Аз, ти и Red Hot. А може би само аз и Red Hot? Само аз и Red Hot.
Red Hot до изтезание.
Което е странно и на пръв поглед наочаквано. Не съм вярвала, че някога ще пресека границата и ще надвиша лимита си, че ще прескоча тези 5-7 песни, които много харесвам, и ще открия още толкова и после още толкова, а след това още..
Винаги съм мислила, че Red Hot не са за мен, въпреки че Антъни е очарователен, въпреки че събират спомени в себе си, а в друга част от себе си носят потенциала да съберат половин живот.
Всичко започна много отдавна, но не помня с коя песен. Предполагам "Otherside". Разбира се, трябва да благодаря и на един приятел. И на още един след това.
"I could have lied" беше вклинена у мен манипулативно, докато не дойде време, когато и попивателно, и изсмукващо да разбера, че е една повече от достатъчна песен (а това е много).
"Under the Bridge" успя, придружена с разчувствени викове, да отключи и да ми припомни любовта ми към епохите и музиката, младостта и грешките, и мостовете, и кръвта, и болките, и лекомислието, и нелепата сладост на безсмислието и безумието, и полетите, и потъването в безсъзнание, и търсенето, търсенето..
"Влюбих се в Антъни когато го видях да тича гол до кръста с развята дълга кестенява коса в клипа на "Under the Bridge",а 1999-та е годината "Буум" за мен-началото на тийнейджърството ми и релийза на Californication."
(от тук)
Не съм вярвала, че някой ден ще предозирам с Red Hot и ще си пусна точно тях, когато не ми се мисли какво друго мога да избера. Не съм вярвала, че когато си пусна Red Hot, ще мога да слушам почти всяка песен пак и пак, а за тези, които съм пропуснала, ще бъда сигурна, че редът им ще дойде просто малко по-късно.
Може би е съвсем нормално. Винаги съм харесвала спряла музика.
А останалото, за което мога да пиша и да разкажа, оставям на произвола на съдбата. Ако стане така дращещо и дерящо ме отвътре, ако започне да се просмуква във въртенето ми в леглото през нощта, ако ми причини инсомния, която пробива мозъка и изнурява всяка жива клетка, ако изтече под ноктите ми, когато нямам време и пространство за него - тогава може и да го спомена.
3/20/2010
3/12/2010
speak my language
Нито времето, нито вечерта, нито моментът опира до това, че може да се обърнеш към мен със "Здравей, студена", защото може би дори това обръщение няма да е достатъчно коректно и подходящо за другото време, другата ситуация и другия момент.
Не искам и да ме попитат "Какво ти е?", на което дежурно да отговоря с "Нищо", защото това всъщност е истината.
Не очаквам, но и не бих предпочела някой да ми каже, че го обезпокояват мътните от неосъзнато напрежение, генерирало в болка, погледи, които рисувам. Защото те са просто развити тесни и голи очи, смесени с хвърчащи кичури.
Не искам да казвам нищо на никого, като ясно подчертавам, че нямам нищо против никого.
При толкова много думи и ужасно дебели тълковни речници се чудя правилните съчетания от букви ли избирам и ще науча ли други, по-точни, а имат ли интелектът и богатият речник нещо общо с точните неща изобщо, когато трябва да кажа нещо, нещо на някого. И когато не трябва, но си мисля за тези работи.
Тези, които ме познават добре, ако се досетят, биха могли да интерпретират емблематичната за мен фраза "Ще те обичам само ако слушаш музика" и да ми се смеят, докато междувременно понякога са прави.
Търся си някаква бавна, спряла, поглъщаща и завладяваща онази моя нуждаеща се страна песен, в която да се влюбя.
Нещо ме наведжа на мисълта, че хората на лаконизма са или твърде преливащи от всичко, или точно обратното. Това не означава, че нещата, които казват или правят, не означават много. Поне повечето.
И това всъщност е всичко, нужно в момента, а на един лист написах "Ако аз съм дъга, ти си белият цвят". Неприложено навън все още. Ако аз не знам, някой знае ли? Ако аз не знам, някой ще ми каже?
Тиха нощ.
(ми пожелаха)
Не искам и да ме попитат "Какво ти е?", на което дежурно да отговоря с "Нищо", защото това всъщност е истината.
Не очаквам, но и не бих предпочела някой да ми каже, че го обезпокояват мътните от неосъзнато напрежение, генерирало в болка, погледи, които рисувам. Защото те са просто развити тесни и голи очи, смесени с хвърчащи кичури.
Не искам да казвам нищо на никого, като ясно подчертавам, че нямам нищо против никого.
При толкова много думи и ужасно дебели тълковни речници се чудя правилните съчетания от букви ли избирам и ще науча ли други, по-точни, а имат ли интелектът и богатият речник нещо общо с точните неща изобщо, когато трябва да кажа нещо, нещо на някого. И когато не трябва, но си мисля за тези работи.
Тези, които ме познават добре, ако се досетят, биха могли да интерпретират емблематичната за мен фраза "Ще те обичам само ако слушаш музика" и да ми се смеят, докато междувременно понякога са прави.
Търся си някаква бавна, спряла, поглъщаща и завладяваща онази моя нуждаеща се страна песен, в която да се влюбя.
Нещо ме наведжа на мисълта, че хората на лаконизма са или твърде преливащи от всичко, или точно обратното. Това не означава, че нещата, които казват или правят, не означават много. Поне повечето.
И това всъщност е всичко, нужно в момента, а на един лист написах "Ако аз съм дъга, ти си белият цвят". Неприложено навън все още. Ако аз не знам, някой знае ли? Ако аз не знам, някой ще ми каже?
Тиха нощ.
(ми пожелаха)
A mountain never seems to have the need to speak
- Недей. Трябва да спиш. Ще ставаш рано. А и това е първата ми нощ, в която съм с теб, без да бързам. Май че стана късно и може би трябва да си ходя.
- А защо не останеш да преспиш тук?
- При теб?
- Да. Ще те прегърна и ще спим заедно.
- Много е горещо, за да ме прегърнеш - отговорих малко притеснена, както правех всеки път, когато той казваше какво всъщност иска да направи с мен, как иска да ме докосне..
- Не, не е.
- Ще се съблека, за да не се задушим. Но ще спим, само ще спим.
- Добре - усмихна ми се той.
Съблече тениската си, захвърли я някъде на стола, намиращ се до вратата, и се изпъна на леглото, вглеждайки се в мен с очакване.
Постоях почти минута седнала, без да правя нищо, когато той ме попита няма ли да отида при него.
- Да, ей сега - казах аз.
А после легнах до него, пазейки известна дистанция, като започнах леко неспокойно да гледам ту към него, тук към разните ъгли на стаята, тук към небето, разливащо се през прозореца, ту към тавана.
- Няма ли да се приближиш?
Прехапах устни.
Не знаех дали да му отговоря, не знаех дали имам право да обмислям нещо такова като това дали трябва да му отговарям. Погледах тавана още няколко секунди, след това небето, осъзнавайки, че в този момент за мен не се крие никакъв отговор в нито едно от двете. А после го погледнах в очите. Продължително. Затворих своите, приближих се към тялото му и положих глава на голите му гърди, опитвайки се някак да заглуша тишината, да заглуша тихото си приближаване, тихата си резигнация от абонамента за вечна гордост и предпазливост. Няколко секунди по-късно разбрах, че моментът е безценен и че да се опитвам да го заглуша, е изключително глупава постъпка. Затова се разтворих цялата, вложих себе си в тези няколко секунди, в топлообмена, едва настъпващ между двама ни, оставих се колкото мога - плът, кръв и мисъл, за да го разбере и той, за да го усетя и изживея напълно.
- Чуй колко е тихо - прошепнах от височината на планината на сърцебиенето му.
- Колко е тихо? - усмихна ми се той в тъмното.
- Толкова, че виждам само лунната светлина по лицето ти.
Усмихна се отново.
- Веднъж тази година, беше март и беше завалял сняг, който пък беше почнал да се топи..
- Да, помня. Когато заваля, а всички се радваха, че пролетта е дошла..
- Да, тогава - продължих аз, гледайки в произволни предмети от тъмната стая и едновременно взирайки се в нищото. - Бяхме застанали при входа на училище, май беше сряда... при входа, при голямата врата, само аз, Надя и Пламена. Някакви други хора минаваха от време на време, най-вече стари и изсъхнали циганки, а аз и Пламена пушехме. Гледах снега, който се топеше и беше много по-бял от грозната цигара в ръката ми, бяло-сива на линийки, нищожна. Гледах цигарата и ми се доспиваше, щом дръпнех от нея - тогава реших, че светът съвсем е спрял и изчезнал, и загубен, и препариран, и задушен, и нищожен, и несъществуващ, и празен, и невидим, и никакъв, и безтегловен. Че нямам усещания, нямам желания, че ми се спи, но дори не ми се спи, не мечтаех да се наспя и после да дойде друго нещо. Исках да говоря и да кажа нещо интересно или някой друг да говори и да каже нещо интересно, но дори когато говорех, ми се струваше празно и глухо, и умряло, а когато другите говореха, дори когато говореха за неща, които бяха актуални или вълнуващи, или интересни, или за неща, които се очакваше да ми бъдат интересни - аз просто се уморявах и нямах сили да бъда там, в шума на нищото, на безсмилените думи на хората, за които ме беше и все още ме е грижа. Но като се замислях предпочитам ли да съм вкъщи на тихо, не знаех дали го искам. Не че бях тъжна или отчаяна, дори настроението ми не беше лошо, но всичко ми се стори толкова.. безцветно и никакво, и несъществуващо.. и да.
А той ме погледна, сякаш очакваше да продължа, не беше развълнуван, но и не беше отегчен. Не беше разсеян, но може би мислеше и за нещо друго.
- И си мисля - а през това време галех гърдите му и нежно ги драсках с нокти - че светът и сега е спрял. Не съм тъжна, но и не се пръскам от щастие. Не ми се плаче, но и не искам да се превивам от смях. Разглеждам предметите и имам чувството, че живеят под дебел слой прах, че цялата стая е скрита от всичко и всички, но и че всичко и всички са се скрили от нас. Само светлината и небето през отворения прозорец ми изглеждат съществуващи.
- Не ти ли е приятно да сме заедно сега, по този начин?
Отговорих му след няколко секунди, напълно убедена.
- Повече от всичко. Сигурна съм, че ще си мисля за тази вечер, че ще я прибера при останалите си примери за романтика. Но сега.. Знаеш ли?
- Какво?
- Не ме е страх. И не се притеснявам. Мога да ти кажа всичко. И не трябва да обърна поглед настрани, не трябва да сдържам думите си, не трябва да сдържам действията си. Мога да те целуна, ако поискам. Мога всичко. И въпреки това ми е хубаво. Без правила и задръжки. Възможно ли е?
Той се обърна към мен и целуна челото ми. Усмихнах му се в тъмното и хванах ръката му. Започнах да целувам върховете на пръстите му един по един, бавно. Целувах ги, като във всеки пръст, във всеки връх, във всяка целувка опитвах да напиша на някакъв невидим интимен език колко много е това, което правя, колко много значи и колко важно е да го знае. Целувах топлата му ръка и гледах в очите му. После я пуснах, приближих се, легнах върху него, допрях гърдите си до неговите и го погледнах от още по-близо, а косата ми падаше в устата му.
- Извинявай - усмихнах се. - Какво ще стане, ако ме целунеш?
- Нещо много страшно.
- И опасно.
- Мхм.
- И нередно.
- Да, така е. Ако те целуна, ще трябва да мисля за теб още поне седмица.
- Всяка целувка е равна на седмица мисли за мен, така ли?
- Приблизително.
- Ще жертваш ли натовареното си съзнание заради мен?
Познах онзи негов поглед, който бих определила като влюбен, след него последва моето преобръщане и възможността за никаква съпротива, която ми остави той.
- Щом ще мисля за теб седмица, може би трябва да си освободя още една, а после още една..
- И после още една, нали?
И ме целуна. И после пак и пак, и пак. И така. Месеци. А аз го спрях и отново седнах в леглото.
- Защо пак избяга? - попита ме той, малко смутен.
- Защото мисля.
"За какво и защо точно сега" погледът се заби в мен. А дали той се питаше, дали си задаваше въпроси, дали знаеше каква съм, когато нещо се е случило, а каква съм, когато нищо специално не се е случило, но аз сама съм повярвала в нещо неслучило се. А дали забелязваше всичко това? А дали щеше да разбере и да преживява учудванията ми, когато наглед съвсем дребни случайности се заплитаха в дните ми?
- Нужна ли съм ти - попитах и обърнах глава към него, докато седях, а той ме наблюдаваше легнал.
Чаках. Секунда, още една, половин секунда.
- Да. Нужна си ми. От известно време. И го осъзнах скоро. А сега наистина го чувам на глас от себе си и разбирам. Ще ми повярваш ли?
- Може би.
Усмихнах се малко тъжно, защото отдавна знаех, че някога ще му задам този въпрос. Някога, някоя вечер. И винаги рисувах представата си за тази вечер по различен начин, винаги обърквах възможни и вече действащи и опустошаващи чувства в начален и напреднал стадий, с които покосявах сюжета, и всичко умираше в недостатъчно търпение и недовършено съвършенство.
- Това е хубаво. Макар че нещата се превръщат в зависимост.
- Ще си моята дрога. Ще те свивам и ще те пуша.
- И ще ме издишаш.
- Да. С огромно удоволствие. Ще правя кръгчета и сърчица от твоя дим, ако пожелаеш. Но не стой така. Ела при мен.
Отидох при него и пак легнах от лявата му страна, за да мога да слушам сърцето му.
- А аз нужен ли съм ти? - гласът му разби ритъма от "туп-тудуп-туп-тудуп", в който се бях заслушала.
- Да - отговорих съвсем естествено и детски, без да го поглеждам, вглъбена в цвета на кожата му и в контраста между нея и моята бяла ръка.
- Да?
- Мхм. Да.
Кратка пауза.
- Радваш ли се, че си ми нужен?
- Да. Много.
- Каква прекрасна симбиоза. Сега мога да напиша нещо за теб.
- Ще ми го покажеш ли?
- Не.
- Защо?
- Защото ще е за теб. Не трябва да го виждаш. Ще се изчервя от срам - казах аз и вдигнах разкриващи уязвимостта си очи. Исках да му кажа единствено с поглед, че се предавам пред него и много, много ще го мразя, ако злоупотреби с това. Но все още се надявах, че някой ден няма да се налага да превеждам погледите си.
- Ще ми го прочетеш, обещай ми.
- Не мога. Ще се притесня. Ще треперя.
- Но ще трепериш пред мен.
- Колко е хубаво, като се замислиш - заговорих бавно и замислено, лежейки. - Хората се притесняват и изчервяват, треперят, изпотяват се и така искат да променят всичко това у себе си. Дори се опитват. Но има моменти, моменти с един определен тип хора, в които да се притесняват и да треперят, и да се изчервяват, та дори и да се потят, е нещо толкова безкрайно лично и съкровено. Не е ли прекрасно?
- Прекрасно е - съгласи се той и ме целуна.
- А знаеш ли кое е тъжното? - продължих аз.
- Кое?
- Че хората понякога се отдалечават и забравят, че са преодолявали страховете си благодарение на някого, че са треперили пред него, че са захвърляли задръжките си, че са спирали да извръщат главите си, че са спирали да говорят с недомлъвки, че са целували тогава, когато са искали - забравят и си изграждат съвсем ново поведение, което изключва тези спомени. Изключва ги, за да оцелеят, защото се страхуват, че другият може да не ги помни и не знам още защо - но сякаш никога нищо не е било.
- Аз няма да те забравя.
- Не те моля да не ме забравяш.
- Но аз няма да те забравя.
- А аз помня всичко.
- Аз също.
- Мхм. Но сега моментът не е такъв.
- Не е ли?
- Не. Рано е за забравяне. Сега те вграждам трайно в паметта си.
- Трябва ли да внимавам, щом вграждам и теб в своята? - погледна ме той настойчиво, както правеше, когато изискваше от мен да не се измъквам и да му отговоря.
- Да. Мисли си, че трябва да внимаваш. Не знам все още.
Никаква музика, никакви коли, никакви кучета, котки, петли.
- Знаеш ли колко други като нас са се намирали в подобна ситуация, на тъмно, на нощна, полусиня, полулунна светлина и са си говорили такива неща, мислейки, че пишат някаква история и че са поети, и романтици, и че са единствени..
- Не мисли за другите хора, другите хора не са важни. Мислиш прекалено много за тях.
- И това обърква всичките ми очаквания и представи, и усещания понякога - да, знам.
Стиснах ръката му.
- Може би казах прекалено много. Има ли начин да върна думите си назад?
- Само ако си ме изглъгала за нещо. Но аз те познавам. И знам, че не си.
- И какво знаеш сега?
- Че не искаш да си тръгваш. И че искаш да си точно тук и никъде другаде.
- Уверен ли си в това?
- Да.
- Напълно?
- Мхм.
- Не искам да знам дали аз съм по-нужна на теб или пък ти на мен. Искам просто да заспя до теб.
А той стисна мен.
- Счупи ме, моля ти се.
- Не искам. После ще трябва да те лепя.
И съм сигурна, че се усмихна, докато го казваше.
- Стисни ме по-силно.
Стисна ме по-силно.
- Добре-е-е, не ме стискай повече.
Пусна ме и легна на гърдите ми.
- Слушай сърцето ми - наредих, докато прокарвах пръсти през косата му и го гледах.
- Слушам го.
- И какво?
- Бие.
- Как?
