Въпрос без отговор и ясна формулировка. Коя е тя и защо трябва да принадлежи някъде? Кой въобще има точно определено място и важно ли е мястото в това хаотично, неспирно движение?
Коя цигулка, орган или акордеон ще са достатъчно добри, за да опишат една история с всеки неин детайл, отначало до край?
Свириш, пишеш, рисуваш, пееш или каквото и да е - всичко това повтаряне без посока и без цел, незнайно къде ще стигне. Луната спи, Слънцето блести и показва недостатъците, а дните преминават в опити да си купиш малко щастие. О, да, щастие.
"She belongs somewhere else away from our side"
Избираш си нещо, превръщаш го в свое и в глупост, дъжд, сняг, падащи листа, смях, тъга и алкохол го придържаш близо до сърцето си. За да си припомняш, че колкото и да те цапа калта на живота, просто си имаш нещо. Да. И то е твое. Някакво смешно убеждение, някоя плоска част от текст на песен, някой глупав знак, който си открил, някаква вяра.
Ако си кактус, задължително трябва да посадят по-голямо дърво до теб.
10/18/2008
10/16/2008
Perpetuum Mobile
Четете? Четете или не, всичко е по старому. I'm more than a bird, more than a plain.
Никога не си купувайте хубави шампоани, защото има шанс да направят косата ви хубава, а това е просто нещо, с което не може да свикнете. Косата е добре и не това е проблемът ми. Проблемът е с искането на нещо наистина добро, формулировка на някакво желание и евентуалната неудовлетвореност от неговото постигане. Малко странно. Защо е по-лесно да си задоволен с обичайния порочен кръг, в който е нормално нещо "кофти" да развали цялата ситуация или добър период, вместо да приемаш хубавите постижения едно след друго и просто да искаш още?
Другото странно нещо е, че при мен не валят разни прекрасни случайности и събития, всъщност не. Всичко е в реда на нещата - случват се и от двете, аз продължавам да дишам, да живея, да се лъжа и евентуално понякога да ставам малко щастлива. Толкова нормално и може би непрогресиращо състояние, което забавя и цялото човечество, за което се извинявам. Но се готвя за другото. Което звучи като чисто предизвикателство, хвърлено към злите сили, които да ме опровергаят и да изсипят повече от обикновеното количество "кофти" моменти. И тук, няма как, идва моментът с възприятията, онези фактори, които променят истината и цвета на дните, и всъщност - самата истина. Ако пиеш кафе,чуеш любима песен по радиото, видиш се в някое огледало, което те прави по-слаб и т.н - всичко това е прекрасно и започваш деня с нагласата, че хората те виждат по точно толкова прекрасен начин. Но не. Започвайки да мислиш за това "Не", всичко се срива усмивка по усмивка, стъпка по стъпка. Лошото е, че има хора, твърде взискателни към тези малки "детайли" и не забравят, че "Не"-то наистина може да е "не". И това ги преследва. Много е мъчително и разбираш колко субективно е всичко и как всъщност има доказателство, че виждаме в различни цветове, емоции, etc...
Стратегията?
Да приемеш нещата каквито са и въпреки това да бъдеш щастлив. Звучи приемливо и ако повярваш достатъчно, че може и да се окажеш прав, понякога, дори в повечето случаи, си прав.
Но все още нещо те дразни.
Промяната? Ако има Бог или нещо такова /мисля, че е наложително да има, иначе ще настъпи едно огромно, масово и общо самоубийство/, трябва да цени упортството и ината. Но какво остава за моментите, в което е най-добре да се откажеш?
Трябва ли човек да се мъчи да промени константите и докъде ще стигне в търсенето на абсолютно черни тела?
Никога не си купувайте хубави шампоани, защото има шанс да направят косата ви хубава, а това е просто нещо, с което не може да свикнете. Косата е добре и не това е проблемът ми. Проблемът е с искането на нещо наистина добро, формулировка на някакво желание и евентуалната неудовлетвореност от неговото постигане. Малко странно. Защо е по-лесно да си задоволен с обичайния порочен кръг, в който е нормално нещо "кофти" да развали цялата ситуация или добър период, вместо да приемаш хубавите постижения едно след друго и просто да искаш още?
Другото странно нещо е, че при мен не валят разни прекрасни случайности и събития, всъщност не. Всичко е в реда на нещата - случват се и от двете, аз продължавам да дишам, да живея, да се лъжа и евентуално понякога да ставам малко щастлива. Толкова нормално и може би непрогресиращо състояние, което забавя и цялото човечество, за което се извинявам. Но се готвя за другото. Което звучи като чисто предизвикателство, хвърлено към злите сили, които да ме опровергаят и да изсипят повече от обикновеното количество "кофти" моменти. И тук, няма как, идва моментът с възприятията, онези фактори, които променят истината и цвета на дните, и всъщност - самата истина. Ако пиеш кафе,чуеш любима песен по радиото, видиш се в някое огледало, което те прави по-слаб и т.н - всичко това е прекрасно и започваш деня с нагласата, че хората те виждат по точно толкова прекрасен начин. Но не. Започвайки да мислиш за това "Не", всичко се срива усмивка по усмивка, стъпка по стъпка. Лошото е, че има хора, твърде взискателни към тези малки "детайли" и не забравят, че "Не"-то наистина може да е "не". И това ги преследва. Много е мъчително и разбираш колко субективно е всичко и как всъщност има доказателство, че виждаме в различни цветове, емоции, etc...
Стратегията?
Да приемеш нещата каквито са и въпреки това да бъдеш щастлив. Звучи приемливо и ако повярваш достатъчно, че може и да се окажеш прав, понякога, дори в повечето случаи, си прав.
Но все още нещо те дразни.
Промяната? Ако има Бог или нещо такова /мисля, че е наложително да има, иначе ще настъпи едно огромно, масово и общо самоубийство/, трябва да цени упортството и ината. Но какво остава за моментите, в което е най-добре да се откажеш?
Трябва ли човек да се мъчи да промени константите и докъде ще стигне в търсенето на абсолютно черни тела?
10/14/2008
Помня как се взирах в светлината, преминаваща през малките прорези на щорите, докато бях заключена в света на музите, в една тъмносиня стая и донякъде празна нощ. Помня как исках да вярвам и да не вярвам на часовника, за да успея да направя нещо, което да разбие порочната скука. И помня всички онези вечери, в които се терзаех, оглеждах се за знаци и вярвах в нещо.
След това настъпи промяна, може би истинска, която сега виждам, а след нея дойдоха и блаженото спокойствие, примирение или някаква зрялост. Сега тези добродетели са ми много по-нужни и изгарям да притежавам силата да се откажа или да остана спокойна за някакво време, но обещанията и често обаждащата се съвест ме притискат.
След това настъпи промяна, може би истинска, която сега виждам, а след нея дойдоха и блаженото спокойствие, примирение или някаква зрялост. Сега тези добродетели са ми много по-нужни и изгарям да притежавам силата да се откажа или да остана спокойна за някакво време, но обещанията и често обаждащата се съвест ме притискат.
10/13/2008
Snow
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
Истината е, че никога няма да бъда умна. Но какво е умен и колко ти помага това да си така умен е твърде относително. А аз никога не успявам да се оправя с относителните неща, защото или прекалено много задълбавам в тях, или не виждам най-явните им ъгли, от които е удобно да погледнеш.
Стигат ми няколко думи и там свършва всичко. А последиците и реалните изводи идват сами, когато не остава друго, освен да си помислиш "Толкова е очевидно, как не съм видяла?".
Толкова е очевидно, как не съм видяла, че пиша невероятни глупости, че ги пиша всеки ден, и че не спирам да продължавам да пиша. И е толкова очевидно, че обичам повторенията, толкова много, дори изтърках себе си до болка от повтаряне на едни и същи източници на радост и щастие, както и на едни и също източници на противоположни емоции.
Нещата, които научих въобще не са малко. Да, може би са някаква 10^-121212 частица от всеобщото знание за света, Земята и всичко останало, но все пак стигат, когато решиш да опреш наистина до тях. Тъжното е, че рядко мога да опра наистина до тях и ги пазя в склада с ценни мисли, които някой ден могат да бъдат публикувани по нелеп начин някъде, просто за да се освободя от някаква ненужно-дразнеща енергия. Не мога, не мога и не мога да се науча да бъда друга, може би просто защото все още не съм. Но и не си падам по лесните обяснения за внезапно случилите се неща, заради манията ми да властвам над това, над което мога. Защото трябва да вярвам в невъзможното, трябва да знам, че и сама мога да разчитам на себе си. Или просто да не пускам, когато е неизбежно, а и най-логично и разумно да се оставиш на прилива на провала, който понякога, само понякога, носи промяната, за която си изгубил часове наред в безплодни и повърхностни мисли, нищо незначещи, нищо променящи.
