All the muse in myself, my desire I can't hide.

(относително старо и годно за тонове реадакция, с които не ми се занимава..)

Побърквах се в тишината. Всяка мъничка вибрация преминаваше през тялото ми като ураган, след който никога не успявах да се съвзема навреме. Тъкмо когато се изправях, ме връхлиташе ново торнадо – по-бурно, по-силно и по-несломимо. Битието ми беше като на вейка; найлонов плик, намерил убежището си на някой посърнал клон, докато ветровете безжалостно го брулят и разкъсват отвътре.
Така тишината се опитваше да се отърве от мен всеки божи ден. Събуждаше ме рано или пък прекалено късно сутрин – когато и да се случваше, обичаше да надвисва над главата ми и кротко да ме гледа. Аз никога не успях да свикна и да преодолея този й ужасен навик. Зорките й, коварни очи ме следяха уж мило и загрижено, но всъщност просто бяха внимателни. Търсеха пролуката, през която сноп унищожение да премине и да превърне привидното ми спокойствие в история.
Отивах в банята, за да измия зъбите си – тя заставаше зад гърба ми и зловещо издаваше своето присъствие. Отражението в огледалото никога не се променяше – бях сама, но знаех, че някъде там, на сантиметри зад мен, чуждо съзнание витае.
Глътка горещо, ароматно кафе бе единствената обнадеждаваща мисъл в тези светли по модул дни. В главата ми чашата сама се рисуваше – от дъното до извитата дръжка, която щеше да е единствената хладна част от съда. Нямах търпение да затворя очи, а след като отново открехна клепачите си за света, да го направя с онази упояваща течност под съпровода на утринните лъчи, вещаещи изненади и много, много по-малко тишина.
Животът ми започна да се върти. По-скоро животът ми започна да се задвижва. Явно оста, на която се крепеше, се бе оказала твърда и не особено лесна за прекършване. Като дете, настанило се на удобна седалка на виенско колело, аз тръпнех в очакване огромната машина да започне да се движи. Първият лек трус винаги е най-хубав. Тогава знаеш, че след няколко секунди земята ще се отдалечи, докато не се превърне в съвсем различен, леко размазан и откъснат свят, далеч от новия такъв, кръжащ във въздуха.
Бях се зарекла никога да не потъвам в плаващите пясъци на канцеларската работа. В списъка, залепен на хладилника – онзи списък с неща, от които зависи дали животът ми ще се насочи в правилна посока, или пък, напротив, ще полети назад, та дори и надолу, фигурираха няколко точки, които заплашително бяха повдигнали големия си показалец.
Аз трябваше да променя света. Когато бях на шестнайсет, все още неориентирана, но с мозък, пълен до дупка с какви ли не идеи и контрамнения, силно вярвах, че някой ден, вместо да им се изсмея и изхвърля на най-близкото сметище, аз ще си спомня за всичките си залежи на налудничави мечти и ще преобърна цялата вселена.
Най-отгоре, с удебелен шрифт, малко над крива, надраскана с намерение да утрои значението на така или иначе важното понятие, стоеше думата „Изкуство”.
Та, разбира се. Как ще промениш света, ако нямаш набор от гениалност, умопомрачителни таланти и стотици нестандартни идеи, с които да залееш закостенелия, тесногръд и понякога скучноват свят?
Чаках. Чаках в някой хладен и полудъждовен ден вдъхновението ми да се покаже, виновно за това, че толкова дълго се е крило, да отвлече всичките ми планове за действие и да ги превърне в реалност.
Станах на седемнайсет. Нищо невероятно, потресаващо или разтърсващо не се бе случило. В главата ми избухваха вулкани от думи, аз тичах към писалката, за да ги
спася, преди да се вкаменят в студена магма, но никога не успявах да стигна навреме.
Запазих някакви остатъци от миналогодишните си идеи. Другите погледнах с лупата на
възрастта и убедена отсякох: „Детски работи”.
Имаше много дни, адски много седмици, върху които сеех семената на младостта, смехът не ме оставяше и въпреки дъждовните четвъртъци, животът можеше да се нарече хубав.
Лягах късно, ставах рано. С мислени клечки за зъби държах клепачите си, когато се събуждах в тъмнината, но след животворно плискане с вода денят започваше отново, а аз чаках да ми покаже накъде да вървя.
Оставаше ми пренебрежително малко време до края, след който щях да опаковам спомените и части от вещите си и да тръгна по следите на сърцето / в онзи случай – страстта към непознатото/. Последните си свободни месеци, преди да осъзная, че животът на зрял и сериозен човек наистина ме причаква зад ъгли и в тъмни пресечки, аз се хвърлих в своето голямо странстване.
По паркета в стаята ми хвърчаха надраскани листове, скици, проза и поезия. Безброй много книги, струпани накуп, или самотно линеещи, запълваха обема на помещенията, които най-често обитавах. Нямаше минута, в която животът ми да потъне в тишина без своя велик саундтрак. Изтезавайки очите под нощните лампи, студуваща и очакваща развръзката, си повтарях „само още една страница”, а погледнех ли часовника, бяха минали цели тридесет, та и повече, в които сюжетната линия само се усложняваше, вместо да се разкрие.
Биографиите на великите, големи, ненадминати (и така нататък суперлативи, с които увенчавах разни хора като мен и всички останали) личности тропаха със скъпите си обувки по чупливите ми възприятия и минута след минута, ден след ден аз пишех сценарий, с който бях готова да получа „Оскар”. Репетирах дори речта си наум – речта за онези награди, чиято публика е целият свят, но най-важният гост е невидим, защото се крие между камери, предсърдия и вряща кръв. Подозирах, че това бе домът на щастието.
Лятото на 98-ма беше моето голямо Лято. Събрала всичко онова, което светът бе така благосклонен да поднесе пред късогледите ми очи, аз реших, че е време.
И наистина беше време.
Стрелката на часовника направи първата си реална крачка в една нощ, в която липсата на избор владееше, а познатите ми занимания се бяха превърнали в най-отегчителните дейности на света. Имах два избора – да спя или да не спя. Първият беше всичко друго, но не и приемлив. Фокусирах мислите си върху втората алтернатива. Разсъжденията не се проточиха особено дълго и докато надрасках план-тезиса на тази лудост, вече бях събрала в раницата си най-нужното и на пръсти напусках апартамента.
Разни хора започнаха да изплуват на въображаемия ми екран, а аз се мъчех да избера един от тях, който да ме последва в епичното ми първо бягство. Малко бяха тези, които щяха да оставят юргана, загърнат на една страна, и тайно да се запътят към изхода със сдържан глас, който волно да отпуснат, когато всичко, което ни заобикаля, е свободата.
Малката ми лудост изправяше клетките ми пред едно величествено вълнение, но все пак възпитанието и внедрената съобразителност укорително повдигнаха червен знак „Стоп”. Реших, че смелостта ми би надминала очакванията ми само ако тръгна сама в нощта.
Затова го направих.
Нощният въздух не може да се сравнява с дневния. Вървях по празните улици в три през нощта, безстрашна и заредена с огромно количество енергия и адреналин. Нямах идея къде и защо трябва да отида, но бях сигурна, че не трябва да остана, окована от веригите на ежедневието си.
В някои блокове тук-там блещукаха мръсножълти светлинки, но преобладаваше цветът на съня, в който хората блажено бяха потънали. Разминавах се с измършавели бездомни кучета, а в локвите се отразяваха студените и сиви улични лампи.
„Светът щеше да е по-красиво място, ако нямаше улични лампи” – убеждавах се наум
и, разбира се, си вярвах.
Неусетно бяха минали двадесет и пет минути, а въздухът – все по-разреден и все по-хладен – започна да навява тревога в юношеската ми, готова за смях, сълзи и лудост душа.
След като подминах още няколко пресечки, погледнах към лявата си китка. 04:04. Съдбовно.
Пред очите ми, гола и самотна, лежеше магистралата. Магистралата, където хора и истории профучаваха за секунди, хора и истории се губеха навеки, хора и истории се
раждаха. Тогава пред мен се запали крушката на гениалната идея. И вече знаех – щях да пътувам. Макар в неподходящо време, за всеки влак си има пътник, за всеки, бягащ от четирите стени, има човек, който да го качи на стоп.
Настръхнала, губеща смелостта си капка по капка, тихичко си шепнех някакви молитви и с цялото си същество се опитвах да призова каквото и да е превозно средство.
Мина огромен тир, но интуицията ми подсказа, че не той ще е корабът, на който ще осъществя авантюрата си. Отдалече забръмчаха леки коли, но моята вдигната ръка не бе достатъчно умоляваща, за да склонят и да ме качат. 4:18. Времето напредваше, а не можех да се прибера вкъщи в шест, когато всички тепърва започват да търкат сънени очи. Вкъщи. Какво странно понятие. Бях толкова отдалечена от него, най-вече в мислите си.
Отдавна желанието да избягам някъде се стаяваше по ъгълчетата на душата, но никога не му бях дала правото да изкрещи, че съществува. Тази нощ бе идеалният момент, в който да ме уведоми и да предприемем акция заедно.
Без да знам, бях вдигнала ръката си и като по някакво чудо един черен „Ситроен” откликна на повика й.
Колата бавно спря пред мен, а след това вратата се отвори. През наближаващата сутрин две очи ме прободоха.
- Качвай се – изрече младежът, застанал зад волана.
Потреперих, но знаех, че няма връщане назад. Влезнах и се настаних на мястото до него.
Пред мен стоеше около 26-27-годишен мъж. Първото нещо, което си помислих, беше, че е недоспал. Оглеждаше ме с малките си очички сякаш се опитваше да разкрие цялата ми история и всички причини, заради които се намирах до него.
- Малко странно..-подхвана той.
Знаех, че очакваше да попитам за какво става въпрос, но аз търпеливо изчаках.
- Вместо да спиш, стоиш в чужда кола с напълно непознат. Не се ли страхуваш?
- От кого? От теб? – незнайно как събрах кураж да кажа аз.
- Така да е, щом си смела. Аз пътувам към морето. Имам стока за разтоварване.
- Добре. Към морето – наистина обичах морето и се съгласих.
Двигателят изрева, а пътят започна стремглаво да се свлича пред премрежения ми поглед.
С притеснение огледах колата, търсейки нещо необичайно. От малка бях свикнала да се страхувам, да очаквам нещо скрито и мистериозно да се появи. Когато бях на дванайсет, влезнах в една изоставена къща с надеждата да открия някого. Но не намерих призраци или нещо подобно. Остана ми само белегът на ръката, защото ме ухапа огромно бясно куче. Нуждаех се от своя страх.
- Ще запаля цигара. Надявам се да не възразяваш.
- Не, няма проблем. Все пак аз съм излишната тук.
- Никога повече не се наричай така. Ще заживееш с мисълта, че наистина си излишна – каза разпалено той.
- Нима не съм?
- Щом съм решил да спра и да те оставя да влезеш, значи не си. Няма нищо случайно,
нали знаеш?
Не исках да му отговарям.
Наклоних се напред и включих радиото.
Нямах сили да водя сериозни разговори. Ужасна музика, ужасна музика, ужасна музика. Радиата не се интересуваха за безнадеждните стопаджии в пет сутринта.
Под седалката ми се белееше ъгълчето на малка хартийка. Съмнителният непознат изтръскваше цигарата си през отворения прозорец. Обърнах листчето – беше снимка. Две хубави малки момчета, близнаци, и вероятно баща им, застанал зад тях, красив и усмихнат.
Пуснах изображението върху прашния под и се загледах в пътя.
- Явно не искаш да си говорим – малко укорително каза шофьорът ми.
- Уморена съм. А и не знам за какво бихме могли да си говорим.
- Как се казваш например?
- Това не е интересна тема за разговор.
- Това не е задоволителен отговор.
- Олга.
- Милен. Приятно ми е.
Образът започна да се доизгражда. Милен беше странен, пушеше цигара след цигара и през половин минута се обръщаше към мен с несигурно изражение. Беше пет и трийсет сутринта, когато реших, че може би трябва да го опозная. Имаше нещо особено в него.
Изведнъж разби тишината на мислите ми с поредния си въпрос.
- Защо си с мен, Олга?
- Къде трябва да съм? – неразбиращо отвърнах.
- У дома.
- Домът ми е последното място, където бих искала да бъда сега.
- Домът е всичко, за което някога ще се бориш.
- Къде е твоят дом? – попитах аз.
- Аз нямам дом.
- А търсиш ли го?
- Използваш думите ми срещу мен. Харесвам те.
Когато изрече последното изречение, сниши тона си.
- Това не е задоволителен отговор – отговорих веднага.
- Опитвам. Но понякога е сложно.
- Всичко гениално е просто, нали знаеш?
- Не си ли прекалено малка, за да говориш така? – рязко отвърна Милен, оглеждайки ме отгоре-додолу.
- Не мисля, че фактите имат нещо общо с възрастта.
- Когато почнеш да вярваш, че има факти, започваш да остаряваш.
- Значи вече го знаеш?
- Знам много неща, които умирам да не знам.
Сведе глава и затвори очи за секунда. Отвори ги, погледна ме за миг многозначително и отново се фокусира върху пътя.
- Дай ми пример – казах аз.
- Никой не се интересува от нищо друго, освен себе си.
- Това е нещо нормално. И всеки го знае. Искам да ми дадеш по-добър пример – продължавах да настоявам.
- Хората искат другите да страдат.
- Някои хора.
- Всички хора.
- Някои хора – натъртено повторих.
- Сестра ми беше много влюбена в едно момче. В последствие и той се влюби в нея. Но тя винаги се бе страхувала да покаже любовта си. Получи цялата му отдаденост, но не
смееше да му даде своята. Мина година и половина, откакто бяха заедно. Един ден откриха диабет на въпросния й приятел. Сестра ми трябваше да се грижи за него, да му бие инсулин и така нататък.. Знаеш. Докторите казваха, че ако не нарушава предписанията, ще живее нормално. Но той започна да се влошава. Все повече и повече. Колкото повече го надвиваше болестта, толкова по-любвеобилна ставаше сестра ми. Вкараха го в болница. Ася не спеше по цели нощи, а просто стоеше, хванала ръката му, и му говореше. След три седмици той умря. Тя започна да ходи на гроба му и да му разказва всички онези неща, които не бе могла, когато беше жив. Говореше му с часове.
- Чувствала се е свободна да обича човек, който няма как да реагира?
- Не ме прекъсвай – изръмжа Милен. - Седмица след погребението главният лекар, който го бе лекувал, позвъня, за да говори с някого от семейството ми. Вдигнах аз. Изследванията сочели, че през последните три месеца Александър не е получавал нужната доза инсулин. Заради това диабетът се развил още повече и той умрял. Погледнах през прозореца. Ася стоеше замислена на една слънчева пейка, държеше негова снимка в ръка и тихо ридаеше. Тогава разбрах.
- Боже. Убила го е. Само за да може да го обича – изумено изрекох аз.
- Жалко, толкова жалко. Хората са нищожни.
- Може би.. може би си прав. Но не всички са такива.
- Всички са такива. Слаби и самосъжаляващи се. И въпреки, че го знаят, никога не спират да повтарят грешките си.
- Много добре знаеш, че всеки греши.
- Знам. И аз греша. Но не повтарям грешките си. Нито пък тези на другите.
- Доста самоуверено, не мислиш ли?
- Не. Просто това е истината.
- Какво се случи със сестра ти след това?
- Омъжи се за някакъв кретен. Родиха им се момчета - близнаци. Прекрасни деца. Но не заслужават да ги отглеждат такива родители. Не заслужават.
- Явно имаш някакъв проблем с нея. Защо просто не преодолееш случилото се? Все пак тя страда и вината е нейна.
- Александър не заслужаваше такава съдба само защото Ася бе недорасла в чувствата си лигла.
Вената на челото му изпъкна, дишането му се учести.
- Струваш ми се прекалено загрижен за него. Няма нищо случайно, нали знаеш?
- Защо не пробваш псевдопсихологическите си умения върху някого другиго? – раздразнено отвърна той. - Малка си. Не го забравяй.
Настъпи мълчание, в което нищо друго освен една-единствена въздишка не успя да нахлуе.
- Щастлива ли си, Олга? – попита Милен изневиделица, като ме следеше с крайчеца на окото си, докато управляваше колата.
- Твърде относителен въпрос.
- Няма относителни въпроси. Отговори ми с „да” или „не” – отсече хладно той.
- Понякога - да, понякога - не.
- А сега?
- Ами.. наистина не мога да.. – мъчех се да смотолевя аз.
- Да или не? – гласът му бе леденостуден и настойчив.
- Да, сега съм щастлива. Свободна съм – излъгах.