- Нормално. Не много учестено, нито пък бавно.
- Не му се обиждай. То не иска да каже това.
Той вдигна глава от гърдите ми и се усмихна.
- А какво иска да каже?
- Иска да каже, че се изморява, когато съм с теб. Но това е здравословно.
После разкопча няколко копчета на роклята, с която бях, отмести плата и целуна кожата над сърцето ми.
Измъкнах се от него, съблякох роклята и се пъхнах под чаршафа. Той дойде при мен, а аз се притиснах о него и с мигли галех брадичката му, когато вдигах глава и го поглеждах.
- Хайде, говори ми нещо, говори ми, преди да заспим.
- Обичам да съм с теб.
- Дори когато ти казвам хубави неща?
- Дори тогава.
- Харесваш ли ме, когато те харесвам?
- ..Да. Защо мислиш, че не е така?
- Защото знаеш какви са хората - мазохисти - бавно изричах, унасяйки се на гърдите му спокойно. В този момент бях сигурна, че не трябва да ме е страх, че не трябва да се пазя.
- Толкова се радвам, че ти е хубаво с мен и че искаш да си с мен, наистина. Помниш ли, когато те попитах какво мислиш за мен и все още не знаех, че всъщност мислиш за мен?
- Мхм..
- А когато ми каза, че нямаш право да искаш нещо от мен?
- Все още нямам.
- Имаш.
- Не.
- Поискай нещо.
- Страх ме е, че може да поискам нещо грешно.
- Рискувай.
- Хайде да спим. Трябва да ставаш рано.
- Поискай нещо.
Помислих и тихо му прошепнах:
- Бъди тук, когато се събудя.
- Добре. Ще бъда - обеща той и ме целуна.
Минаха още час или два - люлякови, а аз не желаех да ги пусна, но за да бъда част от тях, трябваше да се слея с тях и да ги остава да летят. В някой от всички часове на нощта, в някоя от минутите на тези часове, в някоя от секундите на тези минути започнах да чувам думите му далечни или по-скоро започнах да ги сънувам.
- Ще бъда тук, когато се събудиш.
- Настрой алармата си за 6 - напомних му, заспивайки.
- Ще бъда тук, когато се събудиш, чу ли?
Но аз вече спях.
Той ме целуна по челото и се приближи съвсем плътно до мен, а после затвори очи и си помисли, че помни прекалено много, че вгражда прекалено дълбоко в паметта си, че го показва прекалено малко, за да разчита на нечия утеха и разбиране по-късно, че нищо не е безкрайно.
Няколко часа по-късно, когато се събудих, открих едно спазено обещание. И си помислих, че може би ще променя мнението на някого за безкрайните неща.
- А защо не останеш да преспиш тук?
- При теб?
- Да. Ще те прегърна и ще спим заедно.
- Много е горещо, за да ме прегърнеш - отговорих малко притеснена, както правех всеки път, когато той казваше какво всъщност иска да направи с мен, как иска да ме докосне..
- Не, не е.
- Ще се съблека, за да не се задушим. Но ще спим, само ще спим.
- Добре - усмихна ми се той.
Съблече тениската си, захвърли я някъде на стола, намиращ се до вратата, и се изпъна на леглото, вглеждайки се в мен с очакване.
Постоях почти минута седнала, без да правя нищо, когато той ме попита няма ли да отида при него.
- Да, ей сега - казах аз.
А после легнах до него, пазейки известна дистанция, като започнах леко неспокойно да гледам ту към него, тук към разните ъгли на стаята, тук към небето, разливащо се през прозореца, ту към тавана.
- Няма ли да се приближиш?
Прехапах устни.
Не знаех дали да му отговоря, не знаех дали имам право да обмислям нещо такова като това дали трябва да му отговарям. Погледах тавана още няколко секунди, след това небето, осъзнавайки, че в този момент за мен не се крие никакъв отговор в нито едно от двете. А после го погледнах в очите. Продължително. Затворих своите, приближих се към тялото му и положих глава на голите му гърди, опитвайки се някак да заглуша тишината, да заглуша тихото си приближаване, тихата си резигнация от абонамента за вечна гордост и предпазливост. Няколко секунди по-късно разбрах, че моментът е безценен и че да се опитвам да го заглуша, е изключително глупава постъпка. Затова се разтворих цялата, вложих себе си в тези няколко секунди, в топлообмена, едва настъпващ между двама ни, оставих се колкото мога - плът, кръв и мисъл, за да го разбере и той, за да го усетя и изживея напълно.
- Чуй колко е тихо - прошепнах от височината на планината на сърцебиенето му.
- Колко е тихо? - усмихна ми се той в тъмното.
- Толкова, че виждам само лунната светлина по лицето ти.
Усмихна се отново.
- Веднъж тази година, беше март и беше завалял сняг, който пък беше почнал да се топи..
- Да, помня. Когато заваля, а всички се радваха, че пролетта е дошла..
- Да, тогава - продължих аз, гледайки в произволни предмети от тъмната стая и едновременно взирайки се в нищото. - Бяхме застанали при входа на училище, май беше сряда... при входа, при голямата врата, само аз, Надя и Пламена. Някакви други хора минаваха от време на време, най-вече стари и изсъхнали циганки, а аз и Пламена пушехме. Гледах снега, който се топеше и беше много по-бял от грозната цигара в ръката ми, бяло-сива на линийки, нищожна. Гледах цигарата и ми се доспиваше, щом дръпнех от нея - тогава реших, че светът съвсем е спрял и изчезнал, и загубен, и препариран, и задушен, и нищожен, и несъществуващ, и празен, и невидим, и никакъв, и безтегловен. Че нямам усещания, нямам желания, че ми се спи, но дори не ми се спи, не мечтаех да се наспя и после да дойде друго нещо. Исках да говоря и да кажа нещо интересно или някой друг да говори и да каже нещо интересно, но дори когато говорех, ми се струваше празно и глухо, и умряло, а когато другите говореха, дори когато говореха за неща, които бяха актуални или вълнуващи, или интересни, или за неща, които се очакваше да ми бъдат интересни - аз просто се уморявах и нямах сили да бъда там, в шума на нищото, на безсмилените думи на хората, за които ме беше и все още ме е грижа. Но като се замислях предпочитам ли да съм вкъщи на тихо, не знаех дали го искам. Не че бях тъжна или отчаяна, дори настроението ми не беше лошо, но всичко ми се стори толкова.. безцветно и никакво, и несъществуващо.. и да.
А той ме погледна, сякаш очакваше да продължа, не беше развълнуван, но и не беше отегчен. Не беше разсеян, но може би мислеше и за нещо друго.
- И си мисля - а през това време галех гърдите му и нежно ги драсках с нокти - че светът и сега е спрял. Не съм тъжна, но и не се пръскам от щастие. Не ми се плаче, но и не искам да се превивам от смях. Разглеждам предметите и имам чувството, че живеят под дебел слой прах, че цялата стая е скрита от всичко и всички, но и че всичко и всички са се скрили от нас. Само светлината и небето през отворения прозорец ми изглеждат съществуващи.
- Не ти ли е приятно да сме заедно сега, по този начин?
Отговорих му след няколко секунди, напълно убедена.
- Повече от всичко. Сигурна съм, че ще си мисля за тази вечер, че ще я прибера при останалите си примери за романтика. Но сега.. Знаеш ли?
- Какво?
- Не ме е страх. И не се притеснявам. Мога да ти кажа всичко. И не трябва да обърна поглед настрани, не трябва да сдържам думите си, не трябва да сдържам действията си. Мога да те целуна, ако поискам. Мога всичко. И въпреки това ми е хубаво. Без правила и задръжки. Възможно ли е?
Той се обърна към мен и целуна челото ми. Усмихнах му се в тъмното и хванах ръката му. Започнах да целувам върховете на пръстите му един по един, бавно. Целувах ги, като във всеки пръст, във всеки връх, във всяка целувка опитвах да напиша на някакъв невидим интимен език колко много е това, което правя, колко много значи и колко важно е да го знае. Целувах топлата му ръка и гледах в очите му. После я пуснах, приближих се, легнах върху него, допрях гърдите си до неговите и го погледнах от още по-близо, а косата ми падаше в устата му.
- Извинявай - усмихнах се. - Какво ще стане, ако ме целунеш?
- Нещо много страшно.
- И опасно.
- Мхм.
- И нередно.
- Да, така е. Ако те целуна, ще трябва да мисля за теб още поне седмица.
- Всяка целувка е равна на седмица мисли за мен, така ли?
- Приблизително.
- Ще жертваш ли натовареното си съзнание заради мен?
Познах онзи негов поглед, който бих определила като влюбен, след него последва моето преобръщане и възможността за никаква съпротива, която ми остави той.
- Щом ще мисля за теб седмица, може би трябва да си освободя още една, а после още една..
- И после още една, нали?
И ме целуна. И после пак и пак, и пак. И така. Месеци. А аз го спрях и отново седнах в леглото.
- Защо пак избяга? - попита ме той, малко смутен.
- Защото мисля.
"За какво и защо точно сега" погледът се заби в мен. А дали той се питаше, дали си задаваше въпроси, дали знаеше каква съм, когато нещо се е случило, а каква съм, когато нищо специално не се е случило, но аз сама съм повярвала в нещо неслучило се. А дали забелязваше всичко това? А дали щеше да разбере и да преживява учудванията ми, когато наглед съвсем дребни случайности се заплитаха в дните ми?
- Нужна ли съм ти - попитах и обърнах глава към него, докато седях, а той ме наблюдаваше легнал.
Чаках. Секунда, още една, половин секунда.
- Да. Нужна си ми. От известно време. И го осъзнах скоро. А сега наистина го чувам на глас от себе си и разбирам. Ще ми повярваш ли?
- Може би.
Усмихнах се малко тъжно, защото отдавна знаех, че някога ще му задам този въпрос. Някога, някоя вечер. И винаги рисувах представата си за тази вечер по различен начин, винаги обърквах възможни и вече действащи и опустошаващи чувства в начален и напреднал стадий, с които покосявах сюжета, и всичко умираше в недостатъчно търпение и недовършено съвършенство.
- Това е хубаво. Макар че нещата се превръщат в зависимост.
- Ще си моята дрога. Ще те свивам и ще те пуша.
- И ще ме издишаш.
- Да. С огромно удоволствие. Ще правя кръгчета и сърчица от твоя дим, ако пожелаеш. Но не стой така. Ела при мен.
Отидох при него и пак легнах от лявата му страна, за да мога да слушам сърцето му.
- А аз нужен ли съм ти? - гласът му разби ритъма от "туп-тудуп-туп-тудуп", в който се бях заслушала.
- Да - отговорих съвсем естествено и детски, без да го поглеждам, вглъбена в цвета на кожата му и в контраста между нея и моята бяла ръка.
- Да?
- Мхм. Да.
Кратка пауза.
- Радваш ли се, че си ми нужен?
- Да. Много.
- Каква прекрасна симбиоза. Сега мога да напиша нещо за теб.
- Ще ми го покажеш ли?
- Не.
- Защо?
- Защото ще е за теб. Не трябва да го виждаш. Ще се изчервя от срам - казах аз и вдигнах разкриващи уязвимостта си очи. Исках да му кажа единствено с поглед, че се предавам пред него и много, много ще го мразя, ако злоупотреби с това. Но все още се надявах, че някой ден няма да се налага да превеждам погледите си.
- Ще ми го прочетеш, обещай ми.
- Не мога. Ще се притесня. Ще треперя.
- Но ще трепериш пред мен.
- Колко е хубаво, като се замислиш - заговорих бавно и замислено, лежейки. - Хората се притесняват и изчервяват, треперят, изпотяват се и така искат да променят всичко това у себе си. Дори се опитват. Но има моменти, моменти с един определен тип хора, в които да се притесняват и да треперят, и да се изчервяват, та дори и да се потят, е нещо толкова безкрайно лично и съкровено. Не е ли прекрасно?
- Прекрасно е - съгласи се той и ме целуна.
- А знаеш ли кое е тъжното? - продължих аз.
- Кое?
- Че хората понякога се отдалечават и забравят, че са преодолявали страховете си благодарение на някого, че са треперили пред него, че са захвърляли задръжките си, че са спирали да извръщат главите си, че са спирали да говорят с недомлъвки, че са целували тогава, когато са искали - забравят и си изграждат съвсем ново поведение, което изключва тези спомени. Изключва ги, за да оцелеят, защото се страхуват, че другият може да не ги помни и не знам още защо - но сякаш никога нищо не е било.
- Аз няма да те забравя.
- Не те моля да не ме забравяш.
- Но аз няма да те забравя.
- А аз помня всичко.
- Аз също.
- Мхм. Но сега моментът не е такъв.
- Не е ли?
- Не. Рано е за забравяне. Сега те вграждам трайно в паметта си.
- Трябва ли да внимавам, щом вграждам и теб в своята? - погледна ме той настойчиво, както правеше, когато изискваше от мен да не се измъквам и да му отговоря.
- Да. Мисли си, че трябва да внимаваш. Не знам все още.
Никаква музика, никакви коли, никакви кучета, котки, петли.
- Знаеш ли колко други като нас са се намирали в подобна ситуация, на тъмно, на нощна, полусиня, полулунна светлина и са си говорили такива неща, мислейки, че пишат някаква история и че са поети, и романтици, и че са единствени..
- Не мисли за другите хора, другите хора не са важни. Мислиш прекалено много за тях.
- И това обърква всичките ми очаквания и представи, и усещания понякога - да, знам.
Стиснах ръката му.
- Може би казах прекалено много. Има ли начин да върна думите си назад?
- Само ако си ме изглъгала за нещо. Но аз те познавам. И знам, че не си.
- И какво знаеш сега?
- Че не искаш да си тръгваш. И че искаш да си точно тук и никъде другаде.
- Уверен ли си в това?
- Да.
- Напълно?
- Мхм.
- Не искам да знам дали аз съм по-нужна на теб или пък ти на мен. Искам просто да заспя до теб.
А той стисна мен.
- Счупи ме, моля ти се.
- Не искам. После ще трябва да те лепя.
И съм сигурна, че се усмихна, докато го казваше.
- Стисни ме по-силно.
Стисна ме по-силно.
- Добре-е-е, не ме стискай повече.
Пусна ме и легна на гърдите ми.
- Слушай сърцето ми - наредих, докато прокарвах пръсти през косата му и го гледах.
- Слушам го.
- И какво?
- Бие.
- Как?
- Нормално. Не много учестено, нито пък бавно.
- Не му се обиждай. То не иска да каже това.
Той вдигна глава от гърдите ми и се усмихна.
- А какво иска да каже?
- Иска да каже, че се изморява, когато съм с теб. Но това е здравословно.
После разкопча няколко копчета на роклята, с която бях, отмести плата и целуна кожата над сърцето ми.
Измъкнах се от него, съблякох роклята и се пъхнах под чаршафа. Той дойде при мен, а аз се притиснах о него и с мигли галех брадичката му, когато вдигах глава и го поглеждах.
- Хайде, говори ми нещо, говори ми, преди да заспим.
- Обичам да съм с теб.
- Дори когато ти казвам хубави неща?
- Дори тогава.
- Харесваш ли ме, когато те харесвам?
- ..Да. Защо мислиш, че не е така?
- Защото знаеш какви са хората - мазохисти - бавно изричах, унасяйки се на гърдите му спокойно. В този момент бях сигурна, че не трябва да ме е страх, че не трябва да се пазя.
- Толкова се радвам, че ти е хубаво с мен и че искаш да си с мен, наистина. Помниш ли, когато те попитах какво мислиш за мен и все още не знаех, че всъщност мислиш за мен?
- Мхм..
- А когато ми каза, че нямаш право да искаш нещо от мен?
- Все още нямам.
- Имаш.
- Не.
- Поискай нещо.
- Страх ме е, че може да поискам нещо грешно.
- Рискувай.
- Хайде да спим. Трябва да ставаш рано.
- Поискай нещо.
Помислих и тихо му прошепнах:
- Бъди тук, когато се събудя.
- Добре. Ще бъда - обеща той и ме целуна.
Минаха още час или два - люлякови, а аз не желаех да ги пусна, но за да бъда част от тях, трябваше да се слея с тях и да ги остава да летят. В някой от всички часове на нощта, в някоя от минутите на тези часове, в някоя от секундите на тези минути започнах да чувам думите му далечни или по-скоро започнах да ги сънувам.
- Ще бъда тук, когато се събудиш.
- Настрой алармата си за 6 - напомних му, заспивайки.
- Ще бъда тук, когато се събудиш, чу ли?
Но аз вече спях.
Той ме целуна по челото и се приближи съвсем плътно до мен, а после затвори очи и си помисли, че помни прекалено много, че вгражда прекалено дълбоко в паметта си, че го показва прекалено малко, за да разчита на нечия утеха и разбиране по-късно, че нищо не е безкрайно.
Няколко часа по-късно, когато се събудих, открих едно спазено обещание. И си помислих, че може би ще променя мнението на някого за безкрайните неща.
3/09/2010
"Нали се сещате - Просветлен."
- Вземете която и да е книга, отворете я в началото на която и да е глава и започнете да четете. Аз ще стоя със затворени очи и ще ви кажа коя книга четете и кой е авторът.
И Джим посочва с ръка стотиците книги из цялата стая, натрупани на купчини върху мебелите или покрай стените.
Винаги познава!
(долното ъгълче на корицата й вече е пострадало, но цитатът е от "От другата страна", да.)
Не съм сигурна, че това е голямо интелектуално постижение, но съм почти сигурна, че някой ден ще правя същото и ще познавам.
