Губя си времето в мисли, имам ли нужда от тях ?
Мне, нямам :>
И вие нямате. Само оплитат и правят сложното много по-сложно, загубвате началната най-обективна позиция и понякога, за жалост, започвате да си вярвате. Сега ми е доста удоно, весело, спокойно, сънено и нямам време да развивам депресарски теории за мисленето, защото може и да не успея, а и не мисля чак толкова лоши неща. Но въпреки това знам, че понякога съм прекарвала часове в мислене и все пак накрая има едно нищо. Нищото не е толкова зле, ако не ти пука, но при мен не работи. Пука ми за толкова глупости и толкова глупави хора, включително и за мен, ... Не ми се мисли. Дори за писането на това. Ах, как ми се спи. Вече съм свободна. Малко силно казано, защото усещам колко неща ми се искат за това лято, а аз ги притъпявам и се правя, че не знам.. Е, знам, но няма да мисля, НЕ!
6/30/2008
6/28/2008
a beautiful mind
той пише по прозорци
във своите мечти
тя болно го разбира
обича го? дали ?
преплита пръсти с топлината,
наектризира се
жадува с него в тъмнината
препуска и хипнотизира се
и слуша звуците, математични
а болката не е просто физична
опеделена е отдавна
но избавлението незабавно
е нужно
нужно, за да я спаси
от мрежата на неговите,
тебеширени мечти
дъждовни капки ги отмиват
чертежите в любов преливат
но тежката вода
ги заличава от света
идеята за съвършенство
за разум, за утопии
и за блаженство
за бягство от проекцията проста
за алиенация, но колко коства
да бъдеш някой, някак си велик
да ги докоснеш
ярките звезди
да ги разместиш
да я изчислиш
цената себе си да промениш.
във своите мечти
тя болно го разбира
обича го? дали ?
преплита пръсти с топлината,
наектризира се
жадува с него в тъмнината
препуска и хипнотизира се
и слуша звуците, математични
а болката не е просто физична
опеделена е отдавна
но избавлението незабавно
е нужно
нужно, за да я спаси
от мрежата на неговите,
тебеширени мечти
дъждовни капки ги отмиват
чертежите в любов преливат
но тежката вода
ги заличава от света
идеята за съвършенство
за разум, за утопии
и за блаженство
за бягство от проекцията проста
за алиенация, но колко коства
да бъдеш някой, някак си велик
да ги докоснеш
ярките звезди
да ги разместиш
да я изчислиш
цената себе си да промениш.
6/26/2008
и просто пак
последната капка гордост, горделивост и дори достойнство - всичко отиде в канала и не мисля, че мога да ги върна обратно.
точно както всеки път, когато решавам да направя нещо уж радикално - и знам, че ще съжалявам. знам, но не спирам.
някаква проклета цикличност или проклет мазохизъм е това - не мога да реша и не искам, защото ако разбера, боя се, ще се пречупя.
аз вярвам във вярването, аз вярвам в знаците. нямам основателни причини, но незнайно как познавам почти всяко чувство, незнайно как простият ми живот ми е подарил поне това.
да се измъчваш е толкова ужасно, колкото и да си бръкнеш в гърлото. не, по-ужасно е, защото тогава поне ти минава.
колкото повече задълбавам, колкото по-конкретна ставам, колкото повече се мъча да обясня, без да се самоунищожа - толкова по-зле.
няма ли награди за смелите, решили да се освободят от товара на мисълта ?
няма ли награда за хроата като мен, които все пак въпреки ужасния си характер, решават да загубят част от себе си в името на примирението ?
няма ли спокойствие ?
НЯМА, естествено
ако имаше аз нямаше да пиша отново на онази, горещата светлина, от онази - ужасната лампа.
както винаги, както всяка вечер, отвътре се разкъсвам на парчета весела - безпомощни и жалки
"това е толкоз просто и логично"
а не е ли ?
това съм аз
точно както всеки път, когато решавам да направя нещо уж радикално - и знам, че ще съжалявам. знам, но не спирам.
някаква проклета цикличност или проклет мазохизъм е това - не мога да реша и не искам, защото ако разбера, боя се, ще се пречупя.
аз вярвам във вярването, аз вярвам в знаците. нямам основателни причини, но незнайно как познавам почти всяко чувство, незнайно как простият ми живот ми е подарил поне това.
да се измъчваш е толкова ужасно, колкото и да си бръкнеш в гърлото. не, по-ужасно е, защото тогава поне ти минава.
колкото повече задълбавам, колкото по-конкретна ставам, колкото повече се мъча да обясня, без да се самоунищожа - толкова по-зле.
няма ли награди за смелите, решили да се освободят от товара на мисълта ?
няма ли награда за хроата като мен, които все пак въпреки ужасния си характер, решават да загубят част от себе си в името на примирението ?
няма ли спокойствие ?
НЯМА, естествено
ако имаше аз нямаше да пиша отново на онази, горещата светлина, от онази - ужасната лампа.
както винаги, както всяка вечер, отвътре се разкъсвам на парчета весела - безпомощни и жалки
"това е толкоз просто и логично"
а не е ли ?
това съм аз
6/25/2008
We found each other in the dark.
We each owe a death, there are no exceptions, I know that, but sometimes, oh God, the Green Mile is so long.
Сега съм аз. "Зеленият път", който надцених, "Зеленият път", който подцених и "Зеленият път", който някак обикнах..
За книгата или за филма - дилемата е голяма, а това, което може да се каже надвишава много от количеството смислени работи, които някога съм казвала, но все пак заслужава поне малко отделено време, дори после да се окаже загубено.
Започвам с историята си за книгата, която винаги ще помня, може би заради дъжда и онова огромно желание в мен, каращо ме да прелиствам въпреки ужасната и непоносима влага на летните капки. Беше нещо нормално, всъщност, като други симпатични истории, но само за усещане, не и за разказване. Освен ако не си писател. Както Пърси Уетмор в книгата и неговият, меко казано, противен характер, но все пак описан толкова завършено от Кинг, толкова че човек забравя, че е просто един антигерой, а го приема като произведение на изкуството. Така и аз се влюбих в любовта си към "Зеленият път" още първия път, когато я отворих и хубавото беше, че тя не ме подведе.
В един забързан и накъдрен мокър ден реших, че трябва да си купя книга. Изборът не беше огромен, но накрая се оказах държаща "Братя Карамазови" и "Панаир на суетата". Както става в такива случаи не си взех нито една от двете, а внезапно се сетих, че съм мислила и за "Зеленият път" на Кинг. Имаха я, беше сравнително евтина, но не беше това въпросът. На външен вид също не беше прекрасна, просто тогава и заради практическо мислене, и заради някакъв инстинкт /да, онзи мой инстинкт, в който понякога си струва да вярвам/ си я купих. Дъждът шибаше и ние се скрихме под един чадър в заведение, но все пак не спря да бъде мокро и капчиците да се промушват през тази "защита". Поръчах минерална вода, която беше адски студена и от нея всичко стана още по-мокро. Тогава реших да отворя книгата, за да убия поне малко от това така водно време.. Оказа се, че въведението от автора започва интригуващо, почти поглъщащо. Понякога тези въведения могат да бъдат по-интересни и за няколко дни аз бях почти убедена, че и с тази книга може да се случи същото, но тогава, до и почти под дъжда - не. Тогава четох. Четох доста малко, защото трябваше да тръгваме, но в мен се роди неутолимата жажда за още прелистени страници, за още Кинг. Някои не толкова прекрасни впечатления се загнездиха в главата ми, но не беше страшно, почти не се усещаше..
След това имаше пауза, после четене. Пауза - четене. И някакъв кратък период, който не изглеждаще толкова кратък, но думите не проникваха така както трябва да проникнат, когато си опиянен. Аз бях разсеяна, книгата беше добра. Аз бях съсредоточена - някой разваляше момента. Книгата беше хубава - аз заспивах. Аз четях внимателно и открих част от своя стил, което може би влоши нещата. Процесът на четене беше интересен, с кратки анализи от моя страна, много сравнения, опити да си представя героите и неизграрящото желание да гледам филма, което беше плюс. Да, беше. Страниците започнаха да наламяват с по-голяма скорост.. и с по-голяма.. и да, идваще краят. Не съвсем, но го виждах. И малко преди края - може би 100 страници - се случи. Разбрах, че съм грешала. Видях, че в кратките изречения с точка има смисъл и то не изкуствен. Видях, че в книгата има магия, чувство, живот. Видях, че това явно не е бил моят стил. И се разплаках. Да, разплаках се за него.. странно, но.. за Мистър Джингълс. И да, щях да плача и преди това, оставаше толкова малко, но не съжалявам. Не съжалявам, защото остави следа. А всяко нещо, което оставя следа, има значение. Мисля, че я обикнах. Пропита от чувството, че е свършила, започна да ми липсва. Така както, когато имаш нещо, което те отвежда от реалността и прави всичко малко по-различно. Малко, но достатъчно. Дори да беше ужасна, дори да не ми харесваше, както в началото - аз имах нужда от нея. Започнах да гледам филма случайно - без обичайната дълга подготовка.
