Криво ми е, че ако трябва да те запомня така, няма да има и капка от онова, което някога съм сравнявала с любовта си към Нова Генерация. Няма да има кестени, няма да има октомври. Ще бъдеш джойнт, мастика, мръсни боксерки на земята, празното прибиране, докато слушам "Момчето, което говори с морето", още безброй празни моменти и една риза.
Останаха ми номера на коли и сънища със страшни мъже, които заравят лице в бельото ми. Сънувам летни следобеди в малки градчета, бараки, пълни със сено, през които преминавам безплътна. Сънувам, че летя и гледам селските къщи и вдишвам от аромата на някое отдавна отминало лято.
Сънувам, че страшни очи ме гледат, докато се къпя.
Останаха ми само номера на коли. Ламарини.
Не съм пушила от една седмица, не ми се пуши.
Ако бях запалила с теб, щях да ти оставя частица от себе си, но не можах.
Понякога, докато карам, мисля, че ако се засечем, или ще се гоним, или единият ще иска да избяга.
Напоследък, щом стане жълто, изхвърчам и бягам напред.
Ако се засечем, сигурно ще избягам.
Тази година е за даване и връщане на книги. Върнеш ли и последната книга, всичко свършва. И никоя риза не може да го промени.
Карам и се нервирам, слушам музика и всички пред мен ми се струват бавни. Гледам как стоповете им светят в червено, спирам, чакам, не чувствам нищичко. Чудя се само аз ли трябва да карам към Дружба, или някой трябва да кара към мен.
Вече няма никакво значение.
Искам да се изчистя от цялата тази гнус, да върна една книга и една риза и повече никога да не ме занимават.
Не съм ядосана, не съм разочарована, не съм тъжна дори. Ако бях тъжна, емоцията щеше да има обаяние, щеше да има синьо-лилаво сияние, щеше да мирише на пролет, щеше да е октомврийска вечер, празна и широка главна улица, осветена от червени лампи, кестени, хлад, мълчание.
Но не е. Не е празно. За жалост е нещо между тъпо и отегчително. По друг начин не мога да го опиша.
Тъпо ми е, че трябва да карам към Дружба, но не искам да отлагам и решавам да свърша работата, за да не се занимавам някой друг ден.
Карам и си мисля, че страстта и яростта, незадоволени в някакъв срок на годност, отминават, изветряват, миришат на лошо и искаш просто да се отървеш от тях.
Затова карам, колата се раздрусва от неравности по пътя, в този момент малко се ядосвам, "нищо добро не ми носи която и да е среща с теб..", заставам зад някакво такси, това трябва да е пресечката, давам мигач и завивам, после се озовавам там, където трябва.
Гледам блока, висок, тъмножълт, препикан, като урина на болен човек, малко тъжен и мизерен по начин, който бих нарисувала. С цветята по кривите прозорци, ръждясал и цигански, претъпкан, кичозен. Само той ми харесва. Напомня ми за Воев, Дружба ми напомня за него. Но това е всичко.
Чакам отегчена, с леко мазна коса и голи рамене, чакам да ти върна всичко - ризата и книгата - да запаля и да тръгна, без да погледна назад в което и да е огледало. Дори цигара не искам да изпушим.
Връщам само книгата, гледам настрани, бързам да си сложа колана, но ти се качваш в колата с бутилката си мастика,гледаш ме от задната седалка, говориш ми, изричаш думи, които не чувам, пипаш ме, стискаш китката ми. Откъсвам се с отегчение, всичко е с отегчение, не тъжно, не болно, не грозно, а прекалено изтъркано. Оставям ти любимата си запалка за спомен, нали е последната ни среща, ти я чупиш, качваш крака си на колата, на мен ми е все едно. Искам само да си ходя.
Прибирам се, паркирам, след десет минути пак карам към Дружба. По задължение. Вече съм ядосана, но трае кратко. Връщам ти друга вещ, само вещи, празни, грозни. Криво ми е само за това, че ако това е последната ни среща, то тя ме натовари, обремени, но не и развълнува. Криво ми е, че ако трябва да те запомня така, няма да има и капка от онова, което някога съм сравнявала с любовта си към Нова Генерация. Няма да има кестени, няма да има октомври. Ще бъдеш джойнт, мастика, мръсни боксерки на земята, празното прибиране, докато слушам "Момчето, което говори с морето", още безброй празни моменти и една риза.
Останаха ми номера на коли и сънища със страшни мъже, които заравят лице в бельото ми. Сънувам летни следобеди в малки градчета, бараки, пълни със сено, през които преминавам безплътна. Сънувам, че летя и гледам селските къщи и вдишвам от аромата на някое отдавна отминало лято.
Сънувам, че страшни очи ме гледат, докато се къпя.
Останаха ми само номера на коли. Ламарини.
Не съм пушила от една седмица, не ми се пуши.
Ако бях запалила с теб, щях да ти оставя частица от себе си, но не можах.
Понякога, докато карам, мисля, че ако се засечем, или ще се гоним, или единият ще иска да избяга.
Напоследък, щом стане жълто, изхвърчам и бягам напред.
Ако се засечем, сигурно ще избягам.
Тази година е за даване и връщане на книги. Върнеш ли и последната книга, всичко свършва. И никоя риза не може да го промени.
8/22/2012
гледам lost in translation и си мисля как понякога не ти трябва нещо кой знае колко изразително, не ти трябва дълбоко черно или тъмносиньо, трябва ти сиво, равен глас, тълпа, в която си никой.
днес се почувствах незабележима. беше странно. свикнала съм хората да ме гледат, но днес се почувствах незабележима.
понякога ти се иска равен глас, спокоен поглед, празна стая, ноемврийски следобед, понякога искаш да шофираш бавно по някой тъмен булевард.
колко отдадена можеш да бъдеш, когато високо и тежко момче се е качило върху теб, усещаш всеки негов тласък, по-лек и по-силен, по-плитко и по-дълбоко. можеш да бъдеш тиха, тежко преглъщаща, от време на време да изпускаш по някоя сластна въздишка, по-тиха и еротична от самата тишина.
колко много ти трябват понякога сиво, ежедневен трафик, равен глас, празен поглед, прозявка в асансьора, докосване на химикал и лист. пукот на микрофон от интервю по новините, есенен пейзаж, от най-празните, спрял инструментал, потракване на токчета по разбит тротоар, сиво, празен поглед, равен глас, нокти без лак, широк пуловер, бяло бельо, без дантели, без боклуци, без нищо.
смачкана носна кърпичка, вяло движение, мъжка ръка, невидимо присъствие.
колко тиха и смъртоносна красота има.
искам да карам към университета в ноемврийска сутрин, да стигна навреме за скучна лекция, докато обменям празни думи с юридически трупове. след няколко искрени усмивки и много искрени умора и отегчение искам да карам до вас. искам в ноемврийския следобед да седя на прозореца, на който седях, когато се напих и плаках за кнежа и ретранслатора, сива и равна, докато ти правиш нещо пред огромния си монитор.
искам след това да дойдеш при мен, да се облегнеш на рамото ми и да хванеш ръката ми. студена.
да ме пренесеш на дивана, в тишината на самотната ти квартира. и да правим любов, ноемврийски и влюбени, тихи, сиви, невидими.
устните ми имат вкус на спирт. някой ден ще пиша евтини порно романи
днес се почувствах незабележима. беше странно. свикнала съм хората да ме гледат, но днес се почувствах незабележима.
понякога ти се иска равен глас, спокоен поглед, празна стая, ноемврийски следобед, понякога искаш да шофираш бавно по някой тъмен булевард.
колко отдадена можеш да бъдеш, когато високо и тежко момче се е качило върху теб, усещаш всеки негов тласък, по-лек и по-силен, по-плитко и по-дълбоко. можеш да бъдеш тиха, тежко преглъщаща, от време на време да изпускаш по някоя сластна въздишка, по-тиха и еротична от самата тишина.
колко много ти трябват понякога сиво, ежедневен трафик, равен глас, празен поглед, прозявка в асансьора, докосване на химикал и лист. пукот на микрофон от интервю по новините, есенен пейзаж, от най-празните, спрял инструментал, потракване на токчета по разбит тротоар, сиво, празен поглед, равен глас, нокти без лак, широк пуловер, бяло бельо, без дантели, без боклуци, без нищо.
смачкана носна кърпичка, вяло движение, мъжка ръка, невидимо присъствие.
колко тиха и смъртоносна красота има.
искам да карам към университета в ноемврийска сутрин, да стигна навреме за скучна лекция, докато обменям празни думи с юридически трупове. след няколко искрени усмивки и много искрени умора и отегчение искам да карам до вас. искам в ноемврийския следобед да седя на прозореца, на който седях, когато се напих и плаках за кнежа и ретранслатора, сива и равна, докато ти правиш нещо пред огромния си монитор.
искам след това да дойдеш при мен, да се облегнеш на рамото ми и да хванеш ръката ми. студена.
да ме пренесеш на дивана, в тишината на самотната ти квартира. и да правим любов, ноемврийски и влюбени, тихи, сиви, невидими.
устните ми имат вкус на спирт. някой ден ще пиша евтини порно романи
8/19/2012
Мило мое момче,
Прости ми, че съм ужасна така често и така изненадващо.
Фантазирам си за бури, пожари и земетресения. Искам да ме разтресат стихии. Не мога повече да плувам в спокойни води. Няма нищо спокойно в това мъртво ежедневие. Няма атмосфера. Нещата без атмосфера, дори съвършени във формите, цветовете и чертите си, не могат да бъдат красиви. Дори грозни не знам дали заслужават да бъдат наричани.
Мило мое момче, високо, с понякога суров поглед, иска ми се да ме усмиряваш, да падам в краката ти, покорна и леко уплашена, размекната и открехната.
Не искам да точа ноктите си в детинската ти привързаност, не искам да отмивам с отвращение потта ти, не искам да презирам кривите ти зъби, не искам да забравям колко топла е усмивката ти.
Не искам да хвърлям мълнии всеки път, когато нещо не е достатъчно.
Последната ми любов беше напразна надежда, безсмислена кауза, изгубена битка, тегава и изтъркана в края си. На инат седях в разпадаща се сграда, потъвах с нещо, което отдавна беше изгубило дивия си вкус.
В някои късни часове си мисля за първата ми среща, първото момче, което е обръщало червата ми, всички кървави гадости във вътрешността ми. В малко от тези моменти успявам да изоставя мислите си и да се върна. За миг съм там, на възвишението, с жълти гуменки, черни дънки и черна блуза с някакви цветя. Връщам се и виждам как се оставям, свалям гарда и неосъзнато се предавам и лягам в скута на най-странното момче на света.
Той ме изпрати до вкъщи, където мама и една приятелка ме чакаха на пейката. Държах бирата му и цялата бях разклатена и леко втрещена.
Прибрах се и с мъничко страх се погледнах в огледалото. Бях си сложила черен молив, който вече се беше размазал, но се харесах и ми стана много хубаво, че в тъмнината ме е виждал такава.
Спомням си тази предишна и мрачна моя любов, но тя отмина. Опитвам да приема, че нещата отминават. Не се хващам здраво за теб, но и не те пускам. Не мога да пусна нещо, в което вярвам.