Едва ли съм пример за човек, ясен, точен и конкретен, но сега е време да бъда. Поне няколко такива изречения се изискват от мен. Изисквам аз от себе си, за да подредя тихата еуфория.
Порите на бюрото ми са запълнени с книги, от които не могат да дишат, а аз ги гледам, гледам, разлиствам, гледам. Утопия и невъзможност трябва да бъдат те. Не бива да ги докосвам, далеч от мен, далеч, далеч, далеч!
А умъртвените дървета или този натюр морт в името на изкуството са всъщност умело сплетените в композиции или пък алогизми букви, подбрани от няколко знайни и малко по-малко знайни автори, които много, ама много направиха деня ми.
"Картини от три Българии" на Петко Бочаров. Какво знам за тази книга? Общо взето недостатъчно, освен че е за мама.
"Българска енциклопедия на народната медицина" на професор Христо Мермерски. Същото.
Другите подредих по големина и цвят, като най-отгоре оставих Кинг, въпреки че като малка трудно се ориентирах между идентичностите на Стивън Кинг, Стивън Спилбърг и Стивън Сегал.
Оставих Кинг и "За писането. Мемоари на занаята", понеже беше време и поради причината, че изглежда приветливо, светло и уютно. А и в заглавието фигурира думата "писане" (екзистенциална за момента).
Под нея лежи поетичната "Списъци" на Стефан Иванов, когото мога да чета и в интернет, но така ми се стори много по-правилно и много по-Аз.
Гледала съм "Fight Club" цели два пъти - един разбиващ и потрошаващ мислите и спокойствието шедьовър, чела съм малко Паланюк с неприкрита страст към текстове, които, когато бъдат преразказани, произвеждат смаяни, че и възмутени изражения. Тъй че, да, "Боен клуб" с неестетичната си корица е номер три.
Сега следват благодарности. Книгата, която едва се сдържам да не започна да чета сериозно, но знам, че моментът не е подходящ. А дори да можех, едва ли щях да започна с нея. Изглежда ми наистина специална. "Ужасно силно и адски близо" (Джонатан Сафран Фоер) - а как обичам, когато не всичко е текст, а и картини, когато посвещението е красиво, когато оформлението е стилно и вдъхва надежда за изкупление пред уморените очи.
Мартин Колев - "Кучето на терасата". Не мисля да обяснявам откъде знам за нея. Имам очаквания, скоро ще разбера. :>
"Аутопсия на една любов" - Пасков плюс благодарности номер две. Усмивка номер две.
И завършвам с една ухаеща на Паолу Коелю, но живописно и категорично напомняща ми за Маркес книга - "Малката светица и портокалите", Александър Секулов. Мога да я разгръщам и разглжедам, да я чета на порции, да я обичам, да я вдишвам по цял ден. Така ми се струва. Дано след време да съм сигурна.
А се оказа, че май обичам да чета на части - малки, средни и големи - художествената литература, че така по-лесно я приемам, по-лесно водя социалния си живот и не се трансформирам в ужасно непоносим елемент от чуждата обграждаща среда.
И като заключение на нетипичния за мен конкретен изказ добавям, че бюрото ми се задушава и от кичозното оранжево-зелено тяло на "Модни битки" (Карин Ямполски), която не искам да омаловажавам, но точно сега ми се струва почти неизбежно. Ако я желаете, купете си "Журнал".
А аз съм добре. Поне засега. Стискам си палци.
И Джим посочва с ръка стотиците книги из цялата стая, натрупани на купчини върху мебелите или покрай стените.
Винаги познава!
(долното ъгълче на корицата й вече е пострадало, но цитатът е от "От другата страна", да.)
Не съм сигурна, че това е голямо интелектуално постижение, но съм почти сигурна, че някой ден ще правя същото и ще познавам.
Едва ли съм пример за човек, ясен, точен и конкретен, но сега е време да бъда. Поне няколко такива изречения се изискват от мен. Изисквам аз от себе си, за да подредя тихата еуфория.
Порите на бюрото ми са запълнени с книги, от които не могат да дишат, а аз ги гледам, гледам, разлиствам, гледам. Утопия и невъзможност трябва да бъдат те. Не бива да ги докосвам, далеч от мен, далеч, далеч, далеч!
А умъртвените дървета или този натюр морт в името на изкуството са всъщност умело сплетените в композиции или пък алогизми букви, подбрани от няколко знайни и малко по-малко знайни автори, които много, ама много направиха деня ми.
"Картини от три Българии" на Петко Бочаров. Какво знам за тази книга? Общо взето недостатъчно, освен че е за мама.
"Българска енциклопедия на народната медицина" на професор Христо Мермерски. Същото.
Другите подредих по големина и цвят, като най-отгоре оставих Кинг, въпреки че като малка трудно се ориентирах между идентичностите на Стивън Кинг, Стивън Спилбърг и Стивън Сегал.
Оставих Кинг и "За писането. Мемоари на занаята", понеже беше време и поради причината, че изглежда приветливо, светло и уютно. А и в заглавието фигурира думата "писане" (екзистенциална за момента).
Под нея лежи поетичната "Списъци" на Стефан Иванов, когото мога да чета и в интернет, но така ми се стори много по-правилно и много по-Аз.
Гледала съм "Fight Club" цели два пъти - един разбиващ и потрошаващ мислите и спокойствието шедьовър, чела съм малко Паланюк с неприкрита страст към текстове, които, когато бъдат преразказани, произвеждат смаяни, че и възмутени изражения. Тъй че, да, "Боен клуб" с неестетичната си корица е номер три.
Сега следват благодарности. Книгата, която едва се сдържам да не започна да чета сериозно, но знам, че моментът не е подходящ. А дори да можех, едва ли щях да започна с нея. Изглежда ми наистина специална. "Ужасно силно и адски близо" (Джонатан Сафран Фоер) - а как обичам, когато не всичко е текст, а и картини, когато посвещението е красиво, когато оформлението е стилно и вдъхва надежда за изкупление пред уморените очи.
Мартин Колев - "Кучето на терасата". Не мисля да обяснявам откъде знам за нея. Имам очаквания, скоро ще разбера. :>
"Аутопсия на една любов" - Пасков плюс благодарности номер две. Усмивка номер две.
И завършвам с една ухаеща на Паолу Коелю, но живописно и категорично напомняща ми за Маркес книга - "Малката светица и портокалите", Александър Секулов. Мога да я разгръщам и разглжедам, да я чета на порции, да я обичам, да я вдишвам по цял ден. Така ми се струва. Дано след време да съм сигурна.
А се оказа, че май обичам да чета на части - малки, средни и големи - художествената литература, че така по-лесно я приемам, по-лесно водя социалния си живот и не се трансформирам в ужасно непоносим елемент от чуждата обграждаща среда.
И като заключение на нетипичния за мен конкретен изказ добавям, че бюрото ми се задушава и от кичозното оранжево-зелено тяло на "Модни битки" (Карин Ямполски), която не искам да омаловажавам, но точно сега ми се струва почти неизбежно. Ако я желаете, купете си "Журнал".
А аз съм добре. Поне засега. Стискам си палци.
3/01/2010
"...възпламенява нощта веднъж и завинаги."
Ако някой ден си нарисувам тематична музикална рокля, знам кои двама творци със сигурност ще присъстват на нея и кой ще обхване почетното място над сърцето ми.
Знам, че ако в лятна нощ ме накарат да си спомня за някого, ще погледна към небето и ще се почувствам някак тъжна. А някой ще се засмее.
Знам и, че loved track номер сто съвсем естествено и логично ще бъде подпечатан като такъв.
Вчера един непознат ми купи "От другата страна. The Doors". Толкова се радвах, че съм я открила, и то след почти доловимото примирение с факта, че няма да я намеря, съвсем случайно забила се в погледа ми. Гледах я, усмихвах се, разгръщах нежно прекрасно ухаещите страници, обсипани с приказен едър шрифт, възхищавах се на оформлението и снимките, а три минути по-късно ми я купи непознат.
Освен това започнах да прилагам умението си да виждам пространствено не само из пирамиди, но и насред улици и обширна градска среда.
Времето не спира да е меко и топло, а днес връзвах мартеници на китки. Всички мартеници ми се струват хубави. Остана само една, която не искам да вържа просто на някого, когото срещна. Мисля да я запазя някъде близо до себе си.
Представям си някакво уединение, но го саботирам още в зараждането му, срязвам крилата му и установявам, че "Не искам нищо. Нищичко." Никакъв джаз, никаква приглушена светлина, никакво време, нищо, нищичко.
Може би само една китара и възможност да пея.
.., Но..
Както винаги Но.
Ако някой умъртви една от най-мъгливите и упояващи меланхолии в живота ми, не знам какво ще я замести.
Междувременно привидно спокойно, дори пред себе си, аз пускам клепачите си и с някаква невъзможна да бъде определена като равнодушна усмивка забравям.
waiting for the sun, waiting for the sun, waiting for the sun
(...)
waiting for you to come along
waiting for you to tell me what went wrong
Знам, че ако в лятна нощ ме накарат да си спомня за някого, ще погледна към небето и ще се почувствам някак тъжна. А някой ще се засмее.
Знам и, че loved track номер сто съвсем естествено и логично ще бъде подпечатан като такъв.
Вчера един непознат ми купи "От другата страна. The Doors". Толкова се радвах, че съм я открила, и то след почти доловимото примирение с факта, че няма да я намеря, съвсем случайно забила се в погледа ми. Гледах я, усмихвах се, разгръщах нежно прекрасно ухаещите страници, обсипани с приказен едър шрифт, възхищавах се на оформлението и снимките, а три минути по-късно ми я купи непознат.
Освен това започнах да прилагам умението си да виждам пространствено не само из пирамиди, но и насред улици и обширна градска среда.
Времето не спира да е меко и топло, а днес връзвах мартеници на китки. Всички мартеници ми се струват хубави. Остана само една, която не искам да вържа просто на някого, когото срещна. Мисля да я запазя някъде близо до себе си.
Представям си някакво уединение, но го саботирам още в зараждането му, срязвам крилата му и установявам, че "Не искам нищо. Нищичко." Никакъв джаз, никаква приглушена светлина, никакво време, нищо, нищичко.
Може би само една китара и възможност да пея.
.., Но..
Както винаги Но.
Ако някой умъртви една от най-мъгливите и упояващи меланхолии в живота ми, не знам какво ще я замести.
Междувременно привидно спокойно, дори пред себе си, аз пускам клепачите си и с някаква невъзможна да бъде определена като равнодушна усмивка забравям.
waiting for the sun, waiting for the sun, waiting for the sun
(...)
waiting for you to come along
waiting for you to tell me what went wrong
2/25/2010
There must be something in the way I feel
Разгръща се цялото това усещане - някаква величествена угнетеност, някаква дълбока, дълбока, безкрайна и пулсираща печал, много вятър, ветрове, ветрове, преминаващи през съзнанието ми, много летни и есенни вечери, много залязващи слънца и синкави оттенъци, лица, изложени на сутрешната бледа, чиста, непорочна, некървяща и девствена светлина.
На прага съм - на прага да пиша за любов. Докато го обмислям, решавам, че този текст ще бъде създаден по подобие на един декемврийски такъв, след който свърших неусетна и ползотворна работа, за която бях наградена с един поглед, на който ми беше наистина трудно да отговоря.
Разгръща се една съвсем нова сетивност и не, не искам, не понасям такива мисли, мразя да нахлуват в подредеността на неизречените думички, непредприетите действия, но когато се чувстваш застанал/а на праг, такива мисли единодушно се мобилизират в името на идеята да те провокират до степен пречупване.
Така аз съществувам в този мрачен февруарски ден, чийто мрак и сивота по никакъв начин не могат да ме разубедят, че въздухът не сменя кожата си, не оронва старата си козина, не ме облепва с наелектризирани косми, докато го галя, в името на новия си мирис, новия си вкус, новата си температура, новия си начин на окисление.
Снегът също корабокрушира. Тленните му останки изгниват, сякаш вече е заровен дълбоко в земята, костите му се разлагат и червеят на пролетта настървено, животниски, жалко и безжалостно го гризе. Така се разпада една мъничка епоха. Една частичка време се дисоциира в спомените ми, в цветове, звуци, музика, сцени. Сцени, сякаш пресъздадени по сценарий; сценарий, сякаш възникнал от книга; книга, сякаш събирана буква по буква по време на разточителните зимни душове, събирана от всеки стрък трева, от всяко малко огънче, припламнало в октомврийските уютни вечери на студа, в тъмнината зад стъклата, в топлината на отиващото си слънце. Букви, събирани внимателно и очеизбождащо от писъците, въздишките, мълчанията, докосванията, прекалено наситените на чувства моменти, загубили формата си от твърде силна концентрация на хормони и телесни течности. Една частичка време, така описана, ми се струва по-скъпа от всичко, което някога съм искала, и ми се иска да кажа много неща, понеже някой взе всичките ми думи и ги скри от тези, които трябваше да чуят, но всеки опит да ги развържа и освободя, както и да изглеждат, както и да звучат, каквито и да са, безславно се срива в пепелта.
За момента last.fm е настолният ми сайт и ужасно неправилно подхожда моята личност, като продължава да слуша някаква музика, някаква музика, вместо да прави друго нещо.
Тук веднага прилагам един лично трогващ ме диалог от общо-взето общата тийн любов "One Tree Hill" без никакъв признак за неудобство.
- The Cure fan?
- Uh. Up until this album.
- Come on. "Wish" is a great record!
- No. "Disintegration" is a great record. "Wish" was pretty much the end.
- Oh really?
- Aha.
- You're gonna tell me you don't get chills every time you hear the violin on "To wish impossible things"?
- Yeah, every time!..
- But?
- But I don't remember the day.
- The day?
- Yeah. You know, it's like.. Like with "Disintegration" I remember the very first time I heard that record. You know like I remember everything about that day - the weather outside, the smell in the air.. Just.. I remember all these things and that's because that day I fell in love with something..
- You fell in love with an album..
- No. I fell in love with music.
(03х10 - "Brave New World", а това са Ели и нашата мила, объркана, депресирана и различна героиня - Пейтън)
The Cure обаче не ме лекуват, а засилват още повече всичко неправилно, което бих могла да синтезирам сега. Разни тефтери и разни лирики на Нова Генерация по зелените чинове в северната класна стая, шишета с вода, книги, които трябва да бъдат прочетени, до леглото ми, още много, което също трябва да бъде прочетено, още много, което трябва да бъде направено.
Откривам дискографии, бавно се движа, следвайки пътеките на мислите си, и се мъча да не изпусна нишката, защото ще ми е още по-трудно. Думи, думи, думи, думички.
Освен това доста драма си пробива път, прави си малки и фини улеи, през които да се влее в мен. И въпреки моята изначална склонност да изследвам всичко до точка убиването му, драмата продължава да си е драма, а аз спирам да се държа "мозъчно" и се прибирам в топлия февруарски ден, чувствайки се център на вселената, център на всичко, което виждам разклатено и размазано.
Предстоят разни неща и о, да, знам, че е равносилно на грях да напиша "неща", но една прецизност би действала контриращо на суеверията ми.
Достатъчно постна съм и не вярвам, че повече от това няма да е само насила извлечено от мен при текущите обстоятелства, но така стоят те, така са се сплели явленията, така се случват случките - така, че да не мога по никакъв по-стойностен и детайлен начин да ги пресъздам. Поне засега.
Единственото конкретно, което бих могла да дам, дори само на себе си, е един набор от изброяване, някакво набързо усукано изричане и нареждане. Точно така:
В надпревара ставаме, гоним и даваме, всичко, което от нас създава се, пада в пещ; в дима задавям се, в прах и леш потъвам, кално е.
Спирам се, спирам се почти безвъзвратно насред нищото, по никое време, по незнайни и неопределени причини, после започвам, сънувам, сънувам трескаво и притеснено, сънувам реално, сънувам страшно, сънувам сбогуващо се, сънувам както винаги става, когато наяве съм съвсем спокойна и едва ли не равнодушна и незасегната, сънувам, искам, чакам, излизам, дишам, събуждам се, търся знаци, търся символи, търся музика, търся причини, търся поводи, за да подаря музика, за да създам музика, за да си подаря филм, за да участвам в своя филм, играеща все по-драматични роли, все по-големи, все по-трогателни. Спирам насред нищото и губя гласа си. Не мога да кажа нищо, нищичко, няма ме, къде съм, а къде е онова, което толкова много искаше, а "признай си искам я и дръж"? А Доорс, а Смитс, а Воев, а всички останали прашни гигабайти, които ще те изцедят, ако им отделиш време? А онзи ден ми се прииска да не се познавам, за да се мъча да се разгадая, за да съм мистериозна за себе си, за да се чудя колко ли още има. А колко ли още има? И добре, че има място, където желанията не изглеждат като капризи, където прозрачносивият оттенък на края на февруари е дълбок и врязващ се в мен, където нещо голямо, огромно очаква някого. Очаква мен.
Затварям очи, отварям очи. Малко преди да заспя, когато се понесем по магистралата, гледам все още зимното сутрешно небе (а небесата притежават магическата способност да ме убиват просто с присъствието си), гледам го и цветовете в него забиват шипове в сърцето ми. Хайде, моля те, предай се. Сега е моментът, ето, ето, вземи това и то съвсем ще те удави:
Хващал ли си ти момиче, пърхащо с криле?
Стискал ли си го със длани, докато умре?