И той ме изненада. Приятните изненади са едно от най-хубавите неща, които се случват в живота, дори смело мога да кажа, че понякога те, и само те, ни правят щастливи.
Естествено като човек вложил част от себе си във филмите аз няма как да не критикувам, но този път е много малко, защото са дребни неща. Детайлите са важни, но тези в "Зеленият път" не бяха изгубени - грешките бяха просто дребни.
Не искам да навлизам в подробности, за да не убия всичко с конкретност. Просто ще спомена: прекрасният Том Ханкс, добрите "по-малки" роли, атмосферата и дори странното решение за музика в някои моменти, което се оказа всъшност логичнчо. И да … очите на Кофи.
Това е от мен за Пътя. Харесах тази адаптация, както харесах и оригинала.. И за да не се отклонявам от моята линия на писане, ще свърша с нещо банално, но вярвам - искрено.
We each owe a death, there are no exceptions, I know that, but sometimes, oh God, the Green Mile is so long
Пореден път, в който се влюбих в частица въображение, в частица изкуство ... Пореден път, в който остана само споменът .. и ме остави с разбито сърце.
Сега съм аз. "Зеленият път", който надцених, "Зеленият път", който подцених и "Зеленият път", който някак обикнах..
За книгата или за филма - дилемата е голяма, а това, което може да се каже надвишава много от количеството смислени работи, които някога съм казвала, но все пак заслужава поне малко отделено време, дори после да се окаже загубено.
Започвам с историята си за книгата, която винаги ще помня, може би заради дъжда и онова огромно желание в мен, каращо ме да прелиствам въпреки ужасната и непоносима влага на летните капки. Беше нещо нормално, всъщност, като други симпатични истории, но само за усещане, не и за разказване. Освен ако не си писател. Както Пърси Уетмор в книгата и неговият, меко казано, противен характер, но все пак описан толкова завършено от Кинг, толкова че човек забравя, че е просто един антигерой, а го приема като произведение на изкуството. Така и аз се влюбих в любовта си към "Зеленият път" още първия път, когато я отворих и хубавото беше, че тя не ме подведе.
В един забързан и накъдрен мокър ден реших, че трябва да си купя книга. Изборът не беше огромен, но накрая се оказах държаща "Братя Карамазови" и "Панаир на суетата". Както става в такива случаи не си взех нито една от двете, а внезапно се сетих, че съм мислила и за "Зеленият път" на Кинг. Имаха я, беше сравнително евтина, но не беше това въпросът. На външен вид също не беше прекрасна, просто тогава и заради практическо мислене, и заради някакъв инстинкт /да, онзи мой инстинкт, в който понякога си струва да вярвам/ си я купих. Дъждът шибаше и ние се скрихме под един чадър в заведение, но все пак не спря да бъде мокро и капчиците да се промушват през тази "защита". Поръчах минерална вода, която беше адски студена и от нея всичко стана още по-мокро. Тогава реших да отворя книгата, за да убия поне малко от това така водно време.. Оказа се, че въведението от автора започва интригуващо, почти поглъщащо. Понякога тези въведения могат да бъдат по-интересни и за няколко дни аз бях почти убедена, че и с тази книга може да се случи същото, но тогава, до и почти под дъжда - не. Тогава четох. Четох доста малко, защото трябваше да тръгваме, но в мен се роди неутолимата жажда за още прелистени страници, за още Кинг. Някои не толкова прекрасни впечатления се загнездиха в главата ми, но не беше страшно, почти не се усещаше..
След това имаше пауза, после четене. Пауза - четене. И някакъв кратък период, който не изглеждаще толкова кратък, но думите не проникваха така както трябва да проникнат, когато си опиянен. Аз бях разсеяна, книгата беше добра. Аз бях съсредоточена - някой разваляше момента. Книгата беше хубава - аз заспивах. Аз четях внимателно и открих част от своя стил, което може би влоши нещата. Процесът на четене беше интересен, с кратки анализи от моя страна, много сравнения, опити да си представя героите и неизграрящото желание да гледам филма, което беше плюс. Да, беше. Страниците започнаха да наламяват с по-голяма скорост.. и с по-голяма.. и да, идваще краят. Не съвсем, но го виждах. И малко преди края - може би 100 страници - се случи. Разбрах, че съм грешала. Видях, че в кратките изречения с точка има смисъл и то не изкуствен. Видях, че в книгата има магия, чувство, живот. Видях, че това явно не е бил моят стил. И се разплаках. Да, разплаках се за него.. странно, но.. за Мистър Джингълс. И да, щях да плача и преди това, оставаше толкова малко, но не съжалявам. Не съжалявам, защото остави следа. А всяко нещо, което оставя следа, има значение. Мисля, че я обикнах. Пропита от чувството, че е свършила, започна да ми липсва. Така както, когато имаш нещо, което те отвежда от реалността и прави всичко малко по-различно. Малко, но достатъчно. Дори да беше ужасна, дори да не ми харесваше, както в началото - аз имах нужда от нея. Започнах да гледам филма случайно - без обичайната дълга подготовка.
И той ме изненада. Приятните изненади са едно от най-хубавите неща, които се случват в живота, дори смело мога да кажа, че понякога те, и само те, ни правят щастливи.
Естествено като човек вложил част от себе си във филмите аз няма как да не критикувам, но този път е много малко, защото са дребни неща. Детайлите са важни, но тези в "Зеленият път" не бяха изгубени - грешките бяха просто дребни.
Не искам да навлизам в подробности, за да не убия всичко с конкретност. Просто ще спомена: прекрасният Том Ханкс, добрите "по-малки" роли, атмосферата и дори странното решение за музика в някои моменти, което се оказа всъшност логичнчо. И да … очите на Кофи.
Това е от мен за Пътя. Харесах тази адаптация, както харесах и оригинала.. И за да не се отклонявам от моята линия на писане, ще свърша с нещо банално, но вярвам - искрено.
We each owe a death, there are no exceptions, I know that, but sometimes, oh God, the Green Mile is so long
Пореден път, в който се влюбих в частица въображение, в частица изкуство ... Пореден път, в който остана само споменът .. и ме остави с разбито сърце.
6/23/2008
киселинна липса
черешата не пада, изгаря и изсъхва
бои се, но посдтрада
под сухите лъчи
и черният асфалт
нагорещен и течен
във болка те въвлича, по пътя разкривен и млечен
бои се, но посдтрада
под сухите лъчи
и черният асфалт
нагорещен и течен
във болка те въвлича, по пътя разкривен и млечен
Space Dementia
нямам намерение, вдъхновение, сила и въображение, за да бъда сериозна и смислена сега.
имам муза, прекрасна, но не като вдъхновение, съвсем друга.
имам музиката в нейната най-пребледняла и отчаяна форма, давеща и задушаваща се, гърчеща и молеща за помощ, извиваща се в синхрон с магията, излизаща от устата на Мат
мисля, че ме разбрахте.
имам МUSE
и съм доволна
не крайно, но все пак доволна
не в състояние да мисля достатъчно добре - може би заради шоколада
но все пак се държа
крепя се на последния джаул енергия и чакам да ме пусне бавно в ямата на патетичните
тогава ще започне ревюто на мисли, препускащи в пустинята на моя вътрешен покой
символизмът никога не е бил моето нещо
защото понякога сама не се разбирам
не защото съм сложна, като другите съм
не защото съм специална - като всички останали съм
ъмммммммм, защо не ме прекъсвате ?
виждате ли какво пиша ?
дали е вярно не знам, но каквато и да е истината такива неща никога не се заявяват, в такива неща човек не трябва да вярва
защото той решава, right ?
илюзията, която крепи всяка една, всеки един, всички като мен
опората, която им спестява сълзите пред огледалото, докато си мият зъбите
или мият колата си
докато са при фризьора
или пред монитора
дали това ме спасява ?
константа.
имам муза, прекрасна, но не като вдъхновение, съвсем друга.
имам музиката в нейната най-пребледняла и отчаяна форма, давеща и задушаваща се, гърчеща и молеща за помощ, извиваща се в синхрон с магията, излизаща от устата на Мат
мисля, че ме разбрахте.
