better than all the rest

насред останки от повръщано (останки от петък вечер) и боклуци, чаши за миене, завивки, кабели и хаос. малко преди да тръгна отново със закъснение. искам да кажа само това:




п.с. и си измислям занимания, за да оцелея. обичам някакви неща. но на земята лежи един джим морисън.

I've overspoken

студена съм. сигурно съм минус три градуса. чувствам се пребита, смазана, изсушена, ожулена, мръсна, припадаща, залязваща, уморена, полубудна. уморена.

ядосана съм, искрена съм. и този път съм консервативна. този път съм скучна, този път не се чувствам център, не се чувствам нищо. но чувствам, че не е хубаво, когато си тъп и нагъл, мазен и нагаждащ се. не мисля, че е хубаво, когато не извършваш някакви съвсем елементарни актове на уважение. мисля, че е хубаво да си уважителен. и ако не можеш да бъдеш - добре, но не бъди и лицемерен. не бъди противен, не бъди мижитурка, не бъди вечно слаб и нерешителен, не бъди с огромно самочувствие, не бъди важен и превзет, не бъди меркантилен, не бъди материалист, не бъди до болка суетен, не бъди мнителен, не бъди вечно критичен, не бъди снизходителен, не бъди винаги над.

усмихвай се понякога. светът не е само високите ти токчета и пяната ти за коса, светът не е парите, които си хвърлил/а за дрехи. дрехи, които не те правят нищо, което да ме вдъхнови съвсем истински.

светът не е само замъгленият ти пиянски поглед, не е курвите, на пръв поглед еднакви, свличащи се в скута ти на фона на кючек. светът не е пилон, от който да бълваш порно.

светът обаче не е и винаги странен. светът невинаги сме само ние, невинаги само ние сме интересни и прекрасни, светът понякога не е просто и единствено смях за глупости и малко по-малки глупости.

аз съм сериозна. сериозна и ядосана, сериозна и жива все пак. сериозна и мъничко разочарована. сериозна и силна. а как ми писна, писна, писна да съм силна.

силна и ожулена, силна и мокра, силна и капнала, силна и замълчала. как ми писна.

защото знам, че светът няма постоянно да е усмивки към и от непознати, няма да е перманентно пръскане на чар и красота, няма да е вечно вдъхновение. няма да съм винаги, няма да става винаги лесно. понякога ще си мисля, че съм силна, а просто ще се движа по инерция. към духалката вкъщи, защото се чувствам минус три градуса - разочарована и ожулена, измръзнала. и в такъв момент, на фона на всичко друго, само един таксиметров шофьор става.

и все пак ще си обещавам някакви неща и ще вярвам, че не всички са зле, че трябва да проявяваш някакъв минимум уважение не защото уважението се заслужава, а защото си човек и трябва да се държиш така. трябва понякога да си смирен, да мълчиш, да притихнеш и просто да се оставиш. да ги оставиш. да правят каквото искат.

ще вярвам, че през повечето време светът е вдъхновение и бял лист - за любов, чистота и красота.
че светът е призив за смелост - за красива смелост.
ще вярвам, че курвите са нимфи, че пошлата ви страст е животинска и брутална. защото това ме устройва много повече.
и ще живея за еротика, а не за порно. дори когато някой е в мен.

забравих за хубавото тази вечер. понякога ми се иска всички да са непознати.


и една прекрасна песен, за да се свлече от мен катранът -



искам да заплача. дайте ми прохладна, пролетна зелена нощ, цигари и мъжа с едно око. цигари не защото ми се пуши особено (напоследък хич не ми се), а просто за да ми ги пали някой друг. само това, а после ще се оправя с другото. трябва да припадна и да спра да бъда силна. в нечии ръце.

I want you to notice

Студено ми е. Постоянно ми е студено, като се прибера в общежитието. Освен като си легна да спя и се завия. Нещо се случи. Нещо ме направи накъсана. Нещо ме скъса. Аз съм скъсан чорапогащник. Нещо ме кара да искам да карам. Да карам, да карам, да карам надалеч. Надалеч и напред. Да въртя с бяс, да гледам карти, да се ориентирам, да превръщам всяко дясно в ляво и обратното. Дори да се загубя. Но не и сега. Сега искам да ми е топло и статично.

Джой Дивижън - мъртъв саундтрак на параноично студена вечер, лаптоп на кривото, скъсано легло, криволичещ курсор на мишката, криво застанала аз, криви тъмни часове. И този студ. Аз не обичам да съм навлечена с дрехи, аз винаги студувам и треперя, аз винаги издържам на студеното, аз винаги съм гола, когато съм навън. Но вътре не мога. Вътре ми трябва духалка, която изнемогва. Вътре ми трябва топла струя. Вътре ми трябва някаква топлина, защото тук няма никой. Няма глас, няма поглед, няма присъствие, което да разсее студа от мен. И мен от него.

Нещо в тази стая ме възпира. Нещо отнема силата ми. Нещо ме прави накъсана.

а аз ще изчезна завинаги

аз ще изчезна завинаги в обещанието, че след малко ще измия чиниите

аз ще изчезна завинаги в обещанието, че ще покорим света, като унищожим системата

аз ще изчезна завинаги, като се преструвам, че хората, които много харесвам, са ми достатъчни

аз ще изчезна завинаги, когато местата, на които съм искала да отида с някакви хора, се превърнат в местата, на които са отишли само някакви хора. в места, на които съм отишла с други хора, по моя инициатива - достатъчни, но не напълно

аз ще изчезна завинаги, когато моите и нечии други четири цифри спрат да се засичат случайно

аз ще изчезна завинаги, когато отровата спре да се стича по моя рог

аз ще изчезна завинаги с пропуснатите петъци и лежерни борисови следобеди

аз ще изчезна завинаги, щом нечий поглед, обърнат надясно, спре да вижда мен

аз ще изчезна завинаги, когато някой спре да забелязва, че ме няма

аз ще изчезна завинаги, след като си легна по светло още няколко пъти, изгубила нощта сама, затворена

аз ще изчезна завинаги, когато реша да бъда нагла и да контролирам

аз ще изчезна завинаги и всичко ще бъде наред

няма да съм спомен за паркинга на софийски

няма да съм спомен за момичетата с червеникави коси

няма да съм спомен за безпричинен писък

няма да съм спомен за пълна тишина, щом те хване цигарата

няма да съм детски глас

няма да съм нежност

няма да съм изпотено стъкло

няма да съм писък от болка в синята тъмнина

няма да съм провокация

няма да съм "много, много, много" и "винаги, винаги, винаги"

няма да съм истории за загубвания с кола - подробни и леко досадни

няма да докосваме ръцете си само когато си подаваме цигара

няма да съм песен на Доорс

няма да съм малка висока скала

няма да съм песен на Нова Генерация

няма да съм по-добра от всичките богини

няма да съм истинска като море

няма да съм безнадеждност, нечия любима

няма да съм момиче със спомени

няма да съм желание

няма да съм сън

няма да съм халюцинация

няма да съм ужасен спомен

няма да съм фантазия

няма да съм полъх на парфюм

няма да съм момиче, няма да съм жена

няма да съм сухи мъжки сълзи в банята

няма да съм разбъркано пространство

няма да съм мило видео, подарък

няма да съм снимка

няма да съм профил в социална мрежа

няма да съм статус и демонстративни думи

няма да съм снимка, върху която да плюеш; която да оближеш

няма да съм специално видео

няма да съм забранена

няма да съм позволена

няма да съм същата

няма да съм различна

няма да съм почти подчинена

няма да съм непокорна

няма да съм поглед, плах и искащ

няма да съм бягство

няма и да остана

няма да съм нищо

аз ще изчезна завинаги

някъде някой ще ме гледа и ще иска да ме разбира, ще бъде поет, ще бъде ерудиран, ще бъде артистично изваян. ще ми направи килим от поезия, тапети от живопис, пердета от ноти, ще иска да е такъв, ще иска.
но ще ми се струва празен, макар да знам, че винаги има повече, че никога не можеш да си сигурен, докато не се докоснеш до нещото. ще ми се струва направен, ще мисля, че точно това ми трябва според чуждите очаквания - арт каша, подобие на човек, но няма да е така

някъде някой ще иска да ме притежава. ще бъде обикновен, но с много копнеж към мен, косми по тялото и физическа сила. с някакъв чар, събран от перверзността на опита и нежния подход към невинността.

ще изтръпвам в ръцете му, ще ставам малка и отдадена, но това е всичко, което ще имам, и дори в него ще липсва частица от нужното

някъде някой ще ме мисли за интересна, но никога няма да се опита да се докосне до сърцевината. няма да се пречупи и да полудее. ще се сеща за мен понякога, ще иска с нокти да почеша егото му, но аз никога няма да го направя така, както той би приел за задоволително.
ще му кажа да си намери нормално момиче, защото аз не съм такова. и рано или късно той ще го направи

и някъде, някъде близо или далеч, някой ще бъде моето най-любимо огледало. но не само това. някъде някой ще знае, че съм способна да се влюбя в безсънните му нощи и в кошмарите му. някъде някой ще спира и ще усеща онова сърцетуп-туп-туп, което в "сто години" бавно убива. ще се дави в залеза и в някоя цигара, ще се гърчи всяка нощ, гърчовете му прогресивно ще стават все по-страшни и грозни, ще чува насън онзи вой на Воев - "аз виждам отвъд смъртта". но аз ще съм изчезнала. ще съм изчезнала със своето "не мога без теб в нощта". и всичко ще бъде наред.

в този студ

как ме е страх. спокойна съм уж, но ме е страх


тати е прав за едно нещо

Take me anyway

Когато бях малка, направих два-три неуспешни (както при повечето хора) опита да си водя дневник. Вълнувах се ужасно много - редуваха се розови, сини и жълти красиви листчета, на които трябваше да оставям мокри следи от живота си, но аз никога не проявявах достатъчно издръжливост и ги оставях. Може би форматът ме е ограничавал.

Маалко по-късно (или паралелно с епохата на дневниците (с катинарчета!)) мама започна да ми носи разни тефтери. В тях се лигавехме с приятели. Пишехме нецензурни думи, и то грешно, играехме на морски шах и всякакви други непристойни за хартия дейности. Но някак стана така, че тефтерите започнаха да са ми важни, а аз от време на време да пиша просто ей така в тях. До ден днешен ги обожавам и си купувам, когато са ми абсолютно ненужни. Като балсамите за устни. Трудно се сдържам. Фетиш.