Милен изхвърли догарящия фас през прозореца и заби поглед в хоризонта.
Мълчанието тегнеше, бе тягостно и прокарваше смразяващи тръпки по атмосферата.
Наблюдавах дългите пръсти и тънката му кожа, през която вените изпъкваха като тънки реки електричество. Ноктите му се спускаха в ритмична последователност върху таблото на колата. Каменното му, вглъбено изражение вдъхваше уплаха и напрежение.
Може би, ако се усмихнеше, щях да го харесам повече. Но той просто гледаше напред.
- А ти.. щастлив ли си? – едва отроних аз.
- Не си позволявам да бъда много щастлив поради три причини.
- Цели три? Ще ги споделиш ли?
- Първо – и той повдигна десния си палец – не мога да съм щастлив, защото ако се задоволя с това, което имам, никога няма да получа още.
- Какво имаш предвид? – попитах аз.
- Алчен съм и винаги искам още. Никога нищо не е достатъчно. Кажи ми какво ще направиш, ако разбереш, че няма как да бъдеш по-щастлива, дори да си на върха на еуфорията и успеха?
- Не знам, може би ще се отчая.
- Не. Ще се самоубиеш. Винаги, винаги има още. Трябва да е така.
- Коя е втората причина? – продължих аз, защото бях любопитна.
- Ако си призная, че съм щастлив, мога да загубя щастието си – повдигана показалеца на лявата си ръка, с която държеше волана. С другата пушеше. Димът се виеше и отиваше право в очите ми, които не можеха да го понесат и раздразнението се превръщаше в напиращи солени капки.
- Това е.. разбираемо.
- И третата – добави той, като отдели и трети пръст, а цигарата демонстративно изхвърли, сякаш го бях принудила да го направи, а след това накарала да се чувства виновен – не искам да загубя откривателския си талант.
- Откривателският ти талант?
- Ще спра да търся с убеждението, че вече съм намерил. Има нещо общо с първата причина. Би било толкова тъжно, ако спра да се вглеждам в нещата.
- Ти си труден.
- Казах ти. Знам много повече, отколкото трябва.

Сумракът бавно избледняваше и светлината рязко си проби път през развиделяващите се облаци. Часовникът твърдеше, че е седем часа. Облегнах глава на неудобната седалка и заспах.
Три часа по-късно ме събуди гръмотевица. В момента, в който отворих очи, сърцето ми щеше да се пръсне. Милен бе застанал на десет сантиметра разстояние от мен и ме гледаше втренчено.
- Какво, по дяволите, правиш? – стъписано попитах аз.
- Гледах как спиш.
Отдръпна се като малко дете, обвинено в нещо, което не е извършило.
- Просто.. Може би трябва да излезна от колата.
- Не, съжалявам. Беше грешка. Не се сдържах. Изглеждаше все едно цялото спокойствие на света се е вселило в теб.
Погледът му шареше на всички места, различни от очите ми. Ръцете му трепереха.
- Беше грешка. Остани. Приятно ми е да си говорим.
За секунда се почувствах поласкана.
- Не каза ли, че не правиш грешки?
- А после ти каза, че всеки прави грешки.
- И се оказах права. За жалост.
- Най-опасните грешки се правят, когато наближават най-големите изненади, нали знаеш?
Не знаех.
Колата се движеше по гол път в безкрайната пустош. Дъждът мрачно изпълваше облаците, а аз изпитвах нуждата да подишам чист въздух.
- Може ли да спреш за секунда?
- Защо?
- Трябва да отида до тоалетна.
- Добре, но не се бави - посъветва ме Милен.
Спокойно отворих вратата, стъпих на здравата земя и отново усетих как силата тече ведно с кръвта във вените ми. Извървях няколко бавни крачки, а след тях започнах да тичам.
Честотата на пулса ми бе достигнала плюс безкрайност, но нямах време за мисля за това. Нямах време за каквото и да било. Страхът ми отново оживя.
Косите ми се развяваха, всички жили се бяха опънали до нажежаване, но мигът се пропука и започна да се чупи на хиляди парченца. Чух ускорените му стъпки зад себе си. Гонеше ме. Опитах да тичам още по-бързо, но се спънах в някаква прашна, изхвърлена обувка. Ръцете му ме сграбчиха. Усетих как бавно се връщам назад, теглена с все сила от онзи, който можеше никога да не бях срещала. Празнотата навсякъде около мен щеше да вакуумира писъците ми.
Стигнахме до колата, обърна ме към себе си и със свирепо задоволство ме погледна втренчено. През противна усмихна разкри кривите си зъби.
- Май си се объркала. Пътуването не е свършило. Обещах ти превоз, ти ми обеща компания.
- Нищо не съм обещавала! – изкрещях, разгневена и с насълзени очи.
- Виж какво. Цигарите ми свършиха – каза той, пренебрегвайки моето състояние.
- Отивам до онази бензиностанция – ей там. Не мисля, че ще е удачно да бягаш отново. Но все пак ти решаваш какво да правиш.
Наблюдавах как застрашително се отдалечава, а буцата в гърлото ми пречеше да дишам и да мисля. Как бях стигнала дотам? Трябваше да направя нещо. Трябваше да се измъкна по някакъв начин.
- Мисли, Олга, мисли!
Огледах се. Ключовете на колата лежаха на таблото. Не можех да я запаля и да избягам, нямаше да успея. Нямах избор. Взех ги и реших да преровя багажника за нещо, което някак да ми помогне. Пъхнах ключа, после го завъртях.
Повдигнах капака и застинах на място.
Два чифта безплътни, широко отворени очи не ме гледаха. Нежната детска кожа бе започнала да посинява.
Две еднакви, чернокоси и красиви момчешки глави лежаха в багажника, увити в старо и мръсно одеяло. Усетих как ми се повдига.

Чух наближаващите стъпки на Милен. Вървеше бавно зад мен, а смехът му зловещо кънтеше.
Обърнах се и го погледнах с това, което бе останало живо у мен.
Онази налудничава усмивка не слизаше от лицето му.
Не знаех какво се случва, нямах думи.

- Харесват ли ти, Олга? – малките очи ме пронизаха отново. - Но са толкова еднакви. Трябва им разнообразие. Не искам да останат така самотни.
Гласът му разсичаше проникналата паника като острие.
- Мисля, че ще се радват на женско присъствие. Какво ще кажеш?
Пристъпваше все по-близо и по-близо.
„Най-опасните грешки се правят, когато наближават най-големите изненади, нали знаеш?”
Изречението отекваше в съзнанието ми отново и отново. Всички изходи бяха затворени. Паднах на земята и започнах да плача. Тогава го усетих. Откакто ме ухапа онова куче, винаги носех със себе си нож.

The world wants me to feel small. Well, try again later.

движещата сила е гневът? защото хармонията определено не е (поне когато се отнася за писане).

никога, никога не съм била практична.

литература, да. проза и поезия. лирика и епос. хората не спират да обичат, да се страхуват, да се срамуват, да се осмеляват, да предават, да се предават, да се изправят, да преследват, да искат, да търсят, никога, никога, никога не спират. и, най-вече, не спират да търсят есенцията във всяко едно от изброените, не спират да мислят, че това са солта на живота и червейчето в ябълката. а ако го правят, ако спрат и се втурнат в сивите обяснения, в примирението, след като загубиш интерес към нещо или някого, може би тези хора са далечни за мен, може би са прекалено възрастни и не ми се иска да знам как живеят, без да търсят лайтмотив, без да се събуждат благодарение на малкото зъбно колело любов, стаено в хладните стаи на душите и съществуването им.