Гледам зимното сутрешно небе - розово-оранжево и неземно синьо, несъбудило се синьо, попило интимната дъхавост на снега. Някакво небе над някакви градчета и селца, които не са магистрала - това е второто ми любимо небе, което, някой ще ми каже ли защо, ми напомня за непрочетени книги и неизживяни тръпки, за пустини, 27-годишни отиващи си творци, за пот и жега, вода, слънчеви очила и порещ вятър в сухите, мръсни коси. След това заспивам и някъде измежду всичко това благодаря на случайността, че влезнах в папката си "Mess" в събота. Благодаря и си спомням, че има още едно небе, едно небе над една никаквост, над една външна празнота, където ние не сме, но я има, има го и студа, и звездите, но бледи и безлични. "Аз ще мълча, ти ще мълчиш, а вълк в гърдите ни вие."
И когато още една частичка време се потопи в спомени (защото аз съм момиче със спомени, с "противни спомени"), тогава ще мога да се чувствам не на петнайсет, макар че звучи правдоподобно, не на шестнайсет, макар че е също така подходящо, а на седемнайсет, защото исках да съм вечно на седемнайсет, защото седемнайсет е хубаво число, защото вярвам, че след години, ако животът все още продължава да тече във вените ми, аз отново ще бъда на седемнайсет, защото аз и ти срещу света, "малко, но не съвсем", защото дъждовните червеи умират щастливи, защото, ако се вгледам за дълго в очите ти, най-вероятно ще се разпадна и ще се разплача, защото мога да съм беззащитна само в няколко случая и единият, следвайки красивите правила на изкривената романтика, включва теб, "защото всяка искреност е в същината си беззащитна", защото, както страшно рядко правя, си позволих да изсипя тежестта от лирики извън себе си, защото всяко мълчание струва хиляди безполезни думи, в които е трудно да се рови, за да се открие същественото, а някои мълчания са точно две-три изречения, произнесени с неистова болка и стиснати юмруци, за да се загуби представата, че нещо наистина се случва.
Защото всичко това бе така не на място експонирано и бих си казала, че правя грешка, като разкривам твърде много или твърде неясно - но и двете съмнения се давят в горчивото усещане за реалност. Щом го правя, значи няма опасност. А тайно се надявам да има.
И когато още една частичка време се потопи в спомени (защото аз съм момиче със спомени, с "противни спомени"), се надявам да се срещнем през глухо очакваната ранна есен, някъде в Софийски.
На прага съм - на прага да пиша за любов. Докато го обмислям, решавам, че този текст ще бъде създаден по подобие на един декемврийски такъв, след който свърших неусетна и ползотворна работа, за която бях наградена с един поглед, на който ми беше наистина трудно да отговоря.
Разгръща се една съвсем нова сетивност и не, не искам, не понасям такива мисли, мразя да нахлуват в подредеността на неизречените думички, непредприетите действия, но когато се чувстваш застанал/а на праг, такива мисли единодушно се мобилизират в името на идеята да те провокират до степен пречупване.
Така аз съществувам в този мрачен февруарски ден, чийто мрак и сивота по никакъв начин не могат да ме разубедят, че въздухът не сменя кожата си, не оронва старата си козина, не ме облепва с наелектризирани косми, докато го галя, в името на новия си мирис, новия си вкус, новата си температура, новия си начин на окисление.
Снегът също корабокрушира. Тленните му останки изгниват, сякаш вече е заровен дълбоко в земята, костите му се разлагат и червеят на пролетта настървено, животниски, жалко и безжалостно го гризе. Така се разпада една мъничка епоха. Една частичка време се дисоциира в спомените ми, в цветове, звуци, музика, сцени. Сцени, сякаш пресъздадени по сценарий; сценарий, сякаш възникнал от книга; книга, сякаш събирана буква по буква по време на разточителните зимни душове, събирана от всеки стрък трева, от всяко малко огънче, припламнало в октомврийските уютни вечери на студа, в тъмнината зад стъклата, в топлината на отиващото си слънце. Букви, събирани внимателно и очеизбождащо от писъците, въздишките, мълчанията, докосванията, прекалено наситените на чувства моменти, загубили формата си от твърде силна концентрация на хормони и телесни течности. Една частичка време, така описана, ми се струва по-скъпа от всичко, което някога съм искала, и ми се иска да кажа много неща, понеже някой взе всичките ми думи и ги скри от тези, които трябваше да чуят, но всеки опит да ги развържа и освободя, както и да изглеждат, както и да звучат, каквито и да са, безславно се срива в пепелта.
За момента last.fm е настолният ми сайт и ужасно неправилно подхожда моята личност, като продължава да слуша някаква музика, някаква музика, вместо да прави друго нещо.
Тук веднага прилагам един лично трогващ ме диалог от общо-взето общата тийн любов "One Tree Hill" без никакъв признак за неудобство.
- The Cure fan?
- Uh. Up until this album.
- Come on. "Wish" is a great record!
- No. "Disintegration" is a great record. "Wish" was pretty much the end.
- Oh really?
- Aha.
- You're gonna tell me you don't get chills every time you hear the violin on "To wish impossible things"?
- Yeah, every time!..
- But?
- But I don't remember the day.
- The day?
- Yeah. You know, it's like.. Like with "Disintegration" I remember the very first time I heard that record. You know like I remember everything about that day - the weather outside, the smell in the air.. Just.. I remember all these things and that's because that day I fell in love with something..
- You fell in love with an album..
- No. I fell in love with music.
(03х10 - "Brave New World", а това са Ели и нашата мила, объркана, депресирана и различна героиня - Пейтън)
The Cure обаче не ме лекуват, а засилват още повече всичко неправилно, което бих могла да синтезирам сега. Разни тефтери и разни лирики на Нова Генерация по зелените чинове в северната класна стая, шишета с вода, книги, които трябва да бъдат прочетени, до леглото ми, още много, което също трябва да бъде прочетено, още много, което трябва да бъде направено.
Откривам дискографии, бавно се движа, следвайки пътеките на мислите си, и се мъча да не изпусна нишката, защото ще ми е още по-трудно. Думи, думи, думи, думички.
Освен това доста драма си пробива път, прави си малки и фини улеи, през които да се влее в мен. И въпреки моята изначална склонност да изследвам всичко до точка убиването му, драмата продължава да си е драма, а аз спирам да се държа "мозъчно" и се прибирам в топлия февруарски ден, чувствайки се център на вселената, център на всичко, което виждам разклатено и размазано.
Предстоят разни неща и о, да, знам, че е равносилно на грях да напиша "неща", но една прецизност би действала контриращо на суеверията ми.
Достатъчно постна съм и не вярвам, че повече от това няма да е само насила извлечено от мен при текущите обстоятелства, но така стоят те, така са се сплели явленията, така се случват случките - така, че да не мога по никакъв по-стойностен и детайлен начин да ги пресъздам. Поне засега.
Единственото конкретно, което бих могла да дам, дори само на себе си, е един набор от изброяване, някакво набързо усукано изричане и нареждане. Точно така:
В надпревара ставаме, гоним и даваме, всичко, което от нас създава се, пада в пещ; в дима задавям се, в прах и леш потъвам, кално е.
Спирам се, спирам се почти безвъзвратно насред нищото, по никое време, по незнайни и неопределени причини, после започвам, сънувам, сънувам трескаво и притеснено, сънувам реално, сънувам страшно, сънувам сбогуващо се, сънувам както винаги става, когато наяве съм съвсем спокойна и едва ли не равнодушна и незасегната, сънувам, искам, чакам, излизам, дишам, събуждам се, търся знаци, търся символи, търся музика, търся причини, търся поводи, за да подаря музика, за да създам музика, за да си подаря филм, за да участвам в своя филм, играеща все по-драматични роли, все по-големи, все по-трогателни. Спирам насред нищото и губя гласа си. Не мога да кажа нищо, нищичко, няма ме, къде съм, а къде е онова, което толкова много искаше, а "признай си искам я и дръж"? А Доорс, а Смитс, а Воев, а всички останали прашни гигабайти, които ще те изцедят, ако им отделиш време? А онзи ден ми се прииска да не се познавам, за да се мъча да се разгадая, за да съм мистериозна за себе си, за да се чудя колко ли още има. А колко ли още има? И добре, че има място, където желанията не изглеждат като капризи, където прозрачносивият оттенък на края на февруари е дълбок и врязващ се в мен, където нещо голямо, огромно очаква някого. Очаква мен.
Затварям очи, отварям очи. Малко преди да заспя, когато се понесем по магистралата, гледам все още зимното сутрешно небе (а небесата притежават магическата способност да ме убиват просто с присъствието си), гледам го и цветовете в него забиват шипове в сърцето ми. Хайде, моля те, предай се. Сега е моментът, ето, ето, вземи това и то съвсем ще те удави:
Хващал ли си ти момиче, пърхащо с криле?
Стискал ли си го със длани, докато умре?
Гледам зимното сутрешно небе - розово-оранжево и неземно синьо, несъбудило се синьо, попило интимната дъхавост на снега. Някакво небе над някакви градчета и селца, които не са магистрала - това е второто ми любимо небе, което, някой ще ми каже ли защо, ми напомня за непрочетени книги и неизживяни тръпки, за пустини, 27-годишни отиващи си творци, за пот и жега, вода, слънчеви очила и порещ вятър в сухите, мръсни коси. След това заспивам и някъде измежду всичко това благодаря на случайността, че влезнах в папката си "Mess" в събота. Благодаря и си спомням, че има още едно небе, едно небе над една никаквост, над една външна празнота, където ние не сме, но я има, има го и студа, и звездите, но бледи и безлични. "Аз ще мълча, ти ще мълчиш, а вълк в гърдите ни вие."
И когато още една частичка време се потопи в спомени (защото аз съм момиче със спомени, с "противни спомени"), тогава ще мога да се чувствам не на петнайсет, макар че звучи правдоподобно, не на шестнайсет, макар че е също така подходящо, а на седемнайсет, защото исках да съм вечно на седемнайсет, защото седемнайсет е хубаво число, защото вярвам, че след години, ако животът все още продължава да тече във вените ми, аз отново ще бъда на седемнайсет, защото аз и ти срещу света, "малко, но не съвсем", защото дъждовните червеи умират щастливи, защото, ако се вгледам за дълго в очите ти, най-вероятно ще се разпадна и ще се разплача, защото мога да съм беззащитна само в няколко случая и единият, следвайки красивите правила на изкривената романтика, включва теб, "защото всяка искреност е в същината си беззащитна", защото, както страшно рядко правя, си позволих да изсипя тежестта от лирики извън себе си, защото всяко мълчание струва хиляди безполезни думи, в които е трудно да се рови, за да се открие същественото, а някои мълчания са точно две-три изречения, произнесени с неистова болка и стиснати юмруци, за да се загуби представата, че нещо наистина се случва.
Защото всичко това бе така не на място експонирано и бих си казала, че правя грешка, като разкривам твърде много или твърде неясно - но и двете съмнения се давят в горчивото усещане за реалност. Щом го правя, значи няма опасност. А тайно се надявам да има.
И когато още една частичка време се потопи в спомени (защото аз съм момиче със спомени, с "противни спомени"), се надявам да се срещнем през глухо очакваната ранна есен, някъде в Софийски.
2/20/2010
Някой взе всичките ми думи и ги скри от тези, които трябваше да чуят
Ето как не се чувствам виновна. И как всеки път, когато, без да искам, започна с малка буква, а след това продължа с големи, го приемам като някаква подсказка, че не така е трябвало да започна.
Мислех, че ще умра от въображение. Може би. Ще умра в бетон от мъка и любов по една неизживяна епоха. Ще умра, халюцинираща черно-бели български градове, черно-бели квартали, черно-бели море и вълни, черно-бели пристанища и гари, черно-бяла хартия и черно-бели химикали, различни от днешните, с които поетите са ме обричали на толкова сладко-горчиви гърчове. Романтиката наистина е в моторите. В моторите, в дупките по улиците, под мостовете, където се лее кръв, в графитите, в подлезите, в касетофоните и касетките, на които скришно и с усилия е записвана музика, в разговорите по пейките, в карираните ризи, в първите, започнали да носят панталоните си смъкнати, в качулките и премрежените погледи, в димните завеси...
Ще умра на пейка в китари и акорди. Боже, колко много, много, страшно много ме боли. Като затворя очи и си спомня, като си представя как съвсем скоро ще мирише на пролет, как този мирис ще ме срине, ще ме довърши..
не мога повече
Знам, че някой ще ме разбере. Слушам Нова Генерация и ми иде да се разкъсам. Ще умра във нечия прегръдка. Ще умра във пролет и в Вапцаров, и в нарушени правописни правила, в мокра трева, във влажен въздух, в Морисън и в миналото, в "Коса" и истински миражи, в коса, кожа и парфюм, в огън и в цигари, дори да не ги докосна, на високо и в несподавените си викове, и без чувство за вина, и с усмивка, и красиво, и в любов, в чист въздух, в музика и топлина, във всичко, за което съм копнеела, в музика и в шибана поезия, във достатъчност, във безкрайност, в звездно, лятно и недостижимо небе, във "всичко е възможно", в теб, в себе си, във полет, в чистота, във вода, във капка, в тишина, във залез. Не и черно-бяло. Филмово.
Мислех, че ще умра от въображение. Може би. Ще умра в бетон от мъка и любов по една неизживяна епоха. Ще умра, халюцинираща черно-бели български градове, черно-бели квартали, черно-бели море и вълни, черно-бели пристанища и гари, черно-бяла хартия и черно-бели химикали, различни от днешните, с които поетите са ме обричали на толкова сладко-горчиви гърчове. Романтиката наистина е в моторите. В моторите, в дупките по улиците, под мостовете, където се лее кръв, в графитите, в подлезите, в касетофоните и касетките, на които скришно и с усилия е записвана музика, в разговорите по пейките, в карираните ризи, в първите, започнали да носят панталоните си смъкнати, в качулките и премрежените погледи, в димните завеси...
Ще умра на пейка в китари и акорди. Боже, колко много, много, страшно много ме боли. Като затворя очи и си спомня, като си представя как съвсем скоро ще мирише на пролет, как този мирис ще ме срине, ще ме довърши..
не мога повече
Знам, че някой ще ме разбере. Слушам Нова Генерация и ми иде да се разкъсам. Ще умра във нечия прегръдка. Ще умра във пролет и в Вапцаров, и в нарушени правописни правила, в мокра трева, във влажен въздух, в Морисън и в миналото, в "Коса" и истински миражи, в коса, кожа и парфюм, в огън и в цигари, дори да не ги докосна, на високо и в несподавените си викове, и без чувство за вина, и с усмивка, и красиво, и в любов, в чист въздух, в музика и топлина, във всичко, за което съм копнеела, в музика и в шибана поезия, във достатъчност, във безкрайност, в звездно, лятно и недостижимо небе, във "всичко е възможно", в теб, в себе си, във полет, в чистота, във вода, във капка, в тишина, във залез. Не и черно-бяло. Филмово.
2/15/2010
Когато откъсна поглед от листа, може ли да видя теб?
Това, което ще напиша, по никакъв начин няма да учуди или изненада някого. Това, което ще напиша, просто трябва да бъде написано, защото, ако продължавам да живея на чернови от по 1-2-3 изречения, телефонни чернови и всевъзможни асоциации с обективната, прецизна и различна реалност на един късоглед биолог, ще се препълня до такава степен с думи, чувства, болки, писъци и живот, че разговорите ми с хората от преобладаващо необичайни съвсем ще се сринат от моите лирически и така нататък отклонения и ще забравя какво бяха празните, еднозначни, плоски и повърхностни приказки.
Животът ми е символ, понякога е прибирането към вкъщи, след като сме се разделили, а аз съм отказала да ме изпратиш, защото знам, че би било благоразумно просто да замълча и да не драматизирам, да не затварям очи за поредния филм. Понякога е усещането, че няма, просто няма какво да се направи, болезнената тишина, когато гледаш как нещо си отива, и че има, има какво да се направи.
Тежко е да се чувстваш призван за нещо, но пък когато не се, е, хм, знаете ли?, тъжно.
Това бях аз, бях аз, аз съвсем малко, аз съвсем накратко, аз просто, за да оцелея утре, аз просто за глътка въздух, аз просто като въздух под налягане, аз като бледо копие на всичко, аз като бледо продължение на бледите си думи в един блед тефтер.
Аз като опитваща се да изкристализира образа на Борис Морев в съзнанието си и някога да го нарисува. Аз като тази, която пи червено вино и рисува видове съвести по чиновете. Аз като жалката отломка на новото време, която си позволява да направи нещо, защото се сеща, че доста работи са позволени. Аз, която щеше да постъпи наистина аскетично, ако не се беше поддала на този жаден порив за думи. Аз, четяща и препрочитаща както получените, така и изпратените си смс-и.
От какво ми омръзна? Не, не, не. Съвсем няма да саботирам всичко живо, дерящо и режещо тялото ми. А толкова скоро ще е сутрин. Събуждам се, за да се събудя. Толкова.
Животът ми е символ, понякога е прибирането към вкъщи, след като сме се разделили, а аз съм отказала да ме изпратиш, защото знам, че би било благоразумно просто да замълча и да не драматизирам, да не затварям очи за поредния филм. Понякога е усещането, че няма, просто няма какво да се направи, болезнената тишина, когато гледаш как нещо си отива, и че има, има какво да се направи.
Тежко е да се чувстваш призван за нещо, но пък когато не се, е, хм, знаете ли?, тъжно.
Това бях аз, бях аз, аз съвсем малко, аз съвсем накратко, аз просто, за да оцелея утре, аз просто за глътка въздух, аз просто като въздух под налягане, аз като бледо копие на всичко, аз като бледо продължение на бледите си думи в един блед тефтер.