"Бягам от света и не знам къде да се скрия
Бягам от себе си и път не мога да открия"
Колкото и да не искам, май други начини не съществуват. Не искам да съм от хората, които мислят за нещо дълго и упорито, опитвайки се да се убедят в лъжа, а накрая просто се успокояват с глупост от рода на "Щом мисля за това, все пак трябва да съм поне малко различен/на."
Е, това не е оправдание, не е нещо уникално, което не минава през главите на още 6 милиарда души. И това, че не е, също не е. Може би може да се продължи още много, много в тази посока, но аз нямам намерение, сила и постоянство дори за това.
А и като се замисля, днес провалих предвещанието си от Яху, провалих плановете си за деня. Какво друго остава да стане и ако случайно събереш капките достойнство, за да се помолиш, ей така, наум и за секунда, ще видя ли The Dark Side of the Moon?
Стигат ми няколко думи и там свършва всичко. А последиците и реалните изводи идват сами, когато не остава друго, освен да си помислиш "Толкова е очевидно, как не съм видяла?".
Толкова е очевидно, как не съм видяла, че пиша невероятни глупости, че ги пиша всеки ден, и че не спирам да продължавам да пиша. И е толкова очевидно, че обичам повторенията, толкова много, дори изтърках себе си до болка от повтаряне на едни и същи източници на радост и щастие, както и на едни и също източници на противоположни емоции.
Нещата, които научих въобще не са малко. Да, може би са някаква 10^-121212 частица от всеобщото знание за света, Земята и всичко останало, но все пак стигат, когато решиш да опреш наистина до тях. Тъжното е, че рядко мога да опра наистина до тях и ги пазя в склада с ценни мисли, които някой ден могат да бъдат публикувани по нелеп начин някъде, просто за да се освободя от някаква ненужно-дразнеща енергия. Не мога, не мога и не мога да се науча да бъда друга, може би просто защото все още не съм. Но и не си падам по лесните обяснения за внезапно случилите се неща, заради манията ми да властвам над това, над което мога. Защото трябва да вярвам в невъзможното, трябва да знам, че и сама мога да разчитам на себе си. Или просто да не пускам, когато е неизбежно, а и най-логично и разумно да се оставиш на прилива на провала, който понякога, само понякога, носи промяната, за която си изгубил часове наред в безплодни и повърхностни мисли, нищо незначещи, нищо променящи.
"Бягам от света и не знам къде да се скрия
Бягам от себе си и път не мога да открия"
Колкото и да не искам, май други начини не съществуват. Не искам да съм от хората, които мислят за нещо дълго и упорито, опитвайки се да се убедят в лъжа, а накрая просто се успокояват с глупост от рода на "Щом мисля за това, все пак трябва да съм поне малко различен/на."
Е, това не е оправдание, не е нещо уникално, което не минава през главите на още 6 милиарда души. И това, че не е, също не е. Може би може да се продължи още много, много в тази посока, но аз нямам намерение, сила и постоянство дори за това.
А и като се замисля, днес провалих предвещанието си от Яху, провалих плановете си за деня. Какво друго остава да стане и ако случайно събереш капките достойнство, за да се помолиш, ей така, наум и за секунда, ще видя ли The Dark Side of the Moon?
10/12/2008
You know what they say about Sunday mornings
Да, хубаво е. Да станеш към 9-9:30-10-10:10-10:15-10:20, да гледаш "Сблъсък" и да пиеш кафе по пижама, докато баща ти не спира да си играе с косата ти и да те дразни. Да ядеш нещо типично за закуска, слънцето да прави кухнята красива и сутрешна, а след това да учиш по математика/физика или нещо, което не те кара да заспиш.
Тази година неделите са хубави и това, че не пишем имената на дните от седмицата с голяма буква, е голям пропуск в българския език. Защото всеки е като различен човек, в различно настроение, различно облечен. Четвъртъците винаги са ужасно мрачни, Сряда звучи нечетно и хубаво, но понякога крие огромната скука на половин изминало чакане да дойдат Петък и Събота. Събота пък е прекрасна в много отношения, толкова по-свободна и жизнена от бързия 2-минутен Петък. На Понеделник и Вторник не съм фенка, но ако все пак човек реши да се радва на всеки ден, без значение кой е, може да открие някакво очарование в тях. А и тогава повечето хора са най-чисти, защото, естествено, дори да не ти пука как изглеждаш, Неделя е всеобщ /малко жалко/ ден за къпане. Така че чисти, лъскави, мирищеши на шампоан /а някои може би на сапун/ коси и хора, умиращи от недоволство заради започващата седмица - това е Понеделник.
Моите делници станаха милиони пъти по-приятни стига да не съм тук, което се случва всяка вечер, но останалата неорганизираност малко ме измъчва.
Не обичам ограничени режими и невъзможност за два филма един след друг след умопомрачително безразсъдно четене на ужасна лампа в 3АМ.
Не обичам да гледам "House M.D." докато си суша косата и да закусвам докато гледам "8 прости правила".
Все пак едно от най-приятните неща е да се правиш, че спиш в някой съботен следобед, слушайки VH1 или да слушаш VH1 в някой съботен, зимен следобед, докато вашите си говорят.
Вече е малко по-различно и понеже родителите започнаха да се съобразяват с желанието за усамотение на децата си юноши - аз също започнах да оставам по-често сама. Не че не ми харесва, не че не искам да оставам сама. Но е наистина самотно, когато няма кой да си играе с косата ти, въпреки, че си изкрещяла около 100 пъти "Стига де-е-е-е-е!".
Тази година неделите са хубави и това, че не пишем имената на дните от седмицата с голяма буква, е голям пропуск в българския език. Защото всеки е като различен човек, в различно настроение, различно облечен. Четвъртъците винаги са ужасно мрачни, Сряда звучи нечетно и хубаво, но понякога крие огромната скука на половин изминало чакане да дойдат Петък и Събота. Събота пък е прекрасна в много отношения, толкова по-свободна и жизнена от бързия 2-минутен Петък. На Понеделник и Вторник не съм фенка, но ако все пак човек реши да се радва на всеки ден, без значение кой е, може да открие някакво очарование в тях. А и тогава повечето хора са най-чисти, защото, естествено, дори да не ти пука как изглеждаш, Неделя е всеобщ /малко жалко/ ден за къпане. Така че чисти, лъскави, мирищеши на шампоан /а някои може би на сапун/ коси и хора, умиращи от недоволство заради започващата седмица - това е Понеделник.
Моите делници станаха милиони пъти по-приятни стига да не съм тук, което се случва всяка вечер, но останалата неорганизираност малко ме измъчва.
Не обичам ограничени режими и невъзможност за два филма един след друг след умопомрачително безразсъдно четене на ужасна лампа в 3АМ.
Не обичам да гледам "House M.D." докато си суша косата и да закусвам докато гледам "8 прости правила".
Все пак едно от най-приятните неща е да се правиш, че спиш в някой съботен следобед, слушайки VH1 или да слушаш VH1 в някой съботен, зимен следобед, докато вашите си говорят.
Вече е малко по-различно и понеже родителите започнаха да се съобразяват с желанието за усамотение на децата си юноши - аз също започнах да оставам по-често сама. Не че не ми харесва, не че не искам да оставам сама. Но е наистина самотно, когато няма кой да си играе с косата ти, въпреки, че си изкрещяла около 100 пъти "Стига де-е-е-е-е!".
10/09/2008
Principles of Masochism
Smells like masochistic spirit.
Every girl has the holy right to be unreasonable sometimes, which includes:
- writing a text message/calling someone inappropriate in the middle of the night
- saying something completely kind or offensive
- being mean/cold
Every girls has the holy right to eat a bar of dark chocolate and be desperate or happy for no real reason.
- to cry her eyes out for someone who doesn't deserve it
- to drink rum and call a friend/ex
- to listen to Bryan Addams/ Celine Dione and think about love
- to listen to one song a thousand times.. and then to listen to it over and over again
- to change her Skype information at every single minute
- to post stupid blog posts just because she needs to
- to stay up late wasting her time, ruining her skin color
- to think about painful memories which are related to someone special from the past /or the present/
- to enjoy her suffering
- to be obstinate
- to spend time watching "Sex and the City", "Desperate Housewives", "Ally McBeal", "One Tree Hill", "Ugly Betty", etc.
- to read all the Cosmo advices about love, life, fashion, beauty
- to buy something useless just because it looks nice
- to buy clothes/shoes if it's going to make her feel better
- to believe in similar kind of bullshits
- to think she's the center of the Universe
- to believe in romantic notions
- to pray
- to be annoying
- to fall asleep just to forget
- to feel good when someone's jealous of her
- ... or envious
- to wake up in the middle of the night scared by death from a nightmare, craving for a hug
- to believe in soul-mates
- to believe there's more than one soul-mate if it doesn't work out with the first one
- to be superstitious
- to write poems
- to find her story in every song lyrics
- to put eye-mascara and stare at the mirror thinking
- to write someone's name like she's 9 yrs. old
- to hate men because they have easier lives
- to read and let herself be led by a horoscope
- to be stupid in some cases
- to make lists
- to be afraid
- to show she's afraid
- to be taken care of
- to be honest when she musn't
- to show off
- to fall in love with Matt Damon/ Johnny Depp/ etc.