И е вечно, универсално да пишеш за тези неща. А е трудно да подредиш текущите скапани обстоятелства, да свържеш мислите на лицата, които срещаш пряко и косвено, и да се предпазиш от прелитащата възможност някой по-голям и по-силен да изсмуче индивидуалността ти със силата на авторитета и внушението.
Не говоря за бездушието на живота, в който липсва тръпка и топлина, а за него и още много над.
и ми се струва по-лесно да живееш, за да си купиш нови обувки, да ги обуеш и да излезеш с тях с идеята, че ще се влюбиш. Не, нямам нищо против този подход, това усещане, че така трябва да се случи, защото е, наистина е хубаво.
но сякаш светът иска да ми каже, че трябва задължително да се чувствам така, все едно мозъкът ми се свива. трябва най-сетне да запомня, че е много по-сложен от опростения израз, до който съм го привела. сякаш всички искат да изкрещят в лицето ми, че има глад, кризи, застой в еволюцията, политически проблеми, шантаж, наркомания, трафик на хора, корупция, изчерпване на природните ресурси, глобално затопляне, глобална деградация, световни конспирации и така, така, така до-става-ми-лошо нататък. иска да внедри в представите ми, че хората са ужасно различни, а не чак толкова еднакви, за каквито ги мислех. да закове своеволията ми с пирон някъде, където невръстните ми ръце няма да успеят да ги стигнат, и да проумея, че съм длъжна да разбера същите тези ужасно, до болка, до цвят на кожата и мирис на потта различни хора. да вникна във всеки един от тях поотделно, за да не объркам, когато оградя верния според мен отговор в кръгче. да търся причините и следствията, довели до поведението, което показват, за да не объркам чувствата си и да харесам някой, който ме е грабнал, въпреки че не би трябвало да харесам такъв човек, или за да не сметна някой достоен и приятен човек за антипатичен. искат да се съмнявам с чувствата и емоциите си и да убивам всичко, като си позволявам да разгърна мозъчната си дейност до темперамент, равен на абсолютна нула. искат да ми кажат, че най-важно е да си умен и да не губиш времето си в глупости. опитват се да ме убедят, че вместо да слушам музика и да се смея на насмешливото си отношение към цялата тази регресия, аз трябва да се чувствам виновна. искат да ми покажат, че това, което казвам, не струва само защото е сведено до свещения минимум на единицата. жадуват да ме уплашат с всички тези закони, всички тези малки системи, категории и правила, които са измислили. искат да ме научат на дуалистично мислене, иска им се да повярвам, че винаги има два вида от каквото и да било и че винаги единият от тях е добър, а другият - не.
И сега разбирам, че не мога да съм по средата точно защото съм по средата. Защото не знам къде е добре да учиш, да работиш, какво трябва да направиш, какво не трябва никога да правиш, какво си струва и какво не си, какво е красиво и какво е грозно. Не защото всеки от въпросите не притежава своята константа-отговор в даден момент, а защото дадените моменти са далечни от момента на задаването на въпроса. делта хикс, делта игрек, убийте ме с камъни..

просто ще си пусна музика, защото ако се хвърля в автобиографични кадри, ще заспя и ще ми е гузно. с музика ще се опитам да забравя много по-спокойно, а и около мен все още се носи ароматът на ванилия и тютюн.

в подобни моменти не харесвам света. харесвам само леглото си. и не харесвам хора, които биха разсъждавали върху красотата на непринудеността и които биха опровергали свободата в изказването "искам да съм страхотен, голям, огромен слон" (и, предполагам, точно моята склонност да се замисля върху това, защо в този израз има не свобода, а ограничение, е главният виновник за цялото объркване).

опасявам се, че всичко това е следствие от неоткрити отговори и алгоритми, от наноси лъкатушения. всичко е заради кризата на умиращото желание, заместено от празен поглед, и от апатично произнесеното наум "не искам нищо."
все пак часове преди "не искам нищо" сънувах две дълго падащи звезди, макар да не помня дали втората заглъхна завинаги.. сънувах две падащи звезди - и за двете имах по едно желание. на мига.

това ми липсва. история в пейзажи и фигурални композиции, в малка и уютна рамка, в диалози и в съобщителни изречения. трябва ми природата, теменужени небета и неоткрити или пък измислени съзвездия, снежни плажове и оранжеви коси, гълтане и издишане на студен въздух, атмосфера, атмосфера, атмосфера, кораби, лодки и:


На задната седалка беше слънчево въпреки студа, въпреки лепкавата мокра тежест на настъпващата късноесенна нощ. Беше забавно и по замърсения въздух се предаваха усмивки и спокойствие. Но отпред температурата бе рязко спаднала, ледени остриета бяха избили между седалките, носеше се мирисът на някакво отдалечение и онова усещане у нея, подсказващо й, че е неправилно да се включи към щастливата простота на останалите, защото човекът зад волана щеше да го сметне за мръсно женско, поредно женско предателство. Щеше да го приеме като пълна незаинтересованост на леко момиче, което държи на всеки непознат, на всеки новопоявил се повече, отколкото на другите, които остават.

- Помоли го - миролюбиво предложиха момичето и момчето на задната седалка.
- Няма да му се моля. Той сам решава какво да прави.
- А всъщност би ли се молила някога за нещо? Съжалявам, забравих. Ти не си такава. Не си от този тип хора. Които се молят - каза той, без да я погледне, съсредоточен в забуления в мрак път.
- Бих се молила, да - болезнено изрече тя след кратка пауза и дълбока въздишка. - Неизбежно е да не паднеш в определени ситуации. Бих, но просто не ми личи. И не го правя, когато не си струва.
- Радвам се за теб. Сега вече си приличаме - с жлъчна ирония отвърна той, като я погледна за един кратък миг, в който опита да е груб, но всъщност успя да скъси мъчителното отдалечение между двамата.

няма, няма. няма нищо по-хубаво от водата. съжалявам, че го казвам обаче.

п.с. не го оставих като чернова само защото си мисля, че има и други разбъркани от многото, болезнено многото информация. от всичко, всички и от себе си :>

An orange sweatshirt. How cool.

/moOnxinha@dART.com/

Ако сте от типа хора, които са будни насън и се опитват въпреки несъзнателността си, с всички сили, които притежават, с всяка капка будност, която им се останала, да отворят очи - значи този филм ще ви хареса.
Този филм ще ви хареса, ако се чудите колко дълбоки са дупките в човешката психика, ако сте се питали не е ли всичко измислено, не живеем ли в огромна, страшна, мрачна и влажна илюзия.
Този филм ще ви хареса, ако сте безнадеждно романтични и обичате думите. Ако превръщате всеки момент в злато като цар Мидас ("..and he holds me so tight and turns me to gold in the sunlight.") Ако обичате усещането за безкрайност и ако го откривате в обикновени човешки дейности, без да сте използвали някакви психотропни вещества. И ако сте го правили под тяхното влияние.
Ако преди да заспите, се опитвате наум да регистрирате промените в поведението си, ако дисектирате света и ситуациите, искреното и фалшивото и ако подлагате своите и чуждите чувства на вечно съмнение.
Ако харесвате истории, в които някак не е съвсем ясно какво се случва и повечето кадри са ретроспективни прещраквания, сбор от хаотично движещи се атоми пред камерата.
И ако все пак понякога успявате да стъпите на земята и знаете колко добри са братята сценаристи Кауфман, защото тук Чарли се е включил със смайващия си талант. Или ако имената Том Уилкинсън, Илайджа Ууд, Марк Ръфало, Кирстен Дънст, Джим Кери и Кейт Уинслет ви говорят нещо и съществува някаква вероятност да харесвате поне един от тях.
Изчистете съзнанието си от всяко петънце, забравете това, което ви тревожи, мъчи или просто ангажира, и се подгответе да попиете с изцедената си гъба за възприятия мръсотията на объркването, разминаването, спомените, забравата, грешките, ръждясването на човешките отношения, примирението, борбата, та дори и на любовта.

Филмът ми напомня за много неща и същевременно не ми. Има нещо в него, което е ужасно и окончателно мое. Като започнем от факта, че не знам как да подходя при описването му, преминем през оранжевата коса, каквато и аз имах в миналото, и свършим до там, че още преди три години реших, че ще е специален. Гледам го за втори път, много по-реално мислеща, и не знам дали ще избие по мен постепенно, ще се видоизмени ли в някаква промяна, ще науча ли наистина нещо, ще науча ли някого на нещо чрез него или това е всичко, което ще успея да открадна от гениалната му простота този път?
Яркочервена коса и тъмносиньо контрастиращи дрехи на фона на бял, бял, снежен плаж. Утопия.

Clementine: Joely?
Joel: Yeah Tangerine?
Clementine: Am I ugly?
Joel: Uh-uh.
Clementine: When I was a kid, I thought I was. I can't believe I'm crying already. Sometimes I think people don't understand how lonely it is to be a kid, like you don't matter. So, I'm eight, and I have these toys, these dolls. My favorite is this ugly girl doll who I call Clementine, and I keep yelling at her, "You can't be ugly! Be pretty!" It's weird, like if I can transform her, I would magically change, too.
Joel: [kisses Clementine] You're pretty.
Clementine: Joely, don't ever leave me.
Joel: You're pretty... you're pretty... pretty...

И все пак, за да не бъда твърде егоисточно постъпваща, ще ви кажа:
Една сутрин отчаян мъж решава да не отиде на работа и да замине. Среща екстравагантна жена със синя коса. Влюбват се от пръв поглед. Малко по-късно Кейт Уинслет няма никаква идея кой е Джим Кери, а той не подозира какво, по дяволите, се случва. Оказва се, че го е изтрила. Той решава да отвърне на удара със същото. Трият ли се хора обаче? И как?
Well, гледайте.

please, don't strip my mind.. :>

Why don't you weep when I hurt you?

Сега ми се струва, че съм знаела за тази песен отдавна, много преди да я чуя в някаква реклама.
Не, не тази на Skunk Anansie.

И така, измежду TOEFL разгрявката и бясното удряне по клавишите, някъде между застоя ми вкъщи because of the rain и сутрешното прозрение, че това отиване към училище е есенно, мракът - също, следобедът - още повече - там някъде се пропуках.
И някъде там, малко след като разлях лак за нокти в ярко черешов цвят на килима, ми се стори, че вече ще се пръсна или просто ще се застрелям. От колко време не ме беше заливала такава гневно-хормонална вълна, от колко време не бях крещяла на създатели и месии, задето всичко ми се струва срутено и преобърнато, и аз, като един слаб в момента човек, избирам да не поправям себе си, а да крещя на някого, за когото дори не знам дали съществува.
Наум си мисля какво се случва и какво не се, разливам лакове, размазвам ги по светлите шарки с ацетон, пускам щорите, свалям райбера, слушам Skunk Anansie, решавам кръстословица, получава ми се, да.

И едва се сдържам, всяка секунда е като мъжки бой, в който някой винаги застава между двете страни или пък се опитва да обуздае побеснелия младеж с изпъкнали вели, изопнати жили и потно чело. Аз съм същата - идва ми да разкъсам и да опустоша всичко, което се изпречи на пътя ми, всеки въпрос, който не звучи достатъчно заинтересовано, всеки намек за незадоволително отдадена интонация, всеки признак за нехипнотизиращо разширени зеници.

Не ми се беше случвало да съм такава от ужасно много време, не ми се беше случвало да пиша по това време и по такъв повод или поне не по the exact same way.

Музиката е хубаво нещо, с нея можеш да викаш и според Род Стюарт можеш да бъдеш с някого, стига да затвориш очите си. Щом имаш нужда от него.

Бих казала "Ако усетите, че съм решила да правя нещо мило за някого или пък просто да проявя загриженост и симпатия, спрете ме." Бих го казала, бих го казала, бих, бих, бих...

Но съм младежът с изпъкнали вени и изопнати жили, младежът с потно чело.. и се опитвам да се сдържа.


И само по рамката си личи, прозрачно е, само да се откъснеш от вникването в контекста, ще видиш колко ясно, кристално ясно очертано е ядрото на цялата абсурдна ситуация.
Обяснение на затварящите се очи, под които се разливат топли вълни, обяснение на нуждата да се заключиш в банята, обяснение на ноктите, впили се в дланите, обяснение на толкова много неща. Възможно ли е нещо подобно да е изначално?

А той лежи полумъртъв на сцената и феновете му, малки флегматични наркомани, го благославят, обожават и боготворят.
И той, гаден патетичен наркоман, лежи на сцената и може би опитва с остатъците от сетивата си, с трохите, запазили се през начупването на и без това изкривената му съзнателност, да запази момента такъв, какъвто е в онова пространство, наречено от чистите, праволинейни, умерени и непорочни хора "реалност".
И всичко това е едно огромно признание, колкото и необичайно да е.