Мило мое момче, днес ходихме на църква, а аз бях кисела и ядосана. Не можеш да палиш свещ в църковна тишина, ако си ядосан. Не се молиш и не искаш прошка насила. Не се предаваш насила. Не мога да се предам пред теб ей така, с едно трепване.
Имам нужда да ритам и да блъскам гърдите ти, да полудявам, да пищя и да плача, докато не припадна капнала някъде много близо до теб.
Имам нужда да те наранявам и да се сещам с болка за всяко малко нещо, което не си направил.
Не искам обаче да те отблъсквам и отблъсквам.
Искам да знаеш, че понякога съм ужасна и вероятно няма да намеря покой, докато не си крещим и не чупим.
Често си представям какво ще бъде, ако се разделим. Сигурно ще плача. Сигурно ще плача много. Чудя се дали ще запомниш нещо от мен. Толкова съм суетна. Ще помниш ли как се оглеждам в огледалото, преди да легна до теб, и как не ти давам да ме гледаш, докато се преобличам. Ще помниш ли цигарите, бялото вино, водката с мента и ментата, която изпих за нула време, а после повръщах на леглото ти.
Ще помниш ли музиката, жълтото, роклите, фибите, малкото огледало, ''пази ме''.
Ако се разделим, сигурно отново ще започна да се хвърлям на леглото в търсене на твоя мирис. Ще го вдишам жадно, докато не остане и една молекула от теб. Какво ще правя после, не знам.
Пиша това, за да изкупя жестокостта си към теб.
Пиша това, за да успокоя всичките си демони, за да излея мълчанието, което цял ден ме изкривява.
Чудя се дали съм такава, защото те усещам все по-близо, все по-важен, и дали няма да те намразя напук, от някаква неземна глупост и копнеж по буря, трудности и неяснота.
Знам как да руша, руша нощите си, понякога коленете и краката си, понякога кожата си, понякога ръцете си, късам живците си и още много. Знам как да руша. Опитвам се да градя, но не мога. Не мога дълго да действам както трябва. Не мога с лекота да подмина всички възможности за взрив. Убива ме.
Думите са ми противни. Страх ме е да не прекаля.
Знам само, че когато вярвам в нещо, не мога да го оставя просто ей така.
Мечтая да вляза в църква и да се почувствам на място. Когато това се случи, може би ще съм спокойна и за нас.
Прости ми, че съм ужасна така често и така изненадващо.
Фантазирам си за бури, пожари и земетресения. Искам да ме разтресат стихии. Не мога повече да плувам в спокойни води. Няма нищо спокойно в това мъртво ежедневие. Няма атмосфера. Нещата без атмосфера, дори съвършени във формите, цветовете и чертите си, не могат да бъдат красиви. Дори грозни не знам дали заслужават да бъдат наричани.
Мило мое момче, високо, с понякога суров поглед, иска ми се да ме усмиряваш, да падам в краката ти, покорна и леко уплашена, размекната и открехната.
Не искам да точа ноктите си в детинската ти привързаност, не искам да отмивам с отвращение потта ти, не искам да презирам кривите ти зъби, не искам да забравям колко топла е усмивката ти.
Не искам да хвърлям мълнии всеки път, когато нещо не е достатъчно.
Последната ми любов беше напразна надежда, безсмислена кауза, изгубена битка, тегава и изтъркана в края си. На инат седях в разпадаща се сграда, потъвах с нещо, което отдавна беше изгубило дивия си вкус.
В някои късни часове си мисля за първата ми среща, първото момче, което е обръщало червата ми, всички кървави гадости във вътрешността ми. В малко от тези моменти успявам да изоставя мислите си и да се върна. За миг съм там, на възвишението, с жълти гуменки, черни дънки и черна блуза с някакви цветя. Връщам се и виждам как се оставям, свалям гарда и неосъзнато се предавам и лягам в скута на най-странното момче на света.
Той ме изпрати до вкъщи, където мама и една приятелка ме чакаха на пейката. Държах бирата му и цялата бях разклатена и леко втрещена.
Прибрах се и с мъничко страх се погледнах в огледалото. Бях си сложила черен молив, който вече се беше размазал, но се харесах и ми стана много хубаво, че в тъмнината ме е виждал такава.
Спомням си тази предишна и мрачна моя любов, но тя отмина. Опитвам да приема, че нещата отминават. Не се хващам здраво за теб, но и не те пускам. Не мога да пусна нещо, в което вярвам.
Мило мое момче, днес ходихме на църква, а аз бях кисела и ядосана. Не можеш да палиш свещ в църковна тишина, ако си ядосан. Не се молиш и не искаш прошка насила. Не се предаваш насила. Не мога да се предам пред теб ей така, с едно трепване.
Имам нужда да ритам и да блъскам гърдите ти, да полудявам, да пищя и да плача, докато не припадна капнала някъде много близо до теб.
Имам нужда да те наранявам и да се сещам с болка за всяко малко нещо, което не си направил.
Не искам обаче да те отблъсквам и отблъсквам.
Искам да знаеш, че понякога съм ужасна и вероятно няма да намеря покой, докато не си крещим и не чупим.
Често си представям какво ще бъде, ако се разделим. Сигурно ще плача. Сигурно ще плача много. Чудя се дали ще запомниш нещо от мен. Толкова съм суетна. Ще помниш ли как се оглеждам в огледалото, преди да легна до теб, и как не ти давам да ме гледаш, докато се преобличам. Ще помниш ли цигарите, бялото вино, водката с мента и ментата, която изпих за нула време, а после повръщах на леглото ти.
Ще помниш ли музиката, жълтото, роклите, фибите, малкото огледало, ''пази ме''.
Ако се разделим, сигурно отново ще започна да се хвърлям на леглото в търсене на твоя мирис. Ще го вдишам жадно, докато не остане и една молекула от теб. Какво ще правя после, не знам.
Пиша това, за да изкупя жестокостта си към теб.
Пиша това, за да успокоя всичките си демони, за да излея мълчанието, което цял ден ме изкривява.
Чудя се дали съм такава, защото те усещам все по-близо, все по-важен, и дали няма да те намразя напук, от някаква неземна глупост и копнеж по буря, трудности и неяснота.
Знам как да руша, руша нощите си, понякога коленете и краката си, понякога кожата си, понякога ръцете си, късам живците си и още много. Знам как да руша. Опитвам се да градя, но не мога. Не мога дълго да действам както трябва. Не мога с лекота да подмина всички възможности за взрив. Убива ме.
Думите са ми противни. Страх ме е да не прекаля.
Знам само, че когато вярвам в нещо, не мога да го оставя просто ей така.
Мечтая да вляза в църква и да се почувствам на място. Когато това се случи, може би ще съм спокойна и за нас.
8/14/2012
изключително рядко пиша от чужди компютри. просто не мога, думите ми секват.
знам, че проблемът не е в нито едно от чуждите места. проблемът е в мен, дълбоко.
напоследък мисля, че светът не се нуждае от думите ми, и вероятно е така.
и докато пуша цигара пред огромен монитор, ми става леко смешно, защото знам, че притежателят на точно този монитор едва ли ще ме прочете.
всъщност лятото не е нито за писане, нито за любов.
октомври, чакам те. искам да ти се оставя цялата.
знам, че проблемът не е в нито едно от чуждите места. проблемът е в мен, дълбоко.
напоследък мисля, че светът не се нуждае от думите ми, и вероятно е така.
и докато пуша цигара пред огромен монитор, ми става леко смешно, защото знам, че притежателят на точно този монитор едва ли ще ме прочете.
всъщност лятото не е нито за писане, нито за любов.
октомври, чакам те. искам да ти се оставя цялата.
7/16/2012
"izprazvam se v dushata ti i te celuvam"
Странно е, че в най-мръсните моменти съм способна да се отърва от болката си, да излея горчилката си, да върна вярата си, да дишам спокойно, да изчезнат спазмите, да се погледна в огледалото на гардероба и да се почувствам чиста, толкова чиста.
В ей такива моменти знам, че мога да си пожелая всичко, да не се насилвам, да не мисля, да не действам напук. Просто да си пожелая всичко и докато минават дните ми и се осмелявам или опитвам, да знам, че все пак някога, някъде, нещо и аз заслужавам.
На този свят абсолютно всичко може да се изчисти. Човешките ръце никога не са недостойни дори за най-мръсното. Сапунът може да не отмива петната по душата и съвестта, но определено помага.
Четох някъде за момче, което мирише на бебешки сапун, портокали и шоколадова торта, и пожелах да си купя нов сапун. Взех си бебешки и ми се стори, че нищо друго не ми е нужно. Някъде другаде четох, че сокът на женската възбуда мирише на варени кестени. Толкова малки неща ме захранват. Вярвам, че ако ръцете ти имат мирис на бебешки сапун, примесен с женски скут, можеш да се надрусаш с красота и да издържиш още малко.
Преди време едно момче каза "ръцете ми миришат на джойнт и путка - двете ми най-любими неща".
Усмихвам се, защото нито бих написала "путка", нито трябваше да пиша сега, но най-накрая се почувствах чиста и зная, че няма как думите ми да бъдат пресилено брутални, грозни и вулгарни.
Аз съм вкъщи, а небето е обсипано с хиляди звезди, много, страшно много. Няма какво толкова да покажа в Кнежа, но звездите тук са повече и си струват.
Сигурно няма да науча нови съзвездия, винаги ще соча Малката и Голямата мечка, Жираф, Стрелец и нещо, което аз наричам Комар, но може би е достатъчно. Ще минаваме покрай къщата, откъдето звучи зловещо радио по средата на нощта, покрай Пейката на момите, също толкова болна и мрачна, покрай пресечката, където се виждат светещият кръст и луната, висяща символично над него, заедно с червената точка на ретранслатора.
Днес за секунда се върнах във времето, едно далечно време, когато се къпех в розово корито в студената приземна баня с мозайка. Била съм на четири или пет годинки, живеехме в една мизерна стая, аз, мама и тати. Къщата още се строеше, вечерите се спускаха рано и усойно, по телевизията даваха някакво детско, в което имаше гаден плевел и човече го душеше. Спомням си, че тати ми казваше, че съм гаден плевел и наужким ме душеше, а аз се заливах от смях.
Колкото по-голяма ставам (а все още съм мъничка-малка), толкова по-несвързано пиша, връщам се все по-назад и не мога да подредя нищо.
Когато чета старите си текстове, се чудя какво, по дяволите, съм знаела, и как съм съумявала да поддържам някакво ниво, да вия сложни изречения.
Сега всяко изречение ме затруднява, не знам имам ли какво да дам на някого.
Слушам Франк Синатра, увеличавам и прозорците леко потракват, слушам, седнала на продънения матрак със стърчаща остра тел, и си представям как карам, карам страшно бързо и крещя от щастие и лудост. Представям си как крещя, а Синатра пее (наблягайки на всяка дума) I've been up and down and over and out and I know one thing - each time I find myself flat on my face, I. PICK. MYSELF. UP. AND. GET. BACK. IN. THE. RACE.
Пускам спирачките и всичко, което съм била или някога ще бъда.