Аз като опитваща се да изкристализира образа на Борис Морев в съзнанието си и някога да го нарисува. Аз като тази, която пи червено вино и рисува видове съвести по чиновете. Аз като жалката отломка на новото време, която си позволява да направи нещо, защото се сеща, че доста работи са позволени. Аз, която щеше да постъпи наистина аскетично, ако не се беше поддала на този жаден порив за думи. Аз, четяща и препрочитаща както получените, така и изпратените си смс-и.
От какво ми омръзна? Не, не, не. Съвсем няма да саботирам всичко живо, дерящо и режещо тялото ми. А толкова скоро ще е сутрин. Събуждам се, за да се събудя. Толкова.
2/01/2010
Did I lie?
Идваш при мен, облечен в черна блуза, която е изцапана с паста за зъби. Преди тази небрежност щеше да ми се стори някак мила и очарователна. Сега просто ме дразни.
Пиша ти откровено разкрепостен смс. При други обстоятелства щеше да го сметнеш за смело и възбуждащо, но сега ти се струва пошло и безвкусно.
Разхождаме се по снежните алеи. Коментираш колко красив е снегът. Обичам да го гледам, но когато го казваш ти, виждам само киша.
Изпращаш ме късно вечерта. Чувам шумове от изоставените къщи, зловещите им, черни прозорци проскърцват. Казвам ти колко много се страхувам от шумове и прозорци и колко трудно заспивам, когато се вглъбя в подобни мисли. Този път не ме приемаш сериозно и смяташ за излишно да успокоиш един толкова превзет и лигав страх.
Разминаваме се с хора. Показваш ми висок, странно облечен мъж на средна възраст с мечтателски очи и правиш интересно предположение за живота му, защото знаеш, че обичам, когато измисляме съдби на непознатите, без да имаме стабилна основа. Вместо да продължа мисълта ти, грубо ти отговарям, че чуждите животи не са наша работа.
Пътуваме в мълчание. Питам те от какво е раната на палеца ти. Казваш ми, че си се порязал. Изваждам лейкопласт от чантата си и понечвам да го залепя на пръста ти. Отказваш. Мислиш загрижеността ми за фалшива и престорена. Това те отдалечава.
От насъбралата се студенина и напрежение струйка кръв бликва и потича над горната ми устна. Поглеждаш ме и я забелязваш. Спираш и ме питаш имам ли кърпички. Ръцете ти съвсем леко потреперват, докато нежно триеш кървавата линийка. Затварям очи, за да не се разтека цялата. Не си до мен по задължение, не искаш да си ходиш, не съм ти омръзнала. Все още те е грижа. Просто си объркан. Аз също. Оставям кърпичката и свеждам глава на рамото ти. Притискаш ме. Този път бялата ти блуза ще блести с черната следа на моята размазана спирала, с петното на привързаността, която придобих към теб. Издавам приглушени звуци на тъга и мимолетно облекчение, докато наум тихичко благодаря на господ, че ме е създал със слаби капиляри.
---
Открих нещо специално. Най-красивото и точно обяснение в любов, на което съм способна. Засега.
---
Прочетох съобщението му отново. Ужасно нагло и самонадеяно. "Внимавай за кого ще мислиш, докато си затворила очи и го целуваш".
"Може ли да те целуна?", попита ме той.
Поглеждам го и тежко въздъхвам.
"Не искаш ли?"
"Искам, просто.. Всъщност искам". Захвърлям телефона си с увереност и си мисля, че точно при чувствата манипулациите не би трябвало винаги да работят.
Пиша ти откровено разкрепостен смс. При други обстоятелства щеше да го сметнеш за смело и възбуждащо, но сега ти се струва пошло и безвкусно.
Разхождаме се по снежните алеи. Коментираш колко красив е снегът. Обичам да го гледам, но когато го казваш ти, виждам само киша.
Изпращаш ме късно вечерта. Чувам шумове от изоставените къщи, зловещите им, черни прозорци проскърцват. Казвам ти колко много се страхувам от шумове и прозорци и колко трудно заспивам, когато се вглъбя в подобни мисли. Този път не ме приемаш сериозно и смяташ за излишно да успокоиш един толкова превзет и лигав страх.
Разминаваме се с хора. Показваш ми висок, странно облечен мъж на средна възраст с мечтателски очи и правиш интересно предположение за живота му, защото знаеш, че обичам, когато измисляме съдби на непознатите, без да имаме стабилна основа. Вместо да продължа мисълта ти, грубо ти отговарям, че чуждите животи не са наша работа.
Пътуваме в мълчание. Питам те от какво е раната на палеца ти. Казваш ми, че си се порязал. Изваждам лейкопласт от чантата си и понечвам да го залепя на пръста ти. Отказваш. Мислиш загрижеността ми за фалшива и престорена. Това те отдалечава.
От насъбралата се студенина и напрежение струйка кръв бликва и потича над горната ми устна. Поглеждаш ме и я забелязваш. Спираш и ме питаш имам ли кърпички. Ръцете ти съвсем леко потреперват, докато нежно триеш кървавата линийка. Затварям очи, за да не се разтека цялата. Не си до мен по задължение, не искаш да си ходиш, не съм ти омръзнала. Все още те е грижа. Просто си объркан. Аз също. Оставям кърпичката и свеждам глава на рамото ти. Притискаш ме. Този път бялата ти блуза ще блести с черната следа на моята размазана спирала, с петното на привързаността, която придобих към теб. Издавам приглушени звуци на тъга и мимолетно облекчение, докато наум тихичко благодаря на господ, че ме е създал със слаби капиляри.
---
Открих нещо специално. Най-красивото и точно обяснение в любов, на което съм способна. Засега.
---
Прочетох съобщението му отново. Ужасно нагло и самонадеяно. "Внимавай за кого ще мислиш, докато си затворила очи и го целуваш".
"Може ли да те целуна?", попита ме той.
Поглеждам го и тежко въздъхвам.
"Не искаш ли?"
"Искам, просто.. Всъщност искам". Захвърлям телефона си с увереност и си мисля, че точно при чувствата манипулациите не би трябвало винаги да работят.
1/31/2010
в студа на този плен
Искам да счупя нещо, но не и себе си. Чупя се от снощи, а сега започвам толкова плахо и неосъзнаващо, че вече съм започнала, че може би скоро ще приключа. Искам да счупя някого. Да кажа: "Пуших най-отвратителната си цигара, която не успях да понеса и загасих, и се сетих за теб".
Побиват ме тръпки, а когато се случи, ги усещам като гигантско вибриране на телефон. Ще се разплача от яд. Въобще нямаше сега да съм тук, но се вгледах в луната, разголена от бързодвижещите се облаци. Може би може повече. Винаги може повече.
Вече кривото легло не работи за слушане на нощна музика, ритуалът е погребан и осакатен.
Една не особено впечатляваща роза не изглежда толкова невзрачна отдалеч, а една близка и далечна моя позната веднъж каза "Това, което изглежда красиво отблизо, е грозно отдалеч. И обратното." Разбира се, тя много добре осъзнава, че това не е общовалидна формула.
Един от онези моменти, в които толкова силно искаш нещо, че те е страх да говориш за него, в които така го желаеш, че се страхуваш да пишеш за него, за да не го оскверниш със суетния си ексхибиционизъм, вече отмина. Знае ли някой колко съм го искала? Вероятно не достатъчно. Вече не съм цялата молитва. Вече съм уморена и готвеща се да си ляга.
come slowly to me
I've been waiting patient
patiently
(...)
there's a way out
в: какво чувствам към теб?
о: нещо между рейдиохед и деймиън райс
нощта е бавна
хубава седмица, момчета и момичета
Побиват ме тръпки, а когато се случи, ги усещам като гигантско вибриране на телефон. Ще се разплача от яд. Въобще нямаше сега да съм тук, но се вгледах в луната, разголена от бързодвижещите се облаци. Може би може повече. Винаги може повече.
Вече кривото легло не работи за слушане на нощна музика, ритуалът е погребан и осакатен.
Една не особено впечатляваща роза не изглежда толкова невзрачна отдалеч, а една близка и далечна моя позната веднъж каза "Това, което изглежда красиво отблизо, е грозно отдалеч. И обратното." Разбира се, тя много добре осъзнава, че това не е общовалидна формула.
Един от онези моменти, в които толкова силно искаш нещо, че те е страх да говориш за него, в които така го желаеш, че се страхуваш да пишеш за него, за да не го оскверниш със суетния си ексхибиционизъм, вече отмина. Знае ли някой колко съм го искала? Вероятно не достатъчно. Вече не съм цялата молитва. Вече съм уморена и готвеща се да си ляга.
come slowly to me
I've been waiting patient
patiently
(...)
there's a way out
в: какво чувствам към теб?
о: нещо между рейдиохед и деймиън райс
нощта е бавна
хубава седмица, момчета и момичета
1/26/2010
Now that I'm older, my heart's colder
Something filled up my heart with nothing,
someone told me not to cry (и тук се сещам за някого)
Освен че животът ми е кутии, полиетилен и целулоза, мелодии, проблясъци, отблясъци, сценарии, режисура, спомени, планове и треперенето от студ сега,
искам да ви кажа и, че може би всеки започва с поезия, но много малко свършват с нея,
че много искам да пия уиски пред едно доста известно място, което няма да спомена в името на идеята за мечтите и несподелянето,
че миналата година проклинах студа, а тази доброволно се излагам на него и отказвам вкъщи да нося нещо, различно от тениска, за повече от 5 часа,
че съм способна почти изцяло сама да се разстроя от нищо, а музиката, филмите, хората и възможните варианти една среща да протече така помагат,
че не искам Arcade Fire, понеже ми харесват, а знам, че ще ми отнемат време,
а времето лети така бързо, и то не само с теб.
Също така установих, че, ако разфасовам текстовете си, отделните им единици успешно звучат като написани от някой значително по-голям от мен. Но отделните единици са само единици.
От толкова подреждане и систематизиране на себе си ми стана малко криво, от едното наум, което не трябва да се забравя и го знаех, и го знам през цялото време - също.
Вдъхнових се от едно момиче и поривът за писане съвсем се отрпищи в точно този вид.
Накъсан и някак несвойствен за мен напоследък.
Ще излезна на терасата, за да запаля. Открих скрита цигара, която, бог знае защо, е оцеляла и всичко, с което се е разминала, е едно извиване, а не скъсване.
Плюс това имам още две украински цигари, ето какви интересни неща пуша аз, когато се сетя да го направя (в повечето случаи) :>
И сега съм в едно голямо и-не-искам-да-си-обясня-защо-защото-може-би-няма-да-мога ненастроение.
Надявам се минус стоте или колкото казват, че са, градуса да ме преобърнат и когато отида да пиша навън, да е не защото търся платно сред хората, изкупителна жертва. Не искам тази вечер да се разбирам и усещам най-добре сама, с някакви си букви и монитор.
before they turn the summer into dust
ah ah ah ah ah
Всъщност имам нужда от късмет и въздух.
someone told me not to cry (и тук се сещам за някого)
Освен че животът ми е кутии, полиетилен и целулоза, мелодии, проблясъци, отблясъци, сценарии, режисура, спомени, планове и треперенето от студ сега,
искам да ви кажа и, че може би всеки започва с поезия, но много малко свършват с нея,
че много искам да пия уиски пред едно доста известно място, което няма да спомена в името на идеята за мечтите и несподелянето,
че миналата година проклинах студа, а тази доброволно се излагам на него и отказвам вкъщи да нося нещо, различно от тениска, за повече от 5 часа,
че съм способна почти изцяло сама да се разстроя от нищо, а музиката, филмите, хората и възможните варианти една среща да протече така помагат,
че не искам Arcade Fire, понеже ми харесват, а знам, че ще ми отнемат време,
а времето лети така бързо, и то не само с теб.
Също така установих, че, ако разфасовам текстовете си, отделните им единици успешно звучат като написани от някой значително по-голям от мен. Но отделните единици са само единици.
От толкова подреждане и систематизиране на себе си ми стана малко криво, от едното наум, което не трябва да се забравя и го знаех, и го знам през цялото време - също.
Вдъхнових се от едно момиче и поривът за писане съвсем се отрпищи в точно този вид.
Накъсан и някак несвойствен за мен напоследък.
Ще излезна на терасата, за да запаля. Открих скрита цигара, която, бог знае защо, е оцеляла и всичко, с което се е разминала, е едно извиване, а не скъсване.
Плюс това имам още две украински цигари, ето какви интересни неща пуша аз, когато се сетя да го направя (в повечето случаи) :>
И сега съм в едно голямо и-не-искам-да-си-обясня-защо-защото-може-би-няма-да-мога ненастроение.
Надявам се минус стоте или колкото казват, че са, градуса да ме преобърнат и когато отида да пиша навън, да е не защото търся платно сред хората, изкупителна жертва. Не искам тази вечер да се разбирам и усещам най-добре сама, с някакви си букви и монитор.
before they turn the summer into dust
ah ah ah ah ah
Всъщност имам нужда от късмет и въздух.
1/24/2010
Children, wake up
*DEMENTDistortion@dArt.com
1. Смехът и усмивката на малкия;
2. начинът, по който се прегръщат;
3. историята за вампирите и сградите на пода, докато Катлийн Кийнър (Боже, ама наистина беше тя?! Дори я харесах?) го гледа с умиление отгоре;
4. музиката (особено нежната и чиста откриваща);
5. красивата крепост и другото кръгло..място?;
6. спането измежду и върху един куп меки "неща";
7. "Стъпи върху главата ми.";
8. липсата на връзка и озоваването някъде;
9. нека си играем на приказка;
10. краят и "Защо не прегърнеш всички?! Прегърни ги всичките!"
11. "That was my favorite arm".
Иде ми сама да се прегърна с детска усмивка, спомняйки си някои сцени, които вчера не ми се сториха толкова, толкова хубави, и да счупя костите си с много любов.
п.с. честити 19, dear Ани :>
1/22/2010
You're so stupid, Rose
Довърши ме с гайди, насочи внимателно енергията си, цялата, цялата, концентрирай я до изтезание и мъка, хвани звука и го изстреляй към сърцето ми - там боли най-много. Там, защото то е единственият барометър, който имаме, казва Крис Куупър, защото филмите са ме научили, когато ми се струва, че не ми остава нищо друго, или когато всяка логика и рационалност ме изоставят, да вярвам в тях.
Научили са ме на романтика и наивност, научили са ме, че не е пропиляно времето, посветено на Джеймс Хорнър вместо на изцерителен сън.
Научиха ме да правя от нищо нещо. Не само те. Но И те.
Имам цитати и примери за всичко - не само филмови. С диалози - "имагинерни", случили се и предстоящи - ще запълня празното пространство на последната страница на тетрадката ти. Ще изпиша мислите си с белите черти от ноктите си по сухата ти кожа, ще отъркам прясно избиващото мастило на новия пълнител в зимните ти, даващи се без преговори ръце. Нали сме приятели.
Нали сме приятели, ще наблюдаваш как рециклирам стари вдъхновения или погубвам съвсем нови с частичното им наслагване по материални и невидими повърхности.
Убий ме с гайди, изгори ме, стрий отломките на прах и я разпръсни над море или океан, защото хората обичат светлини и вода в големи количества, защото обичат радикалното, защото вярват в двете начала, защото понякога губят нишката на менталната си суета и извисеност и се превръщат в прах, пепел, която трябва да бъде разпръсната над море или океан, която трябва да се носи по вятър - солен и трагичен.
Толкова много асоциации, толкова много възможни сцени, толкова много хора, толкова разминавания, грубости, диалози, нервничене, напрежение, скрити погледи, скрити, никога неизпращани към някого погледи, глупости, смях, вдетиняване, връщане назад, осъзнаване, прекрачване на границата, освобождаване, стабилизиране, започване, потегляне, съзерцаване, гадене, изтръпване, повдигане, треперене, умиране, прераждане, крещене, пеене, писане, рисуване, притваряне на очи, заглушаване на слуха само и само да не чуя ехото от писъка си. Писък от живот.
Гледай ме, докато яздя буквите със затворени сини очи и мирис на пролет се лее като диамантена кръв под ноктите ми; гледай я, докато целува пръстите ти, а после, готова и копринено първична, жадна, искаща и несломима, тайнствено и откровено властна, подчиняваща те и превърнала се в потни пари, те поглежда; гледай го несигурно, разтапяйки се в грях и вина, покълнала от забранен копнеж, докато ти рецитира английска поезия, застанал на крачка почти истинско кръвосмешение от теб; гледай напред, когато не от това имаш нужда; гледай през прозореца, когато се давиш в неизказаност, а тишината те притиска и задушава, тишината те изсмуква и лишава; гледай през сълзи, когато той композира, за да убие всички, които някога ще го обичат, за да ги убие на части, порции, за да ги убие постепенно във изкуство; гледай дребнаво, когато те е страх; гледай през мерник, начертан и разграфен, когато не си достатъчен; гледай на нещата с любов, стига да можеш; гледай отдалеч и отблизо това, което създаваш, и не го прави нечие копие, за да остане автентично твое.
(Бях на шест, когато тати ме заведе на кино за първи път в живота ми, и изобщо не успях да смогна със субтитрите.
Бях на 6 или 7, когато отидох за втори път на кино. Сега осъзнавам кой е бил първият ми филм на голям екран. Вторият беше същият и не ме е срам, че съм по такъв начин тривиална.
Бях на 6 или 7, когато раздирах гърлото си пред телевизора заедно със Селин Дион Чаках търпеливо кулминацията и съм сигурна, че съм правила това, което правя и сега - снишавах звука преди върховия момент, за да ме убие голямата амплитуда при "You're heeeeeeeeeeeeeeeeeere, there's nothing I fear..".