- to get interested in something 'cause of a boy
- to sing screaming and crying "I still got your face painted on my heart.."
- to scream!
- to mumble!
- to start saying something very intriguing and then to stop in the middle of the sentence
- to lie
- to fall in love with someone wrong once
- to cry because of him
- to remember stupid moments
- to like "Titanic"
- ... and "Pride and Prejudice"
- to be able to say "Stay"
- to write a dialogue based on her love life
- to expect
- to dial a number and stay silent after hearing the voice
- to be able to say "If I told you a secret you won't tell a soul, would you hold it and keep it alive?"
- to admit she gets ordinary and extremely weak sometimes
- to accept that
- to look down
- to drink a lot of coffee
- to feel insane
- not to care about consequences
- to write a letter which's never going to be sent
- to fail
- to believe someone's thinking about her
- to call/write a girlfriend and complain
- to hate someone in the company of girlfriends
- to comment with them
- to change her mood for about 1212 times a day
- to fall asleep cuddling a teddy bear/pillow
- to dream about pink ponies and colorful bubbles
- to like pink stuff sometimes
- to look for signs
- to act teasing
- to get drunk and love everybody
- to ask for help
- to say "I miss you."
- and "Тhank you"
- "You've changed me" too
- to stutter
- to think of her children's names
- to believe she knows who she's going to marry
- to believe
- to be hurt
- to struggle and fight 'till the end
- to use her nails if necessary
- to make s.o. feel guilty
- to believe wrong + wrong = right
- to be superficial .. sometimes
- to be sure that she rules
- to share so many things and believe this is just the beginning
- to have secrets
- to dare
- to dare for more
- to step back
- to wish upon a falling star
- to break the rules
- to be 5 minutes late everytime
- to get what she wants
- to want what she needs
- to get what she needs
- to be spontaneous
- to refuse
- to reject
- to quit
- to want to be consoled
- to be consoled
- to hang up the phone pointedly
- to show weakness and vulnerability
- to cry in front of someone important
- to admit she's lonely
- to feel like she needs to be saved
- to be saved
- to be a typical girl sometimes
- to make mistakes
plus (01.11.'09)
- to smoke cigarettes (in public places, in school, in front of important people, to smoke when she wants to in spite of her friends' objection)
- to jump on the bed singing loudly
- to sing when she's with other people and when she doesn't feel like talking
- to sing in the bathroom, on the verge of screaming
- to play a guitar and sing in front of people despite her shame
- to buy tree pairs of shoes in just one day
... and to feel special despite all these incontestable facts ...
:)
Every girl has the holy right to be unreasonable sometimes, which includes:
- writing a text message/calling someone inappropriate in the middle of the night
- saying something completely kind or offensive
- being mean/cold
Every girls has the holy right to eat a bar of dark chocolate and be desperate or happy for no real reason.
- to cry her eyes out for someone who doesn't deserve it
- to drink rum and call a friend/ex
- to listen to Bryan Addams/ Celine Dione and think about love
- to listen to one song a thousand times.. and then to listen to it over and over again
- to change her Skype information at every single minute
- to post stupid blog posts just because she needs to
- to stay up late wasting her time, ruining her skin color
- to think about painful memories which are related to someone special from the past /or the present/
- to enjoy her suffering
- to be obstinate
- to spend time watching "Sex and the City", "Desperate Housewives", "Ally McBeal", "One Tree Hill", "Ugly Betty", etc.
- to read all the Cosmo advices about love, life, fashion, beauty
- to buy something useless just because it looks nice
- to buy clothes/shoes if it's going to make her feel better
- to believe in similar kind of bullshits
- to think she's the center of the Universe
- to believe in romantic notions
- to pray
- to be annoying
- to fall asleep just to forget
- to feel good when someone's jealous of her
- ... or envious
- to wake up in the middle of the night scared by death from a nightmare, craving for a hug
- to believe in soul-mates
- to believe there's more than one soul-mate if it doesn't work out with the first one
- to be superstitious
- to write poems
- to find her story in every song lyrics
- to put eye-mascara and stare at the mirror thinking
- to write someone's name like she's 9 yrs. old
- to hate men because they have easier lives
- to read and let herself be led by a horoscope
- to be stupid in some cases
- to make lists
- to be afraid
- to show she's afraid
- to be taken care of
- to be honest when she musn't
- to show off
- to fall in love with Matt Damon/ Johnny Depp/ etc.
- to get interested in something 'cause of a boy
- to sing screaming and crying "I still got your face painted on my heart.."
- to scream!
- to mumble!
- to start saying something very intriguing and then to stop in the middle of the sentence
- to lie
- to fall in love with someone wrong once
- to cry because of him
- to remember stupid moments
- to like "Titanic"
- ... and "Pride and Prejudice"
- to be able to say "Stay"
- to write a dialogue based on her love life
- to expect
- to dial a number and stay silent after hearing the voice
- to be able to say "If I told you a secret you won't tell a soul, would you hold it and keep it alive?"
- to admit she gets ordinary and extremely weak sometimes
- to accept that
- to look down
- to drink a lot of coffee
- to feel insane
- not to care about consequences
- to write a letter which's never going to be sent
- to fail
- to believe someone's thinking about her
- to call/write a girlfriend and complain
- to hate someone in the company of girlfriends
- to comment with them
- to change her mood for about 1212 times a day
- to fall asleep cuddling a teddy bear/pillow
- to dream about pink ponies and colorful bubbles
- to like pink stuff sometimes
- to look for signs
- to act teasing
- to get drunk and love everybody
- to ask for help
- to say "I miss you."
- and "Тhank you"
- "You've changed me" too
- to stutter
- to think of her children's names
- to believe she knows who she's going to marry
- to believe
- to be hurt
- to struggle and fight 'till the end
- to use her nails if necessary
- to make s.o. feel guilty
- to believe wrong + wrong = right
- to be superficial .. sometimes
- to be sure that she rules
- to share so many things and believe this is just the beginning
- to have secrets
- to dare
- to dare for more
- to step back
- to wish upon a falling star
- to break the rules
- to be 5 minutes late everytime
- to get what she wants
- to want what she needs
- to get what she needs
- to be spontaneous
- to refuse
- to reject
- to quit
- to want to be consoled
- to be consoled
- to hang up the phone pointedly
- to show weakness and vulnerability
- to cry in front of someone important
- to admit she's lonely
- to feel like she needs to be saved
- to be saved
- to be a typical girl sometimes
- to make mistakes
plus (01.11.'09)
- to smoke cigarettes (in public places, in school, in front of important people, to smoke when she wants to in spite of her friends' objection)
- to jump on the bed singing loudly
- to sing when she's with other people and when she doesn't feel like talking
- to sing in the bathroom, on the verge of screaming
- to play a guitar and sing in front of people despite her shame
- to buy tree pairs of shoes in just one day
... and to feel special despite all these incontestable facts ...
:)
I'm not crazy ... or anything
Поздравления, Вие току-що достигнахте лимита на своите нови идеи и мисли. Изчакайте или направете нещо веднага, за да презаредите някога.
И поздравления затова, че успяхте да доразмажете погледа си още повече само за един месец.
С новите ми хубави лилави пердета трябва да купувам аксесоари и сувенири в тази или някоя близка гама, за да не стане прекалено нехармонична и шарена стая. Няма проблем. Лилавото е прекрасен цвят, а това светло, нежно лилаво - още повече. Но къде отиват зеленото, кафявото, червеното? Трябва да ги изхвърля или прибера за малко. Може би някой ден в друга стая, с друго послание, ще им намеря място, а може би изобщо не съм червен човек. И оранжев силно се надявам да не съм. Но лилаво, някакво дълбоко тъмносиньо, зелено понякога или черно - защо не? За черното също не съм убедена, но само то се отзовава винаги, когато ти трябва и най-рядко те предава.
Иначе казано, днес много рисувах и драсках, почти не мислих - прогрес. Сега мечтата ми е да се хвърля под силна струя гореща вода, но мечтите винаги трябва да се отлагат поне малко във времето.. щеше да е много лесно, ако не се очакваше, чакаше и опитваше. Но пък в едно обикновено съзнание, което си е наложило лесно или трудно постижими цели, когато се достигне до почти желаното абсолютно изпълнение, някак би било неестествено, ако не се появи някой недостатък, заради който да страдаме поне малко. Мъничко.
Only misfortune can make us think about whether we're special or not.
И поздравления затова, че успяхте да доразмажете погледа си още повече само за един месец.
