Khhhhhhhhhhh

Не искам да живея, опитвайки се да се бунтувам. А тогава защо изобщо ще живея? С всеки изминал ден познатите идеи и представи се превръщат в непознати, а непознатите - в заплаха.
Как може цял ден да губя време и да чакам за вдъхновение и накрая да го получа не от нещо хубаво, което се е случило, а точно обратното? Дали писателите са нещастници и само болката или дори всяка малка форма на някакво вътрешно мъчение може да роди муза?
Известен факт е, не мога да пиша на фона на музика. Не мога да пиша и да говоря с някого. Не мога да пиша и да мисля. Не обичам да пиша на лист, защото не виждам как върви, не обичам и да изреждам така, защото пропускам най-важните неша. Страдам от синдрома "недостатъчно" и никога не достигам до края. Сега, преписвайки глупави планове за абсурдни числови редици, ядосваща се, че винаги успявам да проваля нещата или те просто винаги се провалят, когато се докоснат до мен, осъзнах, че това не трябва да е така. Кой е избягал от правилото, че винаго оценяваш важните неша, когато ги загубиш? Или че винаги се появяват отново, когато най-малко очакваш? И е по-лесно да направиш нещо добре без да си се потил и трудил за него неспирно?
Е, трябва ли да се радвам, че все пак има положителна страна, защото тя в момента хич, ама изобщо не ме радва. Мечтаеш, мечтаеш, мечтаеш, мечтаеш. Накрая някакво чудо става и когато най-малко очакваш те изненадва. И след това започваш да виждаш как пак си отива? Не е ли това нещастие и как може да го променим? Може ли?
Щеше да бъде прекрасно, ако не пишех под влияние на емоция, ако можех да систематизирам информация, ако можех да систематизирам себе си, ако можех да се организирам и ако не всичко важно се криеше в глупавата организация и измислените списъци. И без тях човек би могъл, просто ако е достатъчен. Бясна съм на света и моментното щастие. Бясна съм на хора като себе си, неспособни да го задържат. И на всички, всички мечтатели, които летят сред тъмни облаци, слепи, глухи, заблудени.
Какво ми остава да направя?
Наистина, какво..