И тогава се разбиваме.
В нощта, със скритата истерия и умъртвеното спокойствие на този луд, абсурден свят. Величествено и жалко.
На парчета.
Кръв, кости, неизплакани сълзи и хиляди сподавени писъци.
Най-щастливите нещастници.
Лежа във водата и се чувствам като отломка, утайка, фас, най-неспециална на света.
Гасна, гасна, гасна под това жестоко слънце. И всичко се оправя.
В ей такива моменти знам, че мога да си пожелая всичко, да не се насилвам, да не мисля, да не действам напук. Просто да си пожелая всичко и докато минават дните ми и се осмелявам или опитвам, да знам, че все пак някога, някъде, нещо и аз заслужавам.
На този свят абсолютно всичко може да се изчисти. Човешките ръце никога не са недостойни дори за най-мръсното. Сапунът може да не отмива петната по душата и съвестта, но определено помага.
Четох някъде за момче, което мирише на бебешки сапун, портокали и шоколадова торта, и пожелах да си купя нов сапун. Взех си бебешки и ми се стори, че нищо друго не ми е нужно. Някъде другаде четох, че сокът на женската възбуда мирише на варени кестени. Толкова малки неща ме захранват. Вярвам, че ако ръцете ти имат мирис на бебешки сапун, примесен с женски скут, можеш да се надрусаш с красота и да издържиш още малко.
Преди време едно момче каза "ръцете ми миришат на джойнт и путка - двете ми най-любими неща".
Усмихвам се, защото нито бих написала "путка", нито трябваше да пиша сега, но най-накрая се почувствах чиста и зная, че няма как думите ми да бъдат пресилено брутални, грозни и вулгарни.
Аз съм вкъщи, а небето е обсипано с хиляди звезди, много, страшно много. Няма какво толкова да покажа в Кнежа, но звездите тук са повече и си струват.
Сигурно няма да науча нови съзвездия, винаги ще соча Малката и Голямата мечка, Жираф, Стрелец и нещо, което аз наричам Комар, но може би е достатъчно. Ще минаваме покрай къщата, откъдето звучи зловещо радио по средата на нощта, покрай Пейката на момите, също толкова болна и мрачна, покрай пресечката, където се виждат светещият кръст и луната, висяща символично над него, заедно с червената точка на ретранслатора.
Днес за секунда се върнах във времето, едно далечно време, когато се къпех в розово корито в студената приземна баня с мозайка. Била съм на четири или пет годинки, живеехме в една мизерна стая, аз, мама и тати. Къщата още се строеше, вечерите се спускаха рано и усойно, по телевизията даваха някакво детско, в което имаше гаден плевел и човече го душеше. Спомням си, че тати ми казваше, че съм гаден плевел и наужким ме душеше, а аз се заливах от смях.
Колкото по-голяма ставам (а все още съм мъничка-малка), толкова по-несвързано пиша, връщам се все по-назад и не мога да подредя нищо.
Когато чета старите си текстове, се чудя какво, по дяволите, съм знаела, и как съм съумявала да поддържам някакво ниво, да вия сложни изречения.
Сега всяко изречение ме затруднява, не знам имам ли какво да дам на някого.
Слушам Франк Синатра, увеличавам и прозорците леко потракват, слушам, седнала на продънения матрак със стърчаща остра тел, и си представям как карам, карам страшно бързо и крещя от щастие и лудост. Представям си как крещя, а Синатра пее (наблягайки на всяка дума) I've been up and down and over and out and I know one thing - each time I find myself flat on my face, I. PICK. MYSELF. UP. AND. GET. BACK. IN. THE. RACE.
Пускам спирачките и всичко, което съм била или някога ще бъда.
И тогава се разбиваме.
В нощта, със скритата истерия и умъртвеното спокойствие на този луд, абсурден свят. Величествено и жалко.
На парчета.
Кръв, кости, неизплакани сълзи и хиляди сподавени писъци.
Най-щастливите нещастници.
Лежа във водата и се чувствам като отломка, утайка, фас, най-неспециална на света.
Гасна, гасна, гасна под това жестоко слънце. И всичко се оправя.
7/15/2012
7/12/2012
a better place to play
Искам да избягам от почти всички хора, които познавам.
Искам да се изпека на слънцето не за да хвана тен, а за избягам от тъмното за малко.
За да загрубее кожата ми, за да изсъхнат раните по краката ми и да се излющят някак.
За да се стичам с капките пот и от мен да не остане нищо.
Искам да се науча да плувам.
Не се гордея със себе си напоследък.
Понякога ми идва до гуша от всички, с които мога да предвидя разговорите, вечерите, всичко.
Искам да мълча дълго и дълбоко.
Чувствам се разграбена от приятели и познати, затова ревностно пазя това, което ми е останало.
Егоист съм.
Вярвах, че колкото и да гребат от мен, никога няма да стигнат докрая. Все още го вярвам. Това ме държи.
Това, заедно с къщата, мама и тати, огромната жълта луна, голямата череша в двора.
искам да избягам, наистина.
или да се скрием от всички останали, някъде тук, през нощта.
на кръста, на хотела, зад чешмата в старата гимназия, където се учехме да пушим в пети клас. безуспешно.
това е само началото, но и без това не мога повече.
Искам да се изпека на слънцето не за да хвана тен, а за избягам от тъмното за малко.
За да загрубее кожата ми, за да изсъхнат раните по краката ми и да се излющят някак.
За да се стичам с капките пот и от мен да не остане нищо.
Искам да се науча да плувам.
Не се гордея със себе си напоследък.
Понякога ми идва до гуша от всички, с които мога да предвидя разговорите, вечерите, всичко.
Искам да мълча дълго и дълбоко.
Чувствам се разграбена от приятели и познати, затова ревностно пазя това, което ми е останало.
Егоист съм.
Вярвах, че колкото и да гребат от мен, никога няма да стигнат докрая. Все още го вярвам. Това ме държи.
Това, заедно с къщата, мама и тати, огромната жълта луна, голямата череша в двора.
искам да избягам, наистина.
или да се скрием от всички останали, някъде тук, през нощта.
на кръста, на хотела, зад чешмата в старата гимназия, където се учехме да пушим в пети клас. безуспешно.
това е само началото, но и без това не мога повече.
6/27/2012
I'm in his favorite sundress, watching me get undressed
Имам две червени рокли.
Мия ръцете си с бебешки сапун и ми се струва най-хубавото нещо на света.
Свиквам с кафето и започвам да изпитвам нужда от него.
Разпилявам и раздавам душата си насам-натам, а после си я искам.
Сънувах, че трябва да се омъжа на 13-ти ноември.
Понякога ми се иска да ми пукаше повече за неща, които вълнуват другите. Например изпити.
Страшно разчитам на паметта си, но и тя си има моментите на изнемогване.
Винаги започвам да чета книги, когато трябва да уча.
Пак подхванах "Непосилната лекота на битието", този път сериозно, и ми е тежко, тежко и болезнено да я чета.
Някакъв библейски цитат съществува някъде и гласи, че любовта не е горда, любовта всичко търпи.
Е, аз съм горда и не търпя всичко. Сигурно затова се разминахме.
Тази книга ме убива.
Пиша за семейството си. Лакирана съм в червено. И ръцете, и краката.
Всяка сутрин мия лицето си с някакъв гел. Гледам се в едно много старо огледало и се чувствам чиста. И аз като Тереза тежа от вина.
Сънувам бележки, пустинни залези, частички мъдрост за живота, смърт на малки деца и училището ми като тресавище.
Лягам си по тъмно и се обвивам в мекотата на нощната светлина.
Обичам нощта дори когато я проспивам.
Не държа боклук вкъщи.
Сънувам как ме карат да отрежа косата си.
Спя с три възглавници.
Преди да отида до магазина, си слагам червен молив за устни и след минута го трия в ръката си. Прехапвам устните си, за да нахлуе кръв в тях. Искам да ги търкам с частиците на захаросан мед и да изстържа всички накъсани кожички по тях.
Копнея за красота, но не и полирана.
Нищо топло не може да бъде съвършено.
Хлебарка лежи по гръб в банята, а аз се мъча да я обърна и да изправя крачетата й. Това не ме прави добър човек.
Искам три дни да гледам само анимации и да пуша навън. След това ще гледам само филми като "Arizona dream" и ще слушам Ederlezi, която ще ми напомня за една съботна сутрин в Борисова, Сиси и една от любовниците на втория скорпион в живота ми.
Обещала съм на 40 и няколко-годишен мъж да го нарисувам. Трябва да спазя обещанието си.
Обичам Южен парк. Искам да правя любов далеч от хората, далеч от цялата цивилизация. От всички дюнери и шумни партита, от Джена, Емануела, галериите, театрите, изложбите, от едните и от другите.
Прочетох "Мечтатели" и не останах толкова очарована, колкото очаквах. Но се вдъхнових от Ева Грийн, от заоблените й, полюшващи се гърди с бледорозови, големи зърна. Мечтая си да се събличам като нея, но и винаги да изпитвам свян от тялото си. Защото срамът е свещен. Срамът и перверзният ексхибиционизъм в едно.
Искам пак да прочета "Лолита".
Слушам това и тръскам цигара в откраднат пепелник.
това е моят свят
Мия ръцете си с бебешки сапун и ми се струва най-хубавото нещо на света.
Свиквам с кафето и започвам да изпитвам нужда от него.
Разпилявам и раздавам душата си насам-натам, а после си я искам.
Сънувах, че трябва да се омъжа на 13-ти ноември.
Понякога ми се иска да ми пукаше повече за неща, които вълнуват другите. Например изпити.
Страшно разчитам на паметта си, но и тя си има моментите на изнемогване.
Винаги започвам да чета книги, когато трябва да уча.
Пак подхванах "Непосилната лекота на битието", този път сериозно, и ми е тежко, тежко и болезнено да я чета.
Някакъв библейски цитат съществува някъде и гласи, че любовта не е горда, любовта всичко търпи.
Е, аз съм горда и не търпя всичко. Сигурно затова се разминахме.
Тази книга ме убива.
Пиша за семейството си. Лакирана съм в червено. И ръцете, и краката.
Всяка сутрин мия лицето си с някакъв гел. Гледам се в едно много старо огледало и се чувствам чиста. И аз като Тереза тежа от вина.
Сънувам бележки, пустинни залези, частички мъдрост за живота, смърт на малки деца и училището ми като тресавище.
Лягам си по тъмно и се обвивам в мекотата на нощната светлина.
Обичам нощта дори когато я проспивам.
Не държа боклук вкъщи.
Сънувам как ме карат да отрежа косата си.
Спя с три възглавници.
Преди да отида до магазина, си слагам червен молив за устни и след минута го трия в ръката си. Прехапвам устните си, за да нахлуе кръв в тях. Искам да ги търкам с частиците на захаросан мед и да изстържа всички накъсани кожички по тях.
Копнея за красота, но не и полирана.
Нищо топло не може да бъде съвършено.
Хлебарка лежи по гръб в банята, а аз се мъча да я обърна и да изправя крачетата й. Това не ме прави добър човек.