А някакви спазми ту ме тласкат, ту рязко ме дърпат назад от решителната крачка, която съм на път да направя. И трезвомислието ми се възвръща под формата на видения в бъдещето, под формата на реална преценка за обстоятелствата и евентуалните последствия, а нещо ме бута, ръчка и злобно ми напомня, че нямам достатъчно думи за своя малък свят, а какво остава за останалия..
И никой никъде не прошепва с глас, прецеден през парченца гордост, объркани в горчиви, бесни и неизплакани сълзи, никой никъде не прошепва "Знаеш ли какво е най-хубавото нещо, което ще чуеш?"
Не го прави, но може би ще го направи, и тогава гласът наистина ще е такъв, но и уверен, че трябва да звучи, да прокънти из тишината, из влажния студ, из есенните наелектризиращи нотки шизофрения и копнеж, промиващи въздуха.
Защото този глас трябва да бъде чут, трябва да бъде чут и възприет от едно относително чисто съзнание, трябва да има къде да отекне и къде да се вмести, трябва да открие частица памет, в която да впие нокти, да хване и да не пусне.

и признай си "искам я" и дръж!


- Няма ли да ме попиташ кога ще си дойда?
- Не.
- Защо?
- Защото искам да видя силуета ти случайно някоя вечер, в която съм спряла да си спомням, че все още съществуваш.

...
(стига да е скоро)


If I opened my heart, there'd be no space for air.

ако не те чуват, купи си мегафон

б о л и л и т е ?

мен да.





аз знам, че ще ме слушате. ще спрете да драскате с химикалите по кафявите листи на тетрадките с телчета и ще запазите тишина. ще ме слушате не само защото имам глас, а защото искам да ме слушате.
ще оставите слушалките, ще се облегнете удобно на стола, ще опънете едната си ръка върху плоскостта на последния чин, а другата ще пъхнете в джоба, защото знам, че тези, които най-много бих искала да ме чуят, са хората от последния чин
и ще слушате

ще слушате, защото от толкова боклук, предаващ се по въздушно-капков път, сте останали заблудени и вярвате, че аз няма да ви заразя с помия
ще слушате и тихичко ще отмятате наум грешките ми, доволни, че допускам такива
ще ме слушате, а ако не се решите да го направите, аз ще ви разбера
ще забележа как нервно натискате графита на молива по някой невинен лист, как гравирате нервите си с посредствени щрихи, как заглушавате гласа ми, защото се страхувате

а аз ще ви чета боклуци. ще хвърлям думи както хвърлям стари вещи, когато съм решила да направя есенно почистване, ще ви обстрелвам с експресионистичен бяс, ще викам, въпреки че няма да повиша тона си с нито един децибел
ще викам с трептeнията между паузите, ще викам чрез земетръсното треперене на листа. ще викам и ще изливам своя свят във вашия слух.
а вие няма да успеете да го поемете целия. както и аз не бих успяла да поема вашия, но поне винаги ще мога да се оправдая с това, че не ми е нужен
и когато звънецът бие, ще си кажете "колко бързо мина времето", ще станете и ще излезете на въздух, натежали от моите викове
а аз, натежала от празнотата, останала ми след това, ще затворя очи и ще изчакам няколко секунди
ще се прибера и ще си мисля "моите съболезнования, ще ти е ужасно трудно. късмет, успех и прочие" и ще си мисля, мисля, мисля:
- аз пиша, защото трябва. но каква е твоята причина?
- абсолютно същата.

и ще си мисля.

че ние сме Пикасо, ние сме пепел, ние сме дим, ние сме разложили се частици от гласове, със сетни сили събрани в едно цяло, една изнемощяла жалка останка, защото си държал прекалено дълго
ние сме силни и огнени, ние сме слънчеви лъчи, паднали под ъгъл от 90 градуса
ние се лъжем, че се намираме на полюсите, а всъщност винаги сме на екватора

и ще си мисля, когато уредбата обещаващо разклаща стъклата на секцията, ще чакам
защото ние не сме кулминацията, а онези няколко секунди, преди да е настъпила, когато сърцето се пръска из цялото тяло в див безконечен пулс, когато адреналин и серотонин напират да полетят като струя ледена вода от спукан кран
ние сме неистовото очакване, мокрите сънища, диалозите наум, десетте метра, преди да стигна мястото, където ще те видя
и ето ни отново,
ние сме кулминацията,
ние сме нейният глас, заслепяващ сетивата, ние сме пот и скъсани пружини
ние сме учителите, които минават покрай нас и се питат защо съм увеличила толкова много звука
и аз съм там, седнала върху първия чин, разпадаща се, смела, аз съм там, където вас вече ви няма, и чета, и ви казвам
казвам ви "за мен романтиката е по-различна. за мен е красиво да се прибереш, да минеш покрай вашите възможно най-бързо и да им отговориш на въпроса "как мина навън?" лаконично, сякаш просто си уморен, да оставиш чантите, якетата и всички други аксесоари и да се заключиш в банята. там всичко е ясно - свличаш се на плочките, облягаш се на вратата и жадно и нетърпеливо въртиш крановете докрай, за да успее струята да заглуши хлипането"
ние сме черупката след това, а вие още сте публика
още слушате и очаквате някъде да ви дам съвет, защото другият вид литература е помпозен, претенциозен и невъобразимо безсмислен
вие искате "5 безотказно работещи начина, които ще ви направят по-красиви, умни и щастливи"
вие не искате поеми и писъци за мъже с едно око, защото вие мъдро ще заключите "какво от това, че е писал

"
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
",
като след това са го удушили с тел?"

а аз ще ви кажа "какво от това, че са го удушили с тел, след като е написал
"
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
"

и ще бъдем квит.

и аз там, в почти пълната си убеденост, че няма да се случи точно както си го представям, ще ви чета своите признания, ще кажа
"първо, извинявам се за плагиатството, но няколко песни на една група ме вдъхновиха".
ще продължа с "този текст не е искрен. ще бъде такъв само ако добавя "този текст е създаден, за да открия слушатели и за да видя кой не иска, не се интересува или не смее да ме слуша. този текст е като всичко останало - оглеждане в хилядите огледала на действителността. във вашите, в техните.. в нечии други"

ще ви говоря за такива неща, няма да спирам
"аз съм тук и съм аз. всеки друг е "ти". с някои от тях не се познавам, други не съм забелязвала, а трети може би не са забелязвали мен.
но днес аз няма да ви говоря в местоимения и в спрежения, а за това, че "никога няма да те пусна" звучи много по-мило от "обичам те"

и някой отново ще каже, че съм като Пикасо, а пък аз ще си помисля за корицата на тетрадката по история, на която пише "винаги може повече" с молив.
и за плановете си да омастиля набързо полепналите по съзнанието ми думи.

и ще си призная, че моят вечен двигател е моето безпокойство. че дори в най-уединените моменти, в които слънцето е спряло, за да ме топли, и хората са там, за да бъдат, аз отново не мога да си позволя да го загубя
и ще закусвам със супа, а за обяд ще греба с лъжицата из мляко с мюсли. за вечеря ще спя, а когато се събудя след здрач, може би ще успея да разбера защо сънят по това време образува най-отвратителното и смазващо чувство на света.
а ръцете ти ще треперят, също като моите, но моите ще треперят, защото в клетките ми, както ти разказах, е попило безпокойство
а твоите ще се тресат притеснително, ще плашиш другите и ще се наложи аз да ти кажа "може би трябва да спреш. ще спреш ли?", а ти ще отвърнеш: "но ти също трепериш. и е хубаво да сме двама".
и може би затова ме е страх, а може би не е страх, а самият страх от загубата на интерес
и ако ти кажа всичко това, ако ти го прошепна или изкрещя с мегафон, ако си позволя да наруша правилата и ти го изкрещя със мегафон, ще ме чуеш ли?
ще се облегнеш ли удобно на стола, ще гледаш ли с поглед, преведен като "интересна си и няма да отместя очи, защото ми харесва да регистрирам трептенията в тембъра ти, да чета графиките на объркванията ти, да се опитвам да откривам себе си някъде из тази изповед"
и аз, неспирна и наистина трепереща, ще говоря още по-силно, вече без да се опирам в листа, както хората се срутват пред икони и спасителни жилетки. в главата ми ще започне да се надига мощна звукова вълна от "I MUST BECOME A LION-HEARTED GIRL" и ще редуцирам хаоса на всичко до отражението си в теб.
и някъде отзад, при тухлите, тревите, дърветата и бурените ще ти призная "аз вече не треперя. сега си сам. ще спреш ли?"

а мелодията ще утихне, тонът ми плавно ще се свлече и ще завърша така
"ние сме велики, ние сме жалки. ние сме много. ние сме сами.
ние сме вчера и ние бяхме днес.
а утре ние просто ще сме."

get your filthy fingers out of my pie

казвам "добре", очакваше се.

писателски изчерпана и изцедена съм.
много искам и много са думите, но е толкова насила и излишно, че всичко би заприличало на една огромна напудрена лъжа

облаците са накъсани, плъзнали се по космическо ренде, облаците са криле на пеперуда и бели дробове
моите железни дробове. ела и я угаси.
облаците са клони на плоска безкрайна спирала, която водовъртежно се изгубва из ярката сребриста лунна бездна
облаците, някои белеещи се, рехави и никога несвършващи, идват отнякъде и се спускат към точно тази пропаст заедно с онези, черните, които трудно мога да различа от болезнено красивото синьо небе тази вечер
тази вечер небето е и ще бъде болезнено красиво
ще екзекутира съвестта ви всеки път, когато задържите погледа си за повече от 30 секунди върху нещо, различно от него
тази вечер в мозъка ми са имплантирани любов, гротеска, изкуство, инертност, порив, ускорение, болка и милиони грамове тъга
милиони грамове тъга, по-скъпи и по-безполезни от хероина
тази вечер небето е трагедия, по-голяма от тази да запалиш конуса накриво
тази вечер момичетата са с едно око, а разговорите отсъстват поради липсата на моя глас
хората около мен подхващат забавни теми, залагат на сигурно, стъпват на стабилна почва, не предполагайки, че небето ме е жигосало с изсъхнали по мозъчната кора сълзи и аз не искам, неспособна съм и просто не ми е до говорене
и ако ти си еднакъв всяка вечер, то аз се променям
аз знам, че е грях да отместя поглед от гледката
и си представям как някой ден вървя по някоя улица, завита с такова небе, по някоя улица с някакви къщи, в които хората са се завили с юргани и одеяла, а четирите стени последователно са се вдигнали и прилепили, за да ги предпазят или поне да претендират, че го правят
..в някакви къщи, в които хората са се покрили под тавана, не осъзнавайки колко нищожни са в квадратните и правоъгълните си стаи и колко неясно е всичко навън, където има небе и няма одеяло и стени, които да предпазят тези като мен
вървя по тези улици с детето си и, гледайки към небето, усещам очите си уязвими, усещам как нещо зловещо зашива ръбовете на душата ми, изпива кислорода около мен и ме обгръща в мистична неяснота
а аз притискам детето до гърдите си и не му позволявам да погледне към болезнено красивото небе, не искам очите му да започнат да кървят, да се стопят, да разбере в колко объркан свят ще живее някой ден, колко неясно ще е всичко, а пипалата на облаците, през които леденостудени пръсти са прокарвали смразяващото си опияняващо докосване, пипалата на облаците, тези змийски езици, да духат в лицето му, докато не изплува удавено
дългите клони на облачната парабола, вече превърнали се в останки, в руини, газови преходни спомени, изпуснати от ауспусите по космическите пътища на отровно красивото небе.. тази вечер те владеят
те, сиво-бели издихания, те, по-леки от дима, който просто се намира във въздуха, не се разпилява, не се слива, а просто стои във въздуха, без никакъв признак на дифузия

и всичко е стон, всичко е глава, насила потопена във вана с вода. всичко е писъкът, пробождащ водородните и кислородните молекули. всичко е ехото от този писък

всичко е "ето защо понякога не си струва да се усмихваш на непознати", всичко е мисли за здрача, който те задушава на привидно най-познатото през деня място, което всеки забравя, щом залезите се стопят и карамелизират, изстинат и се превърнат в студена нощ

всичко е мисли за играта, за протягащите се ръце, за подготовката, за очакването, за скритите погледи, многозначителните реплики. всичко е хипотези за "ръцете ти са студени." и "знам. те винаги са студени". всичко е малък бунт срещу противоречивите чувства и сложността, срещу липсата на бясна страст в точния момент, революция под формата на нощна изповед в задния двор, всичко е "страх ме е". всичко е предположения какво би казал някой, всичко е предположения такава ли би била тя.