имам МUSE
и съм доволна
не крайно, но все пак доволна
не в състояние да мисля достатъчно добре - може би заради шоколада
но все пак се държа
крепя се на последния джаул енергия и чакам да ме пусне бавно в ямата на патетичните
тогава ще започне ревюто на мисли, препускащи в пустинята на моя вътрешен покой
символизмът никога не е бил моето нещо
защото понякога сама не се разбирам
не защото съм сложна, като другите съм
не защото съм специална - като всички останали съм
ъмммммммм, защо не ме прекъсвате ?
виждате ли какво пиша ?
дали е вярно не знам, но каквато и да е истината такива неща никога не се заявяват, в такива неща човек не трябва да вярва
защото той решава, right ?
илюзията, която крепи всяка една, всеки един, всички като мен
опората, която им спестява сълзите пред огледалото, докато си мият зъбите
или мият колата си
докато са при фризьора
или пред монитора
дали това ме спасява ?
константа.
6/21/2008
"не смея"
когато се роди надежда,
тя в свойта крепост те отвежда
и те затваря там за векове,
във тъмнината, под облачното й небе
не пита искаш ли - тя просто действа,
не пита можеш ли - тя те разсейва
и ти благодариш, че с теб живее,
че кара те да вярваш и да пееш
но времето лети, а облаците там са
не бягат, не вали, те просто там са
и почваш да се чудиш какво става
не мислиш, не допускаш, че може би тя те предава
предава и те пуска в края,
когато късно е
да, аз го зная
но дори тогава в тебе впива
последната си грозна, сива
болезнена и тънка нишка
презрително е победила
оставила човешко същество
във гърчове и болки диви
да се прощава със последните си сили
последни капчици любов и вяра
последната си нощ със звяра
когато чуеш, че е тихо
че няма я, че не е там
опитваш се да се зарадваш
но тя те е оставила без срам.
без срам, без радост, без усмивка.
без болката дори - щастливка
отне ти всичко и те омагьоса,
накрая изостави, тръгна боса
по пътя прашен, кален и горчив
към него, да и той е сив
поредният човек, който се вглежда
за тази, смъртоносната надежда
тя в свойта крепост те отвежда
и те затваря там за векове,
във тъмнината, под облачното й небе
не пита искаш ли - тя просто действа,
не пита можеш ли - тя те разсейва
и ти благодариш, че с теб живее,
че кара те да вярваш и да пееш
но времето лети, а облаците там са
не бягат, не вали, те просто там са
и почваш да се чудиш какво става
не мислиш, не допускаш, че може би тя те предава
предава и те пуска в края,
когато късно е
да, аз го зная
но дори тогава в тебе впива
последната си грозна, сива
болезнена и тънка нишка
презрително е победила
оставила човешко същество
във гърчове и болки диви
да се прощава със последните си сили
последни капчици любов и вяра
последната си нощ със звяра
когато чуеш, че е тихо
че няма я, че не е там
опитваш се да се зарадваш
но тя те е оставила без срам.
без срам, без радост, без усмивка.
без болката дори - щастливка
отне ти всичко и те омагьоса,
накрая изостави, тръгна боса
по пътя прашен, кален и горчив
към него, да и той е сив
поредният човек, който се вглежда
за тази, смъртоносната надежда
Скрих се от света
и си мисля дали така е по-добре, при корените на промяната. Никога не съм садила дърво, защото няма да е най-нормалното нещо, което мога да направя, но пък толкова пъти съм започвала да правя нещо друго, промени.. Поне отскоро идеята се загнезди някъде над раменете ми, до тази за спирането на разни неща и волята, волята. Минерална вода, кофеин, приятели и изчанчени и претенциозни думи - почти като Уди Алън. Стратегията е в това да действаш, а моето действие досега се изразява в писане. Бих казала, че е жалко, сигурно е и май няма как да оборя това просто съждение, но трябва да си задам няколко въпроса и да си отговоря. Дори да е грешно, май е наложително поне веднъж да си отговоря на въпросите. за гордостта, волята, промените, вярването, самосъжалението и всичко останало.
AND I'M DONE
Бих искала да плача така както, когато завърши един адски близък приятел, който сега изглежда просто като хубава идея. идеите са хубаво нещо, но са на ръба на съществуващото и имагинерното. Имагинерно е pretty противна дума, осакатяваща хубавия ни език. да, аз много обичам българския, колкото и да вмъквам разни английски изрази и да ми идват отвътре, да, аз обичам родния си език, защото с никой не мога, така както мога с него. поне засега.
съжалявам, че няма нещо, което да записва мислите ми преди да заспя, защото тогава извират като минерален извор, чисти и прекрасни, непринудени и естествено изкривени. това е моята любов, да слушам как се лее словото в главата ми и да ме приспива с напевността и истинността си. но няма кой да запише всичко това, както казах. жалко, колко жалко.
проблемът в спрелите моменти и кратките филмови изживявания е следствие от изкривената душа, недоволна и деформирана, гротескна и страдаща. едно кълбо от болка, комплекси и самота, което малко неща са способни да разплетат. дори сега я усещам, как тупти и същевременно дълбае. толкова, че не виждам как е възможно някога да изригне под формата на много и солени сълзи.
а как боли, наистина
как.
ако не ви напомням на Кинг, вие просто не сте Весела и не може да усетите нарцисизма, който расте под желязното сърце, висящо на врата ми.
какво постигнах аз с гордостта си за тези 2 седмици или време, измъчило ме с всичките си форми.
точно мъчение, да. и толкова търсене на причини, за да пречупя горделивата си стена, която изградих, за да запазя част от себе си, а и да за постигна нещо, което ще продължи да я гради. вярвам, че щом резултатът се оказа недобър, е имало грешка и недоразумение и неразбиране /а може би нежелание за разбиране/ още от самото начало. често правя така, търся си разни добри причини, които да ме мотивират или да докажат, че трябва да направя това, което уж се мъча да не правя. после се оказва, че съм сгрешила. и преминавам към новата стратегия - да не вярвам в нищо, като така поне мисля, че не мога да се разочаровам, защото мисля най-лошото. но пак очаквам, по дяволите, пак очаквам. това е онази ужасна надежда, която не спира да ни изгаря бавно и упорито, с пот на челото и побелели кокалчета, да. изморена е точно колкото нас, изтощена и на косъм да ни остави на мира, но не.. не, тя никога не спира. като кислородът е - не можем без нея и все пак ни убива.
навлизам в още по-тийнейджърска възраст или просто в живота ? защото болката има своя чар, винаги съм го знаела, но човек не може да живее само с нея.
аз съм изкривена душа, пречупен лъч, болна и измислена, филмова и насилена - и все пак - мечтая за красивите спрели моменти, но и мечтая да са плод на постоянна обич, постоянна привързаност.
не отговорих на въпросите си, защото просто не успях да ги формулирам. дори не опитах. но снощи реших, че твърдостта и малкият зачатък на промяна може и да направят нещо. не, не искам да моля, да очаквам, да се надявам да открия друга муза. не съм толкова силна, за да понеса тази красота - красотата на поражението.
AND I'M DONE
Бих искала да плача така както, когато завърши един адски близък приятел, който сега изглежда просто като хубава идея. идеите са хубаво нещо, но са на ръба на съществуващото и имагинерното. Имагинерно е pretty противна дума, осакатяваща хубавия ни език. да, аз много обичам българския, колкото и да вмъквам разни английски изрази и да ми идват отвътре, да, аз обичам родния си език, защото с никой не мога, така както мога с него. поне засега.
съжалявам, че няма нещо, което да записва мислите ми преди да заспя, защото тогава извират като минерален извор, чисти и прекрасни, непринудени и естествено изкривени. това е моята любов, да слушам как се лее словото в главата ми и да ме приспива с напевността и истинността си. но няма кой да запише всичко това, както казах. жалко, колко жалко.
проблемът в спрелите моменти и кратките филмови изживявания е следствие от изкривената душа, недоволна и деформирана, гротескна и страдаща. едно кълбо от болка, комплекси и самота, което малко неща са способни да разплетат. дори сега я усещам, как тупти и същевременно дълбае. толкова, че не виждам как е възможно някога да изригне под формата на много и солени сълзи.
а как боли, наистина
как.
ако не ви напомням на Кинг, вие просто не сте Весела и не може да усетите нарцисизма, който расте под желязното сърце, висящо на врата ми.
какво постигнах аз с гордостта си за тези 2 седмици или време, измъчило ме с всичките си форми.