Бях много малка, когато рисувах жирафи, пеперуди и други животни в композиция и бродирах зайче, което яде морков.
Бях в седми или осми клас, когато госпожата по музика каза, че хора като Моцарт и Бетховен живеят толкова малко, а такива като нас ще стигнат 90, че и повече години. Когато ни разказваше с възхищение за Фреди Меркюри и се надсмиваше над контраста между закръглената Роуз и немощния Джак.
Бях на 14 или 15, когато чух "Where the wild roses grow" отново след толкова, толкова години и за мъничко умрях от необяснима пареща носталгия по всичко и по фрагментите от детските си, неясни спомени.
Бях на 17, когато увеличавах любимата, фигурираща във фантазиите ми за времето, когато ще свиря и пея на китарата си пред близки хора, "My best dress" на Florence and the Machine и чаках момента, в който да издигна глас за "...and I'm drunk and feeling fine, I'll go out there and find me another boy to pass the time. And as we're dancing cheek to cheek....."
Беше днес, когато отново отнех частица от нечие време, за да го запълня с мои си неща, и съвсем леко капитулирах.)
Може би скоро ще участвам в такъв разговор, част втора:
- Представи си, че променям хората.
- Добре. Представих си.
- Как ги променям?
(защото важното е да си представиш и имам още хиляда варианта на този "въпрос")
It's been 84 years, and I can still smell the fresh paint. The china had never been used. The sheets had never been slept in.
Такива цитати нямам право да копирам. Изписвам ги.
Закон.
Научили са ме на романтика и наивност, научили са ме, че не е пропиляно времето, посветено на Джеймс Хорнър вместо на изцерителен сън.
Научиха ме да правя от нищо нещо. Не само те. Но И те.
Имам цитати и примери за всичко - не само филмови. С диалози - "имагинерни", случили се и предстоящи - ще запълня празното пространство на последната страница на тетрадката ти. Ще изпиша мислите си с белите черти от ноктите си по сухата ти кожа, ще отъркам прясно избиващото мастило на новия пълнител в зимните ти, даващи се без преговори ръце. Нали сме приятели.
Нали сме приятели, ще наблюдаваш как рециклирам стари вдъхновения или погубвам съвсем нови с частичното им наслагване по материални и невидими повърхности.
Убий ме с гайди, изгори ме, стрий отломките на прах и я разпръсни над море или океан, защото хората обичат светлини и вода в големи количества, защото обичат радикалното, защото вярват в двете начала, защото понякога губят нишката на менталната си суета и извисеност и се превръщат в прах, пепел, която трябва да бъде разпръсната над море или океан, която трябва да се носи по вятър - солен и трагичен.
Толкова много асоциации, толкова много възможни сцени, толкова много хора, толкова разминавания, грубости, диалози, нервничене, напрежение, скрити погледи, скрити, никога неизпращани към някого погледи, глупости, смях, вдетиняване, връщане назад, осъзнаване, прекрачване на границата, освобождаване, стабилизиране, започване, потегляне, съзерцаване, гадене, изтръпване, повдигане, треперене, умиране, прераждане, крещене, пеене, писане, рисуване, притваряне на очи, заглушаване на слуха само и само да не чуя ехото от писъка си. Писък от живот.
Гледай ме, докато яздя буквите със затворени сини очи и мирис на пролет се лее като диамантена кръв под ноктите ми; гледай я, докато целува пръстите ти, а после, готова и копринено първична, жадна, искаща и несломима, тайнствено и откровено властна, подчиняваща те и превърнала се в потни пари, те поглежда; гледай го несигурно, разтапяйки се в грях и вина, покълнала от забранен копнеж, докато ти рецитира английска поезия, застанал на крачка почти истинско кръвосмешение от теб; гледай напред, когато не от това имаш нужда; гледай през прозореца, когато се давиш в неизказаност, а тишината те притиска и задушава, тишината те изсмуква и лишава; гледай през сълзи, когато той композира, за да убие всички, които някога ще го обичат, за да ги убие на части, порции, за да ги убие постепенно във изкуство; гледай дребнаво, когато те е страх; гледай през мерник, начертан и разграфен, когато не си достатъчен; гледай на нещата с любов, стига да можеш; гледай отдалеч и отблизо това, което създаваш, и не го прави нечие копие, за да остане автентично твое.
(Бях на шест, когато тати ме заведе на кино за първи път в живота ми, и изобщо не успях да смогна със субтитрите.
Бях на 6 или 7, когато отидох за втори път на кино. Сега осъзнавам кой е бил първият ми филм на голям екран. Вторият беше същият и не ме е срам, че съм по такъв начин тривиална.
Бях на 6 или 7, когато раздирах гърлото си пред телевизора заедно със Селин Дион Чаках търпеливо кулминацията и съм сигурна, че съм правила това, което правя и сега - снишавах звука преди върховия момент, за да ме убие голямата амплитуда при "You're heeeeeeeeeeeeeeeeeere, there's nothing I fear..".
Бях много малка, когато рисувах жирафи, пеперуди и други животни в композиция и бродирах зайче, което яде морков.
Бях в седми или осми клас, когато госпожата по музика каза, че хора като Моцарт и Бетховен живеят толкова малко, а такива като нас ще стигнат 90, че и повече години. Когато ни разказваше с възхищение за Фреди Меркюри и се надсмиваше над контраста между закръглената Роуз и немощния Джак.
Бях на 14 или 15, когато чух "Where the wild roses grow" отново след толкова, толкова години и за мъничко умрях от необяснима пареща носталгия по всичко и по фрагментите от детските си, неясни спомени.
Бях на 17, когато увеличавах любимата, фигурираща във фантазиите ми за времето, когато ще свиря и пея на китарата си пред близки хора, "My best dress" на Florence and the Machine и чаках момента, в който да издигна глас за "...and I'm drunk and feeling fine, I'll go out there and find me another boy to pass the time. And as we're dancing cheek to cheek....."
Беше днес, когато отново отнех частица от нечие време, за да го запълня с мои си неща, и съвсем леко капитулирах.)
Може би скоро ще участвам в такъв разговор, част втора:
- Представи си, че променям хората.
- Добре. Представих си.
- Как ги променям?
(защото важното е да си представиш и имам още хиляда варианта на този "въпрос")
It's been 84 years, and I can still smell the fresh paint. The china had never been used. The sheets had never been slept in.
Такива цитати нямам право да копирам. Изписвам ги.
Закон.
1/20/2010
You want me? Well come on and break the door down.
(...)
Искам да те топля, въпреки че аз съм студената, искам да те галя, искам с нежност да дезинфекцирам драскотината на лицето ти, искам да пиша с нокти по гърба ти, искам да ти казвам неклишираните си идеализирани мили реплики, искам с едва отронени кристални частици глас да ти споделям неща, свързани с теб, мен, хората и чувствата, които ми се струват големи.
(...)
Искам да държа ръката ти, докато слушам любима музика, и в най-силните и изтръгващи сърцето ми моменти да я стискам, стискам, стискам.
(...)
Ще искам мъжкия ти глас, мъжкото ти присъствие и мъжкото ти, малко смущаващо ме поведение. Ще искам мъжката ти нежност, мъжката ти способност да знаеш и можеш всичко, да не ти е студено, да не те е страх.
(...)
Искам да прехапя устни, за да преодолея изчервяващия ме шок, че всичко това наистина се случва и аз участвам в него, и да се потопя в гърдите ти, да слушам всяко твое "туп-туп-туп" и да ти разказвам колко хубаво звучи.
(...)
Искам маршируващите тръпки на сладострастието, привързаността и възбудата от цялата тази интимност да преминат по тялото ми и тогава да се обърна, за да те открия...
(...)
1/14/2010
Простих на декември, сега е ред на януари
Ако се чудите дали аз се чудя как да започна, значи имаме нещо общо. Чудя се как да започна. Не знам как да започна. И не, това не е последен отчаян опит за оригиналничене, това просто е единственият логичен изход от сблъсъците в главата ми - "не знам".
Не знам дали знаеш, но днес открих забравен навик с точно това начало. Писах в час, писах в училище, писах на последната страница на тетрадка. И беше хубаво, беше успешно, беше удовлетворително. Почти напълно се бях отказала да го правя, но днес, водена от всеобщите очаквания, реших да направя нещо ново или да възродя забравена частица ежедневие.
Снощи пък седях на терасата. В януарската нощ - нощта на четиринайсети януари, седях, държах единствената цигара, която имах, дишах с уста, защото носът ми не е особено функционален, що се отнася до дишане; държах цигарата, не треперех, нямаше я бялата ми пухкава, мила, гальовна и изкусителна Катюша, която разтапящо да се отърква в тялото ми и да мърррррррка. Сама под беззведното небе, въпреки че съзнанието и леко размазаният фокус се опитаха да създадат за мен и единствено за мен една халюцинирана звезда. Стоях и пушех, в тишината, в цялата тишина, стоварила се на раменете ми, и си мислех за абсолютно черни тела и думи.
В такива моменти светът е точен и ясен, няма повече и няма по-малко, няма какво да изрежеш от него, защото всичко пасва. Такива моменти са категорични и циментът тупти със сърце. И циментът, и парапетът, и изсъхналите, изгнили листа под терасата, високата, избуяваща на пролет череша, всичко е част от твоя сценарий, от филма, от живота ти. В такива моменти знам, че е тихо и, не знам дали знаеш, тогава най-лесно успявам да сиропирам тишината, да греба с алчни шепи от атмосферата някъде дълбоко в себе си, да си мисля за хората с носталгия, да изровя от плитките им гробове всичките въпроси, които някога съм си задавала, и да ги превърна в тихичко торнадо, щом затворя очи. На терасата, наблюдавайки как "димът ми протяга ръце към небето", как мънички криви тютюнев пушек се спускат с лекота по въздуха и се носят, носят, носят. Чувам металната врата, която съседът ми отваря, оглеждам се, но не виждам нищо и никого, думите падат една след друга след една след друга след друга след една след безброй след не мога да ги хвана след боже, какво се случва след могъща вълна от всичко ме залива и аз се давя, давя в опиянение и нищета..
В такива моменти има абсолютно черни тела, има абсолютно правилни диалози, има добро и лошо, красиво и грозно, правилно и грешно. И всеки опит да заглуша идеализма и "неизлечимия си романтизъм" бива така безжалостно пречупен от окървавените юмруци на мечтателското в мен, че избирам да обичам това "сега", което имам, и да не правя нищо друго.
През изминалите няколко часа се чувствах повече човек, отколкото момиче, сега определено съм някаква сладка и болна смесица от двете и въпреки че не се усеща, тихомълком си казвам "По дяволите, къде отиде всико, което почувства?". А то всъщност е тук. И знам, че ако увеличат докрай песента, която започва с кадър на китарист с шапка, обграден от облаци, ще се стека по бузите си заедно със спиралата си и ще отекна заедно със смеха си.
Знам и, че този текст можеше да бъде само заключението, което трябва скоро да настъпи, но аз избрах да подложа себе си на малко и задвижващо изтезание, да си дам начална скорост, защото май вече става трудно, както прочетох в един смс.
Не заеквам, не пелтеча, казвам "Благодаря" и ужасно рядко "мерси", държа се спокойно, радвам се и, за жалост, отсявам.
Специалното се състои в това, че малко наивно се чувствам застанала по средата на Вселената и всички думи, които изпращат към мен хората, са по-ценни и по-важни, всички усмивки, целувки, прегръдки, жестове и признаци на някакво отношение много по-ярко се открояват на фона на деня, на зимата, на януари.
Сладки шестенайсет и скъпоценни седемнайсет. Случиха се толкова много неща, беше толкова естествена година, в която, без да се мъча да бутам, затворих една врата, за да отворя друга (без да заключвам каквото и да било). Нямам идея кое беше най-важното и не съм сигурна дали това, което правя в момента, е равносметка, но знам, че:
Life is waiting for the one who wants to live.. and it's not a secret.
If you needed love, well then ask for love!
Един път сърцето дай си, дори мигът да бъде къс. Обърни се към небето и признай си "искам я", и дръж.
и още много
Знам, че тя е мъничка бунтовница с мигли като ноктите на върколак, че ще те обичам само ако слушаш музика, а ако умееш да рисуваш, ще те обожавам. Че едно вуудуу сърце биеше и понякога все още го прави, че е хубаво да не подценяваш, но някои моменти го налагат, че понякога съм страшна гаднярка, без да правя кой знае какво, че знам името си и се виждам, и се чувам, че тази година се възродиха много прашни и забравени връзки, че съвсем нови получиха живот като подарък, че да дадеш шанс, въобще не е лоша стратегия, че обичам рождени дни, че харесвам алкохол и мога да си поръчам такъв просто ей така и да го пия, без задължително да се мръщя, че мога да напиша какво искам да се случи и какво искам да кажа на някого, а след това наистина да го направя, че съм една смела, смела, че ще бъда още по-, още по-, че със сигурност съм вбесила и подразнила достатъчен брой хора, но съм им дала и толкова от хубавото, на което мога да ги науча.
Открих, че в мен живее лято, че изгарям за лято, че жадувам лято, че в сегашните си представи умирам за лято. Нагълтах се със свръхдоза поезия (лирична и прозаична), с изкуство, лица, образи, пейзажи, мъртва природа, музика, любовта на хората към малките и големите им страсти, скрити знаци, отношения, пориви, страстен бяс, съжаления, копнежи - каквото искате. Доразвих чувството си за попивателност и всеки ден давам нещо от себе си в усилието да позлатя всеки малък и хубав момент. Усилие, което, също както мисленето, ще стане едно от нещата, които никога не изоставям.
Струва ми се, че вече всички около мен, всички, които излизат, застават на някакъв параван, на сцена, на пиедестал, не само излагат думите и мислите си на показ, а едва забележимо казват "Мненията ни се превръщат в начин на живот и някой ден ще подкрепят позициите ни относно това как да възпитаваме децата си и кой заслужава да лежи в затвора или да бъде освободен". Хубаво е и същевременно е плашещо. Не знам дали границата създава илюзията за преминаване в друго пространство, или просто идва момент, в който си човек, стъпващ тежко и с увереност, готов да пробива плътните мъгли на живота, за да усети полъха на пролетния вятър.
Не знам колко важно е това, но знам, че не представлява и една милионна от всичкото освен когато достатъчността не е стигнала своя предел, в който и мълчанието е равно на единица. Това е прекрасно, нали? "Да пием за Вапцаров, защото го харесвам", ентусиазирано се провикна дубльорката на света в главата ми.
Все пак всичко опира до фиксирането на чуждите мисли в своите собствени думи, умелото им улавяне и пресрещането им във всички затънтени улички и тунелчета, водещи към възможните изходи. Шах и мат. Без агресия, без злоба, без завист. С лекота.
А през това време може да честитите на Стивън Содърбърг, Фей Дънауей, Емили Уотсън и един човек, който е момиче, и едно момиче, което е човек. Забравих й името.
Вече знаете първите шест цифри от ЕГН-то ми :>
Не знам дали знаеш, но днес открих забравен навик с точно това начало. Писах в час, писах в училище, писах на последната страница на тетрадка. И беше хубаво, беше успешно, беше удовлетворително. Почти напълно се бях отказала да го правя, но днес, водена от всеобщите очаквания, реших да направя нещо ново или да възродя забравена частица ежедневие.
Снощи пък седях на терасата. В януарската нощ - нощта на четиринайсети януари, седях, държах единствената цигара, която имах, дишах с уста, защото носът ми не е особено функционален, що се отнася до дишане; държах цигарата, не треперех, нямаше я бялата ми пухкава, мила, гальовна и изкусителна Катюша, която разтапящо да се отърква в тялото ми и да мърррррррка. Сама под беззведното небе, въпреки че съзнанието и леко размазаният фокус се опитаха да създадат за мен и единствено за мен една халюцинирана звезда. Стоях и пушех, в тишината, в цялата тишина, стоварила се на раменете ми, и си мислех за абсолютно черни тела и думи.
В такива моменти светът е точен и ясен, няма повече и няма по-малко, няма какво да изрежеш от него, защото всичко пасва. Такива моменти са категорични и циментът тупти със сърце. И циментът, и парапетът, и изсъхналите, изгнили листа под терасата, високата, избуяваща на пролет череша, всичко е част от твоя сценарий, от филма, от живота ти. В такива моменти знам, че е тихо и, не знам дали знаеш, тогава най-лесно успявам да сиропирам тишината, да греба с алчни шепи от атмосферата някъде дълбоко в себе си, да си мисля за хората с носталгия, да изровя от плитките им гробове всичките въпроси, които някога съм си задавала, и да ги превърна в тихичко торнадо, щом затворя очи. На терасата, наблюдавайки как "димът ми протяга ръце към небето", как мънички криви тютюнев пушек се спускат с лекота по въздуха и се носят, носят, носят. Чувам металната врата, която съседът ми отваря, оглеждам се, но не виждам нищо и никого, думите падат една след друга след една след друга след друга след една след безброй след не мога да ги хвана след боже, какво се случва след могъща вълна от всичко ме залива и аз се давя, давя в опиянение и нищета..
В такива моменти има абсолютно черни тела, има абсолютно правилни диалози, има добро и лошо, красиво и грозно, правилно и грешно. И всеки опит да заглуша идеализма и "неизлечимия си романтизъм" бива така безжалостно пречупен от окървавените юмруци на мечтателското в мен, че избирам да обичам това "сега", което имам, и да не правя нищо друго.