В осми клас пишех в една тетрадка с твърди корици, с китара отпред и карта на България отзад. В момента не е при мен, но помня, че е изписана с отвратително грозен, сякаш лекарски почерк, текстове на песни, мастилено крещене от тинейджърски гняв, много интернет, искреност и прекалено тежки опити да не изпусна нищо важно. Ненужни.

След това хронологията малко ми се губи. Най-скъпи са ми три тефтера (все рекламни тефтери на банки), в които съм прибрала много от това, което така ме държи - сърцетуп-туп-туп, гърбовете на много разпиляна хартия, прибрана в един шкаф в Кнежа, постовете ми в МайСпейс, донякъде мижавите бележки и статуси във Фейсбук, кратките съобщения в Туитър и най-най-вече - този блог. Защото не се отказах от него. С всичките му глупости и повторения, ясно отчетливи етапи в развитието ми и в случващото се, в неясно отчетливите такива, в промените, регистрирани в него, в черновите ми, наистина важни, в етикетите, във всичко.

По съвсем друг път трябваше да поема с този пост, но преди да започна да пиша, се зачетох в един тефтер, попаднах на една важна дата от януари, тази година. Явно бях писала, преди да се случи нещото, правеща я поне малко паметна, и осъзнах колко много си припомням и откривам от забравените си писмени версии, колко е важно някъде да документираш, че нещо някога се е случило.

И това е, няма повече, нощта ме изпразни и ми отне всичко. Ще рисувам скоро, толкова любов се крие в рисуването.

Поздравявам миналото и скоро се връщам с чувство. Просто не искам поредна чернова и този път.



п.с. не бях аз, бях мъртвата аз :)

-

пиша във въздуха, защото не ми се става. сгушила съм се под бодливото родопско одеяло, от което цялото тяло ме сърби. мисля, задавам си въпроси, опровергавам се сама, лежа и усещам едно - "аз съм жена".

почвам да мисля, да си спомням и да чувствам повече, отколкото трябва. усещам, че ще стана, въпреки че заспах с дрехите точно когато не трябваше. всичко става, когато не трябва.

оглеждам се в тъмната стая, виждам светлия правоъгълник на стената и знам, че нощта ме зове за още съвсем малко. иска да застана самотна и с изправен гръбнак, иска да съм нейна статуя за още няколко минути, за да не пиша във въздуха по невидими клавиши.

иска да чуя нечий глас, да го отлея във въздуха невидим, да нарисувам всяка негова вибрация, небрежно да щриховам честотата му, тези ниски и болни трептения. иска да проговоря сама в тъмното като луда, да изобразя най-нежния си глас шизофренично, иска цялата тази нежност да започне да избива от мен както винаги, когато започне да се трупа.

в главата ми се редят идеи, цялата мекота се сипе сякаш от мен, някакъв копнеж, боже, колко красива дума е "копнеж", иска да ме изкара извън рамките ми, иска с най-нежния си глас да жигосам нечие съзнание.

а тук е студено, парното не работи, аз вече станах, но тук ли съм, не знам.

там, където бях до един и нещо на обяд днес, сигурно звездите са се събрали на огромното небе и красиво позират на жадните очи, започнали да страдат от липсата на достатъчно небе, на достатъчно зеленина по дърветата, които топло да го приемат в обятията си.

там въздухът е хладен, но някаква любов се е спуснала по необиколените места, там искам да скитам в нощите с любими хора. помня всяко едно отклонение. и го пазя. отново с любов.

и така, така, така нататък. трябваше да стана. иначе щях да изгоря и да изтлея в някакъв насилен сън.

Can you feel me?

Привикнала съм към моята си тишина. Понякога все още потрепвам, когато чуя стъпки по коридора, стъпки, отекващи близо до моята стая; когато чуя звука от стадото бизони, набиращо скорост в асансьора. Понякога все още се сепвам, като ми се стори, че някой ще влезе. Понякога все още съм така зависима от своето усамотение и тишина.

Харесвам хората (избраните), приветствам ги, пускам ги, настанявам ги, карам ги да се чувстват удобно, оставям ги да лежат по леглата, по килима, на границата между стаята и антрето - където си поискат.

Мога да ги посрещна и без да ги очаквам, но понякога просто държа на моето си усамотение, моята си тишина.

Когато пиша например. Не мога и не искам друг, който постоянно да кръжи около мен и да ме пита какво правя. Мога да приема огромна тълпа от непознати, мога да седна на някое ключово и набиващо се на очи място, където се изливат потоци от непознати, и да пиша най-обезпокоявано, но не мога да го правя гладко сред близки.

Истината е, че съм малко обидена. На вашите предразсъдъци, на всички тъпи обвинения, които изливахте върху мен, когато бях мъничка малка, на недоизказванията ви, които трябва аз да довърша, за да се изоблича сама. Просто няма смисъл.

Истината е, че в този хубав топъл ден аз искам да изляза, да се лутам някъде, да скитам, може би скрито да очаквам да видя някъде нещо - случайно; аз искам да изляза с ботуши и чорапогащник, рокля, черна връзка на врата, обеци, червена коса, усмивка и пленени очи, искам да изляза, безсрамна и шарена като циганка, искам да изляза с рокля и ботуши, тънки, кафяви и ароматни цигари, рокерски изрязани ръкавици - искам да изляза, за да се срамувате от мен.

Искам да изляза и да седна на някой бордюр или някакви стъпала (така обичам да седя на стъпала), да ме огрее слънцето, да запаля цигара и от време на време да галя ръцете си, да поглеждам телефона си, но да не звънна на никого, докато не изпитам истинска нужда да го направя, да издишам с наслада, а не по навик, да пиша отново наум, да гледам колите и всички прости шофьори, които задължително трябва да те огледат, докато минават покрай теб.

Целият свят да е нежна кожа и красиво тяло, целият свят да е погледи, по-точни и дълбоки от хиляда думи, да е копринени сутрини, обгърнати в чужда, позволена топлина.

Но сънувам кошмари, сънувам други хора, които използват моите изрази, изказват моите желания, носят подобни на моите ботуши. Сънувам кошмари. Страх ме е.

И отново нямам нужда да ми казват каквото и да било. Хората, живеещи с много думи, вероятно се нуждаят от тях навсякъде. Но аз не ги искам. Не искам да ми казват каквото и да било. Този път трябва някой да направи нещо за мен. Понеже днес не вярвам в нищо.

някой ти е казал, нали?

ако устните ми са жарава,
ще тръгнеш ли по тях?
без страх и без пощада,
би ли заложил своя свят?
би ли оставил своето удобство
заради някакъв си парещ миг,
би ли се хвърлил мъжки в робство,
в което всичко е инстинкт?
би ли раздрал гърдите си от болка,
от болката, наречена "живот",
би ли рискувал? да? и колко?
за да инжектираш в себе си живот.
ако устните ми са жарава,
ще ти прошепна да вървиш по тях.
ще те примамят и ще те опарят,
ще изгорят удобния ти свят.
ще срутят малката ти стая,
ще смачкат дребния ти график,
ще променят илюзията ти за рая
и ще раздвижат този вечен трафик
на много мисли и въпроси,
на много мозъчност в излишък,
ще те превърнат във животно
и пот по челото ти ще се стича.
гърдите си със смелост ще разкъсаш
и без да знаеш, ще се извисиш,
кръвта сърцето ти ще пръска
и без да го разбираш, ще гориш.
ще те боли и ще си грозен,
ще бъдеш крив като гротеска,
ще се изливаш, нов и волен,
ще те разстърси мрачна треска.
ако устните ми са жарава,
аз знам, че ще се предадеш,
красив и тъмен, без пощада,
приел, че може да умреш.
ще бъдеш жив и силен, огнен,
напрегнат като лък и устремен като стрела,
ще ме обхождаш жадно, жадно,
а аз ще те горя, ще те горя.
със страст и бяс като животно
ще искаш пътят да не свършва,
а аз, пламтяща и сиротна,
ще се превърна в нощ и ще те вържа
за тъмносинята си кожа,
за лунната, мистична своя сянка,
върху гърдите ми глава ти ще положиш
и със светещи очи като сиамка
ще ме жигосаш и ще ме отровиш,
със жилото си ще ме нараниш,
ръцете си ще отпечаташ по извивките ми сластно
и ненадейно ще се зазори.
изтлели в дългия изцеждащ вой,
ще се събудим чисто нови,
със хладни устни, чезнещи в застой,
ще станем, търсейки отново.
затаили дъх, с белези и кръв по дрехите,
ще разпилеем себе си във лутане,
докато дойде следващият час,
във който двама ще се срутиме.
и някаква искра необяснима
ще блесне в здрача, недвусмислен знак,
че душата ти, студена като зима,
вечно върви, без ясно да разбира,
към моята жарава. пак и пак.

Follow me, follow me down

Съществува една вибрация, която подлудява сърцебиенето ми, и няколко телефонни пиксела, които са способни гръмоломно да убият тръпката ми, като я заместят с уморено разочарование.

Малко ме е страх, както винаги, но се надявам, това е, което винаги тихичко спи някъде дълбоко в мен, а миглите му леко се сливат с въздуха. Колко изящество крият едни мигли, знаете ли, наистина много.

Мечтая си да хипнотизирам, домъчня ми за предишното ми аз, струва ми се по-детайлно, но явно греша. Трябва да е заради кривата на настоящето, то винаги пречупва нещата, както и времето изобщо.

За да не се обвинявам, че съм посветила прекалено много от минутите, часовете и дните си на едно-единствено нещо, а и защото искам, утре планирам да пътувам някъде. Съвсем спонтанно.

Аз съм самостоятелна единица. А някогашните ми привидения за тъмносиня нощ и лудо сърцебиене се оказаха реалност. Любов, следвай ни и всеки залез ще е предвестник на изгрев. За мен и хората, важни за мен. Правя повечето от нещата.

С част от думите си минавам на жълта светлина. По тези пътища няма кой да премига с фарове, когато наблизо има "полиция". Но ние обичаме. Дали това ни пази? Простете.

булеварди

Хайде в онази кола, момчетата на задната седалка, аз отпред, до шофьора. Момчетата, ръсещи глупости, които ме разсмиват от нежност, момчетата, говорещи глупости, които всъщност са истина, аз до шофьора, возейки се към някакво непознато и скътано място, към залеза до вечерта. Момчетата тръгват, ние оставаме.