точно мъчение, да. и толкова търсене на причини, за да пречупя горделивата си стена, която изградих, за да запазя част от себе си, а и да за постигна нещо, което ще продължи да я гради. вярвам, че щом резултатът се оказа недобър, е имало грешка и недоразумение и неразбиране /а може би нежелание за разбиране/ още от самото начало. често правя така, търся си разни добри причини, които да ме мотивират или да докажат, че трябва да направя това, което уж се мъча да не правя. после се оказва, че съм сгрешила. и преминавам към новата стратегия - да не вярвам в нищо, като така поне мисля, че не мога да се разочаровам, защото мисля най-лошото. но пак очаквам, по дяволите, пак очаквам. това е онази ужасна надежда, която не спира да ни изгаря бавно и упорито, с пот на челото и побелели кокалчета, да. изморена е точно колкото нас, изтощена и на косъм да ни остави на мира, но не.. не, тя никога не спира. като кислородът е - не можем без нея и все пак ни убива.
навлизам в още по-тийнейджърска възраст или просто в живота ? защото болката има своя чар, винаги съм го знаела, но човек не може да живее само с нея.
аз съм изкривена душа, пречупен лъч, болна и измислена, филмова и насилена - и все пак - мечтая за красивите спрели моменти, но и мечтая да са плод на постоянна обич, постоянна привързаност.
не отговорих на въпросите си, защото просто не успях да ги формулирам. дори не опитах. но снощи реших, че твърдостта и малкият зачатък на промяна може и да направят нещо. не, не искам да моля, да очаквам, да се надявам да открия друга муза. не съм толкова силна, за да понеса тази красота - красотата на поражението.
6/20/2008
Outside
няма да напиша нищо, което ще ме облекчи. нищо, което ще промени събитията и го знам. знам как действам, знам дори защо, познавам се, усещам когато съм отчаяна и се опитвам да привлека добрата страна на съдбата към себе си. знам и когато няма да стане. но явно съм много упорита и същевременно тъжна. няма как да не спомена отново за вярването, за правенето не нещата грешно или може би просто за допускането на грешки. може би дълбоко, дълбоко в себе си или не чак толкова аз наистина съм много лоша и всичко, което върша е преднамерено. защото "добро" е хубава дума и олицетворява всичко хубаво у някого. ето, че хората могат да променят, но най-вече, когато не искат и не очакват. аз съм тук и пак се моля за поредната серия изпросени усмивки, просто защото свикнах. това не е всичко, но да, това е част от теорията ми. много наивна и твърде мечтаеща, малко действаща и неприлично тъжна на моменти. мисля, че направих много. времето, което ми отне също беше много, но не всичко става така както очакваш да стане. винаги съм искала, когато започна да пиша да успея да синтезирам всичко кратко, точно и ясно, всяко едно нещо, което ме натъжава и отчайва с неговите обяснения и съответни очаквания. но не, никога не става.
жалкото е, че зад всички изречения, изпити фрапета и тъжни усмивки стои по едно име. Тъжно, да.
жалкото е, че зад всички изречения, изпити фрапета и тъжни усмивки стои по едно име. Тъжно, да.
6/19/2008
6/18/2008
Like A Prayer
When you call my name it's like a little prayer
I'm down on my knees
I wanna take you there
Мисля, че деградирам. Митев не ми върна на и-мейла. Не мога да се променя. Сменям си настроението на всеки 10 мин, дори по-малко.. Нямам воля за нищо или пък се появява, когато не очаквам и то за малко. Нямам стимул или имам, но просто не става. Тъжна съм. Депресирана работа. "Абонатът не отговаря. Моля, обадете се по-късно." Тъкмо като събрах смелост да съм добра и да си преглътна гордостта отново. Трябва да съм търпелива. Но за някои неща търпението не помага, ако не си постоянен. А аз не съм. Има още много неща и не знам дали наистина ми е толкова кухо-гадно, колкото си мисля, но май да.. Мечтая за музика, събота вечер и 2 фрапета.. Може ли това да е новият ми стимул ? Пак няма да успея, пак! Пак, пак, пак.. Наистина, измъчих се. Мисля, че трябва да измисля нещо за утре. И не само. Искам да сме във ваканция и да се чувствам добре. Искам да говоря.. Искам да съм аз и да не съм такава
Life is a mystery
Everyone must stand alone
I hear you call my name
And it feels like home
и чета едни и същи неща, а не това, което трябва.. отново..
не ме оставят сама, искам да съм сама, поне за малко :/
I'm down on my knees
I wanna take you there
Мисля, че деградирам. Митев не ми върна на и-мейла. Не мога да се променя. Сменям си настроението на всеки 10 мин, дори по-малко.. Нямам воля за нищо или пък се появява, когато не очаквам и то за малко. Нямам стимул или имам, но просто не става. Тъжна съм. Депресирана работа. "Абонатът не отговаря. Моля, обадете се по-късно." Тъкмо като събрах смелост да съм добра и да си преглътна гордостта отново. Трябва да съм търпелива. Но за някои неща търпението не помага, ако не си постоянен. А аз не съм. Има още много неща и не знам дали наистина ми е толкова кухо-гадно, колкото си мисля, но май да.. Мечтая за музика, събота вечер и 2 фрапета.. Може ли това да е новият ми стимул ? Пак няма да успея, пак! Пак, пак, пак.. Наистина, измъчих се. Мисля, че трябва да измисля нещо за утре. И не само. Искам да сме във ваканция и да се чувствам добре. Искам да говоря.. Искам да съм аз и да не съм такава
Life is a mystery
Everyone must stand alone
I hear you call my name
And it feels like home
и чета едни и същи неща, а не това, което трябва.. отново..
не ме оставят сама, искам да съм сама, поне за малко :/
6/14/2008
My agner found a shelter
В Колдплей!
КОЛДПЛЕЙ! ОТНОВО! НЕВЪЗМОЖНО Е ДА НАПИША НЕЩО ПОДРЕДЕНО, НЕ ЗНАМ ДОРИ КАК УСПЯВАМ ДА НАПИША НЕШО, НО ЩЕ СЕ СРИНА ОТ ЯД, НЕРВНОСТ И УМОРА.
ЗАЩО ВИНАГИ КОЛДПЛЕЙ, ЗАЩО ВИНАГИ ТЕ, ЗАЩО ПИША С КАПС, ЗАЩО СЪМ ТАКВА, ЗАЩО ВСИЧКО СЕ ПОВТАРЯ ПО ТОЛКОВА СМЕШНО-ТРАГИЧЕН НАЧИН, ЗАЩО СЕ ВБЕСИХ НА ВСИЧКО, САМО ЗАРАДИ НЯКАКВИ НАСЕКОМИ И ЕДИН ЛАК! ЗАЩО ТРЯБВА САМО ЕДНА ДРАЗНЕЩА ИСКРА, ЗА ДА ИЗПУША И ДА ВДИГНА СВЕТА, ЗАРАДИ МОИТЕ НИЩОЖНИ, НЕЗНАЧИТЕЛНИ ПРОБЛЕМИ. ЗАЩО Е ТАКА, ПАУЗА ПАУЗА ПАУЗА ЕМОЦИИИИИИИИИИЯ
аааааааааааааааааааахгррррррррр ГРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРР
НАИСТИНА СЕГА РАЗБИРАМ КАКВО ОЗНАЧАВА ДА ТРЕПЕРИШ ОТ ЯД И СИГУРНО ИЗЖЛЕГДА У-Ж-А-С-Н-О ОТСТРАНИ BUT I CAN'T HELP BUT SCREAM
Whiteeeeeeeeeeee snow
If you looooooooooooooooooooooooooove me, won't you let meeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeee know ?
GO ?
WHAT ?
VIOLET HILL, VIOLET HILL, VIOLET HILL
КОЛДПЛЕЙ! ОТНОВО! НЕВЪЗМОЖНО Е ДА НАПИША НЕЩО ПОДРЕДЕНО, НЕ ЗНАМ ДОРИ КАК УСПЯВАМ ДА НАПИША НЕШО, НО ЩЕ СЕ СРИНА ОТ ЯД, НЕРВНОСТ И УМОРА.