Искам три дни да гледам само анимации и да пуша навън. След това ще гледам само филми като "Arizona dream" и ще слушам Ederlezi, която ще ми напомня за една съботна сутрин в Борисова, Сиси и една от любовниците на втория скорпион в живота ми.
Обещала съм на 40 и няколко-годишен мъж да го нарисувам. Трябва да спазя обещанието си.
Обичам Южен парк. Искам да правя любов далеч от хората, далеч от цялата цивилизация. От всички дюнери и шумни партита, от Джена, Емануела, галериите, театрите, изложбите, от едните и от другите.
Прочетох "Мечтатели" и не останах толкова очарована, колкото очаквах. Но се вдъхнових от Ева Грийн, от заоблените й, полюшващи се гърди с бледорозови, големи зърна. Мечтая си да се събличам като нея, но и винаги да изпитвам свян от тялото си. Защото срамът е свещен. Срамът и перверзният ексхибиционизъм в едно.
Искам пак да прочета "Лолита".
Слушам това и тръскам цигара в откраднат пепелник.
това е моят свят
6/21/2012
Искам да карам на полигон, както правех с тати, когато ме учеше как да шофирам.
Баща ми е суров. Баща ми крещи и чупи. Баща ми е ироничен и може да събуди у теб желание да се заровиш сам под земята само с един коментар. Баща ми може да е мек. Почти всеки път, когато говорим, се обръща към мен с "мила". Баща ми страшно много ме обича, сигурна съм.
Карал ме е да го ненавиждам, да го ненавиждам в червата си, във всичките си вътрешности, да не искам да го чувам и виждам с месеци.
Всъщност за мен винаги ще си остане "тати".
Дори не знам защо пиша за него.
Станах сравнително рано (защото легнах сравнително рано - към 2:30 АМ, а това е необичайно, много необичайно за мен, попитайте някого), измих се и отидох за нещо сладко.
Прибрах се и докато преглеждах някакви сайтове, усетих как отново всичко започва да ме дразни. Пуснах си Нова Генерация, за да се отделя съвсем съзнателно от по-голямата част от хората и света.
Мисля, че трябва да избягам за малко и надалеч, че трябва да карам дълго, дълго и да се смея много, и то през сълзи, както снощи, за да спре да ме дразни всичко.
В такива моменти се пречупвам и звъня на мама, за да говорим дълго и да излея всичките катрани, змии и гущери от кухините си.
Давам стотинки на просяк и на циганка, която иска да измие предното ми стъкло на светофар на канала. Не ми тежат тези неща. Раздавам стотинки на безделници, защото не мога да откажа. Защото понякога се сещам за всички тези, които казват "За какво да им давам, като ще идат да си купят цигари и алкохол?". Все едно ми е. Да си купуват ракия и хероин, да правят каквото искат.
Снощи разказвах за един колега, не мога да опиша колко ми е неприятен - погледът му, лъскавият му костюм, гласът му, ръкостискането му с други такива преди изпит и "успех, колега", начинът, по който оставя обелките си от банан под банките, начинът, по който се движи, раменете напред, всичко..
И разбрах, че може някак, някога, случайно да ми направи хубаво впечатление и антипатията ми да отмине. Но не искам. Искам да ми е противен.
Не знам дали минавам през някакъв преход, дали ми идва в повече, дали събирам раздразнение от нагли шофьори и пешеходни пътеки, които не се виждат вечер и ме карат да треперя.
Чувството за вина не те прави по-добър и по-смирен. Точно обратното.
Да караш някого да се чувства виновен, и то с тънки намеци и уж приятно поведение - ето това е отвратително.
Омръзна ми да се разминавам с трупове, бездушни и несъобразителни.
Но все се намира някой, който да ми върне вярата в хората.
Онзи ден едно момче ми викна, докато се прибирах капнала от умора и определен изпит, познах физиономията му, но не успях да се сетя откъде, затова попитах дали се познаваме. Оказа се, че сме се виждали много пъти. И докато ме гледаше някак уплашено и мило, от мен се изпари натрапчивата напоследък мисъл "не харесвам хората, не ви харесвам".
Сигурно 15-20 човека не ме дразнят, като от тях 6-7 са ми наистина скъпи, други пък някога не съм харесвала въобще. Но всичко се обръща. Станах блакосклонна към тези, които съм презирала. И спрях да харесвам тези, които се очаква да харесвам.
И някак тати изплува насред всичко това.
Най-противоречият човек в живота ми. Страшно много го обичам.
Баща ми е суров. Баща ми крещи и чупи. Баща ми е ироничен и може да събуди у теб желание да се заровиш сам под земята само с един коментар. Баща ми може да е мек. Почти всеки път, когато говорим, се обръща към мен с "мила". Баща ми страшно много ме обича, сигурна съм.
Карал ме е да го ненавиждам, да го ненавиждам в червата си, във всичките си вътрешности, да не искам да го чувам и виждам с месеци.
Всъщност за мен винаги ще си остане "тати".
Дори не знам защо пиша за него.
Станах сравнително рано (защото легнах сравнително рано - към 2:30 АМ, а това е необичайно, много необичайно за мен, попитайте някого), измих се и отидох за нещо сладко.
Прибрах се и докато преглеждах някакви сайтове, усетих как отново всичко започва да ме дразни. Пуснах си Нова Генерация, за да се отделя съвсем съзнателно от по-голямата част от хората и света.
Мисля, че трябва да избягам за малко и надалеч, че трябва да карам дълго, дълго и да се смея много, и то през сълзи, както снощи, за да спре да ме дразни всичко.
В такива моменти се пречупвам и звъня на мама, за да говорим дълго и да излея всичките катрани, змии и гущери от кухините си.
Давам стотинки на просяк и на циганка, която иска да измие предното ми стъкло на светофар на канала. Не ми тежат тези неща. Раздавам стотинки на безделници, защото не мога да откажа. Защото понякога се сещам за всички тези, които казват "За какво да им давам, като ще идат да си купят цигари и алкохол?". Все едно ми е. Да си купуват ракия и хероин, да правят каквото искат.
Снощи разказвах за един колега, не мога да опиша колко ми е неприятен - погледът му, лъскавият му костюм, гласът му, ръкостискането му с други такива преди изпит и "успех, колега", начинът, по който оставя обелките си от банан под банките, начинът, по който се движи, раменете напред, всичко..
И разбрах, че може някак, някога, случайно да ми направи хубаво впечатление и антипатията ми да отмине. Но не искам. Искам да ми е противен.
Не знам дали минавам през някакъв преход, дали ми идва в повече, дали събирам раздразнение от нагли шофьори и пешеходни пътеки, които не се виждат вечер и ме карат да треперя.
Чувството за вина не те прави по-добър и по-смирен. Точно обратното.
Да караш някого да се чувства виновен, и то с тънки намеци и уж приятно поведение - ето това е отвратително.
Омръзна ми да се разминавам с трупове, бездушни и несъобразителни.
Но все се намира някой, който да ми върне вярата в хората.
Онзи ден едно момче ми викна, докато се прибирах капнала от умора и определен изпит, познах физиономията му, но не успях да се сетя откъде, затова попитах дали се познаваме. Оказа се, че сме се виждали много пъти. И докато ме гледаше някак уплашено и мило, от мен се изпари натрапчивата напоследък мисъл "не харесвам хората, не ви харесвам".
Сигурно 15-20 човека не ме дразнят, като от тях 6-7 са ми наистина скъпи, други пък някога не съм харесвала въобще. Но всичко се обръща. Станах блакосклонна към тези, които съм презирала. И спрях да харесвам тези, които се очаква да харесвам.
И някак тати изплува насред всичко това.
Най-противоречият човек в живота ми. Страшно много го обичам.
6/07/2012
страх ме е от себе си
ще започна да лакирам ноктите си по-старателно.
ще рисувам бавно, докато се водя по извивките от сънищата си.
обичам сънищата си и едно нещо е вярно: когато се предам и откажа да творя и мисля будна, го правя в тях.
обичам сънищата си. с много думи, гниещи зъби, омагьосани гори, повтарящи се, страшни, наситени с истинска, толкова истинска физическа болка, извратени, сексуални, заплетени, мрачни, символични.
от будната весела не остана нищо. все повече хора ме наричат лулу.
чета "мъже" на цвета стоева и изведнъж спря да ми харесва.
погнусявам се от този свят. не искам никога да пиша нищо.
не искам цял живот да живея на блог постове или на разкази за айфони и кондоми.
не искам да съм самоуверената мацка, спала със сто мъже, и въпреки това интелигентна и адски секси.
в някой друг ден може и да искам, но сега не. не, не, не.
не искам да държа на две големи водки и шотове.
не искам да пуша кутия цигари на ден.
искам да ми става лошо от много малко алкохол и красиво момче да ме носи на ръце към голямо легло в усамотена тъмна стая.
искам цялата софия. да я гледам през прозорци на тролеи, трамваи, автобуси, маршрутки, таксита. да вдишвам мирис на метро, да карам по самотните булеварди на нощта. да ходя в онези квартири, където хората винаги се сменят, не спят, редят линийки, а аз разгръщам пратчет. сменят се, интересни и безинтересни, момчета с безлични физиономии и момичета с недостатъчно женствени движения. да се чудя кои зодии са.
майната им на зодиите. майната им на рибите и на скорпионите.
на всички тези дребнави глупости.
искам да изляза от кожата си, а не мога да избера каква да бъда.
затова никога не избирам.
по дяволите, не си приличаме.
не мога да избера, затова възприемам действията си като поезия.
в думите ми не остана никаква.
когато реша да пиша, пред очите си виждам червена стая и си мисля за "кухненска хартия, която бърше сперма от голо женско тяло".
събрах прекалено много свят, събрах и копнеж по частица от останалия свят, до който все още не съм се докосвала.
един циганин ми каза, че съм хубаво момиче и че трябва да се моля сутрин и вечер.
две циганки ми казаха, че съм красива.
една баба ми подари тъмносиньо прозрачно камъче и ме накара да си намисля желание със затворени очи.
едно момиче ми каза, че в миналия си живот съм била русалка.
един вечно пиян скитник ми се усмихна по-мило от толкова много хора.
имам много непознати в живота си.
не ми останаха думи. отмих ги с фасовете в тоалетната. с повтарящите се сериали, с умората късно вечер или рано сутрин.
не ми останаха думи.
ще рисувам бавно, докато се водя по извивките от сънищата си.
обичам сънищата си и едно нещо е вярно: когато се предам и откажа да творя и мисля будна, го правя в тях.
обичам сънищата си. с много думи, гниещи зъби, омагьосани гори, повтарящи се, страшни, наситени с истинска, толкова истинска физическа болка, извратени, сексуални, заплетени, мрачни, символични.
от будната весела не остана нищо. все повече хора ме наричат лулу.
чета "мъже" на цвета стоева и изведнъж спря да ми харесва.
погнусявам се от този свят. не искам никога да пиша нищо.
не искам цял живот да живея на блог постове или на разкази за айфони и кондоми.
не искам да съм самоуверената мацка, спала със сто мъже, и въпреки това интелигентна и адски секси.
в някой друг ден може и да искам, но сега не. не, не, не.
не искам да държа на две големи водки и шотове.
