последната капка гордост, горделивост и дори достойнство - всичко отиде в канала и не мисля, че мога да ги върна обратно.
точно както всеки път, когато решавам да направя нещо уж радикално - и знам, че ще съжалявам. знам, но не спирам.
някаква проклета цикличност или проклет мазохизъм е това - не мога да реша и не искам, защото ако разбера, боя се, ще се пречупя.
аз вярвам във вярването, аз вярвам в знаците. нямам основателни причини, но незнайно как познавам почти всяко чувство, незнайно как простият ми живот ми е подарил поне това.
да се измъчваш е толкова ужасно, колкото и да си бръкнеш в гърлото. не, по-ужасно е, защото тогава поне ти минава.
колкото повече задълбавам, колкото по-конкретна ставам, колкото повече се мъча да обясня, без да се самоунищожа - толкова по-зле.
няма ли награди за смелите, решили да се освободят от товара на мисълта ?
няма ли награда за хроата като мен, които все пак въпреки ужасния си характер, решават да загубят част от себе си в името на примирението ?
няма ли спокойствие ?
НЯМА, естествено
ако имаше аз нямаше да пиша отново на онази, горещата светлина, от онази - ужасната лампа.
както винаги, както всяка вечер, отвътре се разкъсвам на парчета весела - безпомощни и жалки
"това е толкоз просто и логично"
а не е ли ?
това съм аз
No comments:
Post a Comment