Накъде духа вятърът на промяната?

Ако не започна със "Здравейте", тогава с какво?
Така започва всяка публикация, която има шанс да бъде написана от сърце. Така започва всяка вечер, която не само има шанс, а вече се пропилява с пълна сила. Но какво от това. Пилеем вечерите, а след това обираме сладки спомени от изписаните думи. Ех, как обичам да пиша и колко обичам да го правя без да мисля. Немислейки, просто натискаща някакви клавиши, гледаща далеч отвъд кибер пространството. А само как звучи. Но това да напишеш нещо от сърце след дълги, дълги мъки не те прави Достоевски. Не те прави и Кинг. Дори Вазов. Прави те поредният пишещ човек - поредното пишещо момиче. Дори още по-конкретно. Поредното 16-годишно, пишещо момиче, което все още има проблем със запетаите. Поне си признавам тази слабост, което, разбира се, не трябва да ме кара да се чувствам горда, защото това е Поредната пукнатина.
Преди измислях подходящо заглавие преди да започна да пиша или пък се сещах веднага след като свърша. Сега нямам идея как да озаглавя този скъп момент, в който може би изглеждам екзалтирана, но истината е, че стоя толкова нормална и дори не разбирам откъде вадя тези думи, които ми изглеждат поне малко щастливи. Защото сега пиша заради самото писане, за удоволствието от него, за изливането на душа чрез клавиатура, страдаща от неспирния натиск на десет уморени пръста.
Как може да пропускам същественото или изведнъж забравих за него?
Ах, скъпи, любими мои, трима читатели /?/, аз съм на прага на нещо, с което се захващам за хиляден път и може би този праг е отегчен и разочарован от мен. Но все пак продължавам да си мисля, че всяко малко изменение води до друго малко изменение и понякога малките промени в плановете наистина могат да променят крайния резултат. Но не е като някоя генерална, радикална промяна, която да промени нещо и генерално, и радикално. Другите промени настъпват след появата на някаква мания, когато станат фикс идеи. И колкото и да грешиш това измъчващо те желание започва да измъчва и висшите сили. Явно се предават пред фанатизирания дух и те оставят да се оправяш с последствията, щом си толкова готов за нещо. А третите, те май са крайния продукт от събитие с голям, но и случаен характер. В биологията май е дрейф, но мисля, че се лъжа. Каквото и да е, оставяше голяма следа и е доста ценено от еволюцията. Та, ако нещо такова се случи, ако дойде човек /да, хората променят хора!/, ако мутирам вследствие от болна амбиция ще стана друга. Но ако пиша в 2:34АМ какво мога да променя, какво мога да направя? Логичен е въпросът защо промяната за мен е толкова важна. И аз се чудя. Но се спирам. Започвам да слушам вътрешния си глас. Не онзи, който ти помага, когато не знаеш как да се справиш в оплетена ситуация, а просто истинският ми вътрешен глас. Слушам как мисля, интонацията си… всичко. И разбирам, че съм такава заради няколко гена, едно възпитание, милиони неща, които съм виждала и чувала и са останали в съзнанието ми, обществото и какви ли не други фактори. Да, аз съм резултат от всичко това, но колкото повече мисля, толкова по-недобра изглеждам пред себе си. И ми е интересно как ще променя влиянието на толкова много фактори, които дори не знам и няма как да знам какви са? Как мога да променя това?
Е, как да стане нещо е винаги сложната част, но толкова много човешки същества вярват, че ако вярваш и искаш, и, естествено, ако се бориш няКАК, нещото ставало. Ами, ако има специално "някак" за всяко желание. По една златна рибка за всеки рибар.
Да, хубаво е да пишеш. Но аз не съм Достоевски. Не съм Кинг. Дори Дъглас Адамс не съм.
Аз съм тук, в моята плашеща стая, разкъсваща се, тъжна донякъде.
И това е най-важното. Че чувствам. Моята огромна липса, която понякога е прекалено голяма за всички рамки, в които може да я излееш.
Загубих една малка, тъжна падаща звезда. Тя падна някъде и аз не разбрах трябваше ли да си пожелая нещо или просто да не вярвам в чудеса.