и всичко това, защото се сетих за любовта си към изкривеното, спомних си за ужасяващите си кошмари, за това колко исках да работя с шизофреници и да познавам хората не симетрични и подредени, не усмихнато учтиви, когато не се интересуват от нищо, а конвулсивно-импулсивни и побъркани
спомних си за страха си от прокажени и от прозорци
и реших, че ще ми е ужасно трудно, след като напоследък се състоя от безметежно спокойствие, от толкова сладки слънчеви усмивки, от толкова топли моменти насред дървесина и хора, които нямат достатъчно доверие на другите, но ми е приятно да прекарвам времето си с тях

и загубих есето си, което напълних с глупости и което опитах да окова в някаква свещена истина, но може би при такива въпроси няма истини - нелогични, нереално романтични, идеалистични

и фаровете са като морски и онези, които карат с 90, сега намаляват до 30, за да видят кои са двамата, седнали на това странно място, какво правят, за какво ли си говорят

за какво ли си говорят, съжалявам, няма да разберете, защото ще се окажете out of въображение. по-добре карайте с 90 и не оглеждайте смъртните

и всичко е чернови и малка тръпка, когато се върна с няколко часа назад във времето и видя как се усмихвам, докато другите разказват уж незначителни истории, включващи имена, които ме объркват като небето

всичко е "силата е overrated", мога ли да забия поглед в една точка и просто да чакам, защото се уморих от бутане на нещата, без значение, че го обикнах по някакъв начин

всичко е "кога ще спреш да променяш времето в себе си и ще разбереш, че на света има различни часови зони?"

всичко е "не унищожавай и последната клетка странност у себе си"

и "няма да се съобразявам с вас и да си въобразявам, че когато го правя, нещата се получават както трябва"

и падат мигли, и нежни пръсти ги отмиват
бледи рози се носят по вълните и слушам истории за казармата, от които нищичко не чувам, защото не съм там

а някой разтваря тръпки на прах в чаша студена вода, разбива я добре и я пуска по вените ми
пуска лирики и нова музика, която искам да прегърна, в която искам безразсъдно да впия нокти, в която искам да въплътя страха и нуждата си точно сега

пуска тръпките в кръвта, в хемоглобина, в лимфата, из еритроцитите, левкоцитите и тромбоцитите се леят, някога били малко прахче

и земята е алена
а небето е старогръцки легенди и митове, небето е давид и голиат, небето е мойсей, кръвосмешение, клеопатра и пилат понтийски. небето е олимп и боговете, небето е историята, неразбираема и невъзможна за анализ
небето е сократ и аристотел, небето е ренесанс и средновековие, но най-много е антично и попило всичко, което се намира отвъд светлината, която хората виждат, когато се давят или ги изяжда акула
небето е дървоядът, който дълбае паркета, и телевизорът, който се включва сам
и твоите думи, които се разлагат
небето е кожа, съскаща от действието на киселината, хвърлена върху нея, и точно тя е обгърнала луната
а луната пък е двойноизпъкнала дебела леща, с очи, размити и човешки, и уста, разтегната в глух, нещастен вопъл

нищо не е вероятно тази вечер
и всички грешници затварят очи, защото не могат да го
понесат.
а аз гледам и се давя в кървава локва мълчание.

Някой ще дойде и ще почисти.

Моля ти се, не умирай на 27. Обещаваш ли?

Някой е рязлял нещо върху снощноотпечатаната реч на Джон Клийз от погребението на Греъм Чапман. Някой си търси война.
Кейт Уинслет е на 34 от днес, а за нея и Джим Кери подозирам, че ще пиша съвсем скоро, но дотогава ще се правя, че не знам.

Есента удари писателите със свръхдоза мрак, промита и неумело концентрирана синина в небесните бяло-сиви петна, купчини мокри листа из празните паркове и следобедни разходки около църквата и къщите, облепени с некролози, намиращи се на пропадналата и изгнила улица до нея. Задави ги с торнадо дим, дръпна примката около гърлата им по тяхна жадна и мазохистична заповед и им изкрещя "Дръж!", докато гласовете им не станаха изтерзано обезобразени, разбити, смазани, замаяни.

И всички те се разписаха.
За дните и нощите си, за ежедневието, училището, университета, за новите риалита и новите им водещи по старите познати телевизии.
За ъндърграунд местата, които преди са пренебрегвали, за умопомрачително гротескните асоциации, които се пробуждат в съзнанията, щом очите зърнат сюрреалистичните скулптури в някоя влажна, празна и тиха неделя. За желанията, които ги задвижват сутринта, и за разлагащото чувство, че тези, същите желания, са започнали да линеят и са се изчерпали в очакването си.
Пишат за Деймиън Марли, понеже смятат, че светът ще се интересува, че е един от новите елементи в плейлистите им.
Пишат за спомените си, значителни и невзрачни, погледнати през чуждите очи; за детството си, издигнато в култа на миналото и чистото, за мечтите си, за невинността, която си въобразяват, че са притежавали, за хората, които са подминали или са ги подминали, за хората, с които винаги са имали възможност да взаимодействат по специален начин (защото точно това е безспорно важно и няма философ, който да ме разубеди), но не са се намирали на подходящото място, от което изгледът да им разкрие тайната, че някога ще съжаляват за пропуснатия шанс.
Пишат поезия, с която смятат, че трупат единици красота в полза на света, и тръпнат в очакване някой да ги открие.
Или пишат текстове на песни на последната страница на тетрадката по литература, защото поезията изведнъж им се е видяла безкрайно и неразбираемо отдалечена от същността им. Пишат текстове на песни и се чудят защо се опитват да се поставят на мястото на Смирненски (например), след като някога са се намирали наблизо. Явно някой им е отнел способността да си правят автопортрети в стихове.
Пишат за минутите, преди сънят да ги похити, в които, стиснали зъби и нокти, сурово белязващи дланите, отронвайки капки пот по челото, слушат песента, към която са се пристрастили, и се опитват да бъдат в реалността, не затваряйки очи, за да не потънат в нещо неслучило се.
Пишат за новите си навици, които от известно време са видимо утвърдяващи се и това ужасно ги обезличава.
Пишат за рисунките по кориците на другите тетрадки, които пресъздават мотива за апокалиптичната тежест на знанието и частичното осъзнаване, които водят до силно разклатено разбиране на света.
Общо-взето, да. Хората пишат.

И се молят другите хора да не умират на 27. Надяват се момичетата, които нито харесват особено, нито познават особено, да са добре. И им е малко тъжно за останалите, които, след като се изправят усмихнати и вдъхнат някаква стабилност и спокойствие у близките си, отново се сриват върху леглото. Този път може би завинаги.

Моля те, не умирай на 27 и се опитай да върнеш изпепеляващия яд, който ме гори, преди да заспя и когато излизам, бързаща и мигаща, защото всичките коли, които идват срещу мен, заслепяват с дълги фарове. Не умирай на 27 и аз ще запомня номера на колата ти. Не умирай на 27 и ще започна да пиша за нещата, за които не пиша. Не умирай на 27 и ще използвам думата "обичам". Не умирай на 27 като Джим Морисън и ще ти призная, че ми липсваше през цялото това време. Не умирай на 27 и сама ще те потърся, без да чакам знак, че няма да нараня достойнството си, ако го направя. Не умирай на 27 и ще ти разкажа колко харесвам учебника си по история. Ще ти покажа някои от нещата, които съм писала. Ще ти напиша писмо, ако поискаш. И с кадифена нежност ще те поправям, когато грешиш. Не умирай на 27 и с непоносими спазми ще се опитвам да сдържа ироничната си горчива усмивка или пък бурната течна смес от щастливи хормони, която едва успява да не прелее на ръба на плитката ми душа.
Не умирай на 27 и ще ти кажа защо пуша, усмихваща се и издишаща дим. Ще ти дам една от моите, а може дори да я запаля. Не умирай на 27 и ще те накарам да слушаш някоя песен, която харесвам. Ще гледам филм, който ти ми препоръчаш. Ще ти звънна за рождения ден и ще ти пожелая нещо с доловимо специална честота на гласа, а ако те видя, ще те прегърна по различен от предишните начини. Не умирай на 27 и ще стъпча принципите си, ще претопя решетката на килията и ще пиша за нея или доволна ще замълча. Не умирай на 27 и ще се чувствам виновна, че предаваш някого, че предаваш и мен. Не умирай на 27 и ще загубя лаконичната искреност, която напоследък ме е омотала, ще споделя някои от тайните си, а с теб може би ще споделя две от трите си минути на ден. Ще бъда такава, каквато искам и трябва. Не умирай на 27 и ще направя това, за което и преди си ме молил. Ще споделя с теб нещо, което обичаш. Не умирай на 27 и ще ти вдигна скандал, а накрая ще се пръсна като хиляди конфети истерични и момичешки сълзи в утехата на топлия ти дъх по кожата ми, галещ я с успокоителни шепоти. Не умирай на 27 и ще те гледам сякаш нямам нужда от теб. А после ще ти докажа това, в което едва ли ще се усъмниш - въпреки че умело се маскират в актьорска игра, хората са уязвими.
Не умирай на 18, 19, 20, 21... Нито пък на 27.
И знаеш ли, ако не умреш до или на 27, съществува някакъв малък, адски малък, но все пак вероятен шанс и аз да имам пръст в това. Не знам обаче дали ще ти го кажа. Само не умирай на 27 и аз няма да умра на 25.

"No more buttered scones for me, mate. I'm off to play the grand piano."

...For life is quite absurd and death's the final word.




(http://www.youtube.com/watch?v=4G4XrCZISGQ
http://www.youtube.com/watch?v=RBm_eT9uiSQ
http://www.youtube.com/watch?v=JZZrOYZSr0Y
http://www.youtube.com/watch?v=fsHk9WC7fnQ)

Двайсет години от смъртта на Мъртвия Пайтън.
(за малко да забравя)

Няма да ви казвам какъв е бил Греъм Чапман и какъв е могъл да не бъде, за да е жив все още. Няма да ви преразказвам живота му или пък да ви копирам филмографията му. Няма да описвам какво е забележителното в присъствието му на екран и кои от ролите му са ме разсмивали най-много. Няма да карам никого да гледа клипчето, в което от него са останали само кожата, костите и прекрасната усмивка и в което говори за бъдещите си проекти все едно не осъзнава, че след абсурдно крехък период от време, сякаш равен на мигване, ще "хвърли топа", ще "гушне букета" и така нататък емблематични Пайтън фрази за "ще умре".

Въобще не е важно, няма го.

Аз го "познавам" отскоро, но през едни две седмици беше едно от малкото неща, които ми вдъхваха живот. И го обичах, обичах, обичах. И ме топлеше, усмихваше, радваше, отнемаше част от времето ми, с вглъбени нощни часове можех да замазвам света си в Монти Пайтън, когато ми се налагаше.



Усмихвам се :) Нека не злоупотребявам със суперлативите или пък с големите думи?
Много го обичам и съм емоционално привързана към него. Съвсем нормално за мен.

Well, I feel that I should say, "Nonsense. Good riddance to him, the freeloading bastard! I hope he fries. " - John Cleese

Добре, че сме се отървали от копелето, нали?

"Anything for him but mindless good taste." - John Cleese

Life is piece of shit when you look at it. Life's a laugh and death's a joke, it's true.

Ето такива хора липсват.

Little girl needs blood

Когато чувам дишането си, не мога да сънувам.

Имаш вкус на болки в гърлото, аз пък - на домашни дрехи.

