ето малка болка през парче горчив шоколад, накъдрена коса и много, много празни надежди. празни като изхвърлена бутилка и като душата на пияница, като изоставена къща и мечти на наркоман.
заспал върху пропадналия си ден, върху прашната маса, върху остарелите стремежи и забравените пориви - животът се събужда. събужда идеите, рецепторите, всеки белтък в това човешко, жадуващо тяло.
и накрая те кара да страдаш.
на някоя пейка, в някой град, пред някое заведение, където кафето е безсилно, а музиката - хубава.
ех.
как се случи така, че 500 калории изчезнаха за пет минути, а 500 убеждения дори за по-малко. и как стана така, че всичко, в което човек вярва или се опитва да вярва, изчезва със скоростта на светлината и най-често оставя дупка след себе си.
а защо ли пиша само когато вали и когато няма никакво друго спасение освен отчайваща музика, шоколад и "Антураж"?
А къде е моят антураж?
поне се радвам, че съм емпатична, че наистина искам да пиша
няма да бъда една от хиляда или една от хиляда и четиристотин
няма да срещна за втори път някой специален човек
но нека не проклинам есента и остатъка от 2008-а, защото наистина имам надежди за тях и не искам да спирам потока от събития
понякога малко тъжни и мокри, но все пак ... толкова живи
любов :>
No comments:
Post a Comment