През изминалите няколко часа се чувствах повече човек, отколкото момиче, сега определено съм някаква сладка и болна смесица от двете и въпреки че не се усеща, тихомълком си казвам "По дяволите, къде отиде всико, което почувства?". А то всъщност е тук. И знам, че ако увеличат докрай песента, която започва с кадър на китарист с шапка, обграден от облаци, ще се стека по бузите си заедно със спиралата си и ще отекна заедно със смеха си.
Знам и, че този текст можеше да бъде само заключението, което трябва скоро да настъпи, но аз избрах да подложа себе си на малко и задвижващо изтезание, да си дам начална скорост, защото май вече става трудно, както прочетох в един смс.
Не заеквам, не пелтеча, казвам "Благодаря" и ужасно рядко "мерси", държа се спокойно, радвам се и, за жалост, отсявам.
Специалното се състои в това, че малко наивно се чувствам застанала по средата на Вселената и всички думи, които изпращат към мен хората, са по-ценни и по-важни, всички усмивки, целувки, прегръдки, жестове и признаци на някакво отношение много по-ярко се открояват на фона на деня, на зимата, на януари.
Сладки шестенайсет и скъпоценни седемнайсет. Случиха се толкова много неща, беше толкова естествена година, в която, без да се мъча да бутам, затворих една врата, за да отворя друга (без да заключвам каквото и да било). Нямам идея кое беше най-важното и не съм сигурна дали това, което правя в момента, е равносметка, но знам, че:
Life is waiting for the one who wants to live.. and it's not a secret.
If you needed love, well then ask for love!
Един път сърцето дай си, дори мигът да бъде къс. Обърни се към небето и признай си "искам я", и дръж.
и още много
Знам, че тя е мъничка бунтовница с мигли като ноктите на върколак, че ще те обичам само ако слушаш музика, а ако умееш да рисуваш, ще те обожавам. Че едно вуудуу сърце биеше и понякога все още го прави, че е хубаво да не подценяваш, но някои моменти го налагат, че понякога съм страшна гаднярка, без да правя кой знае какво, че знам името си и се виждам, и се чувам, че тази година се възродиха много прашни и забравени връзки, че съвсем нови получиха живот като подарък, че да дадеш шанс, въобще не е лоша стратегия, че обичам рождени дни, че харесвам алкохол и мога да си поръчам такъв просто ей така и да го пия, без задължително да се мръщя, че мога да напиша какво искам да се случи и какво искам да кажа на някого, а след това наистина да го направя, че съм една смела, смела, че ще бъда още по-, още по-, че със сигурност съм вбесила и подразнила достатъчен брой хора, но съм им дала и толкова от хубавото, на което мога да ги науча.
Открих, че в мен живее лято, че изгарям за лято, че жадувам лято, че в сегашните си представи умирам за лято. Нагълтах се със свръхдоза поезия (лирична и прозаична), с изкуство, лица, образи, пейзажи, мъртва природа, музика, любовта на хората към малките и големите им страсти, скрити знаци, отношения, пориви, страстен бяс, съжаления, копнежи - каквото искате. Доразвих чувството си за попивателност и всеки ден давам нещо от себе си в усилието да позлатя всеки малък и хубав момент. Усилие, което, също както мисленето, ще стане едно от нещата, които никога не изоставям.
Струва ми се, че вече всички около мен, всички, които излизат, застават на някакъв параван, на сцена, на пиедестал, не само излагат думите и мислите си на показ, а едва забележимо казват "Мненията ни се превръщат в начин на живот и някой ден ще подкрепят позициите ни относно това как да възпитаваме децата си и кой заслужава да лежи в затвора или да бъде освободен". Хубаво е и същевременно е плашещо. Не знам дали границата създава илюзията за преминаване в друго пространство, или просто идва момент, в който си човек, стъпващ тежко и с увереност, готов да пробива плътните мъгли на живота, за да усети полъха на пролетния вятър.
Не знам колко важно е това, но знам, че не представлява и една милионна от всичкото освен когато достатъчността не е стигнала своя предел, в който и мълчанието е равно на единица. Това е прекрасно, нали? "Да пием за Вапцаров, защото го харесвам", ентусиазирано се провикна дубльорката на света в главата ми.
Все пак всичко опира до фиксирането на чуждите мисли в своите собствени думи, умелото им улавяне и пресрещането им във всички затънтени улички и тунелчета, водещи към възможните изходи. Шах и мат. Без агресия, без злоба, без завист. С лекота.
А през това време може да честитите на Стивън Содърбърг, Фей Дънауей, Емили Уотсън и един човек, който е момиче, и едно момиче, което е човек. Забравих й името.
Вече знаете първите шест цифри от ЕГН-то ми :>
1/09/2010
Together we cry
Как ми се мълчи.
I don't ever wanna feel like I did that day
Take me to the place I love
Take me all the way
Обичам ви, защото ме учите да обичам, защото снощи, което след 3-4 часа ще се превърне в "преди два дни, когато бяхме у Ралица", на дланта ми пишеше "I *heart*" без продължение, защото го нямаше най-точното нещо, което да ме удари, нямаше единствено и незаменимо допълнение. А под "I *heart*", сигурна, че няма да сгреша, малко по-късно с една химикалка, усмихната и пренебрегваща хората за някакви секунди, гравирах част от тази песен. На горната част на ръката пък можеше да се прочете "It's a beautiful world".
Понякога имам чувството, че когато нещо такова ми се случи и реша, че би било непростимо да не го запечатам по някакъв начин в историята, дори и в своята, все още мъничка, детска, момичешка, женска, разпиляна, безумна и объркана такава, върху крехките плещи на другите също се стоварва светът - голям, самотен, тъжен, смешен, пълен с хора, тръпки, болки и толкова мисли, които, по дяволите, ако можех да събера..
Не знаете колко благодарна съм. И може би "слез на земята" е правилно, но бих го направила само за да летя отново с всички вас.
толкова ви обичам
как ще живея без вас?
Like my only friend
is the city I live in,
the city of Angels
п.с. ако кликна на сърчицето в ласт.фм хиляда пъти, докато не ме заболят пръстите, не се уморя и не се почувствам съвсем празна, дали ще се разбере колко много, много.. ама много :>
I don't ever wanna feel like I did that day
Take me to the place I love
Take me all the way
Обичам ви, защото ме учите да обичам, защото снощи, което след 3-4 часа ще се превърне в "преди два дни, когато бяхме у Ралица", на дланта ми пишеше "I *heart*" без продължение, защото го нямаше най-точното нещо, което да ме удари, нямаше единствено и незаменимо допълнение. А под "I *heart*", сигурна, че няма да сгреша, малко по-късно с една химикалка, усмихната и пренебрегваща хората за някакви секунди, гравирах част от тази песен. На горната част на ръката пък можеше да се прочете "It's a beautiful world".
Понякога имам чувството, че когато нещо такова ми се случи и реша, че би било непростимо да не го запечатам по някакъв начин в историята, дори и в своята, все още мъничка, детска, момичешка, женска, разпиляна, безумна и объркана такава, върху крехките плещи на другите също се стоварва светът - голям, самотен, тъжен, смешен, пълен с хора, тръпки, болки и толкова мисли, които, по дяволите, ако можех да събера..
Не знаете колко благодарна съм. И може би "слез на земята" е правилно, но бих го направила само за да летя отново с всички вас.
толкова ви обичам
как ще живея без вас?
Like my only friend
is the city I live in,
the city of Angels
п.с. ако кликна на сърчицето в ласт.фм хиляда пъти, докато не ме заболят пръстите, не се уморя и не се почувствам съвсем празна, дали ще се разбере колко много, много.. ама много :>
1/06/2010
целувах, че те сънувам
Знаех си. Не. Не си знаех, въобще не мислех, че като зарежа разказа на Йовков и включа лекомислено и безотговорно компютъра си, вместо да поправям грешни задачи по математика (математика, която за малко щях да превърна в перманентна своя любов, която все още ми е слабост, но..), ще ми се случи нещо приятно. И че когато си пожелая нещо обичайно на обичайния 11:11, другото, което мина през ума ми, но не поисках, ще ми бъде поднесено след някакви си минути.
О, какъв хубав живот, isn't it?
Интересното е, че от известно време нямам желание да пиша каквото и да е, а пък когато все пак реша, че е настъпил моментът, просто не мога. По инерция, машинално натискам клавишите. От мен ще стане чудесна машинописка, стига да не правех по хиляда технически грешки на абзац.
Винаги съм се чудила кога ще се осмеля да се излея в бял стих, понеже с баналните, но приятни за почти всички изречения се получава все по-трудно. Все пак май напивам основните пунктове на "болестта" си тази вечер.
Мисля, че се страхувам. И мисля, че, ако не внимавам, ще се оставя да бъда наивна. Усещам, че трябва да внимавам. Това усещане не е от най-предпочитаните. Искам сигурност.
Когато част от нещата, които си искал, се изпълнят и достигнат почти 100% или просто някакъв голям процент, достатъчен за удовлетворението ти, си длъжен да започнеш да фантазираш за нови неща. И както прочетох в един блог днес (и дори си запазих цитата в ноутпад файл) - "не трябва да спираш да се бориш за нещата, за които мислиш всеки ден".
Искам да се боря, нали? След малко ще чета Йовков, утре ще заспя рано следобед, ще умра за 2-3 часа, а след това ще попивам информация, нали така?
Чета как хората пишат пророчески за себе си, а отскоро самата аз откривам свои текстове от недалечния октомври и всичко написано някак ми се вижда реално. Радвам ли се? Променена ли съм? Колко от нещата, които се е очаквало да кажа, колко от начините, по които се е предполагало, че ще реагирам преди години, са същите и сега? Вероятно много? И все пак?
Открих нова група, което не трябваше да се случи, вземайки предвид колко заета трябва да съм. Определено. Все пак ги открих доста косвено благодарение на себе си, но им се радвам, тъй като съм гротеска и "криви" работи фенка.
Иска ми се да спомена всичко, което ми липсва в момента, само за да си докажа, че не съм се превърнала в някаква плитка и пресъхваща река.
Поне си имам забавни разговори в района на последните страници на тетрадката по география, след малко май ще пуша цигара навън, все повече мисля какво можеш да си позволиш, а това ме отвежда до мисълта какво мога да си позволя в един определен аспект.
Сега остава проклятието да се сбъдне и да остана без мозък - ще ми бъде тъжно, определено.
Не мога да го пусна, все още не съм го експлоатирала достатъчно, не съм го изтезавала и изкълчвала от мътни нощни плавания отвъд зримото и досегаемото.
Не знам какво правя и какво трябва да правя. Знам само, че искам да се усмихваш и да мислиш, че е специално всичко, което правя. Искам да се влюбвам в думи и да ревнуваш от това. Искам земя, закрепена на равнището на прозореца. Искам да цитирам всичко наведнъж, да кажа всичко наведнъж. Това не работи обаче. Ако положиш малко усилия и решиш да не загубиш момента, може да чуеш не на място звучащия си глас. Все пак ще го помниш. А аз понякога се сърдя на хората, задето не са такива, каквито ги искам. А момичето в крайна сметка винаги има правото да е момиче. След прелюдията.
О, колко неща си пожелах за 2010. Любов от тук до небето, вдъхновения, въздух и движение. И колко трябва да ме е страх, а уж всеки път завършвам с главоломни, "tiger", космически заключения, които обощават, че всичко е възможно, няма от какво да ме е страх. Помня, помня, помня. Че всичко е възможно. Помня повече. Което трябва да означава повече.
Помня и забелязвам. Особено помня. И особено забелязвам, само че понякога малко по-късно.
Затова и рисувам. Нямам идея как, но знам, че обожавам да го правя. Един от малките ми фетиши.
търпелива съм, искам да съм там, искам да имам причина да не се страхувам от това, че съм наивна
и тук идват Portishead, Lovage, Massive Attack, Moloko, The Tiger Lilies, Tom Waits и още няколкото произволни песни към всички тези мили артисти. Направо умирам.
искрено, а? давам шанс, огъвам се, поемам въздух, дишам, чакам и търпя (без да влагам горчивината от смисъла на тази дума..без да влагам много от него. съвсем мъничко. нужна предпазливост. "здравословен стрес", казваше той)
"hahahahaha"
О, какъв хубав живот, isn't it?
Интересното е, че от известно време нямам желание да пиша каквото и да е, а пък когато все пак реша, че е настъпил моментът, просто не мога. По инерция, машинално натискам клавишите. От мен ще стане чудесна машинописка, стига да не правех по хиляда технически грешки на абзац.
Винаги съм се чудила кога ще се осмеля да се излея в бял стих, понеже с баналните, но приятни за почти всички изречения се получава все по-трудно. Все пак май напивам основните пунктове на "болестта" си тази вечер.
Мисля, че се страхувам. И мисля, че, ако не внимавам, ще се оставя да бъда наивна. Усещам, че трябва да внимавам. Това усещане не е от най-предпочитаните. Искам сигурност.
Когато част от нещата, които си искал, се изпълнят и достигнат почти 100% или просто някакъв голям процент, достатъчен за удовлетворението ти, си длъжен да започнеш да фантазираш за нови неща. И както прочетох в един блог днес (и дори си запазих цитата в ноутпад файл) - "не трябва да спираш да се бориш за нещата, за които мислиш всеки ден".
Искам да се боря, нали? След малко ще чета Йовков, утре ще заспя рано следобед, ще умра за 2-3 часа, а след това ще попивам информация, нали така?
Чета как хората пишат пророчески за себе си, а отскоро самата аз откривам свои текстове от недалечния октомври и всичко написано някак ми се вижда реално. Радвам ли се? Променена ли съм? Колко от нещата, които се е очаквало да кажа, колко от начините, по които се е предполагало, че ще реагирам преди години, са същите и сега? Вероятно много? И все пак?
Открих нова група, което не трябваше да се случи, вземайки предвид колко заета трябва да съм. Определено. Все пак ги открих доста косвено благодарение на себе си, но им се радвам, тъй като съм гротеска и "криви" работи фенка.
Иска ми се да спомена всичко, което ми липсва в момента, само за да си докажа, че не съм се превърнала в някаква плитка и пресъхваща река.
Поне си имам забавни разговори в района на последните страници на тетрадката по география, след малко май ще пуша цигара навън, все повече мисля какво можеш да си позволиш, а това ме отвежда до мисълта какво мога да си позволя в един определен аспект.
Сега остава проклятието да се сбъдне и да остана без мозък - ще ми бъде тъжно, определено.
Не мога да го пусна, все още не съм го експлоатирала достатъчно, не съм го изтезавала и изкълчвала от мътни нощни плавания отвъд зримото и досегаемото.
Не знам какво правя и какво трябва да правя. Знам само, че искам да се усмихваш и да мислиш, че е специално всичко, което правя. Искам да се влюбвам в думи и да ревнуваш от това. Искам земя, закрепена на равнището на прозореца. Искам да цитирам всичко наведнъж, да кажа всичко наведнъж. Това не работи обаче. Ако положиш малко усилия и решиш да не загубиш момента, може да чуеш не на място звучащия си глас. Все пак ще го помниш. А аз понякога се сърдя на хората, задето не са такива, каквито ги искам. А момичето в крайна сметка винаги има правото да е момиче. След прелюдията.
О, колко неща си пожелах за 2010. Любов от тук до небето, вдъхновения, въздух и движение. И колко трябва да ме е страх, а уж всеки път завършвам с главоломни, "tiger", космически заключения, които обощават, че всичко е възможно, няма от какво да ме е страх. Помня, помня, помня. Че всичко е възможно. Помня повече. Което трябва да означава повече.
Помня и забелязвам. Особено помня. И особено забелязвам, само че понякога малко по-късно.
Затова и рисувам. Нямам идея как, но знам, че обожавам да го правя. Един от малките ми фетиши.
търпелива съм, искам да съм там, искам да имам причина да не се страхувам от това, че съм наивна
и тук идват Portishead, Lovage, Massive Attack, Moloko, The Tiger Lilies, Tom Waits и още няколкото произволни песни към всички тези мили артисти. Направо умирам.
искрено, а? давам шанс, огъвам се, поемам въздух, дишам, чакам и търпя (без да влагам горчивината от смисъла на тази дума..без да влагам много от него. съвсем мъничко. нужна предпазливост. "здравословен стрес", казваше той)
"hahahahaha"
1/03/2010
1 пропуснати повиквания
По въздуха се е спуснала някаква розова нишка, студена, невидима и все пак уловима. Разпънала е крехкото си хилаво съществуване между избелялата червенина на тухлите на отсрещния гараж, ситуиран точно пред прозореца на стаята ми, между покривите на затоплените къщи и къщички със съвсем прясна изолация или без никаква такава. Между крехките, голи и хищни за човешки очи клонки на трите сестри сливи, брулени от вятъра. Нещо розово, нещо като капчица от залез се е просмукало в атмосферата и въпреки снега, въпреки хвърчащите фрагменти от януарския сняг, блъскащи се в предното стъкло на колата, в хорските крехки устои към студа, въпреки замъгленото огледало за задно виждане, въпреки ниския таван и близкоразположените седалки, закрития пепелник и закритата негодна запалка, която страшно изтощава пръстите, въпреки различното разположение на всичко, въпреки факта, че въобще не усетих пътя и не му се насладих, без да го осъзная - все пак долавям топлина.