ЗАЩО ВИНАГИ КОЛДПЛЕЙ, ЗАЩО ВИНАГИ ТЕ, ЗАЩО ПИША С КАПС, ЗАЩО СЪМ ТАКВА, ЗАЩО ВСИЧКО СЕ ПОВТАРЯ ПО ТОЛКОВА СМЕШНО-ТРАГИЧЕН НАЧИН, ЗАЩО СЕ ВБЕСИХ НА ВСИЧКО, САМО ЗАРАДИ НЯКАКВИ НАСЕКОМИ И ЕДИН ЛАК! ЗАЩО ТРЯБВА САМО ЕДНА ДРАЗНЕЩА ИСКРА, ЗА ДА ИЗПУША И ДА ВДИГНА СВЕТА, ЗАРАДИ МОИТЕ НИЩОЖНИ, НЕЗНАЧИТЕЛНИ ПРОБЛЕМИ. ЗАЩО Е ТАКА, ПАУЗА ПАУЗА ПАУЗА ЕМОЦИИИИИИИИИИЯ
аааааааааааааааааааахгррррррррр ГРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРР
НАИСТИНА СЕГА РАЗБИРАМ КАКВО ОЗНАЧАВА ДА ТРЕПЕРИШ ОТ ЯД И СИГУРНО ИЗЖЛЕГДА У-Ж-А-С-Н-О ОТСТРАНИ BUT I CAN'T HELP BUT SCREAM
Whiteeeeeeeeeeee snow
If you looooooooooooooooooooooooooove me, won't you let meeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeee know ?
GO ?
WHAT ?
VIOLET HILL, VIOLET HILL, VIOLET HILL
6/13/2008
"Лека" за пореден път
"The greatest thing you'll ever learn is just to love and be loved in return."
С това завършвам блог епопеята и се надявам следващият път да е по-хубава.
С това завършвам блог епопеята и се надявам следващият път да е по-хубава.
Give me a reason
Стана ясно, че изливам мъката си /или каквото и да е това ужасно нещо, което расте в мен и засенчва вътрепната ми усмивка/ с писане.
Но така не става, не. Трябва да има хаос и да е объркано - безредие, грешки, възклицателни, хиляди въпроси и многоточия.
Мммммммммммммммммммммммммммммммммммда, НАЛИ ?
Толкова съм меланхолична. че дори любимият ми репортоар с викането не се получава, а цялата ми обичайна некултурност и разбъркан словоред липсват някъде. Както тетрадката ми по история и желанието да казвам мили неща, така и те изчезнаха. Боя се, че станах по-скучна. Може би по-сложна, но и по-скучна. Много по-скучна. Има едно нещо, което искам да кажа, но не мога да кажа, защото ако кажа ще се изложа. Искам едно мило, добро, различно, умно, интересно и донякъде прекрасно /прекрасно, защото е твърде невъзможно решение за тази вечер/ човешко съшество да ми пише. ХА! Ето тук ли е развръзката ? Сложните думи, изреченията без край и цялата атмосфера са били просто плод на желанието някой да ми пише ?
ХАХАХАХ! Ето къде била и емоцията! Не, естествено, че не ми е смешно, как ще ми е смешно, Боже! Та нали аз само го пиша, не мога да стана читателка на собсвените си мисли, защото съм била в тях, те в мен - сложен кръговрат или по-скоро взаимодействие, Затова и не ми е смешно, но тък като съм виждала и други като мен - поредни, слети с тълпата - знам, че е смешно.
Изпитвам нарастващата нужда да говоря с някого с цялата си философска мощ и да го разнищшя на малки.. нишки, или поне да се получи интересно задоволяване на моето екзистенциално страдание от преобладаващата скука.
Уморих се .. gonna give my heart away.
Наистина, ако поне последният път бях в някаква изгодна позиция сега щеше да е малко по-лесно, но в припряността си накарах целият процес да се проточи и да се превърне в нещо мъчително, ако не за двама, то поне за един.
"Вероятно заради дъжда и нарастващото напрежение, под формата на спрялост във всичките й форми - или просто защото ми се иска да говоря с теб - ти пиша"
Да, можех да го кажа, но дали още мога ?
Не мисля.
I'm so tired of playing..
Но така не става, не. Трябва да има хаос и да е объркано - безредие, грешки, възклицателни, хиляди въпроси и многоточия.
Мммммммммммммммммммммммммммммммммммда, НАЛИ ?
Толкова съм меланхолична. че дори любимият ми репортоар с викането не се получава, а цялата ми обичайна некултурност и разбъркан словоред липсват някъде. Както тетрадката ми по история и желанието да казвам мили неща, така и те изчезнаха. Боя се, че станах по-скучна. Може би по-сложна, но и по-скучна. Много по-скучна. Има едно нещо, което искам да кажа, но не мога да кажа, защото ако кажа ще се изложа. Искам едно мило, добро, различно, умно, интересно и донякъде прекрасно /прекрасно, защото е твърде невъзможно решение за тази вечер/ човешко съшество да ми пише. ХА! Ето тук ли е развръзката ? Сложните думи, изреченията без край и цялата атмосфера са били просто плод на желанието някой да ми пише ?
ХАХАХАХ! Ето къде била и емоцията! Не, естествено, че не ми е смешно, как ще ми е смешно, Боже! Та нали аз само го пиша, не мога да стана читателка на собсвените си мисли, защото съм била в тях, те в мен - сложен кръговрат или по-скоро взаимодействие, Затова и не ми е смешно, но тък като съм виждала и други като мен - поредни, слети с тълпата - знам, че е смешно.
Изпитвам нарастващата нужда да говоря с някого с цялата си философска мощ и да го разнищшя на малки.. нишки, или поне да се получи интересно задоволяване на моето екзистенциално страдание от преобладаващата скука.
Уморих се .. gonna give my heart away.
Наистина, ако поне последният път бях в някаква изгодна позиция сега щеше да е малко по-лесно, но в припряността си накарах целият процес да се проточи и да се превърне в нещо мъчително, ако не за двама, то поне за един.
"Вероятно заради дъжда и нарастващото напрежение, под формата на спрялост във всичките й форми - или просто защото ми се иска да говоря с теб - ти пиша"
Да, можех да го кажа, но дали още мога ?
Не мисля.
I'm so tired of playing..
Чистата математика...
Не, няма да разсъждавам по темата, защото е поставена твъде прекрасно, може би заради думата "поезия". Звучи хубаво като елегия, но събрана с "идеи", "чиста" и "математика" комбинацията се превъща в трудносмилаема за моя прекралено "изчистен" мозък.
Толкова по-лесно е да пиша за това, че People always leave. Пейтън научи всички на това, дори скоро сигурно ще се разпространи като "мъдрост' и сред по-възрастните. Или пък аз ще го казвам на децата си. Правилните решения са пред очите ми, но изпиващото желание да изпъкна и да изтъкна всяка малка фибра ич астица от чувство или емоция, е настина изяждаща и трудно се сдържам. Балончета в Скайп, аватари, инфо боксес и така нататък - всички те са платно за скицата на моя портрет, а истината е някъде дълбоко скрита в разговора. Всъщност скицата е доста по-добра, изглежда обещаваща и различна, но реалността - както почти винаги - е разочароваща. Да поговорим за нещо друго. С чувствата, хората, гордостта, преградите, "съсловията" и американския ред / geeks, jacks, loners, prom queens and the "friendly" ones - you know/ се превърнах в твърде обикновена тинейджърка, с твърде обикновени проблеми. А обикновено е интересно само донякъде.
Матурииии - какво за матурите ? Знаете ли!? Милиони хора пишат интелигентно и завъртяно, ако решат. Милиони хора са философствали и са измислили какви ли не велики неща, които днешнпото поколение нагло пренебрегва, защото мисли, че е елементарно да стигнеш до извода, че, например, на добото се връща с добро, а на лошото с лошо и съществува баланс. Да, доста логично, нали ? Но както и да е. Имало и има такива хора, пишат увлекателно и умно, доколкото е възможно да се използва тази дума и да звучи не толкова "неумно".
Аз съм разкъсана и се разкъсвам между разочарованието от себе си, самотата, липсата на воля, липсата на тръпка, мрачните дни, ученето и, общо везето, всичко. Та, имам какво да кажа, по-скоро какво да покажа или най-точно - какво да изкрещя. От много време в главата ми думата "крещя" крещи най-демонстративно и аз се опитвам да й дам малко свобода в суровия свят, но мисля, че още не е готова за него .. всъщност той за нея. Просто казано искам да кажа, че искам да крещя, но не мога, защото ще помислят, че съм луда. А ако се наложи да обясня, защо искам да крещя и изглеждам луда, ще ме помислят за много по-луда. Накрая колкото и да се мъча да замажа положението и да накарам хората да забравят, знам че няма да стане, защото са хора. Хората помнят доста добри неща, но когато се отнасят за тях и са крайно мили и дори интимни. А когато някой направи нещо извън нормата и допустимото, достойно за "одумване", О!, то се помни, не само се помни - то се разпространява, използва се като пример в много поучителни лекции и речи на някои издивиди, използва се и за извършване на сравнение, като най-често е желателно резултатът на сравняващият д ае по-добър. Разбрахте, нали ? Обичат да гледат сеир и след това да го разнасят, където може по широкия свят / за тях по-често доста тесен, но пък напълно достатъчен/.