Хайде да заровим вярата. Отивам за минерална вода от багажника на колата, вместо да налея обикновена от банята, стаята ми е бохемска рапсодия, или по-скоро пълен ужас. Минавам през тефтери, огледала, моливи, ботуши, дрехи, хартийки, прах, цигарени кутии, раници, чанти, столчета, табуретки, кабели, стотинки, празни шишета, пепелници за миене. Юрганите и одеялата са върху леглата - едното е пропаднало, другото е скъсано, буферът звучи ужасно, два от пръстите ми са в лейкопласт, защото се нарязах с една чаша, а още три чаши си отидоха, три чаши плюс един детски (дам) пепелник.
Списания, книги, запалки, ножици, листчета, телефони, дистанционни, пръстени, обеци, срутени крепостни стени от червила, кремове, балсами и парфюми, памучета, печки, найлонови пликчета, дрехи за пране, накиснати в кофа, баня, пълна с измити съдове, и баня, пълна с неизмити съдове. Празни рафтове, почти празен хладилник, трохи, хаос, хаос, хаос.

Следи от дълги нощи, следи от прекрасни сутрини, спомени за размазани моменти, спомени за страшни и тъмносини моменти. Писъци.

Пари на вятъра и бензин, бензин, бензин. Дайте ми бензин и още нещо и ще се оправя.

Общо взето обикалям доста места, преживявам доста неща, виждам доста хора, не спирам през доста от времето, стаята ми е доста зле, отрязаха дръвчето през прозореца и имам още тооолкова материал за обработка, но нещо ме спира.

Някъде в мен нещо умря.
Някъде в мен нещо се ражда?

По дяволите, винаги завършвам с някаква надежда. Може би това е пагубното в мен. Може би това е, което ме прави по-силна от някой, притежаващ отрова. Все едно, отивам за вода. Не ми е до метафори, не ми е до знаци, не ми е до символи и тълкувания. Майната му на всичко :)

So I'm gonna rise like smoke

Ще те влача като чувал. Ще те тегля насам-натам, безхарактерен и зависим. Защото те обичам. А може би греша сериозно. Нищо не знам. Дали ще ме намериш във цирка на един живот?

Вкъщи съм. При мама, тати, дядо ми, който обича да чете вестници, списания и исторически статии, при баба ми, която знае всичко за всеки, при чичо ми, който рядко инициира промени, при леля ми, която е мила с мен и обича червено, при малкия ми братовчед, много необуздан и нуждаещ се от внимание, при братовчедка ми, интересуваща се и попиваща от мен.

Тук съм, където котаракът ми някога (скоро) беше жив, където преди много години седях на една дъска и хранех кокошките със зърна от царевица. Помня пътеката, обградена с лози. Един от малкото ми ранни детски спомени от това място. Тук съм, а утре тръгвам.

Утре тръгвам с едно слънчево момиче. През дупките и (надявам се) покрай онази дупка, през която минах и тазът на гумата изхвърча, а аз гледах как се търкаля назад по пътя. На огледалото за задно виждане. Ще тръгнем към онова място, където не искам да заспивам никога, искам винаги да съм някъде, с хора, много хора, и с почти постоянно туптящото си сърце. Туптящо за една огромна каша.

В кашата израствам и се променям. В кашата съм и добра, и лоша, и различна, и еднаква, "същата" и другата, невинна и порочна, смела и страхлива, силна и слаба. Искаща и неискаща, способна и неспособна, жива и мъртва, мразеща и влюбена, нараняваща и наранена. В кашата съм въплъщение на толкова много песни, на филми, на строфи, на някога изпитани усещания, клишета и изключения, вяра и безнадеждност, цигарен дим и замъгления, в кашата съм, боже, толкова истинска.

В кашата съм. Съм.

Копнея за дълъг текст, копнея да спра да го повтарям, копнея за места, които виждаме, които откриваме, които споделяме, които превръщаме в красиви спомени, на които някой ме води, без да ме влачи като чувал. Макар че може би греша.
В кашата съм благородна и толерантна. В кашата съм отвратителна, зашото, макар да съм благородна и толерантна, в кашата съм куршум.

В кашата съм кошмар и отрова, в кашата съм отрова, която трови самата мен. В кашата съм ничия и нечия. В кашата съм недовършена и цяла. В кашата съм поети рискове, излишни пари за бензин, излишни чорапогащници и погледи, излишни усилия. Неминуемо нужни.

Не знам дали това е важно. Не искам нищо да става напук. Не искам началото на едно красиво приятелство, не искам великодушно да пусна някого пред мен този път. Не искам. Но не го правя напук. Съвсем естествено се захранвам от толкова много дни и пак започвам да горя и да мисля за лятото, дългите нощи, роклите, кожата, ароматите, въздуха, хората, стъпалата при църквата, допира. Допирът е наркотик.

Тати ми каза да не заключвам вратата на стаята си (лилавата), за да ме целунат с мама, преди да тръгнат за работа. Тати ми каза: "Ех, как ще ми липсва да се разхождам с теб. Аз се разхождам и сам, но.. не е същото". Аз не му казах колко много го обичам. Как казваш на някого, когото обичаш толкова много, че го обичаш?

Мама ми каза, че иска да прекарва повече време с мен. Имам чувството, че идва моят ред да я уча. Че вече знам нещо. Основано на теория, практика и усещане. Вярата има нужда от основание. Въпреки че рядко си го обяснявам.

Ще ми липсват Милко и Жоца - две много симпатични улични кучета с характер.
Ще ми липсват цигарите на терасата, но знам, че отивам някъде, където е пълно с толкова много цветове и една каша, която трябва някак да изведа до подредено състояние. И да я превърна в нова каша.

И ми трябва дълъг текст, боже, нуждая се.

Аз исках да изпия кашлицата му, да я изнижа от гърдите му, да я изтръгна и да я погълна. Ако можех, щях.

Аз исках много неща и много от тях се случиха.

Очаквах с такова нетърпение. Така обичам да очаквам.

Колко дълго можеш да живееш на убедителни намеци?

Това място е твърде лично и твърде публично, аз съм загубила гъвкавостта на изказа, загубила съм способността си да изличам всичко оплетено от мислите и чувствата. Станала съм насечена и ми стиска.

Аз се друсам с някакви култове, аз обичам неочакваните гости, обичам да изброявам наум хората, които са спали в стаята в Студенстки, обичам и повечето от тях.

Аз обожавам целувките и виното и не мога да спра да се повтарям.

Но искам лято, искам роклите, искам нови рокли, нова нежност, нови места, нови преживявания, искам да пея, искам да свиря, искам нови движения, искам да мога повече.

Прости ми, но не искам да спирам да съм нова.
Прости ми, но не мога да съм добра.
Прости ми, но понякога ми писва.
И въпреки това предусещам началото на нещо повече от едно просто красиво приятелство.

И тук си поемам въздух, тук трябва мозъкът, душата ми, сърцето ми да дишат. Тук натискам пауза, тук времето ще покаже.

И ако го правя напук, нека просто се срина. Не искам нищо на инат. Боже, не.

Wait for me, I'm comin'

Ако не трябваше да оставам будна и да върша важни неща, щях да го запаля и да отлетя.

Излязох да пуша преди няколко часа (пак беше късно, а сега е 5:18) и погледнах към лилавото небе. Не ми хареса. Нито небето, нито цигарата, нито светлините.

Лежи ми се на килима, на скъсаното легло, по земята, по хората, по всичко. Искам да е топло. Топло и да не свършва.

Не мога повече, съжалявам.

А така исках да напиша всичко.

p.s. хубавото на тези моменти е, че натрупвам поне 2-3 чернови, които ми се струват ужасни в момента на създаването им, а по-късно, когато ги открия, откривам и дните си - истински

защото всъщност грозна си, когато плачеш за мен

Напрежението ражда вдъхновение.

Напрежението и виното може би ще ме хвърлят на някое легло. Ще ме хвърлят, легнала настрани, прегърнала някоя възглавница.
В другата стая кокалчета на юмрук ще се сблъскат с неговото лице. Ще се сипе мъжка ярост, гнусна арогантност, долна заядливост, ще се леят кръв, чест, болка и любов. Ще се лее силата, която винаги съм искала като ореол над главата си. Над червените ми коси да сияе тази тъмна мъжка сила. Сега над тях бди неуморимостта ми, която скоро може би ще коленичи в пристъп на прекалено много изпитания. Ще коленичи и ще промълви някоя молитва. Почти безнадеждно.

Напрежението, виното, болката, умората, любовта и угасналият ореол на предишното ми неспирно желание ще ме хвърлят в тъмницата на някоя чужда спалня. Тъмна, хладна и спасяваща. А в другата стая кокалчетата на неговия юмрук ще изписват с удари името ми. Ще ги вдъхновявам да рушат, без дори да знам какво се случва. Ръката му ще се строполи върху нечие голо лице, с русоляви вежди, примижали и студени очи, грозни и нагли. Ще завалят по нечия разглезена и изнудваща брадичка. Ще прекършат нечий лигав манипулативен глас, който знае как да бръкне с пръчка там, където най-много боли.

А аз, полузаспала, с виненочервени устни, с такива коси и тъмни клепачи, прегърнала някоя възглавница, легнала настрани в тъмната спалня, в която единствената светлина идва от коридора и от плахо гледащия към жилищните блокове прозорец, ще сънувам, бълнувам и халюцинирам как моите силни ръце, моите кървави юмруци, моите сцепени вежди всъщност са добре и намират пътя до мен в тъмнината.

Тогава ще осъзная, че в другите стаи музиката е спряла. Тогава ще чуя умерени и уравновесяващи гласове, застанали между двете страни. Тогава всичко ще стане много тихо, но аз няма да притежавам контрола, който да ме събуди и проясни.

Ще отворя очи за миг в тъмнината, а секунда по-късно ще спусна тъмните клепачи над мъглявите си очи.
Когато сънищата започнат набързо да пишат сценариите си и да се готвят да ме обладаят, вратата ще се отвори.
Топлината му ще запълни стаята, мирисът на парфюм ще ме усмихне наум.
Леглото ще изпука и аз ще разбера, макар и почти неадекватна, че е легнал до мен.
Ръцете му ще обгърнат кръста ми и аз няма да устоя. Ще се обърна и ще открия лицето му, покрито с рани и кръв.
"Какво е станало?", уморено ще процедя.
"Нищо важно", ще каже той и ще се притисне о мен по-силно.
"Боли ли те, любов?", ще попитам, без да го гледам.
"Само като ме караш да говоря", ще отговори той и ще се усмихне, а от това ще го заболи.