С новите ми хубави лилави пердета трябва да купувам аксесоари и сувенири в тази или някоя близка гама, за да не стане прекалено нехармонична и шарена стая. Няма проблем. Лилавото е прекрасен цвят, а това светло, нежно лилаво - още повече. Но къде отиват зеленото, кафявото, червеното? Трябва да ги изхвърля или прибера за малко. Може би някой ден в друга стая, с друго послание, ще им намеря място, а може би изобщо не съм червен човек. И оранжев силно се надявам да не съм. Но лилаво, някакво дълбоко тъмносиньо, зелено понякога или черно - защо не? За черното също не съм убедена, но само то се отзовава винаги, когато ти трябва и най-рядко те предава.
Иначе казано, днес много рисувах и драсках, почти не мислих - прогрес. Сега мечтата ми е да се хвърля под силна струя гореща вода, но мечтите винаги трябва да се отлагат поне малко във времето.. щеше да е много лесно, ако не се очакваше, чакаше и опитваше. Но пък в едно обикновено съзнание, което си е наложило лесно или трудно постижими цели, когато се достигне до почти желаното абсолютно изпълнение, някак би било неестествено, ако не се появи някой недостатък, заради който да страдаме поне малко. Мъничко.
Only misfortune can make us think about whether we're special or not.
Има прости, много прости хора. Като строеж. Има прости, много прости разкази. Аз не съм проста и не пиша прости неща. Жалко за мен.
Защото, ако можех вероятно щях да отлетя далеч от това, което всеки път диктува в главата ми банални мисли за непродиктуваните, неизписани пасажи. А какво е един пасаж, ако не най-силното рамо, на което да се опреш, когато въздухът е достатъчно студен, за да ти напомни, че и ти си станалА студенА.
Мисля, че би трябвало да сме малко по-различни в обикновените, изграждащи частици на живота си всеки ден. Да се оставим да бъдем водени от това, което тихо нашепва в главите преди дори да си помислим, че ще го помислим. И после да пишем и пишем, сякаш някой стои до рамото ни и диктува. Да, но е малко трудно да призная аз ли го мисля или някой дори по-тих мой глас, който иска да бъда разбрана и същевременно толкова заплетена в същността си.
Защото, ако можех вероятно щях да отлетя далеч от това, което всеки път диктува в главата ми банални мисли за непродиктуваните, неизписани пасажи. А какво е един пасаж, ако не най-силното рамо, на което да се опреш, когато въздухът е достатъчно студен, за да ти напомни, че и ти си станалА студенА.
Мисля, че би трябвало да сме малко по-различни в обикновените, изграждащи частици на живота си всеки ден. Да се оставим да бъдем водени от това, което тихо нашепва в главите преди дори да си помислим, че ще го помислим. И после да пишем и пишем, сякаш някой стои до рамото ни и диктува. Да, но е малко трудно да призная аз ли го мисля или някой дори по-тих мой глас, който иска да бъда разбрана и същевременно толкова заплетена в същността си.
10/08/2008
19, 20
и някой все пак чака.
Чака някъде там и си гризе ноктите, което е ужасно нехигиенично, а и е първичен признак за започваща невроза. затова аз просто късам кожата отстрани - за да не си изям ноктите.
ето, че е 12:20 и чудеса не се случват, нито пък нормални неща. историята не беше особено пленителна, светлината от лампата не успя да ми хареса, а изкушенията си останаха изкушения, накъде затворени, в някой прашен шкаф. затова пък аз пиша. бих могла да пиша за нещата, които стават и как всяко явно е предопределено да ми покаже, че трябва да се откажа /от всичко, в което се въвлека/. Е, не успяват. Поне не напълно. Може би е добре да спреш да се бориш, надяваш, дори да си постоянен и внимателен. А и за какво си на 16, ако не за да правиш грешки, които после да имат огромни последици.
И в 00:22 не става нищо, но какво от това. Вече е и 23 и аз може би трябва да спя. Никой не обича да чака. Чакането е мъчително, разсейващо, разрушаващо. Все хубави неща, много по-приятни от това да спиш и да не мислиш за нищо. От това да спиш и никой да не те преследва в съня ти. От това да не те интересува. Защото тази страна на касетата е слушана хиляди пъти, но онази, в която спиш и не мислиш, защото просто ти е хубаво.. Е, за нея някой друг път. Поради усиленото ставане на нищо, което е наистина по-лошо от това да стане почти каквото и да е нещо, мисля, че е време да се предам и да заспя, без значение дали ще мисля, сънувам или нито едно от двете.
Трябва да съм щастлива, че успях да отчупя тези изстрадали думи от себе си.
никто, никого, ничего
Дори с космическите заключения не става, пък какво остава за всичко друго :>
Чака някъде там и си гризе ноктите, което е ужасно нехигиенично, а и е първичен признак за започваща невроза. затова аз просто късам кожата отстрани - за да не си изям ноктите.
ето, че е 12:20 и чудеса не се случват, нито пък нормални неща. историята не беше особено пленителна, светлината от лампата не успя да ми хареса, а изкушенията си останаха изкушения, накъде затворени, в някой прашен шкаф. затова пък аз пиша. бих могла да пиша за нещата, които стават и как всяко явно е предопределено да ми покаже, че трябва да се откажа /от всичко, в което се въвлека/. Е, не успяват. Поне не напълно. Може би е добре да спреш да се бориш, надяваш, дори да си постоянен и внимателен. А и за какво си на 16, ако не за да правиш грешки, които после да имат огромни последици.
И в 00:22 не става нищо, но какво от това. Вече е и 23 и аз може би трябва да спя. Никой не обича да чака. Чакането е мъчително, разсейващо, разрушаващо. Все хубави неща, много по-приятни от това да спиш и да не мислиш за нищо. От това да спиш и никой да не те преследва в съня ти. От това да не те интересува. Защото тази страна на касетата е слушана хиляди пъти, но онази, в която спиш и не мислиш, защото просто ти е хубаво.. Е, за нея някой друг път. Поради усиленото ставане на нищо, което е наистина по-лошо от това да стане почти каквото и да е нещо, мисля, че е време да се предам и да заспя, без значение дали ще мисля, сънувам или нито едно от двете.
Трябва да съм щастлива, че успях да отчупя тези изстрадали думи от себе си.
никто, никого, ничего
Дори с космическите заключения не става, пък какво остава за всичко друго :>
10/05/2008
Ето я, ето я, ето я. Виждам я! Най-накрая, най-накрая съм свободна да напиша това, за което мисля всяка вечер преди да си измия зъбите. Това, за което мисля всеки глупав ден и няма как да го запиша. Да, най-накрая. И е толкова хубаво. Мъчих се, мъчих се, мъчих се достатъчно много да пиша на какви ли не места, с какви ли не заучени фрази и всичко, което накрая постигах, беше пълен боклук. Сега няма да мисля за това, за запетаите, за точките, за тиретата и за хората. Няма да гледам какво пиша, просто ще пиша. Не мога да обясня защо има толкова голямо значение и не мога да обясня още толкова много неща, но, кълна се, ако някой реши да отвори вратата и да убие всичко, ще умра. Вятърът, дъждът или всичко, което разбъркват, когато са в комбинация, ме прати на острова на съкровищата и сега разглеждам какво е родила цялата агония и бъркотия в главата ми. Освен още агония и бъркотия. Слушам една и съща надежда в малко мелодия и се чудя ще мога ли да продължа и ще успея ли после да редактирам всичко или, както винаги, ще е нещо, обхванало много въпроси, без да ги докосне наистина. И се чудя, целият този страх, всичко, всичко, цялата тази каша - какво да правя с тях? Ако спра, ако се успокоя, ако дам воля на разума си, ще изплуват толкова рационални истини и стратегии, толкова грешки, които правя във всеки един момент, но явно наистина всеки иска да бъде наранен. И всеки, който наранява, накрая също остава наранен.
"It doesn't matter what your name is."
Приближавам се към нещо, от което ме е страх. Аз или непознати улици, чужд мирис или думи, заради които да съжалявам - едно от тях е. Има писани и неписани закони. По ирония на съдбата или други неписани закони, писаните винаги се нарушават, а онези, вечните, винаги важат. Всичко изкуствено създадено не устоява на времето, хората, техните очаквания и начините, по които се опитват да постигнат целите си. Всички тези начини в действителност са много жалки, изпълнени с хиляди грешки, съжаления, възходи и падения отново и отново. Но човек решава да промени тази детайлна, болезнено обикновена и определена реалност, хваща молив/химикал/пишеща машина/четка/клавиатура, или каквото и да е, и започва да рисува. Рисува с думи, с нови мечти, с измислени обещания, с болни надежи, с апатия или безпричинна вяра. И се спасява. Спасява закърнелия си живот за секунди, минути или, ако има късмет, дни и след това всичко започва отначало.