Опитвам, но не успявам дълбоко и упояващо да заспя, обградена от хиляди смачкани носни кърпички. Дишам тежко и се заслушвам - изсмуквам въздуха през ноздрите и устата, изпивам го, вакуумирам го в себе си, защото свършва твърде бързо и е жизнено важно да се запася с огромни количества за оставащите нощни секунди и минути.
Очите парят, клепачите тежат, зениците са минуси, ирисите са потънали в червени тънки нишки. Боли ме от кашлицата, гърлото ми леко се изпилява със стържеща и простенваща болка. Обръщам сe наляво, после надясно. Продължавам да не сънувам и да се събуждам периодично, за да вдишам, отчаяна от напуканите си, пресъхнали устни.
Четка, гребен, топла вода. Спринцовка във вената. Там, където кожата изглежда плашещо ефирна и тънка. Където всяко докосване е способно да направи път на извираща гореща кръв, като разкъса и раздере прозиращата тъкан рязко и жестоко, докато не се отвори мътна и дълбока рана.
Спринцовка във вената. Взема, не дава.
Разни жълтеникави телца под микроскопа, кръгли и продълговати бактерии. Стъклото за задно виждане и прозорецът са се маскирали във водни капки. Търся отражението си - знам къде са устните, знам къде са очите, косата, носът - но не ги виждам. С носна кърпичка попивам влагата. Отново не съм там. Главата се свежда, с плавно движение надрасква галеща полуокръжност и се подпира на предпазния колан. Не ми се говори. Навсякъде вали. Октомври?
В ушите се чува тихо бучене, а на неговия плътен фон се откроява звучно и ритмично пукане. Светът изчезва за секунда, нямам нужда от лампа в банята, искам да ми е топло и да се събера, да гледам снимки на Ленин, защото преди, когато сънувах, подсъзнанието ми прожектираше образа на Ленин и изразителното му лице.
От друга страна, снощи беше топло и макар че нормалният начин на говорене беше изпитание, ще открием нещо, за което да се хванен и в тази вечер, когато стане тихо, празно и всичко, на което мирише, е мастика от кръчмата по пътя вляво.
Ще пишем думи, които звучат правилно, редно, които трябва да се изпишат, за да подредиш, каквото ти се струва, че трябва да се подреди.
На никого не му пука за сока ананас и останалите течности в жълтеникавия коктейл, не му пука за обикновените грозни, но изключително работещи и удобни запалки с пиезо кристал. Не му пука за влажността на въздуха, за пластмасовите ресни, висящи на входа на магазина, които онзи малкият винаги дърпа встрани, щом влезнат момичета.
Кейт Мос, Нина Симон, Лоурин Хил и онези по средата. Да си спомняш за нещо, което обичаш?

Вятърът пръска светлина и сенки по кожата под формата на пресечени щрихи, тъмни извивки и криви около носа, графитни затъмнения, скрити от хвърчащите кичури коса, и мъглива тъмнина, разливаща се по цялото лице, силно контрастираща на слънчевите петна, блестящи и избеляващи под полилеите.
Отваряш вратата и откриваш, милата ти крепост е консервирала присъствието ти като топлина, освободена енергия и заразни вирусни издишвания.
Вълна се е понесла от колоните, на нея ноти, които успокояват, приспиват, изравняват, вдъхват сигурност и спират времето с дъждовно униние, есенна инертност, смъртен съботен уют.
Винени суетшърти и нокти си играят с хората и представите им за света, носните кърпички се множат. Няма нищо за казване, защото е трудно сега. Улицата, по която се прибирам от толкова много време, никога не е красива, когато вали. Не се потапя в синьо-зеления филтър на водата, не покрусява със сивота, а става някак невидимо прозрачна и безсмислена, еднаква, безхарактерна, нищожна, незабележима.

Функции и усещането, че мозъкът ми се свива. През нощта се случва същото. Търся си тунел, през който да избягам, като си представям хармонично жестикулиращата ръка, държаща дълга цигара.
Тананикам и си пея постоянно, въпроси за миналото, изследване и търсене. Окончателно усещане за край и жаден порив часове по-късно. Нужда, желание, да, не, не знам, рано е да се каже, докато не отпиеш без страх, но кога и ще се случи ли? (Да, да, да, казвам с увереност на човек, който е открил и ще открие различна причина...) Шт.

Плоски равни очи, бездушни рисунки, достойни за изложба на талантливи седмокласнички.
Оживейте и бъдете истински, не чрез банална меланхолия, а чрез истина, истина, истина.

Фюджийс (I play my enemies like a game of chess, where I rest. NO STRESS!), джаз, реге и така нататък нова за обличане в и усещане чрез музика.
Пътуваме бавно, а аз си спомням за един епизод на един сериал, докато сънят ме дърпа за лилавия ръкав, а в същия момент другите говорят, смеят се или просто са, там, на пейката, плуват из сивата локва на уж удавените си отегчение и безнадеждност. Квадратно пакетче, последвал аромат на рози и късмет, стъпалата зад училище, оld school "графитът" FAK и защо чак сега виждам всичко това.
Счупено стъкло, къдрици, моите и чуждите, влажен въздух, въртене в леглото, чай с мед и може би без ром, тишина, тишина, Лари няма да се върне, а за Джейк не знам какво да мисля.

P.S. А положителна съм - нищо чудно след няколко месеца някой да заживее с малко от моята кръв. But beware because I'm special.

You can read me anytime you want, but I'm not yours, I'm not yours

Чернови

~

Не ти ли се иска понякога да захвърлиш всичко, което се намира близо до теб, и всичко, което се намира далеч, но се е впило със свирепи нокти в тъканите ти, раздиращо ги до бяс, кръв и напук широко затворени очи?
Не ти ли се иска да спреш да се чудиш как и кога и просто да отмиеш цялата история, всичките си намерения и очаквания от деня, от себе си, от хората, от някоя специална дата, от живота?
Не ти ли се иска да забравиш колко важна е градацията и нарастващото напрежение, да спреш да подреждаш мислите и действията си по низходящ и възходящ ред, да престанеш да търсиш аналогии между нещата и просто да захвърлиш онова, което те е изпълвало?
Не ти ли се иска да постоиш празен и чист, освободен от товара на съзнанието, от товара на всичко, случило се вече, което трябва тепърва да се разплита, разгадава и тълкува?

"Lilac Wine" е по-хубава в изпълнение на Нина Симон, отколкото на Джеф Бъкли. И точно когато мисля за изхвърляне, започване на чисто, пускане на ценност по течението с надеждата някога случайно да се върне, на помощ ми идва женският глас на Нина Симон. Идва от негърската й душа, от свободата в музиката й, от матовите й импровизации, от мъжествената кадифена дълбочина на думите, с които винаги открива синхрон, идва от забавения каданс, през който се процежда всяка нейна песен.

Нуждата да обясниш без преувеличения или пропускане на важни нишки. Контраст и синхрон. Подслон и хармония.
Нуждата да откриеш съществена връзка и болезнено да я предадеш чрез алени огнени пръски изригващо въображение.

- Защо никога не слушаш музика? - с ужасно мрънкащ и егоистично обвинителен глас каза тя. - Дори съседите, които надуват Ивана и разни сръбски песни в 2 часа следобед, слушат повече музика от теб..

А някои хора може би успяват да понесат тишината. Аз също мога. Но само понякога. Когато се вглъбя в това, което чета, когато пиша, когато си представям някакви неща и когато мисля с надеждата да стигна до отговор.

~

Щом се е родила идеята, значи е опасно. Вече я има, жива и дишаща, деляща и размножаваща се, събираща прах, но и винаги готова да бъде излъскана до блясък, преди да влезе в употреба.

Някой ден просто ще включа компютъра си и може би, без да запазя каквото и да било, безжалостно ще изтрия целия блог, вперила широко отворени очи в обезумелите си пръсти и в погубването на двегодишния си дневник за всичко.

~

Само красивите хора страдат.

~

Ще разберете, че има милиони хора, които заслужават да бъдат цитирани, които казват запомнящи се, верни неща. Но малко от тях прекрачват границата и поемат отговорността на цитатите си с уклончивата репутация на достатъчно живели.

~

Иронията се крие в това, че се занимаваш с нещата, в които другите смятат, че си добър. Ако някой ти каже "Стани архитект, страшно талантлив си", веднага ще решиш, че е възможно това да е твоето нещо. Може би човек понякога е всичко.

~

"Времето е твърде ценно, за да се пести." - Wladyslav

~

Има нещо в момичешките лица, които рисувам аз, и тези, нарисувани от дядо, което ги свързва. По някакъв особен и може би повърхностен начин си приличат. Без значение как точно сме го постигнали, наистина имаме допирателни точки в стиловете си.

Момичета с големи, малко тъжни и замислени очи, дълги, гъсти и извити коси, малки плътни устни и прави или чипи носове между две леко извити и средноделеби вежди. Кръгли или заоблени меки черти.
Аз включвам фикцията с нереално дългите и перести мигли, малко засилвам драмата в очите и доукрасявам с гола шия, рамене и обици.

~

Нека кажем, че някой ден ще ти се наложи да обичаш. Просто си го представи.
Не се ли подготвяш?

~

Дали ще е студена вечер? Има нещо познато у нея все пак.
Ще можеш ли да вдигнеш клепачите си? Не от логична умора, разбира се.
"Здравословно" е размито понятие. Вика ли ти се? Не, без писъци, nice and slow.

~

Непростимо е да си безразличен. Да затваряш очите си за момента и да не проумяваш, че нещо се случва, без значение какво е то. Да изхвърляш телефонни номера просто защото си решил, че ако отново наистина ти потрябват, ще ги намериш.
Как би реагирал, ако някой изхвърли листчето с твоя телефонен номер? Би се засегнал, знам. Всеки би се засегнал, ако някой изхвърли листчето с телефонния му номер. Но хората искат другите да се засягат, защото телефонните им номера са били изхвърлени от тях. А онези, смачканите и изхвърлени в някое кошче, искат другите да копнеят за тяхното страдание. Какъв отвратителен сблъсък на изконния ни егоизъм.

~

Не стъпваш смело, не стъпваш с увереност, не стъпваш, готов да си проправяш път през неподозирани препятствия, не стъпваш с любов към живота, към листа, към дейността въобще, когато нямаш история за разказване. Когато не си издраскал черната дъска с разкъсани и разпиляни щрихи от едно цяло, омотано и разпръснато из сутрините, обедите и вечерите, из разговорите, заглушени от силната музика, из тихите взирания в прозрачността на чашата, из глътките на екс и неусетните крушения във виното и пороците.
Не си достатъчен за поглъщане и попиване, за изсмукване и вдишване, за смъркане и инжектиране, когато не гориш отвътре, когато си просто крещящ и колабиращ, а нямаш сила да се събереш в кратък разказ, в малка история, която, дори да включва само теб, е приказка. Черна или розова, изгнила или едва разгаряща се, щастлива или тъжна, пришита към някоя стара история, към някой отклонил се план - тя е твоя и си длъжен да й вдъхнеш живот, за да стане достатъчна, узряла за поглъщане, вдишване, смъркане, инжектиране..

Защото понякога думите не могат да бъдат просто съответствия в моите и нечии други мисли, моите и нечии други чувства. Понякога това им сладостно освобождаващо свойство, тази, откриваща и създаваща случайности характеристика се изтрива, протърква се, разпилява се из всички, подобни на нея, съвсем избледнява, увяхва, губи блясъка и пластичността си. Спира да се поддава на обработка, дните не я насищат колкото трябва, без значение, че самите те преливат от думи и хора, и жестове, и бедствия, и залези, и изгреви, и падения, и мънички възкресения.
Не винаги те спасяват, когато просто ги захвърлиш в някакво уж небрежнокрасиво безредие. Не винаги са достатъчни в момента, когато ги пожелаеш. Превръщат се в антибиотик, към който прибягваш твърде често и който постепенно започва да намалява въздействието си върху организма ти, върху психичното ти задоволение и здраве.
Превръщат се в малка дрога и колкото по-непоносима става абстиненцията, толкова по-еднакви се раждат всички изречения, спуснати като спасителна лодка в бушуващ, разярен океан.

~

Дрезгав и грапав, гласът на Джак Никълсън.
Някой ще ми обясни ли защо след около две години и половина се сещам за играта му в "Полет над кукувиче гнездо" и защо след около година и половина се сещам за книгата, малките й неприветливи жълтеникави страници, описанията на хора, използващи катетри, и ужаса на престоя ми вкъщи, докато всички ходеха на училище..

Не изхвърлям спомените си, нито пък им лепя окончателни етикети, макар някои да клонят към положителния или отрицателния полюс. Никога не знаеш кога ще възкръсне някоя сцена, някое изречение, някой ден, някоя вечер, някое усещане..

Малко се уморих от музика и лирики за просмукващата се гротеска на обикновеното ежедневие, за звяра и страха в човека, за злокобните сенки, които се гърчат из нечие мътно съзнание, когато падне мрак и щорите се спуснат.

