Стърготини с аромат

Освен да напиша СМС, да звънна по средата на нощта, да измисля поема или да плача, няма какво друго да направя. Какъв избор ти остава в понеделник следобед, на прага на поезията, сбогуващ се с илюзиите?
Навлизам в страшното пространство на чувствата, навлизам в бездна на съмнения, където всичко е относително, а аз съм способна единствено на думи. Способна съм да съм щастлива и да слушам музика, каквато никой друг не е чувал. Способна съм да бягам в облаци от звезден прах и да танцувам на капака на свободата. Ах, колко сладко е да си слаб и безразсъден, самотен и чакащ ?
Dream on.
ХУбаво е да мечтаеш, докато пишеш домашното по математика, да се разсейваш и да се въртиш от щастие. Да се усмихваш без причина и да отлагаш бъдещето за време, в което си готов да се изправиш срещу него. Но в света, в който би трябвало да се намирам, няма място за отлагане и отказ от поемане на отговорност и затова сега ще изразходя цялата енергия на своята слабост. Ще пиша, ще пиша, ще счупя пръстите си от думи - верни и неверни, смешни и трагични, мрачни или пък епични. Ще пиша смислени и безсмислени неша, трогващи и скучни, обикновени и чудати. Ще бъда аз каквато трябва да съм - с вкус на шоколад. Черен шоколад. Сладка и горчива, подтикваща хората към извършване на най-неправилните действия. Онова, което те кара да съжаляваш. Онова, което променя. И, ах, колко сладки са грешките, когато вятърът брули клоните, когато улиците са празни, когато тетрадките чакат разтворени, а очите още не са разтъркани. Когато студът пробужда спомени, а ръкавите се дърпат и разтеглят, за да стоплят самотните ръце в тази гола, гола есен. Без златните листа, без топлото слънце, без уюта на лилавите пердета и без кошмарите, от които да бягаш в нечия топлина. Накъде ме отвежда изреждането на метафори, накъде поемат те, след като бъдат изписани ? Коя е следващата спирка и къде да напиша колко важно може да е едно нещо в един ден, просто защото го няма?
Няма нищо по-хубаво от това да не може да спреш да говориш така, на пръв поглед празно и жадуващо за малко внимание, но, от друга страна, толкова вътрешно и описващо всяко едно чувство, което е не само по-сладко от шоколад. По-сладко е от най-чистия шоколад в петък вечер. Да, в петък вечер. По-сладко от всяка жертва, извършена на светлината на нощна лампа, по-сладко от всяка мечта, докато числата се нареждат едно до друго. Кой не може да лети, кое е невъзможно? Невъзможно ли е да изпаднеш в дупка на бохемско губене на време и писане тук, там, някъде там.. И невъзможно ли е след това да се завърнеш в реалността с изкрящи очи, грейнали от стабилността на избора? Не, защото нищо не е невъзможно. Не е невъзможно да си позволиш малката доза слабост и след това отново да държиш нещата под контрол. Не е нвеъзможно да отключваш врати, без да си отброявал секундите и лишенията. Не е невъзможно, защото хубавите неща не се случват само когато не очакваме. Аз съм слаба и самотна и мога да ги накарам да се случат точно когато те не очакват.
А сега - усмивка..