На всички специални, уникални, неразбрани, облегнати в някой ъгъл, обикалящи под дъжда, слущаши музика на пода, стоейки сами някъде, чакащи, вярващи, наренени, нараняващи - на всички вас аз не вярвам. Защото загубих доверие в себе си след толкова много сложни въпроси и дълги разговори, дъждовна поезия и надраскани страници, преливащи се цветове и запомнени цитати. След толкова вяра, надежда любов, липса, самота, увереност и стимул не ми остана почти нищо. Не ми остана дори малко от желанието да влезна и да напиша нещо, което да прочета. Какво като след време ще бъда доволна, че някога съм писала, ще го прочета с подходящата интонация, ще наглася всички клетки така че да изглежда добре. Но какво от това? Какво от това, след като сега, в този момент, аз не пиша за прекрасните си постижения, за това колко добра съм с хората и как малките неща, за които съм мечтала, ме радват, вместо да ме огорчават. Затова не виждам смисъла. Нне виждам смисъла и стана прекалено объркано да лъкатуша между много щастие, отдаденост, вяра, апатия, много енергия, много "уморих се". Има ли едно изречение, което да обхване всичко - от - до - едно изречение, което да ми спести този, следващия или някой си n-ти ред. Прекалено трудно е да нагласиш своите възприятия в унисон с да избереш правилното настроение в правилния момент, така че някой да го вдиша от теб ... и да те погледне. Личните легенди, Любовта, Световния език и простата вяра, която никога не е имала почва, - май те също са плод на някоя неуморна, трепереща ръка, под някоя нощна лампа, в някоя дъждовна вечер. Обичам събота, обичам есента, обичам музиката, обичам въпросите - обичам когато всичко се слее и аз съм свободна да мисля и...
Но сега е по-трудно. Сега съм между тефтер, пълен със синьо мастило, учебник, който чака, много, много хора. И страх.
Да, толкова ме е страх.
А моят източник на смелост?
А вярата?
А музиката?
А знаците ?
Не мога.
На всички специални, уникални, неразбрани, облегнати в някой ъгъл, обикалящи под дъжда, слущаши музика на пода, стоейки сами някъде, чакащи, вярващи, наренени, нараняващи - на всички вас аз не вярвам. Защото загубих доверие в себе си след толкова много сложни въпроси и дълги разговори, дъждовна поезия и надраскани страници, преливащи се цветове и запомнени цитати. След толкова вяра, надежда любов, липса, самота, увереност и стимул не ми остана почти нищо. Не ми остана дори малко от желанието да влезна и да напиша нещо, което да прочета. Какво като след време ще бъда доволна, че някога съм писала, ще го прочета с подходящата интонация, ще наглася всички клетки така че да изглежда добре. Но какво от това? Какво от това, след като сега, в този момент, аз не пиша за прекрасните си постижения, за това колко добра съм с хората и как малките неща, за които съм мечтала, ме радват, вместо да ме огорчават. Затова не виждам смисъла. Нне виждам смисъла и стана прекалено объркано да лъкатуша между много щастие, отдаденост, вяра, апатия, много енергия, много "уморих се". Има ли едно изречение, което да обхване всичко - от - до - едно изречение, което да ми спести този, следващия или някой си n-ти ред. Прекалено трудно е да нагласиш своите възприятия в унисон с да избереш правилното настроение в правилния момент, така че някой да го вдиша от теб ... и да те погледне. Личните легенди, Любовта, Световния език и простата вяра, която никога не е имала почва, - май те също са плод на някоя неуморна, трепереща ръка, под някоя нощна лампа, в някоя дъждовна вечер. Обичам събота, обичам есента, обичам музиката, обичам въпросите - обичам когато всичко се слее и аз съм свободна да мисля и...
Но сега е по-трудно. Сега съм между тефтер, пълен със синьо мастило, учебник, който чака, много, много хора. И страх.
Да, толкова ме е страх.
А моят източник на смелост?
А вярата?
А музиката?
А знаците ?
Не мога.
10/04/2008
Behind the Purple Curtains
http://www.youtube.com/watch?v=rR73Epj4OU8
НА "ПОПА"
И все пак беше хубаво, че точно на тая
моя спирка се сбира сега младежта,
тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,
как дърдорят си весело разни празни неща,
как открито целуват се, как дрънчат на китари,
как се смеят на смешки, явно смешни за тях,
и как явно ни чувстват отчайващо стари,
допотопни животни, достойни за смях.
Но в тъмното снощи ми се стори гранитът
на Патриарха с куп венци ограден.
А то били те. Уморени да скитат,
седяха на цокъла, на пет крачки от мен.
Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица
и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:
А не са ли наистина тези ¬ всъщност ¬ дечица
Мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?
Умни, будни, такива, със каквито едва ли
би могъл да се хвали друг някой народ,
а ний какъв избор срещу туй сме им дали?
Безработица вкъщи или чужд небосвод.
Не че няма сред тях доста с бръснато теме,
и че много от тях не се боцкат с игли,
но и много ги лъже това, нашето, време
и добре е, че само ни се смеят, нали,
като биха могли... А те, виж как, красиви,
под неона в целувка сливат млади лица,
виж как дръзко се мятат момчешките гриви
и как женствено в мрака блясва в миг обеца ¬
очевидно нехаят, или просто не знаят,
че светът им могъл би да е друг, не такъв...
Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.
Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!
/Валери Петров/
Слушайте и четете едновременно. Толкова е.. хубаво?
НА "ПОПА"
И все пак беше хубаво, че точно на тая
моя спирка се сбира сега младежта,
тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,
как дърдорят си весело разни празни неща,
как открито целуват се, как дрънчат на китари,
как се смеят на смешки, явно смешни за тях,
и как явно ни чувстват отчайващо стари,
допотопни животни, достойни за смях.
Но в тъмното снощи ми се стори гранитът
на Патриарха с куп венци ограден.
А то били те. Уморени да скитат,
седяха на цокъла, на пет крачки от мен.
Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица
и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:
А не са ли наистина тези ¬ всъщност ¬ дечица
Мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?
Умни, будни, такива, със каквито едва ли
би могъл да се хвали друг някой народ,
а ний какъв избор срещу туй сме им дали?
Безработица вкъщи или чужд небосвод.
Не че няма сред тях доста с бръснато теме,
и че много от тях не се боцкат с игли,
но и много ги лъже това, нашето, време
и добре е, че само ни се смеят, нали,
като биха могли... А те, виж как, красиви,
под неона в целувка сливат млади лица,
виж как дръзко се мятат момчешките гриви
и как женствено в мрака блясва в миг обеца ¬
очевидно нехаят, или просто не знаят,
че светът им могъл би да е друг, не такъв...
Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.
Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!
/Валери Петров/
Слушайте и четете едновременно. Толкова е.. хубаво?
9/29/2008
Hello, sunshine
and you never would have thought in the end
how amazing feels just to live again
Не знаех, че обичам липов чай с мед, но по-добре да разбереш нещо толкова важно късно, отколкото никога. William Makepeace Thackeray, или както се пише, е един скучен автор. Да кажем, че не мога да съм сигурна, тъй като съм чела само малка част от едно негово произведение, но не съм особено очарована. Лошото е, че имаме нещо общо в милионите изрази, изискващи да бъдат обградени със запетаи, и излишната информация.
Та, за липовия чай с една лъжичка мед и липса на сирене. Много е топъл, хубав и червен. И тази вечер ще бъда сама вкъщи. Което е също така хубаво, защото ще мога да си науча приятно-скучните уроци по география и да слушам музика, музика, музика. Много обичам да слушам музика, особено когато си мисля за измислени неща, които могат да се случат на фона й. Жалко обаче, че по-лесно уча глупостите по ЗИП география, отколкото нещо.. интересно. Явно си наложих тежката участ да бъда скучна и само аз съм способна да се овободя от нея. Засега е поносимо и дори приятно, но в бъдещето не мисля, че би било голям плюс, особено ако искаш да постигнеш нещо. Всъщност аз не съм такава, просто се случи така че реших, че ще е по-добре, ако стана скучна. Е, успях. И може би това е една от причините да пиша с онези така ненужни фрази и вече да се чудя не трябва ли да има запетая след всяка, всяка изписана дума?
Пия си чая в 18:14, слушам музика, стоя, облечена в уютно поло и сив панталон, и се чудя може ли да бъде по-обикновено?
Не ям пържени картофки, не крещя, не псувам, не се карам с никого, вече не си купувам близалки. Не че това са характеристики на някой много интересен човек, просто..
От мириса на ром ми става лошо и смешно, от една глътка мога да умра. Пиша по-подредено, с почти винаги надясно наклонен почерк.
Явно "Vanity Fair" и VanityFair внесоха някаква промяна в мен, въпреки че има още много непокътнати и прашни зони, заровени дълбоко под скучната черупка.