Мда, отново стигнах там, където няма пътни знаци и ясна посока, но пък мългата не отсъства и този път. Явно съдбата е решила да съм загубена в собствената си загубеност и явно съдбата съм аз.
Толкова по-лесно е да пиша за това, че People always leave. Пейтън научи всички на това, дори скоро сигурно ще се разпространи като "мъдрост' и сред по-възрастните. Или пък аз ще го казвам на децата си. Правилните решения са пред очите ми, но изпиващото желание да изпъкна и да изтъкна всяка малка фибра ич астица от чувство или емоция, е настина изяждаща и трудно се сдържам. Балончета в Скайп, аватари, инфо боксес и така нататък - всички те са платно за скицата на моя портрет, а истината е някъде дълбоко скрита в разговора. Всъщност скицата е доста по-добра, изглежда обещаваща и различна, но реалността - както почти винаги - е разочароваща. Да поговорим за нещо друго. С чувствата, хората, гордостта, преградите, "съсловията" и американския ред / geeks, jacks, loners, prom queens and the "friendly" ones - you know/ се превърнах в твърде обикновена тинейджърка, с твърде обикновени проблеми. А обикновено е интересно само донякъде.
Матурииии - какво за матурите ? Знаете ли!? Милиони хора пишат интелигентно и завъртяно, ако решат. Милиони хора са философствали и са измислили какви ли не велики неща, които днешнпото поколение нагло пренебрегва, защото мисли, че е елементарно да стигнеш до извода, че, например, на добото се връща с добро, а на лошото с лошо и съществува баланс. Да, доста логично, нали ? Но както и да е. Имало и има такива хора, пишат увлекателно и умно, доколкото е възможно да се използва тази дума и да звучи не толкова "неумно".
Аз съм разкъсана и се разкъсвам между разочарованието от себе си, самотата, липсата на воля, липсата на тръпка, мрачните дни, ученето и, общо везето, всичко. Та, имам какво да кажа, по-скоро какво да покажа или най-точно - какво да изкрещя. От много време в главата ми думата "крещя" крещи най-демонстративно и аз се опитвам да й дам малко свобода в суровия свят, но мисля, че още не е готова за него .. всъщност той за нея. Просто казано искам да кажа, че искам да крещя, но не мога, защото ще помислят, че съм луда. А ако се наложи да обясня, защо искам да крещя и изглеждам луда, ще ме помислят за много по-луда. Накрая колкото и да се мъча да замажа положението и да накарам хората да забравят, знам че няма да стане, защото са хора. Хората помнят доста добри неща, но когато се отнасят за тях и са крайно мили и дори интимни. А когато някой направи нещо извън нормата и допустимото, достойно за "одумване", О!, то се помни, не само се помни - то се разпространява, използва се като пример в много поучителни лекции и речи на някои издивиди, използва се и за извършване на сравнение, като най-често е желателно резултатът на сравняващият д ае по-добър. Разбрахте, нали ? Обичат да гледат сеир и след това да го разнасят, където може по широкия свят / за тях по-често доста тесен, но пък напълно достатъчен/.
Мда, отново стигнах там, където няма пътни знаци и ясна посока, но пък мългата не отсъства и този път. Явно съдбата е решила да съм загубена в собствената си загубеност и явно съдбата съм аз.
Rainy days, chocolate, books, sleep, clouds..
Незнанието е ограничение. Сега го разбирам толкова добре. Ще ми се да напиша много други работи, но заради непросветеността си и другите ще се простят с ценната информация. За сметка на това ще се опитам да компенсирам с това, което пробуди у мен музиката, кандидатите за слава и един страшно интелигентен и ектравагантен академик, който просто мога да нарека Митев. Симпатично описание на поредния човек, който ме грабва с нещо от себе си. Не знам дали се е опитал да е такъв, дали просто е станал, като средата го е изменила с такава магнетична и прекалено стилна "умствена" мутация, но каквото и да е направил част от мен се възхищава на част от него. Предполагам, сигурно, вероятнно го знае, но защо пък да не го похваля на такова неутрално място, където не пробива нито един интернет лъч, не влиза онлайн душа. Това беше за Митев. Или едва сега започвам. Не го познавам и не анализирам достатъчно дълбоко и обстойно, но пък имам свойството да се питам постоянно и постоянно, а неговата личност поражда в мен - какво може - въпроси. Въпроси от рода на " Как хората стават такива ?", "Щом в държава, малка като нашата, все пак още има такива уникални хора, как аз очаквам да стана нещо?", "Някой възприема ли ме както аз възприемам него?", "Мога ли да изградя такъв стил някога", "Мога ли да стана такава"... Звучат патетично, защото хубавите неща стават непринудено, колкото и упорито и тъпо да се блъскаме срещу невидими стени, просто понякога не може да застанеш срещу отдавна изградените и изсечени върху живота ни закони. Просто за изказване, сложно за вярване в. Та, първоначалната, или която и да е, мисъл беше, че хората знаят как стават нещата, но въпреки това се мъчат да го направят по начина, по който искат. Нали това чувство и вътрешна увереност въпреки всичко, че може и да има изключения и те да възникнат заради нас - това ни прави силни, fighters.
Митев.. Митев. Страхотен глас, дикция и начин на изказване. Богат речник, богата култура. Като че ли не го знаете. (Вие?) Защо винаги се появява нещо, което да ме разсея и защо най-често това нещо е чувство ? Как се контролират навиците и чувствата не знам точно, но не мисля, че е полезно хората да опитват с първите. Освен ако и те не са станали навици. Ние се изменяме със средата, изменя се и тя с нас. Всяко нещо, което превърнем в постоянно става ново усложнение за живота и природата, но все пак те в синхрон с нашето изпреварване също ни изпреварват с новите си закони. И в това отношение никога няма да бъдем първи.
Страстта към нещо и желанието да го проучиш докрай са много завладяващи и забавни, ни крият почти сигурния риск, че накрая то ще загуби чара си.
Не, не искам да спра да те обичам. Което и да си ти. Каквото и да си. Който и да си.
Не, не искам да спра да обичам нещата, които обичам, защото обичта не ражда само спомени и топли мигове, а една идея, която сама по себе си съдържа още толкова обич и част индивидуалност. А когато загубиш обич плюс индивидуалност наистина се чувстваш празен.
А идеята беше да говоря за красивото в един дъждовен ден и в това да се тъпчеш с шоколад и меденки и някак съвестта ти да не те безпокои. Както винаги тръгнах в друга посока и загубих романтичната идея, но все още не съм тъжна, защото знам, че е някъде там. Някъде, не никъде.
Митев.. Митев. Страхотен глас, дикция и начин на изказване. Богат речник, богата култура. Като че ли не го знаете. (Вие?) Защо винаги се появява нещо, което да ме разсея и защо най-често това нещо е чувство ? Как се контролират навиците и чувствата не знам точно, но не мисля, че е полезно хората да опитват с първите. Освен ако и те не са станали навици. Ние се изменяме със средата, изменя се и тя с нас. Всяко нещо, което превърнем в постоянно става ново усложнение за живота и природата, но все пак те в синхрон с нашето изпреварване също ни изпреварват с новите си закони. И в това отношение никога няма да бъдем първи.
Страстта към нещо и желанието да го проучиш докрай са много завладяващи и забавни, ни крият почти сигурния риск, че накрая то ще загуби чара си.
Не, не искам да спра да те обичам. Което и да си ти. Каквото и да си. Който и да си.
Не, не искам да спра да обичам нещата, които обичам, защото обичта не ражда само спомени и топли мигове, а една идея, която сама по себе си съдържа още толкова обич и част индивидуалност. А когато загубиш обич плюс индивидуалност наистина се чувстваш празен.
А идеята беше да говоря за красивото в един дъждовен ден и в това да се тъпчеш с шоколад и меденки и някак съвестта ти да не те безпокои. Както винаги тръгнах в друга посока и загубих романтичната идея, но все още не съм тъжна, защото знам, че е някъде там. Някъде, не никъде.
6/12/2008
Шшшшш!
Здравейте!
Трябва, трябва, трябва да напиша нещо! И ето сега. Изяжда ме, разяжда ме, гризе ме отвътре, направо ме тресе и не ме оставя на спокойствие нито за секунда. Тежък е животът, когато нещо те чопли, човърка и не спира, и не спира. Затова съм зациклила с ужасно проста алтърнатив американска музика и се чудя какво да правя. Вечният въпрос какво да правя ?