не искам да пуша кутия цигари на ден.
искам да ми става лошо от много малко алкохол и красиво момче да ме носи на ръце към голямо легло в усамотена тъмна стая.
искам цялата софия. да я гледам през прозорци на тролеи, трамваи, автобуси, маршрутки, таксита. да вдишвам мирис на метро, да карам по самотните булеварди на нощта. да ходя в онези квартири, където хората винаги се сменят, не спят, редят линийки, а аз разгръщам пратчет. сменят се, интересни и безинтересни, момчета с безлични физиономии и момичета с недостатъчно женствени движения. да се чудя кои зодии са.
майната им на зодиите. майната им на рибите и на скорпионите.
на всички тези дребнави глупости.
искам да изляза от кожата си, а не мога да избера каква да бъда.
затова никога не избирам.
по дяволите, не си приличаме.
не мога да избера, затова възприемам действията си като поезия.
в думите ми не остана никаква.
когато реша да пиша, пред очите си виждам червена стая и си мисля за "кухненска хартия, която бърше сперма от голо женско тяло".
събрах прекалено много свят, събрах и копнеж по частица от останалия свят, до който все още не съм се докосвала.
един циганин ми каза, че съм хубаво момиче и че трябва да се моля сутрин и вечер.
две циганки ми казаха, че съм красива.
една баба ми подари тъмносиньо прозрачно камъче и ме накара да си намисля желание със затворени очи.
едно момиче ми каза, че в миналия си живот съм била русалка.
един вечно пиян скитник ми се усмихна по-мило от толкова много хора.
имам много непознати в живота си.
не ми останаха думи. отмих ги с фасовете в тоалетната. с повтарящите се сериали, с умората късно вечер или рано сутрин.
не ми останаха думи.
6/03/2012
5/14/2012
so long
Ако през времето, в което съм гледала "Отчаяни съпруги", бях чела закони, щях да знам наизуст Конституцията, ЗНА, ЗЗД, АПК И ГПК.
Знам, че много момичета и жени, дори момчета и мъже тъгуват заради края на сериала.
Не искам да пиша дълъг текст за това кога са първите ми спомени за него, любими цитати, как цяла нощ не мигнах, колко съм плакала, колко ме убива музиката от видеото по-горе..
Просто беше мой.
5/13/2012
2
Горчива съм и ми е горчиво. Пълна с горчилка, ей така, изневиделица. Малко хора подозират, че мога да бъда такава.
Иска ми се вече да не се извинявам за нещата, за които не съм виновна, иска ми се да не се чувствам виновна, дори когато имам лоши мисли. Понякога е неизбежно, понякога е здравословно.
Ще замълча и ще пия тихо. Не много, но тихо. Ще пуша цигара на терасата, ще се усмихвам, няма да правя очевидни намеци, няма да загатвам мънички драматични сцени. Няма да късам чорапогащници, няма да пея любимите си песни. Представям си всичко това в една квартира в Гоце Делчев, не знам защо там, една полупразна квартира с хубава секция без книги, с чадел в найлоново пликче, с много огледала. Ако в такъв момент някой пусне любима моя песен, а аз се заставя да мълча, сигурно в мен нещо ще умре. Всичко ще е тихо и обикновено. В момента не искам никой да знае какво обичам, какви дрехи нося, кога си лягам, каква музика слушам, кой цвят ме привлича и така нататък. В момента искам никой да не знае нищо за мен.
Но някой ще знае поне малко.
Цяла нощ чакам финалния епизод на "Отчаяни съпруги", легнала накриво със стягаща болка в слепоочията. Цяла нощ чакам и си припомням какво беше онова чувство, което отдавна бях оставила назад. Бях предвидила, че може пак да го изпитам, с тежки усилия щях да го опиша смътно, но сега съм бясна.
Чувствам се като пътеводител и едновременно с това се чувствам обрана и изсмукана. On the other hand се чувствам и изнасилена. Все хубави усещания.
Ще замълча и ще кажа на всичките момчета и мъже, които познавам и са ми поне малко близки, да не ме докосват. Когато съм ядосана, това често е малката ми мечта. Да изръмжа "Не ме пипай. Стой далеч от мен".
Като изключим всичко това, в момента има двама човека, на които не мога да съм ядосана. Единият е моето високо момче (на него не знам дали ще ръмжа, не знам как въобще поддържам мозъчна дейност след последните 20 часа), другият - мама, която има рожден ден.
Напоследък често си мисля "колко много обичам мама".
Иска ми се вече да не се извинявам за нещата, за които не съм виновна, иска ми се да не се чувствам виновна, дори когато имам лоши мисли. Понякога е неизбежно, понякога е здравословно.
Ще замълча и ще пия тихо. Не много, но тихо. Ще пуша цигара на терасата, ще се усмихвам, няма да правя очевидни намеци, няма да загатвам мънички драматични сцени. Няма да късам чорапогащници, няма да пея любимите си песни. Представям си всичко това в една квартира в Гоце Делчев, не знам защо там, една полупразна квартира с хубава секция без книги, с чадел в найлоново пликче, с много огледала. Ако в такъв момент някой пусне любима моя песен, а аз се заставя да мълча, сигурно в мен нещо ще умре. Всичко ще е тихо и обикновено. В момента не искам никой да знае какво обичам, какви дрехи нося, кога си лягам, каква музика слушам, кой цвят ме привлича и така нататък. В момента искам никой да не знае нищо за мен.
Но някой ще знае поне малко.
Цяла нощ чакам финалния епизод на "Отчаяни съпруги", легнала накриво със стягаща болка в слепоочията. Цяла нощ чакам и си припомням какво беше онова чувство, което отдавна бях оставила назад. Бях предвидила, че може пак да го изпитам, с тежки усилия щях да го опиша смътно, но сега съм бясна.
Чувствам се като пътеводител и едновременно с това се чувствам обрана и изсмукана. On the other hand се чувствам и изнасилена. Все хубави усещания.
Ще замълча и ще кажа на всичките момчета и мъже, които познавам и са ми поне малко близки, да не ме докосват. Когато съм ядосана, това често е малката ми мечта. Да изръмжа "Не ме пипай. Стой далеч от мен".
Като изключим всичко това, в момента има двама човека, на които не мога да съм ядосана. Единият е моето високо момче (на него не знам дали ще ръмжа, не знам как въобще поддържам мозъчна дейност след последните 20 часа), другият - мама, която има рожден ден.
Напоследък често си мисля "колко много обичам мама".
5/05/2012
стари, стари чернови
не мога да заспя. не защото той хърка, а просто защото съм спала достатъчно. гледам радиото в тъмнината. часът е 1:43. не мога да заспя, но не искам да го будя. отивам в банята, мия се. връщам се в тъмната стая, мажа се с лосион за тяло. мисля, че ще е хубаво да се намажа и да заспя с тениската му, за да му мирише на мен, докато е на работа. но не мога да спя с тениски и я събличам.
вървя с пръсти по рамото му и му прошепвам "не мога да заспя". той измърморва нещо и ме прегръща още по-силно. решавам да не го тормозя.
малко по-късно заспивам.
на сутринта ме пита защо не съм го събудила.
сега ям лешници, пия сок, ще запаля цигара, гледам 56-ти блок, минава някакъв бус с надпис "Родопея". чудя се защо не ме боли при вида на всичко това. сигурно е заради слънцето. и донякъде заради силната прегръдка. пускам си знаете коя група и започвам да чета разни стари и прекалено сантиментални текстове.
06.07.10
кой ме научи да обичам?
04.08.10
Само загрявам или се връщам към писането. Имам нужда да документирам почти всичко, което витае в дните ми, всичко, което отчетливо се случва.
След като слушах достатъчно пъти "White flag" на Dido, ми се иска: 1. да не се чувствам фанатично, защото не искам да се примиря; 2. да слушам Dido до срастване с музиката й.
Трябва да решавам листовки (които са интересни и изгелждат почти лесни) и да подредя бюрото си, трябва да премахна бъркотията под сгъваемото легло и да изчистя чекмеджето си, да изхвърля цялата ненужна хартия и да пречистя за малко тази стая, защото е толкова мрачна и задушна, че ми се повдига от нея.
Тази стая трябва да преживее малък катарзис. Не знам дали защото през деня живея наполовина, или не съвсем съзнателно, или защото вечерта ме прави най-жива, но тази стая е прашна и мъртва. Обичах да лежа на килима, докато отлагам да отида в банята 15 минути, когато се прибирах почти сутринта и се опитвах нашите да не разберат, че си идвам толкова късно. Тогава просто се прибирах, за да заспя и за да напиша някой смс, преди да заспи и той. Нямах време и желание за компютри. И не че през деня това желание се излюпваше от светлината. Желание не се появи, освен ако не знаех, че няма да говоря с някого, с когото искам. Сега него го няма.
А на мен също ми се ходи на море. Но ме влече към Бургас. Дали заради Дубавора (Студените нощи, които ме нараниха), дали заради представата ми за черно-бяла тъжна гара и Нова Генерация, дали заради Дубарова отново, или пък заради всичко, което съм слушала, чела и виждала относно Бургас. А може би защото е на юг. А на юг в България всичко е по-хубаво, по-топло, по-близо, по-възможно.
Ходи ми се на море, но все още съм в мрачната си стая и не спирам да се връщам към миналото лято. Не знам какво стана, но от снощи съм на вълна миналото лято, което въпреки че беше хубаво, не би могло да стъпи на малкия пръст на сегашното. И все пак ми се струва невероятно важно, погледнато през призмата на спомена. Струва ми се голямо и вярвам, че е така, защото аз съм такава. Защото аз обичам да знам как всичко е започнало. Обичам да ровя в отношенията, във връзки и в събитията, в миналото, за да разровя с пръчка еволюцията, за да видя кога всичко е започнало, какви са били предпоставките, причините, поводът. Интересувам се и опитвам да си представя как в България се е зародила ъндърграунд музиката, как в България са се появили първите наркомани, как са се разраствали субкултурите навсякъде. Искам някой да ми го покаже, когато е бил малко момче, все още неразядено от собствената си слабост, от опиатите и от алкохола. Искам да си го представя млад, посягащ към различната музика, искам да хвана нишката на мислите му и да видя как е успяла да го отведе до този крах.
Искам да проследя и себе си в миналото и да разбера кога точно съм била готова и кога всико е покълнало. Искам да проследя себе си и да направя дисекция на всичките си проекции, за да знам страх ли ме е, или съм смела. Искам да се оголя като кабел, да се посоля със сол и да се разтопя като гол охлюв - тези представи сякаш винаги предлагат облекчение и пречистване, а дори не съм сигурна, че е така. Не съм убедена вярвам ли в катарзиса и започването на чисто, или не.
Сега трябва да се върна към "18% сиво" на Захари Карабашлиев, защото в тази книга се говори за марихуана, промяна и любов. Говори се за времето преди двадесет и първи век, а това възбуждата възпаленото ми въображение. обичам да си представям близките 30-40-50 години черно-бели. И всъщност странното е, че 60-те са ми цветни и хипарски, морски и с оражневи коси, сигурно заради Венис Бийч. 80-те са сиво-синьо дъждовни, бунтарски и пост-пънк. А всичко в България, когато и да било, преди сама да съм го запомнила, виждам черно-бяло.