Тогава аз ще събера сили и ще се изправя в леглото. Ще го погледна отгоре и ще потърся на лицето му територия, която да изглежда здрава.
Ще се наведа и много леко и нежно ще го целуна там.

"Ако много те боли, ще взема всичките ти рани и ще ме боли вместо теб. Няма проблем."

От това ще го заболи отново, защото ще иска да се усмихне.

"Защо си се бил, любов?"

"Няма значение."

"Сигурен ли си?"

"Да."

Ще легна отново, но на гърдите му.

"Не искам да те боли."

"Не ме боли. Заспивай."

И ще започна да се унасям, стиснала ръката му и изцеждаща всеки мъчителен трепет на тялото му.

"Видя ли, че бих се сбил заради теб."

"Аз знаех, любов. Сега заспивай, а аз ще те пазя."

И никой няма да си тръгва.

хиляда статуса

Обичам те слънце, слънце, греещо в Докторската, когато съм избягала от лекция, когато някакъв упаднал тип ми иска цигара, а аз виновно отговарям, че току-що съм запалила последната от кутията бяло Виктори.

Обичам те слънце, тъжно пресичащо невидимите и гъвкави релси на вятъра, вливащо се със залеза си в моите рани, там, където най-много боли, до хората, от които най-много боли.

Обичам те слънце, плуващо в заченките на лилиите в Борисова, обичам те, твоята тръпка, твоя намек за пролет, за вдишване до степен пръсване белите дробове, вдишване до степен пръсване и помитане на всички граници. Как те обичам, мирис на пролет, как те обичам с тъплите, с цялата паплач от хора, които просто не спират да се правят, с всяка мъничка субкултурна групичка, с възрастните, с коминочистачите, целуващи ръка на мен и на тези около мен, с хековете, с кецовете, с цветовете, с уличните музиканти, със стотинките, които им давам от сърце, с привидните сектанти, говорещи за субстанцията на вселената, с наркоманите, с бебетата и родителите им, с пухкавите огромни кучета, с моето сърцебие, със сърцетуп-туп-туп, с желанието ми да не се прибирам никога и някога да ме разкъсат от любов, а дотогава да се изтезаваме в най, ама най-сладката и зареждаща ме игра.

Обичам те, мирис на пот и мъжки парфюм, обичам те, бира в кутийка през нощта, обичам те, отвратителен цигарен дим, но само на студено, обичам ви, непознати хора, обичам ви, проницателни и опитни очи, обичам ви, случки за разказване, обичам ви, погледи, усмивки, намигвания и въздушни целувки на случайни шофьори, обичам ви, всички форми на женската красота, обичам ви, мъжественост, сила и провокативност, които прокарват изненада и интерес там, където е имало надежда за искрено повръщане.

И като казах повръщане - поняога трябва да спреш, да се отвратиш от себе си и да повърнеш. За да се развиваш.

Аз искам да спра на някой килим, някой диван или някое кресло, искам да спра и с чаша вино в ръка да погледна някого. С другата ръка искам да саботирам движението на струйка цигарен дим, насочена към моето лице. Да кажа на непознат мъж с брада и солидна възраст, че нищо не знам. Че вече не пиша, не чета, не рисувам. А когато ме попита: "И какво правиш?", да му се усмихна.

Аз искам да нарисувам композиция с червенокосо момиче, наполовина скрито в тъмнина, наполовина обляно в матова светлина. Аз искам да я нарисувам в страст и болка, в някаква смътна чистота.

Може би ще се зарадвам, ако някой ми каже, че целият този огън в мен, и унижощителен, и съзидателен, може да пламне заради някой друг. Но не вярвам. Поне не сега.

Презирам вашето удобство.

you got me

Прибрах се след този хубав ден с идеята за продължение. Останах в колата десет минути. Понякога се уморявам и просто спирам. Дано не познавам хората винаги, когато си мисля, че го правя. Тъжно ми е. И хубаво. Това не е преиграване. Затова не се моля на Господ за него. Защото го пазя с нещо от себе си.

п.с. за тази песен благодаря на едно момиче, което забравих. ето я:

i'm outta plans

Отпускам се, оставям се на парите от този тъжно-провален ден и ми става някак по-спокойно.

Прокарвам пръсти през косата си и въртя на лента последните седемнайсет часа. Трябва да спя, но знам, че няма да искам да стана. Има такива дни. Сега трябва песента да свърши, после още една - последна. И се махам. Почивствам лицето си с тоалетно мляко, мия зъбите си, обличам си нещо за спане, което не е пижама, защото не харесвам пижами, оправям леглото, вземам телефоните и шишето с вода и ги слагам до него, изгасям лампата, опитвам се да си представя някакви неща няколко минути и неусетно заспивам.

А трябваше да съм някъде навън сред ентусиазирани, пияни, надрусани и просто доволни и недоволни младежи. Не отидох дори до магазина.

Но си върнах част от настроението, част от надеждата, а пък част от мен заспива без заблуди и чака нещо да я събуди.

Истината е, че пиша този текст, за да има песента някаква дейност за фон, за да документирам уж дребното и за да сръчкам съдбата, както ми се е случвало няколко пъти след писане на текст.

Направих нещо много себично и се погнусих от нещо първично.
Днес е денят на жената и на майката. Чувствам се инфантилна благодарение на тези кратки съобщителни изречения. Мама заслужава много благодарности, а женствеността става все по-голямо мое вдъхновение.

Тъй че налейте си вино, а аз започвам пак. Това, което правя, е така мъчително и така интересно.

everything will be

Потънала в тъжни заключения - не трябва да става така. В един момент беше приятен и пореден спомен, в друг - причина за угризения и страх. Не трябва да е страшно. Нищо не трябва да е страшно.

Понякога осъзнавам какво казват очите на хората, разсъблечени от всички клишета и придобити рефлекси за догадки.

Понякога разбирам как един човек чува гласа си, как вижда ръцете си, лицето си, тялото си, как в собствената му глава отекват собствените му стъпки. За секунда.

Понякога усещам тъгата, удоволствието, емоциите. Много по-силно. Сякаш се концентрирам върху този, от който идват, сякаш разчитам всеки негов знак така, както той е искал да го подчертае.

Понякога мислите ми ме завързват на възел. Усещам любовта. Топлата, афроамериканска, оранжево-червена, сочна, романтична и галеща.
Усещам и студената, или по-скоро горчивата, дръпната, невъзможна, трудна, жилава, красива. Топяща се понякога. Невъзможна до момента, в който не я счупиш и не я превърнеш в друг вид любов. Също красива.

Понякога пътувам, като затворя очите си. Или като ги отворя.

И се боя, че ми трябват още много дози свобода. Поне за едно съм сигурна. Ще го поискам.

п.с. днес запалихме две свещички в църква.

вентилацията работи

не спя, но ще трябва да стана рано. сипя се, роня се. а трябва да се изливам и после да затихвам. колко е неясен пътят към блаженството.

Този град

..в който аз съм родена, за мнозина навярно е скучен.

:)

Прибрах се тук ден след последния изпит. Кнежа беше започнала да ми липсва твърде много и всеки ден се опитвах да оцелявам с мисълта, че скоро ще се прибера.
Бях си забранила да пиша, да снимам, да пиша дори в тефтера си. Бях си забранила нещо любимо. Често го правя.

Последният изпит мина, а след него не усетих почти никако облекчение. Мина, закусих с любимия си колега, прибрах се и заспах за много часове. Събудих се вечерта, а към четири сутринта започнах да мия чинии, да чистя и да стягам багаж. Бях толкова еуфорична, представях си как ще изнасям багажа и ще го слагам в колата, как ще бъда възможно най-практична и ще нося по няколко чанти едновременно, за да не се връщам хиляда пъти до стаята в общежитието.
Рационално избирах най-необходимото, подреждах, вкарвах всичко в ред. Това винаги ме е уравновесявало и освобождавало. В крайна сметка не можах да стана рано, както исках, защото заспах към шест сутринта. Не можах да заспя веднага, след като легнах, защото мислех за някакви неща.
Станах в единайсет след няколко пренастройвания на алармата. Отидох до копирния център, за да си купя три диска, на които да запиша музика. Нямаше как да тръгна без музика. Старата ми беше омръзнала, а БГ радио не беше опция.
Тръгнах към един и половина, облечена в черно и щастлива.
Представях си, че времето ще е слънчево като в красивите и топли дни на октомври. Беше мрачно и влажно.
Тръгнах с нова музика, увеличих я и всичко се превърна в роудтрип саундтрак.
Карах по-бързо от друг път, изпреварвах повече от друг път, магистралата ми хареса повече от друг път. Музиката беше заглушителна, аз пеех и исках да покажа демонстративно на света, че аз пея, аз съм щастлива, аз карам бързо, аз обичам да карам, аз изживявам фантазията си, макар да не е слънчева и октомврийска, а мрачна, влажна и февруарска. Исках да им го навра в лицето, да им го изкрещя, да им го изпея през отворения прозорец на колата. Исках да им кажа, че аз отварям прозореца си в студа и увеличавам музиката, че аз съм и момиче, и човек, че аз съм и момиче, и жена, че аз съм и добра, и лоша, и оптимист, и песимист, и всичко, което ме спира, и всичко, което ми дава сили.
А след това магистралата свърши, разклонът Русе-Варна ме остави почти сама по пътя, трагедията взе да става все по-видима, дупките - повече. Къщата - все по-близка.
И накрая се случи, подминах табелата, пресякох границата, видях маслената фабрика, завих вляво, за да видя една къща, без да предвидя, че няма да я видя, ако мина оттам.
Бях изслушала трийсет и няколко песни, а в Кнежа започна "What's up" на Four Non-Blondes. Искаше ми се да взривя колоните, но в този град няма светофари, няма хиляди коли, няма къде да чакам и да се бавя. Усетих носталгия, спрях пред вратата, осъзнах, че съм пред нашата къща, намалих мъничко, победоносно ударих с ръка по клаксона, а трийсет секунди по-късно портата се отвори и се появи тати.

:)

Останах малко повече, отколко трябваше. Всички ми угаждат, карат ме да спя и да си почивам, радват ми се. Аз не спя особено през нощта, ставам в дванайсет, не правя всичко, което трябва, и отлагам всичките си разкази някъде в бъдещето.
Правя ей така нещо, на което трябва да посветя значително време и внимание. Но го правя, защото трябва да започна някак.

Всичко се върти, мисля за нови неща, за стари неща, пия вино, устните ми стават винени, усмихвам се, но не на непознати. Лежа на килима, забивам глава в синьото му. Лежа черна, спирам в червеникавите си кичури, тежка въздишка, трудно дишане, гледам килима, смъкнатото одеяло на леглото, гърдите си, сцената.