PAIN :D
Schhh.bg
Трябва, трябва, трябва да напиша нещо! И ето сега. Изяжда ме, разяжда ме, гризе ме отвътре, направо ме тресе и не ме оставя на спокойствие нито за секунда. Тежък е животът, когато нещо те чопли, човърка и не спира, и не спира. Затова съм зациклила с ужасно проста алтърнатив американска музика и се чудя какво да правя. Вечният въпрос какво да правя ?
PAIN :D
Schhh.bg
6/10/2008
to my mother, to my father
It's your son or it's your daughter
I SIT HERE LOCKED INSIDE MY HEAD REMEMBERING EVERYTHING U SAID
THE SILENCE GETS US NOWHERE GETS US NOWHERE WAY TO FAST
but u don't know how to listen and let me make my decision
i sit here locked inside my head remembering everything u said the silence gets us nowhere gets us nowhere way to fast
all your insults and ur curses make me feel like im not a person
cause im fucked up because u are need attention attention u couldn't give
the silence gets us nowhere gets us nowhere way too fast
I SIT HERE LOCKED INSIDE MY HEAD REMEMBERING EVERYTHING U SAID
THE SILENCE GETS US NOWHERE GETS US NOWHERE WAY TO FAST
but u don't know how to listen and let me make my decision
i sit here locked inside my head remembering everything u said the silence gets us nowhere gets us nowhere way to fast
all your insults and ur curses make me feel like im not a person
cause im fucked up because u are need attention attention u couldn't give
the silence gets us nowhere gets us nowhere way too fast
6/09/2008
Отклонение по пътя към Каравелов
Стоейки пред прозореца, мисля. Мисля за Кинг. Да, крал е. Не че познавам много добре творчеството му. Не че разбирам кой знае колко от изкуство. Но виждам специалното, по-скоро надушвам въображението му. И ме радва. Не само защото може, а и защото виждам как някакви обикновени изречения, които и аз бих написала, стават необикновени. Да, това е влиянието на личността и все пак защо аз да не мога същото ? Не живея ли в свят, особено моят собствен, пълен с милиони терзания и чувства, вътрешни борби, колебания, адски тежки моменти на слабост, възходи, падения, сълзи, смях, надежди, разбити и сбъднати мечти и накрая пак мечти... ?
Къде отиде музата и къде отиде моят талант.. Може би заплетен в паяжината на моето бездействие, може би никога не е съществувал, а може би е поредната измислица, която чака да й се вдъхне живот. Думите са всички са едни и същи, но някои притежават свойството да ги превръщат в своеобразен отпечатък, който да оставя следа у другите.. и не за кратко. Много пъти ми се е случвало и 100 пъти съм се запитвала дали и аз мога да повлияя така на някого. Тук идва горчивата поука за мен, моят болен, изкривен и вечно търсещ сухи отговор, мозък, и изводът. Изводът е от онези, които хората се правят, че не знаят, че не са чули, незабележимо го пренебрегват, а накрая той се стоварва върху главите им с цялата си тежка мощ, показващ им простото съждение - че не струват.
Ако се осланям на физиката, на математиката, дори на биологията - не е трудно да се досетя, че симетрия съществува не само в науките и в природата, а и в уникални и неповторими същества като хората. Нали ?
Колкото и да се мъчи човек да се усъвършенства, може би на някои просто не им е писано да станат велики, да променят света ?
А и как се променя свят като с всяка изминала секунда аз поглъщам нови и нови неща за него, които никога не съм знаела ? Как мога да променя тази нищожна част от Вселената и не е ли тъжно, че вярвам така силно, че всъщност не мога ?
Питате се ? Не се питайте. Както всеки въпрос и този си има точен отговор. Тъжно е. Но е неизбежно. Жадувам да напиша някъде "май", "може би" или пък "сигурно не с всичко е така", но от ден на ден виждам как не можеш да се бориш срещу природата си и това, което ти е дала, без значение какво е то. Ако бях обречена да променя света с чар, ум, талант, въображение, уникалност или друго измислено качество - хубаво, с удоволствие бих казала. Но моят избор е много по-скучен и донякъде жалък. Не мога да го нарека избор, защото е насъществуващ - алтернативите са забравени, събират прах и вече не стават за нищо - единственият отговор за мен е "Не".
След като написах отчаяната одисея за това как не можем да се променим остава да отида и да правя нещо, достойно за моето ниво, но някак ме дразни, разяжда мисълта да си стоя така..
Дали пък не мога да променя света ? Дали пък не съм велика и уникална ? Дали пък не притежавам чар, ум, талант, въображение, достатъчни за да променя тази нищожна част от Вселената или дори повече ? Честно казано не знам какъв е ключът. Не е това да знаеш всичко или да се мъчиш да си навсякъде. Доста по-дълбоко е и не под пластовете разсъждения и анализи. Не. Намира се в човека, нещо като гена, но малко по-опасно.
Неведоми са пътищата божии, неведома е моята съдба.
Къде отиде музата и къде отиде моят талант.. Може би заплетен в паяжината на моето бездействие, може би никога не е съществувал, а може би е поредната измислица, която чака да й се вдъхне живот. Думите са всички са едни и същи, но някои притежават свойството да ги превръщат в своеобразен отпечатък, който да оставя следа у другите.. и не за кратко. Много пъти ми се е случвало и 100 пъти съм се запитвала дали и аз мога да повлияя така на някого. Тук идва горчивата поука за мен, моят болен, изкривен и вечно търсещ сухи отговор, мозък, и изводът. Изводът е от онези, които хората се правят, че не знаят, че не са чули, незабележимо го пренебрегват, а накрая той се стоварва върху главите им с цялата си тежка мощ, показващ им простото съждение - че не струват.
Ако се осланям на физиката, на математиката, дори на биологията - не е трудно да се досетя, че симетрия съществува не само в науките и в природата, а и в уникални и неповторими същества като хората. Нали ?
Колкото и да се мъчи човек да се усъвършенства, може би на някои просто не им е писано да станат велики, да променят света ?
А и как се променя свят като с всяка изминала секунда аз поглъщам нови и нови неща за него, които никога не съм знаела ? Как мога да променя тази нищожна част от Вселената и не е ли тъжно, че вярвам така силно, че всъщност не мога ?
Питате се ? Не се питайте. Както всеки въпрос и този си има точен отговор. Тъжно е. Но е неизбежно. Жадувам да напиша някъде "май", "може би" или пък "сигурно не с всичко е така", но от ден на ден виждам как не можеш да се бориш срещу природата си и това, което ти е дала, без значение какво е то. Ако бях обречена да променя света с чар, ум, талант, въображение, уникалност или друго измислено качество - хубаво, с удоволствие бих казала. Но моят избор е много по-скучен и донякъде жалък. Не мога да го нарека избор, защото е насъществуващ - алтернативите са забравени, събират прах и вече не стават за нищо - единственият отговор за мен е "Не".
След като написах отчаяната одисея за това как не можем да се променим остава да отида и да правя нещо, достойно за моето ниво, но някак ме дразни, разяжда мисълта да си стоя така..
Дали пък не мога да променя света ? Дали пък не съм велика и уникална ? Дали пък не притежавам чар, ум, талант, въображение, достатъчни за да променя тази нищожна част от Вселената или дори повече ? Честно казано не знам какъв е ключът. Не е това да знаеш всичко или да се мъчиш да си навсякъде. Доста по-дълбоко е и не под пластовете разсъждения и анализи. Не. Намира се в човека, нещо като гена, но малко по-опасно.
Неведоми са пътищата божии, неведома е моята съдба.
6/08/2008
and we sing if it's not enough
sing without a reason
to ever fall in love
to never fall in love again
Уморена съм
to ever fall in love
to never fall in love again
Уморена съм
22:20
почти идеалните условия за почти идеалното излияние.
кое е най-важното в момента и защо ще пиша за него ?
защо ? - вероятно, за да направя нещо, да ми олекне и все пак да стане.
защо ? - защото ми е мъчно
"липсваш ми" винаги е звучало по-добре от "мъчно ми е за теб', но аз държа на втората изтъркана и малко по-проста фраза. не само ми е мъчно за някого, но и ми е мъчно изцяло, най-вече заради някого.
и то защото усещам, че го губя, нищо че никога не съм го имала.
и дори не е само това. толкова е тъжна цялата история за мен, но за другите би изглеждала по-скоро жалка, защото не е нещо, което е било до мен дълго време, което съм обичала и то ме е обичало. жалък е дори средният род.