Затова ще се върна към книгата, защото макар в нея да има и екшън, на мен ми се чете за любовта, за устните й, за очите й, за настръхнали зърна в "бледосиньото призори" - ето това е красива картина. Чете ми се за тези неща, защото аз също вярвам в красотата, she believes in beauty, she's Venus as a girl :>, аз също вярвам в нея, вярвам в красотата на думите, на текста, на сценариите. Затова мразя и хората - защото в най-силните моменти успяват да видят отстрани ситуацията и да я преценят като шедьовър. Защото в един момент плачат, а след като сълзите им засъхнат, те могат да ги видят изписани на лист.
Затова мразя хората - защото, когато нещо важно за тях виси на косъм, те протягат ръка към друго. Затова мразя хората - защото са научили правилата на живота, заюото знаят, че всичко отминава и че с всичко се свиква, знаят, че не са незаменими, знаят как да манипулират, знаят кога идва време да забравят и се примиряват. Затова мразя хората - защото разбират, че така трябва да бъде и отпускат примката. Затова мразя хората. Затова, затова, затова.
Затова мразя хората - защото могат да се събудят съкрушени, а след това да действат така, сякаш нищо не е станало. "Ако не искаш да правиш нещо, не го прави", ми казаха веднъж.
Седя пред компютъра в мрачната си задушна стая, вентилаторът постоянно огласява сгърчената от топлина тишина и си те представям. Като "This is England", като препратка към наркоманското начало си го представям, обръснат и с обица на веждата - как слуша някакви групи, може би все още необикнал Доорс. Ужасно банален и предвидим в мислите и в намеренията си, но същевременно ужасно различен в различността си. Представям си го в къщата му - не старинна и огромна, а голяма, неизмазана и недовършена, почти занемарена и обрасла с какви ли не растения, утопична със спокойствието, което лъха от нея, а ако беше някъде близо до река, може би щеше да е раят.
Представям си го още малък и си представям себе си - счупена и крива. Не си спомням, защото беше отдавна и бих могла да възстановя само разни откъслечни части от тази вечер, но си представям притеснението си, представям си как съм се презирала, когато съм открила, че не мога да изразя чрезс думи колко съм специална, защото може би не съм. Представям си него, опитал и видял вече много, тривиално и уникално различно, представям си нашата среща, която и тогава сигурно съм опитала да анализирам. И сигурно съм смятала, че самата престорена романтика, мястото и съчетанието на хора - на мен и него - са престорено филмови, че тези сцени са нагласени. Но истината е, че сега вярвам във филмовия живот повече от всички, обичам местата почти колкото него и нищо романтично и казано с някакъв патос не ми изглежда като жалък опит да доближиш съществуването си до филм.
20.08.10
Снощи под душа осъзнах, че навярно никога не бих могла просто да приема някакъв модел на поведение, който ми изглежда правилен и добър и да се оставя да бъда някаква. Осъзнах, че макар сега да не е така фрапиращо въпросителен, животът ми винаги ще търси нещо, или по-скоро аз винаги ще търся нещо и няма да мога да се спра. И за да не словоблудствам излишно, мисля да продължа по друг начин.
25.10.10
Кратко включване от мен.
Слушам Джеферсън Еърплейн и лаптопът вече ми писна. Драскам щрихи по голо женско тяло, защото обожавам да рисувам жени. И не знам защо усещам тази си страст като ужасно женствена. Намирам за прекрасни да рисувам тела без излишни детайли, гърчещи се в буреносните следи на графита. Докосва ме.
22.11.10
димът ми протяга ръце към небето,
не мога да пуша, щом пада ниско таван
никотинът затяга в тъмни обръчи сърцето
и издишам с наслада, без да искам да знам
11.12.10
Искам да съм по-ентусиазирана.
Да няма значение това, че пиша под флуоресцентна лампа, да няма значение, че трябва да мета, подреждам, мия чинии. Да няма значение, че имам хиляда неща за вършене, че се чувствам като затворник от два дена насам. Да няма значение, че изстъргах гласните си струни с кашлица, да нямат значение тези дребни неща.
Напоследък съм умерена и лаконична. Не съм изгубила вяра. Не съм, но достойнството и реализмът ми пречат да хвърча в облаците. Не съм изгубила вяра, но съм изгубила онзи тласък, който превръща едно нелогично звучащо изречение в дълъг текст. Изгубила съм инерция.
Плаша се, че ще порасна. Виждам го в абзаците. Всички тези текстове, разчленени на хиляди абзаци. Побъркват ме. Толкова са подредени, ясно оформенти, откъснати.
Искам да излея всичко, копнеех да излея всичко от края на юли, докато оставях още и още да се трупа и да надвисва като лавина. Но не и не, и не.
Страхувам се, че ще спра. Ще спра да вярвам. Заради вслушване в съветите на по-възрастните, заради някаква умереност, незнайно как проникнала в мен. Не знам.
научих се да чувам думите различно
да виждам корените им във гласовете,
нюансите на интонацията,
зората на цивилизацията.
и някакси успявам
понякога да разчленявам
света на много просто срички,
макар по-късно все да ги отричам.
научих се да виждам през очите на останалите,
да гледам отстрани, залисана в мълчанието.
това ужасно трудно ме убива,
не знам как всяка нощ заспивам,
от порите, от всичките ми кухини
излизат неизречени послания,
моменти за споделяне,
сълзи за
27.12.10
По дяволите, чувствам се стерилна.
Не е заради снега. Той си вали и вали, вали и затрупва колата, която е паркирана в двора, вали и затрупва плановете ми, вали и затрупва въздуха ми. Поне е красив.
Свалям слушалките, свалям очакванията, свалям гарда. Примирявам се със старата клавиатура, старата атмосфера, всичко, което за малко бях оставила в миналото, и го приемам временно.
Опитвам се да накарам пръстите си да свикнат с този ритъм, с тези клавиши, с тази температура, с тези нюанси на светлината, с тази височина на стола, с тази големина на монитора.
опитвам се да свикна с гледката навън, опитвам се да
29.12.10
Не намирам сила да харесам хората тази вечер. And I don't want the world to see me 'cause I don't think that they'd understand. Прибирам се тук, както правех много отдавна, когато си мислех, че никой няма да види. Тъжно е, но понякога е толкова по-лесно да кажеш всичко пред непознати.
15.01.11
нека бъда твоята Арлина
ще заживея в свят без магазини,
16.01.11
Мисля, че загубих девствеността си няколко месеца, преди да я загубя наистина. Захубих и пътя, и ясните желания. Дневната светлина замених за нощната, а познатите - за непознатите.
20.01.11
недей да ме обичаш, аз съм мъртва
към хората отдавна не изпитвам чувства
в изкуството съм впила жадно нокти
и се опитвам, но не мога да го пусна
21.01.11
Таваните са мойте небеса,
килимите са моята земя.
Ковчегът на една задушна самота.
Стените ме задържат да не падам
и все пак в този свят на безопасност страдам.
Мелодиите вият като вятър,
а лампите изгряват и залязват.
Пердетата рисуват ми полярна нощ
и на света не знам да съществува мощ,
която по-усърдно да разбива
останалото в мен красиво.
И затова, когато грозните слънца угаснат,
аз си мечтая за мига прекрасен,
във който с въздух ще се умъртя,
черупката ще разруша
и ще изляза, ще изляза,
без път, посока, ей така,
за да се срина без защита,
без безопасност, без да се опитвам
да се подпирам на някакви бездушни стени,
23.01.11
на фона на международните отношения, сложните системи и механизмите, вникването в основите на процеса, в движението на зъбните му колелца и траекторията му по дългата пътека на историята, се питам и се надявам да има необяснима красота, несломима и неопределима вяра, любов, неманипулируема и единствена
не може всичко да е игра на шах
26.01.11
той я обича чиста и уморена, обича я искрена и тиха, мистериозна и властна, но все пак малка и невинна. той я обича раздърпана и порочна, крехка и легнала. той иска да я боли, но я обича
боже, той я вижда някак художествено, а тя се вдъхновява от това и иска още, още любов
тя го обича мъжествен, тя обича да мирише на парфюм. тя обича да издиша дим в лицето й, тя обича скулите му, обича шофирането му, обича мъжките му маниери, харесва ума и проницателността му, обича студените му очи, пронизващи само нея, момичето с красиви и болни мечти
не искам да те губя, не искам да те атакувам, искам бавно, без да се загубим, един към друг все да пристъпваме.
дали ще ме намериш във цирка на един живот?
29.01.11
и всичките цигари на света не могат да ме омърсят така, както ти успя
аз никога не й простих, че беше нова като пролет, меланхолична като есен, студена като зима и млада като лято. аз никога не я рабзрах, защото никога не пожелах.
косата ми ще се разсипе по мъжките ти рамене
и в тях ще затупти по едно ново мъжко сърце
и ще почнеш да пулсираш,
и ще се молиш да умра,
защото в мене ще намираш
и живота, и смъртта.
помня и един смс, който някога исках да изпратя, но не го направих. гласеше: чувствам се по-празна от теб, след като си се изпразнил в устата на някоя курва.
май съм се променила.
вървя с пръсти по рамото му и му прошепвам "не мога да заспя". той измърморва нещо и ме прегръща още по-силно. решавам да не го тормозя.
малко по-късно заспивам.
на сутринта ме пита защо не съм го събудила.
сега ям лешници, пия сок, ще запаля цигара, гледам 56-ти блок, минава някакъв бус с надпис "Родопея". чудя се защо не ме боли при вида на всичко това. сигурно е заради слънцето. и донякъде заради силната прегръдка. пускам си знаете коя група и започвам да чета разни стари и прекалено сантиментални текстове.
06.07.10
кой ме научи да обичам?
04.08.10
Само загрявам или се връщам към писането. Имам нужда да документирам почти всичко, което витае в дните ми, всичко, което отчетливо се случва.
След като слушах достатъчно пъти "White flag" на Dido, ми се иска: 1. да не се чувствам фанатично, защото не искам да се примиря; 2. да слушам Dido до срастване с музиката й.
Трябва да решавам листовки (които са интересни и изгелждат почти лесни) и да подредя бюрото си, трябва да премахна бъркотията под сгъваемото легло и да изчистя чекмеджето си, да изхвърля цялата ненужна хартия и да пречистя за малко тази стая, защото е толкова мрачна и задушна, че ми се повдига от нея.
Тази стая трябва да преживее малък катарзис. Не знам дали защото през деня живея наполовина, или не съвсем съзнателно, или защото вечерта ме прави най-жива, но тази стая е прашна и мъртва. Обичах да лежа на килима, докато отлагам да отида в банята 15 минути, когато се прибирах почти сутринта и се опитвах нашите да не разберат, че си идвам толкова късно. Тогава просто се прибирах, за да заспя и за да напиша някой смс, преди да заспи и той. Нямах време и желание за компютри. И не че през деня това желание се излюпваше от светлината. Желание не се появи, освен ако не знаех, че няма да говоря с някого, с когото искам. Сега него го няма.