Излизам да пуша в три без двайсет през нощта, котката на братовчедите ми, Пепа, минава с меки стъпки. Викам я, но тя не идва. Радвам се на лапичките й, виждам жената в нея, виждам подлостта в метаморфозата от меки интервални стъпки в забиване на нокти. Сещам се за някого.

Аз съм в родния си град, виждам се с едно прекрасно, красиво и слънчево момиче от Украйна. Снежинките се бият в лицата ни, но ние сме достатъчно положителни, за да ги намираме красиви.

Пия вино с тати в кухнята и си говорим за кино и някакви други неща. Опитомявам светлината.
Скубя веждите на мама и я целувам за лека нощ.
Слушам "Creep" на Деймиън Райс и на Рейдиохед. Мечтая си да не може да ме погледне в очите. Но това вече се е случвало. Повръща ми се от нечии очи.
А днес едно непознато момче се втренчи в мен с теменуженосини очи, покрити с ореол от дълги извити мигли. Втренчи се така неприкрито и чисто, че сравних очите му с едни други, любими и отровни.

Мисля да се татуирам. Въртя сценарии пак и пак. Изричам крайни реплики.

Разпилявам се ден подир ден.

Разхождам се с тати, той ми споделя колко тъжно му става, когато през зимата види къща, чийто комин не пуши.
Няколко вечери по-късно забелязвам една къща със силно пушещ комин и една друга, в която няма и следа от дим.

Липсваше ми.

И е вярно, така е в малкия град, старомоден и скучен, в който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи.

в който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи

Ще легна до тебе.

в пясък от луна

на мястото на всички текстове, въртящи се в главата ми. на мястото на всички чувства, които се опитвах с думи да приведа в някакъв недостатъчен, но наличен разказ за последните две-три седмици. на мястото на всички физически и психически изтезания, на мястото на мечтата ми да свърша чрез писане.



Митологичните, необяснитемите и болезнените мотиви, изгнилите, но вечни основи на една мъчителна идея сега са мираж.
В нищо не съм вярвала така, а сега плюя на вярата си и заспивам.
Без да се надявам на спокоен сън.

show her how you cry

Не знам с какво израснах. Но трябва да тръгвам. Трябва да вървя, моя любов. Съвсем тривиално. Трябва да пусна ежедневните думички и да бъда разумна. Но нещо ме кара да не успявам.

Аз искам да напиша дълго писмо въпреки всичко. Не знам с какво израснах. Не беше рок, не беше интелектуален натиск и влияние от всички страни. Мисля, че бяха хора, смях, много мечти, много вяра, много убеденост и въображение.

Измислях си песни и се пързалях по паркета. Измислях си сериали, случки, сцени, персонажи.

Бях малка и умна, бях малка и глупава. Говорех глупости и си имах най-добър приятел.

Сега всичко това е толкова далеч и едновременно толкова близо.

Аз искам да избягам, моя любов. Поне за малко. И всеки ден ми се струва все по-реално. Една карта, вода и храна, бензин, човек и просто някаква посока. Аз искам да избягам, моя любов.

Пиша поезия. Усмихват ми се непознати. Аз искам да променям хората. Променям ли хората, моя любов?

Но понякога така се страхувам. Понякога всичко е списък с нещата, които са трудни и недовършени. Понякога много ме е страх.

Аз трябва да тръгвам заради тривиалните думички от ежедневието. Не искам винаги да заспивам последна. Чувствам се като последния буден човек на света. А всъщност съм лилава мъгла в очите ти. Полепвам по предното ти стъкло и парното не помага.

Аз искам толкова много, а друг път просто осъзнавам колко прекрасно е да не бъдеш алчен.

Аз искам те да се усмихват, моя любов. И трябва да вървя.

Не знам с какво израснах, но стигнах до момента, в който туптя като гигантско сърце и искам да избягам, и искам да давам, и искам да се разтворя и да се слея с всичко безкрайно.


Дали ще умра млада, моя любов?

Jolene

може би трябва да мразя моментите, в които не знам какво искам, в които не знам от какво имам нужда (освен основните пунктове, но те не са изцяло определящи).

може би трябва да ги мразя, но всъщност те просто ме уморяват.
тези нощи не ми се бяга някъде без посока, не ми се занимава с рискове, нямам нужда от адреналин.

търпението и спокойствието са две различни понятия. май съм търпелива, когато не трябва да бъда, и спокойна - пак тогава. ако ги разменя, не виждам как това би помогнало.

общо взето празен текст.
оставям се в нечии ръце. когато съм уморена.



тъжно е, но не се моля аз. може би никой не го прави, а трябва. може би не си струва?
като се разболея, може и да разбера.

криле

03.08.2010

На трети юли исках някой да умре в скута ми. Тогава осъзнах еволюцията си - от "Не искам да гледам как някой умира. Защото да гледаш как някой умира, е любов" до "Искам да умреш в скута ми".

01.02.2011

сега откривам нова форма на еволюция, твърде лична и скъпа за мен, за да я споделя


ако наистина искаш нещо, явно го получаваш

боже, сигурно съм нечия халюцинация

..........

това, което не правя, pt. 3

21.01.2011

Нощта се е скрила зад пердето, нощта пак е нахлула във вените ми, а с циркулирането на кръвта бавно се превръща в сутрин.

От няколко часа трептя с непостоянна честота и все пак се опитвам да бъда практична, макар че съм се вкопчила в толкова красиви нишки на живота, в толкова непрагматичната си страст да живея и да обичам.

Слушам The Cure, Depeche Mode, PIF и Нова Генерация. Изброявам ги, за да открия връзката, за да се намеря, за да изкореня объркването. Но чувам "аз съм едно малко перде. и ти, ако искаш, ела да сме две" и просто изключвам.

Страдам от нещо - усмихвам се на непознати, изхвърлям боклука си в два през нощта, рисува ми се повече от друг път, изключвам лаптопа, а 40 минути по-късно го включвам, изнасилена от музикална абстиненция, пише ми се навсякъде, искам да се гравирам върху всичко и всеки, мия ръцете си с почти гореща вода и докато се унасям и олеквам под струята, в главата ми хаотично се пресичат някакви думи, някакви сцени, някакви неща.

Страдам от някакъв оптимизъм, от някаква надежда, от някаква вяра - отровно е. Страдам от желанието да кажа и да направя всичко. Понякога страдам от нуждата да се намълча на всички и да се скрия, но сега не мога. Искам да се разкъсам и да се сипя нежно и празнично от небето като конфети. За всички.

Болна съм. Болна съм по музикалната лирика, влюбена съм в светлосенките, разтапям се в шофирането, унасям се в пушенето на студено и за първи път, дисоциирам се в мекото съприкосновение на молива с листа, разтичам се по отминали епохи, недокосвани и невъзможни, облепям се по всички красиви случайности, които някога съм виждала. Умирам от необяснима любов по нещо неясно за мен.

Пише ми се поезия, представям си Вапцаров, чета го и пак леко потръпвам на любимата си част. Чувствам се виновна. Заради енергийната напитка ли е, заради нощта ли, кое, по дяволите, ме прави щастлива точно сега?

Звучи абсурдно. Аз не се оплаквам, просто не спирам, не мога да седя на едно място. Щастлива съм и не съм. Искам повече, не искам никога да свършва. Не знам дали някога ще успея да спра.

Сякаш ям само за да измия чиниите след това. Сякаш ги мия само за да станат мръсни отново. Подреждам, изхвърлям, чистя, проветрявам, пера, бърша, мета. Всяко почистване на стаята ми се струва като ново начало. Всяко събиране на дрехите в коша за пране. Всяка секунда ме унищожава.

Съжалявам само, че има толкова много песни, вероятно и книги, вероятно и филми, които някога съм започвала, но не съм довършвала навреме. На които не съм дала шанс навреме. И ги откривам сега.
Искам да издържам малко по-дълго, искам само да пазя близките си здрави и да не късам нервите им. Това не означава, че ще спра да правя непрактичните неща, които правя. Поне не всички.

Нещо ме убива, но не по онзи начин, който ме кара да искам да заспя завинаги. Не искам да заспивам никога. Искам да се раздам, ето това е усещането, сега разбирам Стефан Цанев.
Нещо ме убива, убива сладко и мъчително, нещо ме убива и задвижда едновременно.
Дори мисълта, че след малко ще е светло, че слънце ще изгрее над Студентски град, че ще си пусна една любима песен, че ще осъществя контакт с хора, че ще трябва да отида до СУ, да кажа "не, мерси", да се усмихвам на непознати и да ям много вкусен сандвич от едно много незабележимо място - дори тази (разнородна) мисъл ме топли.

Боже, искам толкова много неща, но най-вече да провокирам себе си и другите и винаги да успявам да се изненадвам по хубавия начин.

Четвъртата аксиома на щастието гласи: натоварвай се от време на време.

http://youtu.be/83Ad3xItBMw - тази песен я обичам. Представям си двама млади, легнали в тревата, полуголи, пред нежния кадифен намек за изгрев. Мирис на пролет. Болка до пръсване. Огромна. Черно-бели музикални епохи и някаква изкривена и чиста невинност.

Не треперя, не съм пила, не съм пушила. Просто Фреди Меркюри е изпял истината. Твърде многото любов ще те убие.

Само не днес, само не днес. Имам да направя още безброй много неща. Знам го.

на тъмно

18.01.2011

хлъзгави петна


в моментите, в които се чувствам най-разочарована и забравила, по-скоро малко след тях, откривам някъде въплъщение на онази своя любов към .. и аз не знам какво. към болните души, към наркоманите, към изгревите и залезите, към черно-белите музикални епохи, към подлезите и белезите. и към смътната размита във водна пара и нежни сутрешни лъчи на слънце надежда.

откривам я и сякаш забравям всичко, и сякаш прощавам всичко, и сякаш съм по-сигурна от всякога, че сме(...), родени да лежим един до друг, някъде в тревата, някъде в росата, някъде в зората на една чиста и вечномлада любов.


24.01.2011

не вярвам във теб
и в теб не вярвам
оглеждам се само в чиста вечност

дано да има сила, която да направи така, че да се чувствам и пълноценна, и скъпоценно безразсъдна, млада и свободна. и опора, и наркотик.

дано да има сила, която да направи така, че да те виждам чист не само в прашните спомени и в дългото ти отсъствие, а и когато те има, в настоящето, от плът и кръв

защото моите сили са на косъм да се сринат

Are you in love?