И ми е удобно, уютно ми е само да слушам "As good as it gets", да си го припомням звуково, да се топля с най-любимия ми егоцентризъм на Джак Никълсън, да попивам ритмичното писателско щракане, топлите отзвуци от диалозите и движенията, чистотата на говора и сцените.. Куба Гудинг, контраст, тишина, спокойствие, шепоти и изнервени викове.. И какво да не обичаш в Хелън Хънт? Колко хармоничен и непретенциозен филм. Real love.

~

Живея в къща на два етажа.
Третият се състои от една стая и това е таванът.

Понякога сънувам, че съм на третия или четвъртия етаж и те представляват празни стаи, но не тавански.
В по-старите ми сънища не помня да е имало прозорци в стаята, но светлината беше някак мрачно-коктейлна (която, разбира се, изглежда абсолютно различно, когато се разлива из бяло празно пространство), а стълбището много стръмно и дълго и сякаш се увиваше около една колона, пробиваща мястото в средата на пода. И така продължаваше към следващите етажи. Аз не спирах и не спирах да се изкачвам. Накрая стигах толкова далеч, сякаш не съм почивала с часове по мрачната спирала, прорязваща празните стаи на собствената ми къща. И бях в нищото. Страхувах се от височината. Може би се намирах на 17-ти, 18-ти.. или някой хиляден етаж, не знам. Усещах ужаса от факта, че никога не съм подозирала колко безкраен е собственият ми дом, който винаги съм мислила, че познавам. И знаех, че няма да успея да стигна обратно долу.
Мразех този сън.

Днес сънувах, че съм на третия етаж, който представляваше празна бяла стая с четири симетрично разположени колони и квадратни дупки за прозорци. През тях влизаше дневна светлина, готвеща се да си отиде, ухаеща на здрач. Стените и колоните бяха варосани, а подът - тухлен, посипан с прах от варта.
Гледах през прозореца към къщата на съседите. Перспективата беше толкова различна. Пипах рамката му, знаех, че няма да мога да се слезна долу. И се побърквах. И ме беше страх. И си спомнях за старите си кошмари.

~

Откакто започнах да записвам всичко, вече нищо не ми изглежда стойностно.

Човешкото поведение и психика имат толкова много нюанси, че хората губят над 2/3 от живота си, за да ги обяснят, не съзнавайки колко малко им остава, за да ги разрешат.

~

Сгъвам станиола, въртя и усуквам, усуквам и въртя.

~

"Умерената благодарност е признак на посредственост."
~ Benigni

Днес цитирам. Режисьори и актьори, близки приятели.

Днес сме само двамата - аз и моят ден. Харесва ми да се разбираме. Приятна симбиоза.
Това, което не ми харесва, е да си угаждам винаги, но има един очарователен момент, в който онова, което трябва, се откъсва от останалите, тичащи из виещите се коридори до видимо болезнено изпъване на жилите задачи, и заема челна позиция. Тогава пак си угаждам. Аз върша нещата, а съвестта ми ми се отплаща, като след това спокойно заспива.

Из хаоса, из леглото, изтормозено от скачане (скачане, за което се чудя дали ще пиша и докъде ще стигне историята, за да го преситя с намеци за детайли и еднотипни епитети), из музиката, блъскаща се във вратата и стените, провираща се между крехките романтични гънки на пердетата и подлудяваща ме до фантазиране, из шишето с минерална вода и розова капачка, из постоянното усещане, че телефонът ми звъни, а това е просто внезапно включване от тишината - се прокрадва някакво отвратително удовлетворение въпреки всичко, някаква мудна и хедонистична динамика и натоварване, които постоянно гоня и които почти всеки път ме улавят.

~

Тя достигаше лимита на идеала му за достатъчност. Достатъчност - не като "става", а като "поносимо". Поносимо - не като "става", а като "ако вдишам още малко от кожата й, ще се пръсна."

- От двадесет минути не съм спирал да говоря за себе си. Искам да слушам теб. Кажи ми нещо, нещо, свързано с теб.
- Хм.. Добре - каза тя. - Ще говоря.
Помисли секунда-две, пое си дъх и започна.
- Някога случвало ли ти се е да изтръпнеш от щастие, когато минеш покрай къщата на някого, за когото внезапно е започнало да ти пука по различен от предишния начин?
- Не, не, не ми задавай въпроси. Искам да говориш за себе си, а не да ме питаш дали нещо ми се е случвало.
- Ако беше помислил поне секунда, след като ти зададох въпроса, щеше да разбереш. че говоря за себе си. Повече от всякога.

Има нещо ужасно притеснително в неискрените хора и нещо винаги смущаващо останалите в искрените.

Тя рисуваше света върху себе си във всички възможни цветове, в които го откриваше, защото й беше интересен, а светът рисуваше себе си върху нея с всичките си възможни цветове, защото тя му беше още по-интересна.

~

Сега разбираш ли защо е важно някой да те накара да искаш да бъдеш по-добър човек?

~

...След това всичко става по-трудно и далечно, затваря се херметически в отделна своя Вселена, а понякога се пропуква и с шумове и навявания за същността на нормалните разговори между хората връща спокойствието и увереността, че нищо чак толкова специално не се е случило.

Въпреки това имаш усещането, че нещо не особено обичайно е станало. И изведнъж изпитваш неутолимата нужда да затвориш очи, да сведеш глава и да оставиш цялата тежест на света и състоянието ти да излети с крилете на снежнобели гълъби...

~

I can feel it coming in the air tonight

животът ми пак до един миг се свежда..

Обожавам, обожавам!

и винаги грешен съм, винаги смешен съм,
винаги на някой за нещо съм крив,
не искам на никой, на никой да преча..
аз искам просто да бъда щастлив

Колко много ме трогна, когато за първи път го прочетох. И тогава сякаш разбрах и преглътнах глупавите си разбирания за човешките отношения.

Слушах я преди две години, когато още имахме информационни на втория етаж в адските жеги, господинът ни беше изключително колоритен, удряше ни зад врата, а пък Влади мрънкаше за една пържола.
Слушах я и тази нощ след около четири текили, може би цяла бира и няколко ужасни глътки уиски и водка. И не, алкохолът няма нищо общо, защото съвсем се изпари от студа и опитите да си намеря най-подходящо място.
Да, разбрах, че помня доста от текста на песента, че все така я обичам .. обичам, обичам, обичам. И я свързвам с моменти, хора, мечти, спомени, състояния и някаква ужасно красива и младежка меланхолия.

в този момент - 5:15АМ, не ми се спи.
Не ми се спи достатъчно, за да скоча направо в леглото, да си наглася щорите, да пусна музика на слийп режим двайсет минути и да заспя, след като са минали пет.

ужасно много я обичам тази песен, наистина

(имаше няколко неща, които държах да напиша, понеже, докато мислех как ще го направя, си представях, че след време няма да разбера колко важни са, въпреки че биха изглеждали съвсем хаотично и безразборно проляли се от някаква си вечер)

но забравих за повечето от тях и сега е.. хубаво
дали някой ден ще разбера, че това е важно?

От миглите ти капят перли. Може би се разболяваш?

Разбирам, че може би всеки живее с мисълта, че трябва някой да бележи живота му, че целият кръговрат от мисли, думи и действия трябва да се върти около една най-значителна личност. Толкова опора откриват хората у идеята, у магичната връзка между събитията, която им вдъхва надежда за приказност и пълно удовлетворение от всичко, хубаво или лошо, случило се, че не смеят да пуснат ръката на тази мисъл. Ръката, за която са се хванали, а под тях зеи пропаст, от дълбините си боботеща "Ами ако не е така?".
Ако не всичко е един човек, ако това е огромна плетеница от илюзии, с които просто намираме причини да не спираме.

Гледам го и се страхувам да си тръгна. Това ли е?
Знам, че той е повече от важен за мен. Той е пробуждал всичките живи хормони у мен - на щастието, на адреналина, на привързаността.. Усещам, че моментът е важен. Но наистина ли, ако сега си тръгна, цял живот ще мисля, че това е била точката, в която съм изгубила шансовете си за щастие и съм пропиляла всичко? Как би било възможно да си го помисля, след като сега нищо на света не може да ме убеди, че трябва да остана?

Горчиво съжаление се изкачва по хранопровода ми и достига гърлото. Съжаление, задето не мога да открия друг изход. Не мога да погледна отвъд ситуацията. Може би, ако имаше зрители, някаква публика, щеше да е прозрачно ясно какво трябва да се случи. Може би всичко би се изкристализирало и за мен, след като минат няколко дни.. седмица. Но сега не мога да открия друго решение.
Искам само да го обичам. Само да го обичам, без постоянно да се срещаме на шахматната дъска, унищожавайки се в безкрайната си себична партия.

Не издържах и затворих вратата. Започнах отначало. Поне така ми се струваше.
Открих толкова непознати места, чувства и хора. Изрових прашната си воля, смелата си решителност, твърдата находчивост и обиграната спонтанност. Позволих на кожата си да попие безброй много моменти, да се насити на студен, топъл, сух, влажен, парещ, тежък, ефирен, прозрачен, леден и накъдрен от пустинните изпепеляващи лъчи въздух.
Минах по отъпкани и току потънали в кал пътеки. През разкопки и фосили, кости на същества, били някога хора, превърнали се в стриктно функциониращи системи. И когато спирах, за да се огледам и да си поема дъх, разбирах, че няма нещо от цялото това "след като те задрасках от всички сценарии" пътуване, което да не ме прави щастлива.

През кофеиновия вкус, в един ранен октомврийски следобед, се процеди мисълта, която ме събуди. Докато разглеждах траекториите между резките на стената, семплата стена в семплата ми просторна кухня, се събудих. Всичко, цялата феерия от забрава и нови преживявания и хора, на които се отдадох безпределно, за да продължа, са били подсъзнателно преследвани, за да не го изтрия, за да не се прекъсне пътят ми към него.

Сега вече можехме да говорим. В голямата почти празна стая, подобна на ателие. Той - срещу мен, аз - срещу него. Шум от тишина.

Когато бяхме двама, никога едно цяло, но все пак двама, се чувствах смазана. Заради неговото неволно отдалечение и хладна изолация и заради моя потресаващо трагичен егоцентризъм. Спомних си как нямах силите да говоря за нещата такива, каквито са, с близките си, защото не вярвах, че някой би ме разбрал. Смазваше ме идеята, че съм такава. Виновно се усмихвах, виновно и безсилно. Защото разбирах, че може би не съм специална, може би съм нищо и никаква, но бях повече от сигурна, че никой не би ме разбрал. Усмихвах се на хората снизходително наум, а после се проклинах, задето съм такава.

Така ме гледаше и той тогава. Но не беше прав. Двамата с него никога не сме били оксиморон. Поне вече не сме. Не се намирам по-високо от него, нито пък по-ниско. Намирам се в коренна различна посока, някъде на същото ниво. Знам, че мога да говоря с него, да го разбера, да потуша желанието му да е специален само с думи. Но не искам да го правя. Защото се научих да го разбирам.

И изведнъж, докато го гледах, ужасно тъжна, наблюдавайки как нишките на егоизма ни се разплитаха, ме осени мисълта, че, когато аз съм живеела безмерно щастливо и хаотично, скривайки от себе си, че съм оставяла следи, по които по-късно пак да го открия, той е живеел понякога празно, понякога щастливо, но отчаяно, с надеждата отново да ме открие.

Усмихвам се всичко това. Колко сме малки. Искам просто да спрем. Не съм способна да продължавам да предсказвам следващите му ходове, бродещите мисли и тръпки из съществуването му. Не мога дори да опитам да предрека какво очаква, че ще направя, някъде смята, че ще поема.

Трябва просто да спрем да се гоним и настигаме, да се оплитаме. Да спрем да чертаем схеми за съжителството ни заедно на този свят. Да седнем, пречистени, и да се оставим един на друг без прехапани писъци, без жажда за победа.

За жалост, разбирам, че едва ли някога ще се освободим от тези черни сили, от страстта си към надмощие, от проклетото доминиране над чувствата на другия. Преди се страхувах от него. И това му харесваше. Харесваше му дистанцията и сладкото обожание, което усещаше в този здравословен за него страх, страх от различията. Сега се плаша от себе си и от него. Защото май сме станали жалки. Сега може би той ще се страхува от мен. Но не това е, което искам. Поглеждам го и го виждам. Аз съм друга. Отразявам се различно в зелените му, студени очи. По-остро. Променила съм се.

