Някой ден. Открий ме. Открий ме.

знаете ли какво? утре.
нека прекрасният филм (двоен) не търпи щетите от умората ми.

все пак.. многоточие :)

~~~

Ето какво стопли сърцето ми.
Не мога да установя мир между себе си и филми, които във всяка една секунда искам да спра, защото са преливащи от моменти за усещане и реплики за цитиране. Ако трябва да цитирам нещо от "Преди залез", което ми е харесало много или има нещо общо с моите мисли, то може би ще се наложи да копирам 95% от текста. Наистина.

С прости думи - толкова докосната съм, че не гледам на този час и двадесет минути (забележете колко малко!) като на успешна работа в екип, добър сценарий, режисура, някакъв си наличен талант от актьорите и като на случайно добър резултат, но не и нещо по-специално. Влезнах вътре, неспосбна да оценявам отвън, и си мисля, че много хора не биха го усетили по същия начин, ако не попиват думите и погледите, жестовете и прекрасните въпроси и примери и красивите диалози, с които е напоен "Before sunset".
Докато гледам подобни човешки творения, се сещам за всичко.. просто всичко. Няма аспект, който да не е засегнат, макар че самата история е крайно (и безкрайно) романтична. И въпреки това няма холивудски хепиенд, няма го момента на затишие преди бурната, отливаща те кулминация. Свръхдоза откровеност и малко истерия, искреност до смях, сълзи и викове; Европа в топлия си, златист блясък, преплитане на гледни точки и философия, като любовна игра и средство за сближаване в противоречивостта си, плюс Нина Симон (Нина Симон.. да).
Без значение, че Итън Хоук беше малко по-различен, улегнал и подстриган, а неговата единствена французойка още по-разпиляна и обсебващо чаровна, или пък изключвайки напълно неочакваното завъртане на колелото във филма, те бяха все така.. същите. Търсещи. По-зрели, по-натежали от опит, мисли и отговорности, но въпреки това млади, искащи до болка. До мазохистично подлагане на разпит собствената си същност. До събуждания, потънали в студена пот по средата на нощта след поредния кошмар, включващ другия, вярващи.
Ужасно е, когато чуеш всичко, което някога се е разхождало из коридорите ти, и се опиташ да го предадеш по същия начин на хората, но ти се струва просто невъзможно. Нали знаете.. онези малки истини, които се гордеете, че откривате. Онези едва доловими с радара за същественост реплики, които отразяват по-добре от най-чистото огледало лутането ви из всичко и сладко-киселия вкус от него. А когато намерите някого, с когото полубезгласно да се разберете и да изключите сетивата си за останалото - тогава усещате, усещате магията на Вселената.

Какво да направя сега, като в самия филм се казва "Love sells"? Може ли да вярвам, че съществуват такива срещи? Може ли?

Не ми отговаряйте. Аз вече вярвам.