На "Попа"

И все пак беше хубаво, че точно на тая
моя спирка се сбира сега младежта,
тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,
как дърдорят си весело разни празни неща,

как открито целуват се, как дрънчат на китари,
как се смеят на смешки, явно смешни за тях,
и как явно ни чувстват отчайващо стари,
допотопни животни, достойни за смях.

Но в тъмното снощи ми се стори гранитът
на Патриарха с куп венци ограден.
А то били те. Уморени да скитат,
седяха на цокъла, на пет крачки от мен.

Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица
и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:
А не са ли наистина тези ­ всъщност ­ дечица
Мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?

Умни, будни, такива, със каквито едва ли
би могъл да се хвали друг някой народ,
а ний какъв избор срещу туй сме им дали?
Безработица вкъщи или чужд небосвод.

Не че няма сред тях доста с бръснато теме,
и че много от тях не се боцкат с игли,
но и много ги лъже това, нашето, време
и добре е, че само ни се смеят, нали,

като биха могли... А те, виж как, красиви,
под неона в целувка сливат млади лица,
виж как дръзко се мятат момчешките гриви
и как женствено в мрака блясва в миг обеца ­

очевидно нехаят, или просто не знаят,
че светът им могъл би да е друг, не такъв...
Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.
Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!

Валери Петров

Повтарям се, но толкова го обичам и така нежно ме натъжава.

ще легна до тебе

Не знам как чета Дубарова и слушам Нова Генерация. Двойна доза болка.

Никога повече няма да си купя прясно мляко с най-малкия процент масленост. Има вкус на разредена вода.

А иначе аз, разбъркана и отразена в идващата сутрин, нощния живот и многото светещи прозорци от отсрещния блок, се питам: когато някой ме прегърне и види смутения ми поглед на фона на тази песен, ще ме помисли ли за чисто момиче?

а мръсно ли е в душата ми.

ето, че открих светлина в (да) любимата си група и разбрах, че са нещо повече от мрак. макар че в онзи необясним мрак на хората винаги мога да се влюбя.

(когато някое силно момче ме прегърне,
аз няма да плача.

когато съм тъжна,
аз няма да кажа:
"хей, силно момче, прегърни ме."

когато поискам да хвана ръката му първа,
ще стисна зъби, ще прехапя устни
и ще успея да не я хвана първа.

когато някое силно момче дойде бавно към мен,
аз няма да мръдна.

когато положи глава в скута ми женски,
аз няма да трепна.

когато някое силно момче ми покаже, че понякога става слабо,
аз няма нежно да го погаля.

когато си легна сама,
ще съжалявам за всичките силни момчета,
пред които аз съм била много по-силна
(а всъщност толкова, толкова слаба))

танцуват сами/твоите студени очи/без спомени

знам, че някога пак ще ме пречупи. за няколко мига, минута, час, ден, нощ - не знам.

скачам на леглото и щастливо полудявам.

Арлина, време ли е?

I am the passenger

ти помниш ли, когато те обичах -
шептях го искрено в ухото ти
и спусках нежни пръсти по лицето ти,
ужасно близка и интимна,
възпалена,
се давех в разстоянието между нас,
макар да бяха само сантиметри,
аз исках да изпия всяка власт,
която ме отделя от дъха ти,
която забранява топлината ти,
която ме възпира да целувам
момчешките ти скули в тъмнината
на този пуст и празен град.
и ето че заради теб пречупих
оковите на смешни предразсъдъци
и станах по-банална от клишетата
на всички пошли романтици.
приемам и позора, и далечината,
но с една наивна уговорка -
да гасна във обятията мъжки,
в отровата ти, в тишината.
да знам, че всичките часовници
са спрели да ни бъдат врагове
и най-накрая отначало
да почнем заедно да търсим нови светове.

има дни, в които хич не ти пука какво ще покажеш. а аз вече съм на 19. йей.

we know notin

Може би не показвам на хората, че понякога са ми нужни. Може би понякога не показвам достатъчно добре на хората, че са ми нужни. Все едно.

Отидох да изхвърля боклука, а се озовах с цигара в ръка, седнала на капака на колата си, на паркинга до БНБ, в 3 през нощта.

Няма да довърша историята. Но продължава интересно.

Предполагам, че ми трябваше вдъхновение и вместо да се моля за него, просто си го създадох.

Cheerz, darlin

Иска ми се да се показвам на хората. Ексхибиционизмът е изначална черта. Но ми се иска все по-рядко. 'Cause I don't think that they'd understand. Съжалявам.

Sudden explosions

Не искам правила и лекарства, антибиотици и носни кърпички.

Липсва ми онази инерция, която може да помете всичко, всяко нервно и демонстративно ръмжене, всяко разсейващо движение, всеки страничен шум.

Тази година обичах и се осмелявах. Да, това е прекрасно. За малко да кажа нещо умерено, но няма.

Искам да изпия света жадно, искам светът и животът да ме изпиват жадно. Ще обичам до пръсване и ще бягам в три през нощта. Наречете ме както искате. Пожелавам ви живот.

I must embrace it

Започнах да пиша преди няколко минути. Може би забравената атмосфера на забравената къща не ми влияе добре. Тук е по-топло, отколкото съм свикнала да е, клавиатурата ми е друга, клавишите се натискат по-силно, по-дълбоко. Мониторът е по-голям, нещата се случват по-бавно, нюансите на светлината в стаята са по-различни. Аз ли съм по-различна?

Бях започнала, но след като прочетох това, което бях написала, се отвратих от резкия и отсечен тон, който се опитвах да симулирам, Погледнах към тефтера си и ми се прииска да пиша там - на белите страници, с любимия си вид химикали, сини и с капаче на Faber-Castell. Представих си се легнала по корем на леглото, пишейки на хартия, на хартията на точно този тефтер, с любимия си химикал, и ми се стори толкова по-вкъщи.

Затова се запитах къде е проблемът, не мога ли да съм мека и непретенциозна, не мога ли да кажа това, което искам да кажа, и толкова. Без претенция, без излишна самонадеяност, без похвати, без стратегии, без тактики, без уловки.

Защото в крайна сметка винаги се стига до тази голота. Накрая се събличаш, накрая се разплакваш, накрая стискаш, стискаш, стискаш нечия ръка. Накрая се усмихваш, накрая поглеждаш малко по-продължително, накрая не се сдържаш и казваш нещо. И не че всичките стратегии и тактики са били ненужни, напротив. Те сладко и мъчително са удължавали процеса, превръщали са го във вълнуваща любовна игра, в доказателство, че всяка дейност си струва, стига да вложиш ентусиазъм в нея. Но идва момент, в който ти писва. И се оставяш.

Два дена след Коледа и четири преди Нова година не знам дали да пожелавам разни неща, или да правя обобщения и равмосметки. Те ме плашат, макар че страшно искам да си извая извод от цялата година. Няма смисъл да съм многословна: две и десета беше прек-рас-на. Силно искам да е такава и в последните си дни.

Мен малко ме боли, но това е, защото имам слабост към декември. Иска ми се да споделя, но няма накъде повече, последната спирка е конкретност, а не мога да съм прекалено лична.
Малко ми е тъжно, защото не мога да излея всичко, макар да се мъча от юли насам.
Преди сигурно щях да пожелая да заспя за няколко дена, но не и сега. Имам нужда да съм някъде и с някого постоянно. Не я понасям тази инертност. Дори да съм замръзнала като статуя, в главата ми циркулират мисли и не ме оставят.

Толкова. Жалко, но усещам, че това място бавно се изплъзва от ръцете ми. Може би нещо ще го съживи. Твърде многото любов и твърде многото живот винаги убиват нещо в теб. С 2010 започна, нека с 2011 продължи.

So this is Christmas

Дръж на това, на което държиш, и всичко ще бъде наред.

Не знам как живея по този начин все още, но е хубаво и вярвам, да, вярвам. Имам желание и сила. Имам всичко.

My girl pinched my hips to see if i still exist

Явно е тенденция. Пореден декември, а паметта ми е по-тежка с още една ламарина.

Какво да кажа - вкъщи съм и не съм. Хубаво ми е и не ми е. Някъде там съм аз - между тъмносиньото, погледите, желанията, смелостта, страха, прехапаните устни, детския глас и нуждата.

А леглото ми е оправено и ще ми е топло, топло, топло. Да се скрия в него, поне за малко.

една ламарина

life is a verb

декември е месецът не копнежите, на началата, на сбъдванията.
обичам декември от около година.

обичам снежните улици, обичам да карам по тях, когато няма трафик, когато всички коли, чакащи с мен на работещите светофари, са таксита.

съжалявам, че говоря толкова много за шофьорския си живот, но той заема значителна част от целия ми живот и го обичам.

обичам тези пътища. научих се да харесвам картите. обичам знаците, посоките, табелите (когато ги има), хоризонтите, сградите, светлините, маркировката (когато се вижда!), погледите в колата, наредена зад моята в колоната, на огледалото за задно виждане, тракането по волана, пеенето в колата, паркирането.
трябва да чукна на дърво.

а когато правя всичко сама, в пустия, голям и светещ град, тогава успявам да го видя. тогава успявам да го видя и красив, и такъв, какъвто ще ми се стори някога, когато се върна.

не отивам никъде и не знам какво да си пожелая. ще обиколя стаята три пъти, ще изсуша косата си и ще спя.

пиша все по-постно, като че ли пиша молитва.

може би това е достатъчно.

and the music was like wind in your hair

бъркотията в стаята ми е безкрайна. направо е плашещо, като погледна часа и като погледна малко по-напред - към сутринта.

чувствам се като отражение, като отблясък, като част от утайка, издигнала се нагоре в леко разклатена чаша с течност, като нюанс, като щрих, като половин размах, като наполовина завито тяло, като обещаваща идея без реализация, като усещане за нещо, което е много, много близо и същевременно адски, адски далеч

о да, знам, че някъде тук огън гори. и запалката ми няма нищо общо с това.

She’s like grace from the earth

В крайна сметка, колкото и боклучиви да са някои хора, в определени моменти се държат хиляди пъти по-уважително от други хора. За това се сетих, като в съзнанието ми изниква един човек, клекнал пред мен, преди много, много време. Мисълта ме натъжава страшно. Беше толкова отдавна.

Толкова нощи ставах в тъмнината и в студа, за да не загубя вярата си. В толкова произволни моменти се сещах за хубави отминали времена, за да не се натровя с чернилка.
Толкова упорито го правех, макар да се оставях на силите на достойнството и реализма от време на време да ме смъкват близо до земята.