Междувременно, само докато не съм убила някого, защото нарушава чупливото ми мимолетно равновесие и тишина, набирам скорост и преодолявам страха си. Вече съм готова да призная, че от седмица-седмица и ден-два не пиша наум, не пиша никъде, като изключвам нещо като изброителния си текст за 2009, заемащ 8 непълни сраници от любимия ми непретенциозен БТК тефтер. Изпитвам фобия, а още повече нарасна тя, когато аз, Аз Дребнавата, Аз Критичната, Аз Недоволната се впечатлих от текст, в който нямаше точки, нямаше запетаи, нямаше достатъчно "й", нямаше главни букви, имаше повторения и така, така, така нататък. Или поне бяха достатъчно липсите и ненужните допълнения, че да ги забележа. Но успях, успях да се сдържа. Стоях с молив и го четях, а пръстите ми се изкушаваха да посегнат, да принудят молива, да натиснат мекия графит върху бялото на листа и да коригират. Аз Поправящата прехапа устни и желанието й да убива само умря.
Пречупи ли се нещо в мен, самоунищожи ли се, някой друг ли го унищожи, или по-приемливата версия - роди ли се нещо у мен? Май, че е последното.
Не ми се беше случвало или не бях забелязвала с такава прецизност как сценарии, писани в тъмните ми нощи, в уморените ми прибирания, в спрелите ми взирания пред огледалото, в пяната, докато мия зъбите си, в дима, докато изсмуквам цигарите си, в пепелта, която тръскам извън пепелника, в усмивките, които машинално подарявам, в едва сдържания смях, който с любов се опитвам да потуша, в нервното тракане с нокти по стъклена повърхност, в нечленоразделните и незавършени начала на потенциален писък - всички тези сценарии се превърнаха в полуреалност. И съм благодарна, боже, благодарна съм, дори се радвам, че не станаха същинско копие на малките ми, съединени в една голяма фикции. Радвам се, че успях да се запазя, да си кажа "Стоп", да бъда с една тъничка и уж невзрачна идея по-търпелива. Радвам се, че бях. И въпреки че мъничко съжалявам и че осъзнавам как интерпретирането на тези пресни, но тленни спомени не е достатъчно автентично заради отлагането ми - все пак е хубаво.
Хубави са червените улични светлини и умението да слушаш. Да не говорим за умението наистина да слушаш. Хубаво е да попиваш уж ненужна информация, която по-късно, радостно ще забележиш, ще се окаже и нужна, и красиво напомняща.
Пълен нонсенс, мислила съм си сигурно. А сега и пътищата, и полицията, и солидарното включване на фаровете, и шофьорският език, и шофьорските термини и вицове, и цялата тази мъжка надпревара са ми толкова скъпи.
Скъпо е, хубаво е да знаеш, че някой обича нещо. Че някой притежава специално отношение към нещо, дори това да са капачки от бурканчета лютеница. Хубаво е да откриеш, че не си единственият, който си има страст, който е компетентен, който е надежден, който обича.
И, ах, колко прекрасно е да си момиче с видимо недоразвито чувство за ориентация или скрито такова поради една доза хормони и страха да не объркаш нещо; хубаво е да си такова момиче и някой, с цялала си компетентност, с отдадеността си и вродената вяра, че трябва да контролира, да гради и да спасява, че трябва да е лидер, да е силен и безстрашен, да е покровител - някой такъв да ти обяснява. Някое олицетворение на мъж.
Хубаво е понякога да си позволиш да не знаеш, да си позволиш да не мислиш, да си дадеш правото да изключиш и да се оставиш, да вървиш по инерция, да се пуснеш по течението, по пролетния топъл вятър в навечерието на идната година и да умреш от умопомрачителния мирис на носталгия и цялата любов на света, концентрирана толкова силно и нетърпимо, че ефектът й се е приравнил с този от отрова.
Няма сълзи, но за малко. Има глас в тишината, слушам го, моят ли е?
Има червени лапми, къде без тях, ще ги забравя ли, потракване по черна повърхност, ноктите ми, ето ги. Бели ръце, тъмни ръце. Контраст.
Представям си как имам възможността, вместо да потъвам във фетиша си към набюдаването на пътя, на къщите, на младежите, които вече са свили или след малко ще свиват, застанали на групички пред нонстоповете за бира - да пиша. И се мъча, а в главата ми звучат Смитс ("Shyness is nice and shyness can stop you from doing all the things in life you'd like to.."), а може би и Молоко, в главата си чувам смеха на приятелите си, идентифицирам всеки с присъщото му чувство за хумор, усмихвам се заради тях, а после се усещам и се спирам, отново рисувам и едва забележимо мисля, като успешно притъпявам тишината.
Сърцетуп-туп-туп.
Дядо Коледа е хвърлил чувала си с лирики, цитати и спомени право в комина ми и аз съм го побрала в себе си заедно с прахта, за да го използвам. Задавям се от всичко, кашлям и от мен хвърчат весели прашинки, цялата съм скъсана от мисли, скъсана, закърпена, изподрана, наранена. Колко съм мислила, колко съм полудявала, колко съм се изтезавала по собствено и ничие друго желание, колко пъти съм слушала песни с безобразни и достойни да бъдат осъдени за влиянието си върху такива като мен текстове. Слушала съм ги и съм треперила в леглото, ставала съм в студа на нощта, лягала съм отново. Опитвала съм се някак да издърпам Божията или която и да е воля.
А накрая се оказа, че просто е трябвало да си представя.
Но много зъби, много нокти, много настръхване ми отне, много напрегнати дни. И съм благодарна, защото съм малко слаба.
Събрах коледни подаръци, събрах нови усмивки, родени в споровете в три през нощта на бира, цигари и момичешко мрънкане, защото е студено. Събрах food for thought, и то доста тъжна такава, защото, както каза той, "вече няма интересни хора". При казването на което, разбира се, един квадратен милиметър от сърцето ми изгни и се стопи.
Събрах сладък страх и болки, за-за-зу, интересни неща за разглеждане, за ядене, за поставяне на разни места, за четене и за препрочитане.
Сега Молоко леко лигаво, но влажно и хлъзгаво като чисто удоволствие се спускат по небцето ми, оплитат ме в сладостта си. На 31-ви срещу 1-ви еуфорията завладя, никой не се напи, както се очакваше, аз имах имен ден (благодаря на патерица), за малко да заспя, мислих си добри и лоши неща, отново на терасата, отново вътре, липса на ток, свещи и уют, old school hip-hop, приятелство, ах, безценно приятелство (обещавам, някой ден ще събера любовта си и ще изкрещя на целия свят, че обичам, обичам, ОБОЖАВАМ приятелите си толкова много) и прибиране рано сутринта по мокрите шосета, из меките януарски мъгли.
Изведнъж неделите станаха такива, каквито бях свикнала да са. София, ще те обичам ли някога, или вече те?
Радвам се, че се преодолях, поне за малко. Сега ще мога да се препрочитам, защото, по дяволите, каквото и да съм премълчала или каквото и да не съм се престрашила да направя, казах, че обичам писането - много, много, много. Винаги, винаги, винаги.
За другото отново ще се моля. Защото съм малко слаба. А когато гориш, това те прави силен.
Междувременно, само докато не съм убила някого, защото нарушава чупливото ми мимолетно равновесие и тишина, набирам скорост и преодолявам страха си. Вече съм готова да призная, че от седмица-седмица и ден-два не пиша наум, не пиша никъде, като изключвам нещо като изброителния си текст за 2009, заемащ 8 непълни сраници от любимия ми непретенциозен БТК тефтер. Изпитвам фобия, а още повече нарасна тя, когато аз, Аз Дребнавата, Аз Критичната, Аз Недоволната се впечатлих от текст, в който нямаше точки, нямаше запетаи, нямаше достатъчно "й", нямаше главни букви, имаше повторения и така, така, така нататък. Или поне бяха достатъчно липсите и ненужните допълнения, че да ги забележа. Но успях, успях да се сдържа. Стоях с молив и го четях, а пръстите ми се изкушаваха да посегнат, да принудят молива, да натиснат мекия графит върху бялото на листа и да коригират. Аз Поправящата прехапа устни и желанието й да убива само умря.
Пречупи ли се нещо в мен, самоунищожи ли се, някой друг ли го унищожи, или по-приемливата версия - роди ли се нещо у мен? Май, че е последното.
Не ми се беше случвало или не бях забелязвала с такава прецизност как сценарии, писани в тъмните ми нощи, в уморените ми прибирания, в спрелите ми взирания пред огледалото, в пяната, докато мия зъбите си, в дима, докато изсмуквам цигарите си, в пепелта, която тръскам извън пепелника, в усмивките, които машинално подарявам, в едва сдържания смях, който с любов се опитвам да потуша, в нервното тракане с нокти по стъклена повърхност, в нечленоразделните и незавършени начала на потенциален писък - всички тези сценарии се превърнаха в полуреалност. И съм благодарна, боже, благодарна съм, дори се радвам, че не станаха същинско копие на малките ми, съединени в една голяма фикции. Радвам се, че успях да се запазя, да си кажа "Стоп", да бъда с една тъничка и уж невзрачна идея по-търпелива. Радвам се, че бях. И въпреки че мъничко съжалявам и че осъзнавам как интерпретирането на тези пресни, но тленни спомени не е достатъчно автентично заради отлагането ми - все пак е хубаво.
Хубави са червените улични светлини и умението да слушаш. Да не говорим за умението наистина да слушаш. Хубаво е да попиваш уж ненужна информация, която по-късно, радостно ще забележиш, ще се окаже и нужна, и красиво напомняща.
Пълен нонсенс, мислила съм си сигурно. А сега и пътищата, и полицията, и солидарното включване на фаровете, и шофьорският език, и шофьорските термини и вицове, и цялата тази мъжка надпревара са ми толкова скъпи.
Скъпо е, хубаво е да знаеш, че някой обича нещо. Че някой притежава специално отношение към нещо, дори това да са капачки от бурканчета лютеница. Хубаво е да откриеш, че не си единственият, който си има страст, който е компетентен, който е надежден, който обича.
И, ах, колко прекрасно е да си момиче с видимо недоразвито чувство за ориентация или скрито такова поради една доза хормони и страха да не объркаш нещо; хубаво е да си такова момиче и някой, с цялала си компетентност, с отдадеността си и вродената вяра, че трябва да контролира, да гради и да спасява, че трябва да е лидер, да е силен и безстрашен, да е покровител - някой такъв да ти обяснява. Някое олицетворение на мъж.
Хубаво е понякога да си позволиш да не знаеш, да си позволиш да не мислиш, да си дадеш правото да изключиш и да се оставиш, да вървиш по инерция, да се пуснеш по течението, по пролетния топъл вятър в навечерието на идната година и да умреш от умопомрачителния мирис на носталгия и цялата любов на света, концентрирана толкова силно и нетърпимо, че ефектът й се е приравнил с този от отрова.
Няма сълзи, но за малко. Има глас в тишината, слушам го, моят ли е?
Има червени лапми, къде без тях, ще ги забравя ли, потракване по черна повърхност, ноктите ми, ето ги. Бели ръце, тъмни ръце. Контраст.
Представям си как имам възможността, вместо да потъвам във фетиша си към набюдаването на пътя, на къщите, на младежите, които вече са свили или след малко ще свиват, застанали на групички пред нонстоповете за бира - да пиша. И се мъча, а в главата ми звучат Смитс ("Shyness is nice and shyness can stop you from doing all the things in life you'd like to.."), а може би и Молоко, в главата си чувам смеха на приятелите си, идентифицирам всеки с присъщото му чувство за хумор, усмихвам се заради тях, а после се усещам и се спирам, отново рисувам и едва забележимо мисля, като успешно притъпявам тишината.
Сърцетуп-туп-туп.
Дядо Коледа е хвърлил чувала си с лирики, цитати и спомени право в комина ми и аз съм го побрала в себе си заедно с прахта, за да го използвам. Задавям се от всичко, кашлям и от мен хвърчат весели прашинки, цялата съм скъсана от мисли, скъсана, закърпена, изподрана, наранена. Колко съм мислила, колко съм полудявала, колко съм се изтезавала по собствено и ничие друго желание, колко пъти съм слушала песни с безобразни и достойни да бъдат осъдени за влиянието си върху такива като мен текстове. Слушала съм ги и съм треперила в леглото, ставала съм в студа на нощта, лягала съм отново. Опитвала съм се някак да издърпам Божията или която и да е воля.
А накрая се оказа, че просто е трябвало да си представя.
Но много зъби, много нокти, много настръхване ми отне, много напрегнати дни. И съм благодарна, защото съм малко слаба.
Събрах коледни подаръци, събрах нови усмивки, родени в споровете в три през нощта на бира, цигари и момичешко мрънкане, защото е студено. Събрах food for thought, и то доста тъжна такава, защото, както каза той, "вече няма интересни хора". При казването на което, разбира се, един квадратен милиметър от сърцето ми изгни и се стопи.
Събрах сладък страх и болки, за-за-зу, интересни неща за разглеждане, за ядене, за поставяне на разни места, за четене и за препрочитане.
Сега Молоко леко лигаво, но влажно и хлъзгаво като чисто удоволствие се спускат по небцето ми, оплитат ме в сладостта си. На 31-ви срещу 1-ви еуфорията завладя, никой не се напи, както се очакваше, аз имах имен ден (благодаря на патерица), за малко да заспя, мислих си добри и лоши неща, отново на терасата, отново вътре, липса на ток, свещи и уют, old school hip-hop, приятелство, ах, безценно приятелство (обещавам, някой ден ще събера любовта си и ще изкрещя на целия свят, че обичам, обичам, ОБОЖАВАМ приятелите си толкова много) и прибиране рано сутринта по мокрите шосета, из меките януарски мъгли.
Изведнъж неделите станаха такива, каквито бях свикнала да са. София, ще те обичам ли някога, или вече те?
Радвам се, че се преодолях, поне за малко. Сега ще мога да се препрочитам, защото, по дяволите, каквото и да съм премълчала или каквото и да не съм се престрашила да направя, казах, че обичам писането - много, много, много. Винаги, винаги, винаги.
За другото отново ще се моля. Защото съм малко слаба. А когато гориш, това те прави силен.
12/28/2009
There's nothing here but what here's mine
ето, точно тук
след няколко безсмислени опита
открих, че повече не мога с логични връзки и чрез подредената система на текстовете, на хронологията, на последователността, точността и изчерпателността
не мога, не. признавам си.
искам да напиша няколко неща, защото имам нужда да напиша няколко неща.
искам да разкажа за няколко картини, запазили се в съзнанието ми. тези, които успях да запомня и не удавих в мисли или тръпки
иска ми се да мога да напиша онези няколко реда, които веднъж набързо прекосиха главата ми, но ми се сториха важни
Но. Но всичко се свежда до момента, в който не мога да напиша нищо друго освен "sucker love is heaven sent"
и така, мога да прилагам лирики от тази песен, понеже тя е в главата ми
тя и още няколко
този път всичко се изпарява страшно бързо. плаша се, треперя
и полудявам, и се късам, и сигурно ще изтрия всичко, което ще напиша
и продължавам да искам да пиша за тази песен
и за нищо друго
sucker love, sucker love, sucker love
'cause there's nothing else to do
не искам да слушам някакви неща, защото ги пишат в сценариите, а след това дарни и бездарни актьори ги декламират
не искам да слушам глупости
не ви ли се иска да посегнете жадно, бясно и страстно към гърдите си с властните си ръце, с кървавочервените си нокти, и да ги разкъсате? да изтръгнете плътта от скелета си, да изскубете сърцето с клапите, камерите, аортата. не ви ли се иска да се изкрещите на света с едно разкъсване, да ви обладае демон, докато от вас се сипе живот, тече и частици тяло летят към нищото
не ви ли се иска да забиете нокти в дланите си, да прехапете устни
не ви ли се иска да си признаете "искам го" и да държите. съвсем грубо и вулгарно
'cause there's nothing else to do
а на мен ми се иска да нямах мозък
след няколко безсмислени опита
открих, че повече не мога с логични връзки и чрез подредената система на текстовете, на хронологията, на последователността, точността и изчерпателността
не мога, не. признавам си.
искам да напиша няколко неща, защото имам нужда да напиша няколко неща.
искам да разкажа за няколко картини, запазили се в съзнанието ми. тези, които успях да запомня и не удавих в мисли или тръпки
иска ми се да мога да напиша онези няколко реда, които веднъж набързо прекосиха главата ми, но ми се сториха важни
Но. Но всичко се свежда до момента, в който не мога да напиша нищо друго освен "sucker love is heaven sent"
и така, мога да прилагам лирики от тази песен, понеже тя е в главата ми
тя и още няколко
този път всичко се изпарява страшно бързо. плаша се, треперя
и полудявам, и се късам, и сигурно ще изтрия всичко, което ще напиша
и продължавам да искам да пиша за тази песен
и за нищо друго
sucker love, sucker love, sucker love
'cause there's nothing else to do
не искам да слушам някакви неща, защото ги пишат в сценариите, а след това дарни и бездарни актьори ги декламират
не искам да слушам глупости
не ви ли се иска да посегнете жадно, бясно и страстно към гърдите си с властните си ръце, с кървавочервените си нокти, и да ги разкъсате? да изтръгнете плътта от скелета си, да изскубете сърцето с клапите, камерите, аортата. не ви ли се иска да се изкрещите на света с едно разкъсване, да ви обладае демон, докато от вас се сипе живот, тече и частици тяло летят към нищото
не ви ли се иска да забиете нокти в дланите си, да прехапете устни
не ви ли се иска да си признаете "искам го" и да държите. съвсем грубо и вулгарно
'cause there's nothing else to do
а на мен ми се иска да нямах мозък
12/25/2009
Не мисли и всичко ще се нареди.
Не искам да гледам как някой умира. Защото не знам как ще се държа. А да гледаш как някой умира, е любов.
Сега? Необяснимо.
Сега? Необяснимо.
Subscribe to:
Posts (Atom)