Вече дори ми е по-удобно да пиша на хартия. А и разбрах, че онзи тънък, изкривен и изтънчен почерк от филмите не бил чак толкова труден..
how amazing feels just to live again
Не знаех, че обичам липов чай с мед, но по-добре да разбереш нещо толкова важно късно, отколкото никога. William Makepeace Thackeray, или както се пише, е един скучен автор. Да кажем, че не мога да съм сигурна, тъй като съм чела само малка част от едно негово произведение, но не съм особено очарована. Лошото е, че имаме нещо общо в милионите изрази, изискващи да бъдат обградени със запетаи, и излишната информация.
Та, за липовия чай с една лъжичка мед и липса на сирене. Много е топъл, хубав и червен. И тази вечер ще бъда сама вкъщи. Което е също така хубаво, защото ще мога да си науча приятно-скучните уроци по география и да слушам музика, музика, музика. Много обичам да слушам музика, особено когато си мисля за измислени неща, които могат да се случат на фона й. Жалко обаче, че по-лесно уча глупостите по ЗИП география, отколкото нещо.. интересно. Явно си наложих тежката участ да бъда скучна и само аз съм способна да се овободя от нея. Засега е поносимо и дори приятно, но в бъдещето не мисля, че би било голям плюс, особено ако искаш да постигнеш нещо. Всъщност аз не съм такава, просто се случи така че реших, че ще е по-добре, ако стана скучна. Е, успях. И може би това е една от причините да пиша с онези така ненужни фрази и вече да се чудя не трябва ли да има запетая след всяка, всяка изписана дума?
Пия си чая в 18:14, слушам музика, стоя, облечена в уютно поло и сив панталон, и се чудя може ли да бъде по-обикновено?
Не ям пържени картофки, не крещя, не псувам, не се карам с никого, вече не си купувам близалки. Не че това са характеристики на някой много интересен човек, просто..
От мириса на ром ми става лошо и смешно, от една глътка мога да умра. Пиша по-подредено, с почти винаги надясно наклонен почерк.
Явно "Vanity Fair" и VanityFair внесоха някаква промяна в мен, въпреки че има още много непокътнати и прашни зони, заровени дълбоко под скучната черупка.
Вече дори ми е по-удобно да пиша на хартия. А и разбрах, че онзи тънък, изкривен и изтънчен почерк от филмите не бил чак толкова труден..
9/28/2008
Amazing still it seems
Защо Весела, защо се опитваш да не пишеш?
Малко страшно изглежда да си задавам въпроси сама, но така вероятността да получа отговор е по-голяма. Мога да се разделя на две, три, осем части. Колкото ми трябват и колкото е уместно и удобно. Естествено, аз не използвам тази странна опция на човешкото съзнание, но може би в нея се крият решенията на много проблеми. И все пак съм различна в различните ситуации. Адски весела и усмихната, прекалено тиха и горда, мрънкаща и досадна, проницателна и почти зряла. Но не, не искам да сменям роли, декори, обстановка. Не ми се режисира живот, когато мога просто да се пусна по течението на това, което съм постигнала и имам досега. Писах много, все още пиша. В тефтери, последни страници на тетрадки, хартийки, какво ли не. Писах толкова, че започнах да се повтарям^8. Толкова, че започнах да се повтарям с това, което съм писала не преди месеци, а преди години. И се изплаших. Писах мотивационно, безсмислено, изброяващо, поетично, трагично, започнах разкази, диалози, какво ли не.
Какъв е смисълът от писането? Дали някога ще уеспея да се разбера и дали ще успея да разплета нишките на произволността? Защото все пак пиша просто ей така - без да мисля какъв да бъде уводът, без да внимавам да не пропусна тезата, без да подредя микротезите, без да изредя достатъчно аргументи, без плавен преход, без никакъв ред никъде.
Без прекрасно заключение, което, както винаги и както във всеки добър филм, отрича смисъла на изброените думи и издига нещо просто в култ. Като любовта например.
Слушам една от любимите си песни, която нямам идея защо толкова обичам, която не знам защо ме пленява със заглавието си, която мога да слушам милиони пъти, нищо че е тинейджърска и дълга.
Абсолютно наясно съм с това, че съм каша, но когато звуча като каша, която знае какво прави и иска, е някак по-лесно. И след време мога да бъда някоя, която чете всичко това и отркива смисъл в него. Нищо, че той никога не е включен в първоначалната идея. Просто обичам да губя времето си така. Вместо да чета "Vanity Fair". Но ще я прочета. И така.
Знам ли как да завърша?
Разбира се, че не.
Малко страшно изглежда да си задавам въпроси сама, но така вероятността да получа отговор е по-голяма. Мога да се разделя на две, три, осем части. Колкото ми трябват и колкото е уместно и удобно. Естествено, аз не използвам тази странна опция на човешкото съзнание, но може би в нея се крият решенията на много проблеми. И все пак съм различна в различните ситуации. Адски весела и усмихната, прекалено тиха и горда, мрънкаща и досадна, проницателна и почти зряла. Но не, не искам да сменям роли, декори, обстановка. Не ми се режисира живот, когато мога просто да се пусна по течението на това, което съм постигнала и имам досега. Писах много, все още пиша. В тефтери, последни страници на тетрадки, хартийки, какво ли не. Писах толкова, че започнах да се повтарям^8. Толкова, че започнах да се повтарям с това, което съм писала не преди месеци, а преди години. И се изплаших. Писах мотивационно, безсмислено, изброяващо, поетично, трагично, започнах разкази, диалози, какво ли не.
Какъв е смисълът от писането? Дали някога ще уеспея да се разбера и дали ще успея да разплета нишките на произволността? Защото все пак пиша просто ей така - без да мисля какъв да бъде уводът, без да внимавам да не пропусна тезата, без да подредя микротезите, без да изредя достатъчно аргументи, без плавен преход, без никакъв ред никъде.
Без прекрасно заключение, което, както винаги и както във всеки добър филм, отрича смисъла на изброените думи и издига нещо просто в култ. Като любовта например.
Слушам една от любимите си песни, която нямам идея защо толкова обичам, която не знам защо ме пленява със заглавието си, която мога да слушам милиони пъти, нищо че е тинейджърска и дълга.
Абсолютно наясно съм с това, че съм каша, но когато звуча като каша, която знае какво прави и иска, е някак по-лесно. И след време мога да бъда някоя, която чете всичко това и отркива смисъл в него. Нищо, че той никога не е включен в първоначалната идея. Просто обичам да губя времето си така. Вместо да чета "Vanity Fair". Но ще я прочета. И така.
Знам ли как да завърша?
Разбира се, че не.
9/26/2008
pulp fiction
Чернова след чернова и безсмислица след опит за запълване на време. А понякога просто трябва да изчакаш. Голям урок и продължава да спъва всички. Жалко. Трудно се проумяват простите неща и трудно се избягват най-простите грешки. Но това, което ми изглежда още по-странно, е фактът, че не мога да си обясня защо почвам да пиша в дъждовни вечери на слаба светлина. Тъжните мисли не се пробуждат само тогава, но сякаш само тогава отркиват своето убежище, своя дом. А когато открият и дъждовна музика няма нищо, което да спре потока от тъга. Освен нещо много хубаво. Но, естествено, има и тъжно-хубави неща, които често са много по-хубави от обикновените хубави неща. Дори мисля, че истински хубави са само тъжно-хубавите. Защото, когато някое просто желание се сбъдне, няма как да не се натъжиш. Хубаво е да си тъжен.
На входното по литература писах глупости. Опитах да не стане така, но както винаги засегнах нещата от много и само повърхнстни страни. Украсено с малко думи, апел, призив, цитати и сложни изречения. Жалко, че това съм аз. Чета как разни хора описват конкретни случки и дори използват жаргон - и е толкова добре. Трябва да се замисля за простотата на изказа и нуждата да си искрен. Може би някой мой супер обикновен ден ще успее да докосне някого някога.
А може би все още имам нужда да изброявам всички неща, характерни за мен, за да се почувствам като една много интересна и донякъде уникална макроскопична система.
Докато чакам.
Аз съм Весела.