и търся някакво спасение, избавление, нещичко, лъч надежда, но вече няма, а аз се уморих да си играя. Какво остава за мечтите - те са смешни, непотребни и ме принизяват до безкрайност. Страх ме е от себе си, от непроменящата се Аз, от бездействащата Аз, и най-вече - от вечно недоволната Аз.
И ми липсва. Толкова много. Иде ми да изкрещя, искам да стане нещо. Искам. Не помогна вярването във феи, непрестанните мисли, нелепите ситуации, пламъкът в очите, докато разглеждах, постоянният интерес - НИЩО.
Да, аз съм много лоша, всичко и всички ми го доказват някак и най-вече отново аз го разбирам. Виждам, че правя нещо грешно, разбрах, че нещата не стават, колкото и отчаяно да ги искам .. до един момент. Един момент, в който се сбъдва 1/17 от всичко, което съм искала и аз се чувствам най-благодарна, а преди това съм била точно в това положение - да. Ядосваща се и нервна, бясна дори - че никога не се случва това, което искам, точно на МЕН. Алчно ли е сега да искам да се случи нещо повече, по-хубаво ?
Лошо ли е да мечтая ? За какво гледам филми, защо да не стават реалност, КАКВО НАПРАВИХ, ПО ДЯВОЛИТЕ!
кое е най-важното в момента и защо ще пиша за него ?
защо ? - вероятно, за да направя нещо, да ми олекне и все пак да стане.
защо ? - защото ми е мъчно
"липсваш ми" винаги е звучало по-добре от "мъчно ми е за теб', но аз държа на втората изтъркана и малко по-проста фраза. не само ми е мъчно за някого, но и ми е мъчно изцяло, най-вече заради някого.
и то защото усещам, че го губя, нищо че никога не съм го имала.
и дори не е само това. толкова е тъжна цялата история за мен, но за другите би изглеждала по-скоро жалка, защото не е нещо, което е било до мен дълго време, което съм обичала и то ме е обичало. жалък е дори средният род.
и търся някакво спасение, избавление, нещичко, лъч надежда, но вече няма, а аз се уморих да си играя. Какво остава за мечтите - те са смешни, непотребни и ме принизяват до безкрайност. Страх ме е от себе си, от непроменящата се Аз, от бездействащата Аз, и най-вече - от вечно недоволната Аз.
И ми липсва. Толкова много. Иде ми да изкрещя, искам да стане нещо. Искам. Не помогна вярването във феи, непрестанните мисли, нелепите ситуации, пламъкът в очите, докато разглеждах, постоянният интерес - НИЩО.
Да, аз съм много лоша, всичко и всички ми го доказват някак и най-вече отново аз го разбирам. Виждам, че правя нещо грешно, разбрах, че нещата не стават, колкото и отчаяно да ги искам .. до един момент. Един момент, в който се сбъдва 1/17 от всичко, което съм искала и аз се чувствам най-благодарна, а преди това съм била точно в това положение - да. Ядосваща се и нервна, бясна дори - че никога не се случва това, което искам, точно на МЕН. Алчно ли е сега да искам да се случи нещо повече, по-хубаво ?
Лошо ли е да мечтая ? За какво гледам филми, защо да не стават реалност, КАКВО НАПРАВИХ, ПО ДЯВОЛИТЕ!
6/05/2008
IT
i pak v edin mrachen chetvurtuk se ozovah zadushena i tujna, siva i otdalechena, pisheshta na latinica v tqsna staq, pulna s hora.
naistina e mnogo, mnogo goreshto i sushtevremenno nqkak strashno otvutre, sravnenieto ne samo ubiva, ami spira vsichki zachatuci na nova misul.
ujasno goreshto s miris na kabeli i no way out.
naistina e mnogo, mnogo goreshto i sushtevremenno nqkak strashno otvutre, sravnenieto ne samo ubiva, ami spira vsichki zachatuci na nova misul.
ujasno goreshto s miris na kabeli i no way out.
6/03/2008
мълчанието на агнето
ето как започна историята на този ден! събудих се, събудиха ме.. събуди ме.
станах и така се завъртя машината, произвеждаща еднакви дни, дори в горещо лято.
отброявам всяка секунда, всеки цветен миг и всяко късче от времето, което може да се отброи.. но до какво ?
търся една голяма муза и една красива идея, заради която да чакам със затаен дъх и огромна вътрешна усмивка, малко тръпка и всъщност тонове притеснение.
и накрая - хоп! - няма.
затова пиша така, зашото всичко, което се свърже с мен - без значение дали е понятие, случка, хора, предмет - или бяга, или се променя.
ако имах глухарче, шях да го духна
винаги това, което искаш е далече, а когато го имаш "духаш"
как става така ?
станах и така се завъртя машината, произвеждаща еднакви дни, дори в горещо лято.
отброявам всяка секунда, всеки цветен миг и всяко късче от времето, което може да се отброи.. но до какво ?
търся една голяма муза и една красива идея, заради която да чакам със затаен дъх и огромна вътрешна усмивка, малко тръпка и всъщност тонове притеснение.
и накрая - хоп! - няма.
затова пиша така, зашото всичко, което се свърже с мен - без значение дали е понятие, случка, хора, предмет - или бяга, или се променя.
ако имах глухарче, шях да го духна
винаги това, което искаш е далече, а когато го имаш "духаш"
как става така ?
"Гр"
ИСКАМ ДА ГО ИЗКРЕЩЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯ :)))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))
Гр! Всичко е толкова трудно и лошо!
Гр! Всичко е толкова трудно и лошо!
6/01/2008
Нарисувай ми овца!
Слушането на Роби Уилямс е следствие от голяма скука и беден избор на музика. Аз го обичам страшно много, но когато не ми се мисли прибягвам до старите, заучени неща. Както когато търся внимание не издържам и пиша глупости, където мога.
Странното е, че ще трябва да пиша страхотни текстове на матури и изпити, а сега, когато става въпрос за мен, аз пак не успявам да се справя на ниво. Дори убивам емоцията, която колкото и примитивна да е, все пак е нещо.
Не идва ли един момент, в който да се чувстваш як и да няма проблеми ? Аз имам толкова. И ми е толкова неяко. Толкова тъжна вечер и вече се чудя нарочно ли правя такива вечерите или в действителност са дори по-лоши. Не знам, не мога да се променя, твърде трудно е и постоянно съм разочарована и недоволна. Как да пиша за всички тези неща, как да разберат хората колко ужасно е всъщност. Родена съм за трагедия с цялата вътрешна борба и ходенето ту напред, ту назад. Честно, понякога не мога да се търпя изобщо и наистина, наистина искам да крещя, но не мога, РАЗБИРАТЕ ЛИ? НЕ МОГА!
Тъжната ми мисъл е прекъсната, след това отново, после пак и така до края на ужасната вечер. Да, знам, че действията са важни, но сега искам просто да говоря и да се чувствам добре. Ако можех сигурно щях да се разплача на нечие рамо, но точно това нечие е някъде стоящо и неинтересуващо се от мен.
Сега стана дори още по-тъжно. Ами, аз съм ужасна. Понякога много и не искам да прося за моето малко щастие. Не, няма. Знам, че просто трябва да стане.
Никога не съм се чувствала по-неспециална.
Наистина.
:/
Странното е, че ще трябва да пиша страхотни текстове на матури и изпити, а сега, когато става въпрос за мен, аз пак не успявам да се справя на ниво. Дори убивам емоцията, която колкото и примитивна да е, все пак е нещо.
Не идва ли един момент, в който да се чувстваш як и да няма проблеми ? Аз имам толкова. И ми е толкова неяко. Толкова тъжна вечер и вече се чудя нарочно ли правя такива вечерите или в действителност са дори по-лоши. Не знам, не мога да се променя, твърде трудно е и постоянно съм разочарована и недоволна. Как да пиша за всички тези неща, как да разберат хората колко ужасно е всъщност. Родена съм за трагедия с цялата вътрешна борба и ходенето ту напред, ту назад. Честно, понякога не мога да се търпя изобщо и наистина, наистина искам да крещя, но не мога, РАЗБИРАТЕ ЛИ? НЕ МОГА!
Тъжната ми мисъл е прекъсната, след това отново, после пак и така до края на ужасната вечер. Да, знам, че действията са важни, но сега искам просто да говоря и да се чувствам добре. Ако можех сигурно щях да се разплача на нечие рамо, но точно това нечие е някъде стоящо и неинтересуващо се от мен.
Сега стана дори още по-тъжно. Ами, аз съм ужасна. Понякога много и не искам да прося за моето малко щастие. Не, няма. Знам, че просто трябва да стане.
Никога не съм се чувствала по-неспециална.
Наистина.
:/
Subscribe to:
Posts (Atom)