А на мен също ми се ходи на море. Но ме влече към Бургас. Дали заради Дубавора (Студените нощи, които ме нараниха), дали заради представата ми за черно-бяла тъжна гара и Нова Генерация, дали заради Дубарова отново, или пък заради всичко, което съм слушала, чела и виждала относно Бургас. А може би защото е на юг. А на юг в България всичко е по-хубаво, по-топло, по-близо, по-възможно.
Ходи ми се на море, но все още съм в мрачната си стая и не спирам да се връщам към миналото лято. Не знам какво стана, но от снощи съм на вълна миналото лято, което въпреки че беше хубаво, не би могло да стъпи на малкия пръст на сегашното. И все пак ми се струва невероятно важно, погледнато през призмата на спомена. Струва ми се голямо и вярвам, че е така, защото аз съм такава. Защото аз обичам да знам как всичко е започнало. Обичам да ровя в отношенията, във връзки и в събитията, в миналото, за да разровя с пръчка еволюцията, за да видя кога всичко е започнало, какви са били предпоставките, причините, поводът. Интересувам се и опитвам да си представя как в България се е зародила ъндърграунд музиката, как в България са се появили първите наркомани, как са се разраствали субкултурите навсякъде. Искам някой да ми го покаже, когато е бил малко момче, все още неразядено от собствената си слабост, от опиатите и от алкохола. Искам да си го представя млад, посягащ към различната музика, искам да хвана нишката на мислите му и да видя как е успяла да го отведе до този крах.
Искам да проследя и себе си в миналото и да разбера кога точно съм била готова и кога всико е покълнало. Искам да проследя себе си и да направя дисекция на всичките си проекции, за да знам страх ли ме е, или съм смела. Искам да се оголя като кабел, да се посоля със сол и да се разтопя като гол охлюв - тези представи сякаш винаги предлагат облекчение и пречистване, а дори не съм сигурна, че е така. Не съм убедена вярвам ли в катарзиса и започването на чисто, или не.
Сега трябва да се върна към "18% сиво" на Захари Карабашлиев, защото в тази книга се говори за марихуана, промяна и любов. Говори се за времето преди двадесет и първи век, а това възбуждата възпаленото ми въображение. обичам да си представям близките 30-40-50 години черно-бели. И всъщност странното е, че 60-те са ми цветни и хипарски, морски и с оражневи коси, сигурно заради Венис Бийч. 80-те са сиво-синьо дъждовни, бунтарски и пост-пънк. А всичко в България, когато и да било, преди сама да съм го запомнила, виждам черно-бяло.
Затова ще се върна към книгата, защото макар в нея да има и екшън, на мен ми се чете за любовта, за устните й, за очите й, за настръхнали зърна в "бледосиньото призори" - ето това е красива картина. Чете ми се за тези неща, защото аз също вярвам в красотата, she believes in beauty, she's Venus as a girl :>, аз също вярвам в нея, вярвам в красотата на думите, на текста, на сценариите. Затова мразя и хората - защото в най-силните моменти успяват да видят отстрани ситуацията и да я преценят като шедьовър. Защото в един момент плачат, а след като сълзите им засъхнат, те могат да ги видят изписани на лист.
Затова мразя хората - защото, когато нещо важно за тях виси на косъм, те протягат ръка към друго. Затова мразя хората - защото са научили правилата на живота, заюото знаят, че всичко отминава и че с всичко се свиква, знаят, че не са незаменими, знаят как да манипулират, знаят кога идва време да забравят и се примиряват. Затова мразя хората - защото разбират, че така трябва да бъде и отпускат примката. Затова мразя хората. Затова, затова, затова.
Затова мразя хората - защото могат да се събудят съкрушени, а след това да действат така, сякаш нищо не е станало. "Ако не искаш да правиш нещо, не го прави", ми казаха веднъж.
Седя пред компютъра в мрачната си задушна стая, вентилаторът постоянно огласява сгърчената от топлина тишина и си те представям. Като "This is England", като препратка към наркоманското начало си го представям, обръснат и с обица на веждата - как слуша някакви групи, може би все още необикнал Доорс. Ужасно банален и предвидим в мислите и в намеренията си, но същевременно ужасно различен в различността си. Представям си го в къщата му - не старинна и огромна, а голяма, неизмазана и недовършена, почти занемарена и обрасла с какви ли не растения, утопична със спокойствието, което лъха от нея, а ако беше някъде близо до река, може би щеше да е раят.
Представям си го още малък и си представям себе си - счупена и крива. Не си спомням, защото беше отдавна и бих могла да възстановя само разни откъслечни части от тази вечер, но си представям притеснението си, представям си как съм се презирала, когато съм открила, че не мога да изразя чрезс думи колко съм специална, защото може би не съм. Представям си него, опитал и видял вече много, тривиално и уникално различно, представям си нашата среща, която и тогава сигурно съм опитала да анализирам. И сигурно съм смятала, че самата престорена романтика, мястото и съчетанието на хора - на мен и него - са престорено филмови, че тези сцени са нагласени. Но истината е, че сега вярвам във филмовия живот повече от всички, обичам местата почти колкото него и нищо романтично и казано с някакъв патос не ми изглежда като жалък опит да доближиш съществуването си до филм.
20.08.10
Снощи под душа осъзнах, че навярно никога не бих могла просто да приема някакъв модел на поведение, който ми изглежда правилен и добър и да се оставя да бъда някаква. Осъзнах, че макар сега да не е така фрапиращо въпросителен, животът ми винаги ще търси нещо, или по-скоро аз винаги ще търся нещо и няма да мога да се спра. И за да не словоблудствам излишно, мисля да продължа по друг начин.
25.10.10
Кратко включване от мен.
Слушам Джеферсън Еърплейн и лаптопът вече ми писна. Драскам щрихи по голо женско тяло, защото обожавам да рисувам жени. И не знам защо усещам тази си страст като ужасно женствена. Намирам за прекрасни да рисувам тела без излишни детайли, гърчещи се в буреносните следи на графита. Докосва ме.
22.11.10
димът ми протяга ръце към небето,
не мога да пуша, щом пада ниско таван
никотинът затяга в тъмни обръчи сърцето
и издишам с наслада, без да искам да знам
11.12.10
Искам да съм по-ентусиазирана.
Да няма значение това, че пиша под флуоресцентна лампа, да няма значение, че трябва да мета, подреждам, мия чинии. Да няма значение, че имам хиляда неща за вършене, че се чувствам като затворник от два дена насам. Да няма значение, че изстъргах гласните си струни с кашлица, да нямат значение тези дребни неща.
Напоследък съм умерена и лаконична. Не съм изгубила вяра. Не съм, но достойнството и реализмът ми пречат да хвърча в облаците. Не съм изгубила вяра, но съм изгубила онзи тласък, който превръща едно нелогично звучащо изречение в дълъг текст. Изгубила съм инерция.
Плаша се, че ще порасна. Виждам го в абзаците. Всички тези текстове, разчленени на хиляди абзаци. Побъркват ме. Толкова са подредени, ясно оформенти, откъснати.
Искам да излея всичко, копнеех да излея всичко от края на юли, докато оставях още и още да се трупа и да надвисва като лавина. Но не и не, и не.
Страхувам се, че ще спра. Ще спра да вярвам. Заради вслушване в съветите на по-възрастните, заради някаква умереност, незнайно как проникнала в мен. Не знам.
научих се да чувам думите различно
да виждам корените им във гласовете,
нюансите на интонацията,
зората на цивилизацията.
и някакси успявам
понякога да разчленявам
света на много просто срички,
макар по-късно все да ги отричам.
научих се да виждам през очите на останалите,
да гледам отстрани, залисана в мълчанието.
това ужасно трудно ме убива,
не знам как всяка нощ заспивам,
от порите, от всичките ми кухини
излизат неизречени послания,
моменти за споделяне,
сълзи за
27.12.10
По дяволите, чувствам се стерилна.
Не е заради снега. Той си вали и вали, вали и затрупва колата, която е паркирана в двора, вали и затрупва плановете ми, вали и затрупва въздуха ми. Поне е красив.
Свалям слушалките, свалям очакванията, свалям гарда. Примирявам се със старата клавиатура, старата атмосфера, всичко, което за малко бях оставила в миналото, и го приемам временно.
Опитвам се да накарам пръстите си да свикнат с този ритъм, с тези клавиши, с тази температура, с тези нюанси на светлината, с тази височина на стола, с тази големина на монитора.
опитвам се да свикна с гледката навън, опитвам се да
29.12.10
Не намирам сила да харесам хората тази вечер. And I don't want the world to see me 'cause I don't think that they'd understand. Прибирам се тук, както правех много отдавна, когато си мислех, че никой няма да види. Тъжно е, но понякога е толкова по-лесно да кажеш всичко пред непознати.
15.01.11
нека бъда твоята Арлина
ще заживея в свят без магазини,
16.01.11
Мисля, че загубих девствеността си няколко месеца, преди да я загубя наистина. Захубих и пътя, и ясните желания. Дневната светлина замених за нощната, а познатите - за непознатите.
20.01.11
недей да ме обичаш, аз съм мъртва
към хората отдавна не изпитвам чувства
в изкуството съм впила жадно нокти
и се опитвам, но не мога да го пусна
21.01.11
Таваните са мойте небеса,
килимите са моята земя.
Ковчегът на една задушна самота.
Стените ме задържат да не падам
и все пак в този свят на безопасност страдам.
Мелодиите вият като вятър,
а лампите изгряват и залязват.
Пердетата рисуват ми полярна нощ
и на света не знам да съществува мощ,
която по-усърдно да разбива
останалото в мен красиво.
И затова, когато грозните слънца угаснат,
аз си мечтая за мига прекрасен,
във който с въздух ще се умъртя,
черупката ще разруша
и ще изляза, ще изляза,
без път, посока, ей така,
за да се срина без защита,
без безопасност, без да се опитвам
да се подпирам на някакви бездушни стени,
23.01.11
на фона на международните отношения, сложните системи и механизмите, вникването в основите на процеса, в движението на зъбните му колелца и траекторията му по дългата пътека на историята, се питам и се надявам да има необяснима красота, несломима и неопределима вяра, любов, неманипулируема и единствена
не може всичко да е игра на шах
26.01.11
той я обича чиста и уморена, обича я искрена и тиха, мистериозна и властна, но все пак малка и невинна. той я обича раздърпана и порочна, крехка и легнала. той иска да я боли, но я обича
боже, той я вижда някак художествено, а тя се вдъхновява от това и иска още, още любов
тя го обича мъжествен, тя обича да мирише на парфюм. тя обича да издиша дим в лицето й, тя обича скулите му, обича шофирането му, обича мъжките му маниери, харесва ума и проницателността му, обича студените му очи, пронизващи само нея, момичето с красиви и болни мечти
не искам да те губя, не искам да те атакувам, искам бавно, без да се загубим, един към друг все да пристъпваме.
дали ще ме намериш във цирка на един живот?
29.01.11
и всичките цигари на света не могат да ме омърсят така, както ти успя
аз никога не й простих, че беше нова като пролет, меланхолична като есен, студена като зима и млада като лято. аз никога не я рабзрах, защото никога не пожелах.