Знам, че не трябва да бягаш от желанията и чувствата си. Знам, че дори да искаш да не спираш да искаш нещо, трябва да не се лъжеш в моментите, в които то започва да ти изглежда гнило. Знам, че всичко зависи от ситуацията и хората. Че има клишета и има установени правила. Но те се раждат в определени ситуации и няма как да важат за всички, винаги.

Знам, че трябва да знаеш кога да виждаш всички хора еднакви, и кога да осъзнаваш, че все пак се различават. Всеки един момент изисква различен подход и никой не може да те научи на това по-добре от опита.

Знам, че може да спечелиш някого, ако се появиш внезапно в живота му под формата на това, което му липсва.

искам пак да мога да кажа "Само не умирай на 27 и аз няма да умра на 25".

защо разочарованието съществува?
(и ето я беглата ми прилика с шестнайсетгодишните - нещо ме отблъсква от хората тези дни)



Моля се някой/нещо да ме опровергае.

I have wasted my time

Тук съм от трети октомври. Вече свикнах почти достатъчно.

Не помня кое беше нещото, което първо ме грабна, но снощи разбрах колко обичам пътя си до СУ. Колко обичам да седя на първия ред в голямата аудитория, скрила книга в тетрадката си. Или просто да седя на първия ред, пишейки и слушайки.

Не знам какво ще ми вземе Софийски, не знам какво ще му дам аз, но въпреки всичко, въпреки всичко за пореден път казвам, че нещата май са добре. Което е парадоксално.

На новото си легло съм захвърлила новите си ботуши. Нивата на вещоманията ми доста спаднаха, но не мога да спра да харесвам хубавите обувки.

Снощи, някъде към пет сутринта, малко след Бийтълс и Джон Ленън, исках да грабна един чужд лаптоп, да се изправя пред него или да го сложа върху коленете си и да изпиля душата си до такава степен, че да остане гола и разкървавена. Не го направих.

Останах, лежейки в тъмнината, на черния диван, до някакви хора, между някакви думи, тихи шумове, откъси от споделяния, меки гласове и спонтанни ежедневни признания.
Разказах колко голяма е разликата в това да те возят и в това ти да возиш някого. Как, когато си просто пасажер, наблюдаваш всички тези светещи фарове, спускайки се като триумфална светлинна вълна по Цариградско, и се впечатляваш. И потъваш в града. Как, когато возиш, триумфалната светлинна вълна е признак за километрични задръствания и дълго чакане на светофарите. Как, когато возиш другите или дори само себе си, градът е нещо, което не просто наблюдаваш, а в което си хвърлил цялата си концентрация и не можеш да видиш така, както могат пасажерите.

На дивана беше удобно, а часове по-рано исках просто да гледам улиците от задната седалка на такси, да усещам сърцебиенето на вечерта, да му дам да се слее с моето и чудесно да си паснат. Това не се случи.

Счупих ключалката и милиони нерви ме омотаха като пипала на морско чудовище от някоя легенда.

После помня вино, смях, обикаляне и много опити. Благославям тоалетните, задето в тях можеш да се скриеш от всичко и всички за няколко минути и да вдишаш въздух. Тоалетните и терасите. Най-любимите ми места.


След това помня още малко вино и още малко обикаляне. Накрая си намерих стая, намерих си място, намерих си Бийтълс, намерих си хора, намерих си диван. Не ми се спеше, но успях да го направя някак.

Събудиха ме хиляди пъти и на хиляда и първия аз реших да стана.
Пих вода и оставих сутрешния свеж въздух да ме върне към любовта ми към всичко. От таксито разглеждах улиците и мислех за катаджиите (еднакви до един), накрая стигнахме до пътя за вкъщи и мъничко се стоплих.

Вкъщи беше мрачно, филтърът на мрака напомняше на загорял крем карамел. Мрачно и разхвърляно. Но беше вкъщи. Така и не успях да се наспя, не успях и да остана още малко.

Не събирам спомените си, които са повече от пресни и все пак мътни. Не извличам нищо от тях. Оставям ги да ферментират. Когато дойде време, ще ги свържа някак. Аз съм момиче без спомени, но не и момиче без очаквания. Не мога да изхвърля всичките. Оставям си няколко, за да ме бутат напред, а следващия път, когато усетя непреодолимата нужда да пиша от някой чужд диван на някой чужд лаптоп в пет сутринта, няма да се колебая.

What if my shoes don't match my jacket?

Навън е студено, а огледалото ми гори между пламъците, които хвърлят две почти симетрично разположени нощни лампи.
Навън е студено, а на бюрото ми са намерили мястото си всякакви несъвместими предмети, скупчили се в разбираема единствено от мен романтика.
Аз съм се качила цяла на въртящия се стол и дъвча ли, дъвча три дражета Орбит боровинка.
Пипам подутото си ляво ухо в уюта на тази матова стая и дърпам пердето, за да видя вятъра по-добре.
Аларма на кола се включва, нощта навлиза все дълбоко в сърцевината си. Искам да заспя в памучни бели дрехи и всичко да е нежно.
Искам физически да ме боли и да си струва.

Понякога се изненадвам колко добре се абстрахирам от нещата. Понякога не ме интересува. Понякога умирам, като пусна струята топла вода да тече и оставя безжизнената си ръка под нея.

А когато устните ми посинеят, целувай ги до смърт.

аз знам, че там ще се върна отново

дългите текстове ме уморяват дори само с идеята, че захвана ли се с един потенциален такъв, ще го направя, както го правя, без да се изненадам.

кратките "репортажи" ме отдалечават от това, от което имам нужда, и ме карат да вярвам, че избирам бездушния, лесен път

белите стихове ми изглеждат като прекрасно извинение за всичко, на което не съм способна. и са запазена марка на толкова непознати. все пак от време на време посягам и към тях.

спонтанно нахлулите реплики в главата ми подсказват, че трябва да търся насоченост, да прокарам идейна нишка и да ги развия. но спирам.

музикалната лирика ме ограничава в спомените ми и отделя от тях всички останали.

черновите в телефона ми отдавна не са били провокирани от онова (не)определимо състояние, в което плавам и светът ми изглежда и дълбок, и кристалнопрозрачен и ясен, и реален и ограничен, и възможен.

черновите в телефона ми са все още любопитни, но остават неизпратени.

затова сега правя това, насред домакинската работа, вълнуваща и нова за мен, насред самотата и последния ноемврийски здрач, аз държа на това, на което държа. усещам, че изпадам някъде, където не мога да уловя всичко нужно и да го формулирам. вдъхновявам се постоянно, сякаш всяко вдишване е тежко, но упояващо. сякаш правя любов с живота и с дните си. дори когато са уморени, протрити и мръсни.

ръцете ми миришат на сапун, харесвам умни момчета с кретенски усмивки - придават им чар. хубаво е, не знам как, но е, все още е и ще бъде още повече.

но не мога да избягам от почти недоловимото усещане, че въпреки цялото това пълноценно олицетворение на глагола "съм" в 1 л., ед. ч. някаква тиха агония ме е вързала и аз се мъча, и аз я чакам да си тръгне.



видях те още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах,
че ти си нещото за мене

творческото мислене е онанизъм

За какво ти е да ме четеш, като си имаш свой собствен свят? Аз разлепям своя като афиш на странна постановка насам-натам, а хората подминават, защото и изкуството, и и ексцентричността са скъпи и безполезни.

Днес станах свидетел на нещо грозно, поне в моите очи. Бях на откриването на "Lidl" и ми се наложи да видя настървените тълпи, приближаващи се сантиметър по сантиметър до входа с количките си. Първо се сетих за Смирненски, след това за "уродливи/сакати/космати". После обвиних себе си, че вероятно не разбирам. Все още не разбирам. Защо?

След това се прибрах изтощена и натоварена с липсата на сън и спомена за гадно уиски. Заспах, но не като труп, макар че това ми трябваше, за да се събудя час по-късно и отново да повярвам в живота благодарение на цветовете.

Ядох, защото бях гладна като вълк - обожавам да съм гладна като вълк или адски жадна - толкова по-хубаво е тогава.

Ядох месо, защото съм хищник и всеки път, когато съм гладна като вълк, си мисля за нещо, в което има и месо.

След това отново хвърлих ласо от мисли в определена посока и сега ще успея да заспя спокойна. Настилката може и да е повече от зле, но нещо смътно ми подсказва, че ще се докосна до онази атмосфера, която бавно ме разяжда, че ще имам всичко, което съм искала. Просто трябва да дишам, макар и да живея в дълъг и протяжен гърч.

по телевизия, по телепатия, теб, само теб чаках

ще чуя тази песен, преди да изляза, въпреки че вече съм нервна. днес я слушах на светофарите при Семинарията, докато дъждът се изливаше поройно и продължавах да съм жива. хубаво нещо, което да отбележа и за което да съм благодарна. и понеже чаках дълго, реших да си губя времето. а в колата пея заедно с радиото като средностатистически американец от американски филм. лаконичната аз отива да си пусне песен.

it's about you and the sun

Не знам какво ме спира. Може би съм празна. Но подозирам, че не съм, а просто от прекаленото препълване съм започнала да се чувствам няма.

Усещам устните си напукани. Усещам ги. Напукани. Гледам как облаците над блоковете се движат и разбирам, че небето се мести. От един прозорец на третия етаж на отсрещния блок някакъв младеж пуши. Малко по-надолу, срещу него, навън, накаква девойка пуши. Гледат се. Тя усеща устните си напукани. Усеща ги. Напукани. Тогава си мисля, че когато запаля сама и се оставя на малкото отнасяне, се сещам за някого. Тогава в главата ми изниква прекрасната уговорка: когато запалиш сам и се оставиш на малкото отнасяне, ще се сещаш ли за мен? Все едно пушим заедно.

това, което не правя, pt. 2

18.06.2010

не знам защо реших, че може и да не продължава живота си на чернова


изповед по средата на нощта


(а всъщност написано между 16:15-16:40 и по-късно..)


