Не, няма да разсъждавам по темата, защото е поставена твъде прекрасно, може би заради думата "поезия". Звучи хубаво като елегия, но събрана с "идеи", "чиста" и "математика" комбинацията се превъща в трудносмилаема за моя прекралено "изчистен" мозък.
Толкова по-лесно е да пиша за това, че People always leave. Пейтън научи всички на това, дори скоро сигурно ще се разпространи като "мъдрост' и сред по-възрастните. Или пък аз ще го казвам на децата си. Правилните решения са пред очите ми, но изпиващото желание да изпъкна и да изтъкна всяка малка фибра ич астица от чувство или емоция, е настина изяждаща и трудно се сдържам. Балончета в Скайп, аватари, инфо боксес и така нататък - всички те са платно за скицата на моя портрет, а истината е някъде дълбоко скрита в разговора. Всъщност скицата е доста по-добра, изглежда обещаваща и различна, но реалността - както почти винаги - е разочароваща. Да поговорим за нещо друго. С чувствата, хората, гордостта, преградите, "съсловията" и американския ред / geeks, jacks, loners, prom queens and the "friendly" ones - you know/ се превърнах в твърде обикновена тинейджърка, с твърде обикновени проблеми. А обикновено е интересно само донякъде.
Матурииии - какво за матурите ? Знаете ли!? Милиони хора пишат интелигентно и завъртяно, ако решат. Милиони хора са философствали и са измислили какви ли не велики неща, които днешнпото поколение нагло пренебрегва, защото мисли, че е елементарно да стигнеш до извода, че, например, на добото се връща с добро, а на лошото с лошо и съществува баланс. Да, доста логично, нали ? Но както и да е. Имало и има такива хора, пишат увлекателно и умно, доколкото е възможно да се използва тази дума и да звучи не толкова "неумно".
Аз съм разкъсана и се разкъсвам между разочарованието от себе си, самотата, липсата на воля, липсата на тръпка, мрачните дни, ученето и, общо везето, всичко. Та, имам какво да кажа, по-скоро какво да покажа или най-точно - какво да изкрещя. От много време в главата ми думата "крещя" крещи най-демонстративно и аз се опитвам да й дам малко свобода в суровия свят, но мисля, че още не е готова за него .. всъщност той за нея. Просто казано искам да кажа, че искам да крещя, но не мога, защото ще помислят, че съм луда. А ако се наложи да обясня, защо искам да крещя и изглеждам луда, ще ме помислят за много по-луда. Накрая колкото и да се мъча да замажа положението и да накарам хората да забравят, знам че няма да стане, защото са хора. Хората помнят доста добри неща, но когато се отнасят за тях и са крайно мили и дори интимни. А когато някой направи нещо извън нормата и допустимото, достойно за "одумване", О!, то се помни, не само се помни - то се разпространява, използва се като пример в много поучителни лекции и речи на някои издивиди, използва се и за извършване на сравнение, като най-често е желателно резултатът на сравняващият д ае по-добър. Разбрахте, нали ? Обичат да гледат сеир и след това да го разнасят, където може по широкия свят / за тях по-често доста тесен, но пък напълно достатъчен/.
Мда, отново стигнах там, където няма пътни знаци и ясна посока, но пък мългата не отсъства и този път. Явно съдбата е решила да съм загубена в собствената си загубеност и явно съдбата съм аз.
No comments:
Post a Comment