косата ми ще се разсипе по мъжките ти рамене
и в тях ще затупти по едно ново мъжко сърце
и ще почнеш да пулсираш,
и ще се молиш да умра,
защото в мене ще намираш
и живота, и смъртта.
помня и един смс, който някога исках да изпратя, но не го направих. гласеше: чувствам се по-празна от теб, след като си се изпразнил в устата на някоя курва.
май съм се променила.
4/06/2012
before sunrise
Не харесвам ужасно много неща. Не харесвам това да обичаш живота постоянно, не харесвам плюенето по живота постоянно. Не харесвам прекалената интелектуалност. Смятах се за умна някога, донякъде и сега, но напук на това не искам да съм прекалено интелектуална.
Когато чета, обожавам да го правя, а после да разказвам какво съм чела, но не искам да съм прекалено такава.
Когато чета, не обичам да обсъждам концепции с прекалено интелигентни хора. Предпочитам да разказвам на полупропаднали момчета с изгнили от хероин зъби. Имам усещането, че ме слушат като деца. Че им давам нещо.
Дразня се на прекалено много глупости. Когато съм кисела, съм дребнава, и въпреки това се чувствам щедра. Дразнят ме хора, които ползват думата "чалгари". Дразни ме и това - ^^.
Интернет и хората превърнаха всичко в помия. Затова се отказвах толкова пъти да пиша каквото и да е.
Не бълвам змии и гущери. Знам, че ще дойде друг момент, в който ще пиша дълги описания за зелени сияния, тънки, но дръзки устни, морска пяна, К. Паустовски, Димитър Воев и истории с трагичен край, които ще са отдалечени от моя висок и силен Робинзон.
Тази вечер направих кекс, който се получи почти чудесно, споделих го, изпушиха последната ми цигара на шестия етаж, но няма проблем, желанията ми са не са мимолетни колкото тютюн. Малко по-малко.
Говоря си с това момче, с изгнили зъби и много зелени очи. Някога мислех, че е гей, след това мислех, че когато някой заговори за смърт, той просто не издържа. Някога мислех, че не ме харесва и че никога не бихме си говорили. Беше ми мъчно за него. Заради ужасните му зъби и хубавите му очи. Една нощ, години по-късно, заспах на коленете му, а той ме погали. В главата ми се блъскаха ненужни изречения - "това не се случва, това не се случва". После ме целуна по шията и осъзнах, че всичко пропада.
Никога не съм го харесвала по онзи начин, нищо такова. Сега разбирам, че ми е скъп.
Никога не бих го ритала, не бих го нарекла боклук. Бих го галила в скута си, но знам, че не трябва. Щяла съм да давам на хората в живота си, така гласи някаква смешна нумерология.
Пуснала съм си "Before sunrise". Слушам нейния прекрасен глас, гледам кривия път в косата й (в моментите, в които гледам), разпиляната й коса. Разпиляна коса е красиво словосъчетание. Всичко е нарочно, но е прекрасно. Гледам и него, той ми е много любим. И съм съвсем малко предубедена заради зодията.
Чудя се, ако с някого се бяхме срещнали случайно някаква вечер, ако бях прекарала цялата вечер с него свободна и искрена, и леко замаяна, ако бях забелязала как ме гледа, щях ли да имам смелостта да кажа "Не се влюбвай"?
Когато гледах този филм август 2009-та, исках да запомня всяка една дума от него, исках да татуирам разговорите им някъде дълбоко в себе си.
Искам пролетният, топъл, преддъждовен вятър да ме гали, да прониква в мен чак до утробата.
Искам да готвя на някого, да прочиствам раните му със спирт, да пречупвам уморения му график.
Искам нощ с непознат, просто искреност и нищо друго, до раздялата преди изгрев. Няма как да не обикнеш някого за една нощ, ако имате това.
Лежа и слушам Горан Брегович, Аризона Дрийм, смъртта на Грейс. Тази музика е величествена и пагубна. Това е любовта.
Ако карам през нощта, но не сама, и слушам кулминацията, сигурно ще вдигна до 160, а ако съм преживяла всичко, което някога съм искала, без проблем ще се разбия с най-щастливия писък на света.
Една нощ това лято се прибрах късно, не помня какво бях пила. На терасата седеше красивата бяла котка на баба Бояна, а аз се разплаках пред нея. Четях черновите си и ми ставаше и смешно, и странно - "прибирам се и плача пред бяла котка". Горката котка.
Имам да преживявам още милион неща. Липсва ми едно високо момче.
Развиделява се. Когато ме четат, е неловко.
Когато чета, обожавам да го правя, а после да разказвам какво съм чела, но не искам да съм прекалено такава.
Когато чета, не обичам да обсъждам концепции с прекалено интелигентни хора. Предпочитам да разказвам на полупропаднали момчета с изгнили от хероин зъби. Имам усещането, че ме слушат като деца. Че им давам нещо.
Дразня се на прекалено много глупости. Когато съм кисела, съм дребнава, и въпреки това се чувствам щедра. Дразнят ме хора, които ползват думата "чалгари". Дразни ме и това - ^^.
Интернет и хората превърнаха всичко в помия. Затова се отказвах толкова пъти да пиша каквото и да е.
Не бълвам змии и гущери. Знам, че ще дойде друг момент, в който ще пиша дълги описания за зелени сияния, тънки, но дръзки устни, морска пяна, К. Паустовски, Димитър Воев и истории с трагичен край, които ще са отдалечени от моя висок и силен Робинзон.
Тази вечер направих кекс, който се получи почти чудесно, споделих го, изпушиха последната ми цигара на шестия етаж, но няма проблем, желанията ми са не са мимолетни колкото тютюн. Малко по-малко.
Говоря си с това момче, с изгнили зъби и много зелени очи. Някога мислех, че е гей, след това мислех, че когато някой заговори за смърт, той просто не издържа. Някога мислех, че не ме харесва и че никога не бихме си говорили. Беше ми мъчно за него. Заради ужасните му зъби и хубавите му очи. Една нощ, години по-късно, заспах на коленете му, а той ме погали. В главата ми се блъскаха ненужни изречения - "това не се случва, това не се случва". После ме целуна по шията и осъзнах, че всичко пропада.
Никога не съм го харесвала по онзи начин, нищо такова. Сега разбирам, че ми е скъп.
Никога не бих го ритала, не бих го нарекла боклук. Бих го галила в скута си, но знам, че не трябва. Щяла съм да давам на хората в живота си, така гласи някаква смешна нумерология.
Пуснала съм си "Before sunrise". Слушам нейния прекрасен глас, гледам кривия път в косата й (в моментите, в които гледам), разпиляната й коса. Разпиляна коса е красиво словосъчетание. Всичко е нарочно, но е прекрасно. Гледам и него, той ми е много любим. И съм съвсем малко предубедена заради зодията.
Чудя се, ако с някого се бяхме срещнали случайно някаква вечер, ако бях прекарала цялата вечер с него свободна и искрена, и леко замаяна, ако бях забелязала как ме гледа, щях ли да имам смелостта да кажа "Не се влюбвай"?
Когато гледах този филм август 2009-та, исках да запомня всяка една дума от него, исках да татуирам разговорите им някъде дълбоко в себе си.
Искам пролетният, топъл, преддъждовен вятър да ме гали, да прониква в мен чак до утробата.
Искам да готвя на някого, да прочиствам раните му със спирт, да пречупвам уморения му график.
Искам нощ с непознат, просто искреност и нищо друго, до раздялата преди изгрев. Няма как да не обикнеш някого за една нощ, ако имате това.
Лежа и слушам Горан Брегович, Аризона Дрийм, смъртта на Грейс. Тази музика е величествена и пагубна. Това е любовта.
Ако карам през нощта, но не сама, и слушам кулминацията, сигурно ще вдигна до 160, а ако съм преживяла всичко, което някога съм искала, без проблем ще се разбия с най-щастливия писък на света.
Една нощ това лято се прибрах късно, не помня какво бях пила. На терасата седеше красивата бяла котка на баба Бояна, а аз се разплаках пред нея. Четях черновите си и ми ставаше и смешно, и странно - "прибирам се и плача пред бяла котка". Горката котка.
Имам да преживявам още милион неща. Липсва ми едно високо момче.
Развиделява се. Когато ме четат, е неловко.
4/05/2012
take me as a drug
Трябва ми кръгла чинийка за теменужките. Друга саксия. Нов линолеум за бюрото. Нещо пролетно, което да виси на дръжката на прозореца.
В момента (5:40 сутринта) ми се струва, че живея на прекрасно и уютно място. Извадих два чифта темперни бои и започнах да рисувам. Извадих четките, които си взех преди година (да, година без един ден!), една скосена четка от дядо (дядо ми рисува, да не кажа, че е художник, и това е едно от най-любимите ми неща в семейството) и една четка за боядисване. Намерих някакъв лист, на който съм рисувала пеперудено крило и го превърнах в палитра. Сипах вода в пластмасова чаша. Нарисувах най-гадните цветя в саксия и пуснах листа да полети към земята, за да изсъхне.
Мирисът на акрил ми напомня за втори или трети клас. Тогава имах някакво куфарче с обикновени моливи, цветни моливи, флумастри, четки и темперни боички. Мирисът на акрил ми се струва най-прекрасният мирис на света.
Нямам идея кога стана толкова късно. Не знам дали ще си легна до половин час. Може би ще си направя мляко с нес. Облечена съм в дантела. Сготвих пилешко и си купих ягоди. Измих ги и ги оставих на масата. Прибрах милата кола от сервиза. На бюрото ми стои снимка на цигари в рамка, която откраднах от едно чудесно място, докато седях на бара, пиеща безплатна водка с портокалов сок. Много е хубаво. А по брадичката имам зелена боя.
Ако се обичам, то е заради всичко това.
В момента (5:40 сутринта) ми се струва, че живея на прекрасно и уютно място. Извадих два чифта темперни бои и започнах да рисувам. Извадих четките, които си взех преди година (да, година без един ден!), една скосена четка от дядо (дядо ми рисува, да не кажа, че е художник, и това е едно от най-любимите ми неща в семейството) и една четка за боядисване. Намерих някакъв лист, на който съм рисувала пеперудено крило и го превърнах в палитра. Сипах вода в пластмасова чаша. Нарисувах най-гадните цветя в саксия и пуснах листа да полети към земята, за да изсъхне.
Мирисът на акрил ми напомня за втори или трети клас. Тогава имах някакво куфарче с обикновени моливи, цветни моливи, флумастри, четки и темперни боички. Мирисът на акрил ми се струва най-прекрасният мирис на света.
Нямам идея кога стана толкова късно. Не знам дали ще си легна до половин час. Може би ще си направя мляко с нес. Облечена съм в дантела. Сготвих пилешко и си купих ягоди. Измих ги и ги оставих на масата. Прибрах милата кола от сервиза. На бюрото ми стои снимка на цигари в рамка, която откраднах от едно чудесно място, докато седях на бара, пиеща безплатна водка с портокалов сок. Много е хубаво. А по брадичката имам зелена боя.
Ако се обичам, то е заради всичко това.
Subscribe to:
Posts (Atom)