Гледам го втренчено и настойчиво, дълбоко и някак примирено, за да му кажа "Не искам да се страхуваш от мен. Хайде най-накрая да оставим всичко това". Поглеждам го отново, той усеща какво имам предвид. Но му го казвам на глас.
- Ако искаш да победиш, няма проблеми. Ти спечели.

Той мълчи, някаква частичка от студенината се пропуква.

Сядам на стола до малката ръбеста, хладна метална маса.
Не. Това не е облекчение. Не сме изтрили позора от челата си, от всичко, което направихме, за да създадем драма, за да измъчим себе си и другия, за да допълним животите си, понеже това е единственото занимание, което ни се удава и ни пали, а интересът към него не се изпарява почти мигновено, след като сме станали част от играта.

Не сме пречистени. А просто уморени. И празни.
Замъглено от изтощение, съзнанието жадно опипва с пръсти почвата, надявайки се да открие топлина - топлина в нечие чуждо тяло, нечий поглед, някаква стряха да надвисне над нас, пулсираща с чуждо сърце.

Затварям очи и се питам: Щях ли да обикна някой от онези, които мислех, че не биха ме разбрали никога? Щях, нали?
Защото никой няма нужда от пълна съвместимост, а от клечка кибрит, малка алергия, силна дръпка.

И го забелязвам. Гледа ме. Без да се разкайва.
- Нали не си ме обичал, за да се отречеш? За да избягаш от себе си? За да изстържеш този нарцистичен и противен обрив от кожата, маниерите, поведението си? За да си докажеш, че не е нужно да съм каквато си смятал, че ме искаш, за да си влюбен?
- Не.
- Значи си ме обичал, защото съм различна. И сме заедно в объркването, в неразбирането.

Дълбок, топъл поглед. Не издава съжаление. Дишам успокоена.

За какво ми е било да търся някого, с когото да се допълваме в изкривените си виждания, благославяните безсъния, жаждата и поривите към определени честоти на трептене? За какво ми е било да търся еднакво високи на думи хора?

Всичко е миг. Миг, по-кратък от най-краткия миг. По-кратък от себе си. Проблясва като озаряваща и разкъсваща небето светкавица, а после изчезва завинаги. Няма да спрем да играем. Но една бариера рухна. Може би на пътя ни ще се появи друга. Ако има такъв.
Не мога повече да търся отговор. Казвам това, в което ми се иска да вярвам въпреки него и въпреки себе си, въпреки везните, отмерващи равни всички тежести и противоположности в мненията. Защото хората нарочно натоварват някого със смисъла на живота си. Защото се нуждаят от добра интрига в сюжета.
- Обичал си ме, защото си ме обичал. И винаги ще ме обичаш.

Приближи се. Страхът напълно изчезна от очите му. Страхът да бъде друг, когато и аз съм друга. Страхът от непознатото в това, което е мислил, че му принадлежи.
Докосва ръката ми, за да ми каже "Плуваме на една и съща дълбочина. Но се намираме ужасно далеч един от друг. Обичаме се, защото се нуждаем от това. И трябва".

Затварям очи. Уморена съм. Едва ли някога ще бъдем чисти. Не, ще бъдем празни или капнали от опити да се открием, без да се изгубим.

Той стои прав, а аз съм седнала на неудобния стол.
Главата ми клюмва върху гърдите му. Ръцете му ме притискат към себе си. Сякаш отнякъде е нахлула топлина. Не знам какво ще чувствам, когато отворя очи, ще мога ли да бъда публика.
Сега не искам да си тръгвам.

Dance you fucker, dance you fucker

Don't you dare
Don't you dare

Investments and dealers, investments and dealers.
Cold wives and mistresses.
Cold wives and sunday papers.
City boys in first class
Don't know we're born little.
Someone else is gonna come and clean it up
Born and raised for the job.
Someone else always does always pick it up.
Get over, get up, get over
Turn the tape off.

I am the key to the lock in your house

that keeps your toys in the basement.

Чакам лака си за нокти да изсъхне. Част от вроговените ми плочки са загубили забележителната си твърдост и са започнали да се раздвояват.
Слушам Рейдиохед. По-скоро слушам "Climbing up the walls" на Рейдиохед и си мисля.

На тази песен ужасно много й отива да бъде саундтрак (ако вече не е, разбира се).
Саундтрак на еротична сцена в смазващо меланхоличен филм за младежи. Саундтрак на еротична сцена по време на купон. Алкохол, цигари, коз, наркотици, никакви табута.
Да. Представям си го.


Вратата се отваря рязко от две сплитащи се и разделящи се тела. Изпити, анемични, ухаещи на младежки конвулсии тела. Интимен смях, шепоти, загубени в пространството опити за думи.
Леглото е обикновено, но голямо. Плакати на Доорс, Туул и Нирвана на стената, старо малко бюро, стол. Слаба светлина, дрехи на пода. Стаята е адски тясна, но достатъчна за две, сами обрекли се на самота души.

Тя е с ярък или тъмен лак за нокти. Черна извита линия върху клепачите. Дълги перести мигли. Светли акварелни, но наситени ириси. Дълбоки разширени зеници.
Тя се смее със зачервени, полуадекватни очи и изпепеляващото желание да съгреши. Придърпва го жадно за ризата без заобикалки, мъчеща се да не изгуби относителното равновесие, което пази. Тялото й се извива назад като пречупена арка, давещо се в плавно отдалечаващата се и рязко нахлуваща в замърсената кипяща кръв тръпка. Иска го.

Той затваря вратата, гледайки към нея, безжизнена и усмихваща се на леглото. Заключва сякаш иска да се отдели от всичко останало не за час, а за една безтегловна и свободна вечност.
Приближава се. Сваля колана си, разкопчава дънките. Гледа с едва загатната усмивка на провокация и предусещане за пълно задоволство, миг от вдишване на ледена утопия, сякаш е чакал точно това цяла нощ. Сякаш точно два погледа, упорити в мъчното си усилие да не бъдат замъглени и да изразят чувството, скрито зад всичко, попило в телата им, са ги събрали. Два погледа, очаквани като спускане на бял флаг, като отчаяна, но бленувана крайна мярка. Насочени един към друг в правилния момент, довели ситуацията до тази точка.

Целува бялата кожа на разголената й шия. Тя се отпуска бавно назад, не смее да мисли. Ръцете му са артистично докосващи, бунтарски предизвикателни, по мъжки нежни и момчешки копнеещи. Той затваря очи и усеща как земята съвсем леко се поклаща и потръпва през тялото му.

От другите стаи музиката гърми. Но в този момент звучи само "Climbing up the walls". Нищо друго не съществува, няма ги останалите, изчезнали са. И песента, с всяка мелодия, с текста си подчертава абстиненцията, предизвикана от наркотика и от самотата. Желанието, подбудено от изкусителната представа за прекрачването на границата, проявяването на смелост, пълното удоволствие по сладките правила. Отърсването от реалността, разчупването, разкъсването на малките системи, които те поддържат всеки ден, и копнежът светът да бъде твой поне за миг.
Движенията им изпъкват, фокусът пада върху тях - бавни, плавни, леко отклоняващи се, леко некоординирани, но все пак накрая успяват да открият онова, от което се нуждаят.
Нейното безсилие, способно единствено да го потърси, и неговата жажда, способна единствено да я намери. Всеки един момент изглежда абсолютно нереален.

И все пак се усеща някаква ужасна тъга в докосването им.
А Том Йорк достига кулминацията си.

Отново се преплитат. На леглото. Приглушени стонове. А с тях потъва и песента.

Следва друга сцена.



Мисля, че обичам Рейдиохед. Обичам да заспивам с тях. Колко пъти съм ги вакуумирала в моментите, преди да заспя, и съм мислила и мислила, и заспивала, и не заспивала. И слушала, и сцени, и сценарии, и просто Рейдиохед. И то толкова малко от тях.

Май гледам много филми. Или имам много идеи? Или ужасно много напирам да направя 1001 неща? Много често ми се случва да не искам да стоя вкъщи? Прибирам се късно? Или давам прекалено много огънчета? Може би.

I've got the smell of a local man
Who's got the loneliest feeling.

Who doesn't want to have some drama in his life?

Не знам дали догледах филма си ей така, изведнъж, защото въобще не ми се спеше, защото не ми се четеше или просто ми се искаше да догледам филма си и да пиша за него.

Не мисля, че мога с точност да заявя, че разбирам кога едно изпълнение е добро, и кога - не.
Драматичното повишаване на тон или нервното, стигащо до бяс крещене не влизаха в главните ми критерии, но може би понякога и шумните изпълнения могат да бъдат мерило.
В повечето случаи търся нещо повече, нещо, което трудно си представям, че бих направила - пълна адекватност през цялото време, попиване и отразяване на чуждото поведение с всяка фибра на тялото, изразителни очи, глас, интонация, ефирност, гъвкавост, хармония със ситуацията плюс готовност да дадеш най-неочакваното и нестандартно от себе си.

И пак, пак, пак ми е адски трудно да съдя актьори за играта им, особено актьори, които мога да гледам как получават наградите си в youtube, докато ми става ужасно мило, влажно и сантиментално на очите. Просто обожавам.

Не това е въпросът обаче.



Така изгледах "Мостовете на Медисън". Пуснах го, за да видя по какво точно от филма мама се прехласваше, когато бях малка (Клинт Ийстууд :>), но вместо да гледам пет-десет минути, аз не мръднах от стола и, застанала на 30-40 cm от монитора, не свалих поглед до края (Прекрасен!).

Това ми се случи и с първите 43 минути от "Да бъдеш Джулия". Ей така, на шега, преди да заспя, реших да го видя и просто се омотах, докато сцените не спряха от самосебеси.
От доста време не бях гледала толкова заразително магнетичен филм. От момиче, което окончателно е решило, че не иска да се превръща в жена, и минава през непоносими физически и психически болки, до жена, която с всеки жест, сила или слабост казва: Аз съм жена и това е повече от невероятно. Освен това съм и актриса.
За Анет Бенинг нямах особени впечатления, но ясно помня колко много не харесвах героинята й през поне 2/3 от "Американски прелести".
Жизнена, горда, уникална в израза на лицето си, неопитомена, подвластна единствено на собствената си суета, достойнство и порив за свобода, въздух и живот я харесвам повече. Много повече.
Когато още от първата минута прозвучи симфонична музика, нещо изключително живо и енергично се разнесе из застоя във въображението и наивността, гаранцията, че няма да съжаляваш, че си изгубил около два часа от живота си с такъв филм, е почти стопроцентова.
Аз въобще, изобщо не съжалявам, че гледах как Анет Бенинг покорява Лондон, а след това се оставя на замъглената си от изчерпване преценка и бива измамена. Не съжалявам, че я видях да възкръсва, да се учи кога да играе и кога да е себе си, кога да се връща назад и кога да продължава напред без следи от самообвинения и вътрешни синини.
Може би атмосферата на филма е малко приповдигната през цялото време - заради епохата, Лондон или самата магия на театъра и любовта - кой знае.
А и има нещо очарователно и одухотворяващо в това да видиш как една жена маже лицето си с крем и спокойна потъва в сън, след като е плакала, вместо да се унищожава.
Основата на сценария е повестта на Съмърсет Моъм - "Театър" (за която четох в един блог, който вече не съществува, но се сетих за момичето и ако все пак прочете този пост, й препоръчвам да гледа "Being Julia" - много вдъхновяващ е)..., Моъм, чийто роман "Цветният воал" е някъде из едната колона на купчината ми с книги и изглежда страшно симпатично с резедавотоплата си корица, на която ясно се виждат Наоми Уотс и Едуард Нортън.
Струва си и да се видят красивите момчешки лица (особено едното) и ужасно крехката мъжка нежност на Джеръми Айрънс, който дори да нямаше една реплика от началото до самия край, пак щях да съзерцавам със замечтана усмивка.
И като казвам усмивка, тя е постоянна през целия филм, адски искрена е и говори толкова много, колкото бурният, непринуден смях на въпросната Джулия.


Понякога прекалено сериозно се оплитам в тези изкуства и ми изглежда ужасно, безумно, безкрайно сложно да пишеш, режисираш, играеш.
Но е някак прелъстително и изкусително да си представиш как в най-извиващите и разтърсващите те моменти няма да забравиш сценария, а напротив, ще го знаеш, но ще импровизираш пъти по-добре (а някой невидим учител ще ти намигне одобрително, за да успееш да си кажеш заслуженото "Браво!").