И обичам да ям по странен начин хрупкави неща
Започвам от кората, въртя в кръг каквото е там
и така навътре
обичам да използвам един куп изтъркани изрази
и да не си довършвам мисълта
да пиша в скайп всевъзможни неща и цитати, просто защото ми харесват и някак изпъкват
обичам да украсявам нещата
затова и може би много спомени ми изглеждат по-приказни и специални в обикновеността си
но това не е толкова лошо
пренесло се е дори в телефона ми
търся някаква хармония и композиция
ценя красотата
обичам да слушам музика и да мечтая
от онези ridiculous moments, в които си представяш още по-абсурдни, почти невъзможни ситуации
но е забавно
и всяка песен е саундтрак
обичам да правя физиономии и да се гледам
обичам да мълча
или да говоря
да казвам неща, които си мисля, че биха прозвучали адски мило
но рядко става
обичам да говоря мило на хората, ако не ми пука дали им пука
мога да слушам една песен 1000 пъти
и трудно започвам нови неща
но понякога съм много упорита
естествено, има моменти, в които не трябва да съм
понякога бъркам ситуациите
а понякога ги обърквам
обичам да чета разни просто-хубави неща
и сега Иво Сиромахов ме вдъхнови
много обичам да задавам въпроси
и винаги пропускам най-същественото
а след това не виждам смисъл да го споменавам
защото моментът е минал
страх ме е
но донякъде обичам мистерията и това да ме е страх
не винаги давам всичко от себе си, защото ме е страх, че ще приема по-трудно провала след това
вярвам в разни "съдбовни" глупости
вярвам, че ако искаш нещо да се случи много, то се случва
вярвам във вярването
и вярвам във вярването във вярването
но не вярвам, че ако се мъчиш да вярваш и да вярваш във вярването всичко би станало
трябва да имаш добри причини
не вярвам в обещанията
сега го разбрах
наистина са за страхливци
обичам безсмислено-мили неща
като смс-и по средата на нощта
като да кажеш нещо, което никога не казваш
обичам безсънието
и креативността
и след това да видя какво съм направила
обичам правописа
обичам да си измислям възможни уводи за възможни разкази или каквото и да е преди да си измия зъбите
и мразя някой да ме раздразни и да се наложи да спра всичко!
На входното по литература писах глупости. Опитах да не стане така, но както винаги засегнах нещата от много и само повърхнстни страни. Украсено с малко думи, апел, призив, цитати и сложни изречения. Жалко, че това съм аз. Чета как разни хора описват конкретни случки и дори използват жаргон - и е толкова добре. Трябва да се замисля за простотата на изказа и нуждата да си искрен. Може би някой мой супер обикновен ден ще успее да докосне някого някога.
А може би все още имам нужда да изброявам всички неща, характерни за мен, за да се почувствам като една много интересна и донякъде уникална макроскопична система.
Докато чакам.
Аз съм Весела.
И обичам да ям по странен начин хрупкави неща
Започвам от кората, въртя в кръг каквото е там
и така навътре
обичам да използвам един куп изтъркани изрази
и да не си довършвам мисълта
да пиша в скайп всевъзможни неща и цитати, просто защото ми харесват и някак изпъкват
обичам да украсявам нещата
затова и може би много спомени ми изглеждат по-приказни и специални в обикновеността си
но това не е толкова лошо
пренесло се е дори в телефона ми
търся някаква хармония и композиция
ценя красотата
обичам да слушам музика и да мечтая
от онези ridiculous moments, в които си представяш още по-абсурдни, почти невъзможни ситуации
но е забавно
и всяка песен е саундтрак
обичам да правя физиономии и да се гледам
обичам да мълча
или да говоря
да казвам неща, които си мисля, че биха прозвучали адски мило
но рядко става
обичам да говоря мило на хората, ако не ми пука дали им пука
мога да слушам една песен 1000 пъти
и трудно започвам нови неща
но понякога съм много упорита
естествено, има моменти, в които не трябва да съм
понякога бъркам ситуациите
а понякога ги обърквам
обичам да чета разни просто-хубави неща
и сега Иво Сиромахов ме вдъхнови
много обичам да задавам въпроси
и винаги пропускам най-същественото
а след това не виждам смисъл да го споменавам
защото моментът е минал
страх ме е
но донякъде обичам мистерията и това да ме е страх
не винаги давам всичко от себе си, защото ме е страх, че ще приема по-трудно провала след това
вярвам в разни "съдбовни" глупости
вярвам, че ако искаш нещо да се случи много, то се случва
вярвам във вярването
и вярвам във вярването във вярването
но не вярвам, че ако се мъчиш да вярваш и да вярваш във вярването всичко би станало
трябва да имаш добри причини
не вярвам в обещанията
сега го разбрах
наистина са за страхливци
обичам безсмислено-мили неща
като смс-и по средата на нощта
като да кажеш нещо, което никога не казваш
обичам безсънието
и креативността
и след това да видя какво съм направила
обичам правописа
обичам да си измислям възможни уводи за възможни разкази или каквото и да е преди да си измия зъбите
и мразя някой да ме раздразни и да се наложи да спра всичко!
9/22/2008
Стърготини с аромат
Освен да напиша СМС, да звънна по средата на нощта, да измисля поема или да плача, няма какво друго да направя. Какъв избор ти остава в понеделник следобед, на прага на поезията, сбогуващ се с илюзиите?
Навлизам в страшното пространство на чувствата, навлизам в бездна на съмнения, където всичко е относително, а аз съм способна единствено на думи. Способна съм да съм щастлива и да слушам музика, каквато никой друг не е чувал. Способна съм да бягам в облаци от звезден прах и да танцувам на капака на свободата. Ах, колко сладко е да си слаб и безразсъден, самотен и чакащ ?
Dream on.
ХУбаво е да мечтаеш, докато пишеш домашното по математика, да се разсейваш и да се въртиш от щастие. Да се усмихваш без причина и да отлагаш бъдещето за време, в което си готов да се изправиш срещу него. Но в света, в който би трябвало да се намирам, няма място за отлагане и отказ от поемане на отговорност и затова сега ще изразходя цялата енергия на своята слабост. Ще пиша, ще пиша, ще счупя пръстите си от думи - верни и неверни, смешни и трагични, мрачни или пък епични. Ще пиша смислени и безсмислени неша, трогващи и скучни, обикновени и чудати. Ще бъда аз каквато трябва да съм - с вкус на шоколад. Черен шоколад. Сладка и горчива, подтикваща хората към извършване на най-неправилните действия. Онова, което те кара да съжаляваш. Онова, което променя. И, ах, колко сладки са грешките, когато вятърът брули клоните, когато улиците са празни, когато тетрадките чакат разтворени, а очите още не са разтъркани. Когато студът пробужда спомени, а ръкавите се дърпат и разтеглят, за да стоплят самотните ръце в тази гола, гола есен. Без златните листа, без топлото слънце, без уюта на лилавите пердета и без кошмарите, от които да бягаш в нечия топлина. Накъде ме отвежда изреждането на метафори, накъде поемат те, след като бъдат изписани ? Коя е следващата спирка и къде да напиша колко важно може да е едно нещо в един ден, просто защото го няма?
Няма нищо по-хубаво от това да не може да спреш да говориш така, на пръв поглед празно и жадуващо за малко внимание, но, от друга страна, толкова вътрешно и описващо всяко едно чувство, което е не само по-сладко от шоколад. По-сладко е от най-чистия шоколад в петък вечер. Да, в петък вечер. По-сладко от всяка жертва, извършена на светлината на нощна лампа, по-сладко от всяка мечта, докато числата се нареждат едно до друго. Кой не може да лети, кое е невъзможно? Невъзможно ли е да изпаднеш в дупка на бохемско губене на време и писане тук, там, някъде там.. И невъзможно ли е след това да се завърнеш в реалността с изкрящи очи, грейнали от стабилността на избора? Не, защото нищо не е невъзможно. Не е невъзможно да си позволиш малката доза слабост и след това отново да държиш нещата под контрол. Не е нвеъзможно да отключваш врати, без да си отброявал секундите и лишенията. Не е невъзможно, защото хубавите неща не се случват само когато не очакваме. Аз съм слаба и самотна и мога да ги накарам да се случат точно когато те не очакват.
А сега - усмивка..
Навлизам в страшното пространство на чувствата, навлизам в бездна на съмнения, където всичко е относително, а аз съм способна единствено на думи. Способна съм да съм щастлива и да слушам музика, каквато никой друг не е чувал. Способна съм да бягам в облаци от звезден прах и да танцувам на капака на свободата. Ах, колко сладко е да си слаб и безразсъден, самотен и чакащ ?
Dream on.
ХУбаво е да мечтаеш, докато пишеш домашното по математика, да се разсейваш и да се въртиш от щастие. Да се усмихваш без причина и да отлагаш бъдещето за време, в което си готов да се изправиш срещу него. Но в света, в който би трябвало да се намирам, няма място за отлагане и отказ от поемане на отговорност и затова сега ще изразходя цялата енергия на своята слабост. Ще пиша, ще пиша, ще счупя пръстите си от думи - верни и неверни, смешни и трагични, мрачни или пък епични. Ще пиша смислени и безсмислени неша, трогващи и скучни, обикновени и чудати. Ще бъда аз каквато трябва да съм - с вкус на шоколад. Черен шоколад. Сладка и горчива, подтикваща хората към извършване на най-неправилните действия. Онова, което те кара да съжаляваш. Онова, което променя. И, ах, колко сладки са грешките, когато вятърът брули клоните, когато улиците са празни, когато тетрадките чакат разтворени, а очите още не са разтъркани. Когато студът пробужда спомени, а ръкавите се дърпат и разтеглят, за да стоплят самотните ръце в тази гола, гола есен. Без златните листа, без топлото слънце, без уюта на лилавите пердета и без кошмарите, от които да бягаш в нечия топлина. Накъде ме отвежда изреждането на метафори, накъде поемат те, след като бъдат изписани ? Коя е следващата спирка и къде да напиша колко важно може да е едно нещо в един ден, просто защото го няма?
