Не бях спирала на любимото си място, където се вижда огромна част от небето. През лятото /което все още витае наблизо/ се научих да гледам звездите. Да мисля и да ги гледам. Да не мисля и да ги гледам. Да гледам как падат и да си пожелавам нещо. Да гледам как падат и да не си пожелавам нищо. Да ги гледам и да мечтая. И да се надявам. И да слушам Depeche Mode. И да говоря по телефона :) Когато решиш да направиш нещо ново, дори толкова малко, след като мине време виждаш, че това нещо се е превърнало в някаква нова част от теб. Така и с моите звезди. И моите надежди. И вярата във феи.
Лятото мина много бързо и не успях да направя почти нищо от полезните неща. Отмина така сякаш беше пет минути, а всъщност почти всеки ден беше важен. Дори безцелното пиене на фрапе и многото ми безсънни нощи. Обичайните хора, необичайните хора, обичайните притеснения, обичайните радости. И едно събитие, което да пробуди нови идеи, перспективи, мисли ... и голяма липса. Двупосочна. След което нещо хубаво, което да направи падането на земята малко по-меко. И, естествено, нещо, което да развали всичко. + сравнения, критика, себеизмъчване и толкова мисли - добри, лоши, плоски, банални, летални..
И най-странното е, че в края на всичко това ми липсва едно нещо. Може би имам нужда от исински, момичешки дневник, в който обикновените неща си остават обикновени, но все пак споделени.
No comments:
Post a Comment