Няма нищо по-хубаво от това да не може да спреш да говориш така, на пръв поглед празно и жадуващо за малко внимание, но, от друга страна, толкова вътрешно и описващо всяко едно чувство, което е не само по-сладко от шоколад. По-сладко е от най-чистия шоколад в петък вечер. Да, в петък вечер. По-сладко от всяка жертва, извършена на светлината на нощна лампа, по-сладко от всяка мечта, докато числата се нареждат едно до друго. Кой не може да лети, кое е невъзможно? Невъзможно ли е да изпаднеш в дупка на бохемско губене на време и писане тук, там, някъде там.. И невъзможно ли е след това да се завърнеш в реалността с изкрящи очи, грейнали от стабилността на избора? Не, защото нищо не е невъзможно. Не е невъзможно да си позволиш малката доза слабост и след това отново да държиш нещата под контрол. Не е нвеъзможно да отключваш врати, без да си отброявал секундите и лишенията. Не е невъзможно, защото хубавите неща не се случват само когато не очакваме. Аз съм слаба и самотна и мога да ги накарам да се случат точно когато те не очакват.
А сега - усмивка..
9/17/2008
Khhhhhhhhhhh
Не искам да живея, опитвайки се да се бунтувам. А тогава защо изобщо ще живея? С всеки изминал ден познатите идеи и представи се превръщат в непознати, а непознатите - в заплаха.
Как може цял ден да губя време и да чакам за вдъхновение и накрая да го получа не от нещо хубаво, което се е случило, а точно обратното? Дали писателите са нещастници и само болката или дори всяка малка форма на някакво вътрешно мъчение може да роди муза?
Известен факт е, не мога да пиша на фона на музика. Не мога да пиша и да говоря с някого. Не мога да пиша и да мисля. Не обичам да пиша на лист, защото не виждам как върви, не обичам и да изреждам така, защото пропускам най-важните неша. Страдам от синдрома "недостатъчно" и никога не достигам до края. Сега, преписвайки глупави планове за абсурдни числови редици, ядосваща се, че винаги успявам да проваля нещата или те просто винаги се провалят, когато се докоснат до мен, осъзнах, че това не трябва да е така. Кой е избягал от правилото, че винаго оценяваш важните неша, когато ги загубиш? Или че винаги се появяват отново, когато най-малко очакваш? И е по-лесно да направиш нещо добре без да си се потил и трудил за него неспирно?
Е, трябва ли да се радвам, че все пак има положителна страна, защото тя в момента хич, ама изобщо не ме радва. Мечтаеш, мечтаеш, мечтаеш, мечтаеш. Накрая някакво чудо става и когато най-малко очакваш те изненадва. И след това започваш да виждаш как пак си отива? Не е ли това нещастие и как може да го променим? Може ли?
Щеше да бъде прекрасно, ако не пишех под влияние на емоция, ако можех да систематизирам информация, ако можех да систематизирам себе си, ако можех да се организирам и ако не всичко важно се криеше в глупавата организация и измислените списъци. И без тях човек би могъл, просто ако е достатъчен. Бясна съм на света и моментното щастие. Бясна съм на хора като себе си, неспособни да го задържат. И на всички, всички мечтатели, които летят сред тъмни облаци, слепи, глухи, заблудени.
Какво ми остава да направя?
Наистина, какво..
Как може цял ден да губя време и да чакам за вдъхновение и накрая да го получа не от нещо хубаво, което се е случило, а точно обратното? Дали писателите са нещастници и само болката или дори всяка малка форма на някакво вътрешно мъчение може да роди муза?
Известен факт е, не мога да пиша на фона на музика. Не мога да пиша и да говоря с някого. Не мога да пиша и да мисля. Не обичам да пиша на лист, защото не виждам как върви, не обичам и да изреждам така, защото пропускам най-важните неша. Страдам от синдрома "недостатъчно" и никога не достигам до края. Сега, преписвайки глупави планове за абсурдни числови редици, ядосваща се, че винаги успявам да проваля нещата или те просто винаги се провалят, когато се докоснат до мен, осъзнах, че това не трябва да е така. Кой е избягал от правилото, че винаго оценяваш важните неша, когато ги загубиш? Или че винаги се появяват отново, когато най-малко очакваш? И е по-лесно да направиш нещо добре без да си се потил и трудил за него неспирно?
Е, трябва ли да се радвам, че все пак има положителна страна, защото тя в момента хич, ама изобщо не ме радва. Мечтаеш, мечтаеш, мечтаеш, мечтаеш. Накрая някакво чудо става и когато най-малко очакваш те изненадва. И след това започваш да виждаш как пак си отива? Не е ли това нещастие и как може да го променим? Може ли?
Щеше да бъде прекрасно, ако не пишех под влияние на емоция, ако можех да систематизирам информация, ако можех да систематизирам себе си, ако можех да се организирам и ако не всичко важно се криеше в глупавата организация и измислените списъци. И без тях човек би могъл, просто ако е достатъчен. Бясна съм на света и моментното щастие. Бясна съм на хора като себе си, неспособни да го задържат. И на всички, всички мечтатели, които летят сред тъмни облаци, слепи, глухи, заблудени.
Какво ми остава да направя?
Наистина, какво..
9/15/2008
Ето как думите не помагат, но поне губят време
Слабост ли е да пишеш, когато имаш нужда и какво се оказва не-слабост? Защото започнах да живея с чувството, че всичко, което ти прави удоволствие, е вид малодушие, слабост.
Изкривена и прекалена критичност или някаква истина е това? Защото каквото и да е, идва момент, в който въпросите ти идват до гуша и няма значение какви са отговорите.
Много мигове, вечери, дни, периоди са запечатани в съзнанието ми като хубави. До някой идиличен момент, в който решаваш да разровиш из ситуацията, из запаметените картини, реплики, мимики - да я погледнеш отстрани - тогава идеята и споменът се разбиват като айсберг в моя Титаник на илюзиите. И другото лошо нещо е това, че всеки път когато усетиш нещо отрицателно за дадено събитие/човек/очакване се оказва, че е било напълно правилно. Затова се опитвам да видя всички възможни начини, по които мога да бъда разочарована, но след време, ако се появи нова идея, вече знам - права съм, ще бъда разочарована. Защо никога това не се случва с хубавите мисли и защо те никога не са възможен вариант?
А може би са, но никога не забелязвам/е.
Та, както и да е. Не искам да заклеймявам този петнадесети септември като хубав. Не защото не е или нещо подобно, просто защото мога след време да осъзная колко ужасна съм била точно днес или просто да открия някоя пукнатина. Не че няма една, огромна, но, какво пък - свиквам с идеята, че пукнатините в тази възраст не са чак толкова лоши, а и разнообразяват доста.
Но би било жалко, ако всичко стане твърде празно.
Преходът към есен беше мигновен. Ужасно студено е, а аз не се радвам на топлите дрехи и приятния мрак. Искам да е 6:40 и да ставам за училище. Но след това няма да искам. Не знам какво искам. Това проблем ли е или.. ?
Изкривена и прекалена критичност или някаква истина е това? Защото каквото и да е, идва момент, в който въпросите ти идват до гуша и няма значение какви са отговорите.
Много мигове, вечери, дни, периоди са запечатани в съзнанието ми като хубави. До някой идиличен момент, в който решаваш да разровиш из ситуацията, из запаметените картини, реплики, мимики - да я погледнеш отстрани - тогава идеята и споменът се разбиват като айсберг в моя Титаник на илюзиите. И другото лошо нещо е това, че всеки път когато усетиш нещо отрицателно за дадено събитие/човек/очакване се оказва, че е било напълно правилно. Затова се опитвам да видя всички възможни начини, по които мога да бъда разочарована, но след време, ако се появи нова идея, вече знам - права съм, ще бъда разочарована. Защо никога това не се случва с хубавите мисли и защо те никога не са възможен вариант?
А може би са, но никога не забелязвам/е.
Та, както и да е. Не искам да заклеймявам този петнадесети септември като хубав. Не защото не е или нещо подобно, просто защото мога след време да осъзная колко ужасна съм била точно днес или просто да открия някоя пукнатина. Не че няма една, огромна, но, какво пък - свиквам с идеята, че пукнатините в тази възраст не са чак толкова лоши, а и разнообразяват доста.
Но би било жалко, ако всичко стане твърде празно.
Преходът към есен беше мигновен. Ужасно студено е, а аз не се радвам на топлите дрехи и приятния мрак. Искам да е 6:40 и да ставам за училище. Но след това няма да искам. Не знам какво искам. Това проблем ли е или.. ?
Subscribe to:
Posts (Atom)