Устните ти бавно пълзят по гърба ми,
както сутрин зората пълзи по небето.
Мачкам чаршафите, превивам тялото си
в малка конвулсия, болезнен копнеж;
разцепвам устните си и пия кръвта си,
трескаво пускам ноктите по плътта си,
за да утоля жаждата -
жаждата за чужда пот, полепнала по тялото ми.
Само изповед в звездна лятна нощ може да бъде спасение.
Само когато времето спре
и съм достатъчно силна, за да хвана ръката ти първа.
Само когато небето,
надвиснало над нас, е така безкрайно, че да поискам
да не се прибирам никога.
Нуждая се от катарзис, от искреност до режеща болка,
до оголване на всеки нерв, до създаване на истинско напрежение,
до опъване границите на възможното,
до утопия на няколко мига със теб.
Затварям очите си и си представям, че припадам върху гърдите ти -
това е мъничка глътка въздух, бягство в страната на тихата страст,
капка утеха,
стръкче надежда.
И не искам да се събуждам,
защото пак нищо няма да е толкова, колкото трябва.
Издухай прахта от миглите ми
и не ме пускай.
Позволи ми да те владея,
разтвори раните си за мен -
ще ги целувам със солен език,
а после със сладък сок ще отмия
всеки демон, който танцува в душата ти.
Пусни котвата на ръцете си
някъде на дъното на моята кожа
и остави мирисът ми
да се вреже в обонянието и в спомените ти.
Нека гласът ми е
ехото
на твоите неизречени желания -
в пулса ми вилнее
някаква женска магия.
Не искам ключ,
за да си отворя,
и не искам да заключваш след мен,
след като вляза -
само остави вратата притворена.
Предусещам го, без дори да съм сигурна
защо в точно такъв момент
мога да бъда такава.
Дай ми право на крачка назад,
дай ми право на крачка напред,
аз вече те пуснах,
за да не се обвинявам, че сама се хвърлих в пропастта
- все някъде ще се срещнем.
Остави ме да бъда слаба в ръцете ти
поне понякога,
поне замалко.
Остави ме да бъда невинна,
когато съм малка и свита като пашкул.
Остави ме да бъда искаща,
когато лежа беззащитна и те очаквам.
Остави ме да бъда порочна,
когато сама водя ръцете ти
по пътя към тайните си.
Остави ме да си тръгвам,
а после съжалявай,
докато слушам как шевовете на сърцето ми се късат рязко
един по един.
Не ми трябват думи, не искам да знам,
стига ми само едно по-дълго мълчание,
за да се влея в кръвта там, където боли,
и да разбера.
Ще спусна нежно докосване по дланта ти и ще се свия в нея,
за да не треперя от студ.
Ще те потърся с навлажнени устни,
за да разруша бариерата,
просмукала се в атмосферата между нас.
Тогава, моля те, остави погледите ни да се давят един в друг,
болезнени и опиянени,
а аз ти обещавам,
че ще си струва.
Само ме обичай,
бъди до болка влюбен в мен,
за да се оставя
както искам,
както мога
да се предам
и
да те обичам
и аз.

If I am the storm, if I am the wonder

Преди се късах, късах се парче по парче, парче кърваво месо по парче кърваво месо, истински, дълбоко и брутално. Така правех при вида на някои гледки, така правех в някои моменти, така ме изтезаваха някои мисли, така ме мъчеше въображението ми, така ме убиваше способността ми да не спирам.

Животът е толкова случаен. Пълен с толкова проклети случайности. Много съм щастлива, защото има неща, за които да бъда щастлива. Но освен всички тях в този период от живота ми има и едно ужасно драпане и дращене по вертикална плоскост. Знам, че всички тези периоди са някакви преходи. Знам, че е така. Усещам го като миналата година - толкова сладко-мъчителна есен. Сега точно не знам как продължавам да правя всичко, което правя - да карам, да говоря, да забравям, да си спомням, да се усмихвам дори.

Но когато разстоянията се скъсят и представата за нещо се превърне в реален образ, светът започва да боли и тупти ведно с теб.

It was me on that road
but you couldn't see me.

http://youtu.be/KLpkXtM-VI8?hd=1
Удивителна.

Не искам да съм демонстративно лаконична. Просто това е моята случайност.

невинно и горчиво. се късам отново.

very clear

http://youtu.be/GE8ubn4cDx8

много неща не съм направила. не искам да се отказвам от тях, но и знам, че ако продължавам да мисля така, винаги ще се чувствам виновна.

тази песен е хубава

и вятъра питам

http://youtu.be/fXrVWREIDUA

Аз съм в безопасност, в стаята си съм, вятърът е идеята през прозореца, но не се промъква през кичурите на моята коса, не брули кожата на моето лице, не смразява клетките по моето тяло. Аз съм в безопасност, ужасно съхранена вътре, пишеща за това навън. Жалко ли е?

Слушам тази песен + Нова Генерация, виждам как дърветата се гърчат, "страшни и грозни" (като Нова Генерация), тъжни, гротескни и болни - като Нова Генерация.

Чувам как вятърът вие някъде там, покрай паркираните коли и мръсножълтите голи тераси на един не особено красив, но по определен начин чаровен Студентски град. Чувам го, но нямам време за чар, имам време единствено да го усетя. И незнайно защо паренето в очите ми се разлива във въображението, цялата съм възпалена, слушам вятъра и се връщам някъде назад, в бедните си заради невежество фантазии. Виждам залеза над хълмовете, някъде на запад, някъде в Англия, хълмове и възпален като мен залез, розово-червеникав, заразен, болен, девствен, крехък, чуплив, отровен. А по тези хълмове вървят безнадеждни романтици, върви Байрон без път и посока, вървят поети алкохолици и поети наркомани, поети, които не взимат нищо освен умопомрачителна доза вдъхновение, черпят я от всички възможни места и плащат по страшен начин.

Ето това виждам и разбирам как и пролетният, и есенният вятър ме убиват малко по малко, за да изродят от мен по-обновени и обновени версии на това, което винаги съм знаела, че някога ще бъда.

Спускам поглед в тази безцветна идилия, пробягва невидима мисъл за ужасната и безнадеждна моя любима музика на Воев и близките до него, виждам онези бързодвижещи се облаци по вчерашното следобедно небе и не мога да се питам.

За капак на всичко това една песен на Молоко мрачно ме изпълва. С нея идват и въпросите. "Why waste your time looking for proof? What if the answer is never the truth?"

Не мога. И аз не мога. Да повярвам. Няма как.

нека ме опива

от старите винари още знам,

че когато спра да съзерцавам, ще умра.

Красива беше сградата тази вечер, една от малкото на които толкова им отива синьо-бяла светлина. Превърна се в нощна приказка. Хладна и отворена.

Пия малка чаша червено вино и започвам да свиквам да не се мръщя на алкохол. Пиша отново като малко момиченце, като малка висока скала, като не целувам момчешки лица, като разкъсвам се отвътре, защото нещо непознато е може би нужно, защото нещо познато липсва. Защото хладната и отворена нощ ме очаква.

Днес на лекция четох Керуак, защото ако не сега, кога?, защото достатъчно хора, пряко и косвено, ми повлияха, защото не чувам професора, както трябва, а отвън, през огромните прозорци, слънцето ми сочи нагло среден пръст от името на ноември, а аз му се усмихвам, защото показването на среден пръст е любим жест.

Някаква циганка настоява да ми предсказва бъдещето, аз се мъча да й откажа с ужасно много усилия, мразя да съм гадна с хората, чувствам се ужасно.
Накрая успявам, прекосявам градинката, стигам до входа и се започва цикълът на новото ми любимо място, където се чувствам добре. С една-единствена уговорка - имам съмнения относно нещо адски важно.

подчинявам се на някаква странна смес между ред и произвол, завършвам с малки букви, отпивам нова глътка, не ме опива, трябва ми нова доза. казах ли, че искам да съм дилър на красота?

Че искам да съм хероин.

истинска като море

Днес на масата на третия етаж в Северното крило видях две неотваряни късметчета от кафе. Взех едното, за да не бъда алчна, а на него пишеше: "Някои търсят цял живот и пак не намират". Стана ми криво.

Минаха много хора и никой от тях не забелязваше второто, затова реших, че мога да го взема, защото само аз го виждам и ми изглежда важно. Отворих го. "ПАРИ!" Явно бях алчна. Не се радвам, когато ми се паднат пари. И го изхвърлих.

А напоследък пиша така отсечено и телеграфично. Искам дълъг текст, искам да се спусна по водните капки, стичащи се по плочките в банята, отклонявайки се към фугите, искам да обера важното от несъщественото и да го намажа като конфитюр на палачинка. Не знам кога това ще се случи и някак ми се струва незаслужено да пиша дълго, преди да е минало още поне малко време.

И ми е малко гузно, задето пиша без нужното чувство и отдаване под заглавието "истинска като море", но това е единствената жива и подсказваща част за случващото се в мен, която мога да дам.

толкова съм далече, почти доловимо ме боли
искам да остана сама за малко

Every time

http://youtu.be/jZD2rFLbX2c :)

Адски красиво е, а аз се връщам от терасата, където скришом пуших тънка и дълга цигара с нещо като шоколадов аромат.
Знам, че още милиони хора усещат освобождаване от тежестта и мека топлина, щом прихлупят клепачите си и изповедно издишат дима. Знам, че не съм единствена, но е толкова хубаво.

Създадох нещо мило и го духнах по вятъра. Нека лети, лети, лети. Любовта не е цел.

Честит нов ден. Аз ще слушам "Love of my life", защото Фреди Меркюри е малко повече от велик, ще разчистя и подредя стаята си набързо (моята любима стая), ще си измия зъбите, ще надраскам нещо в един тефтер, който нося навсякъде, и сигурно ще спя.

Ще стана дилър на красота, ще си намеря дилър на свобода, ще му звъня в миговете на абстиненция и ако твърде многото любов ме убие, нека да е през есента. Но не и днес.

be strong

Днес на един от светофарите се загледах в ръката си, държаща кормилото, и видях как трепери заедно с колата.

Днес прочетох "Старецът и морето" по време на една лекция.

Днес чух една забравена мелодия, с която телефонът ми понякога звъни, и сега, като се сещам за нея и я слушам, без нещо да звъни, разбирам, че някои неща нямат заместител.

Днес си казвах наум "Дръж ума си бистър".

Днес плаках за стареца.

Много съм уморена, може би дори повече от много, пие ми се чаша вино в тъмна стая и в тишина, в почти пълна самота, включваща още един. Пуши ми се цигара от нечия ръка. Искам да пушат от моята ръка.

много съм уморена

When you аre ready I will surrender

..пее тя, Ройшин Мърфи, с разперени ръце, и ми вдъхва усещането, че предстои нещо размазващо.


Нещо размазващо предстои, a как искам да слушам Молоко, увеличени докрай. Само мисълта за усамотението ми с изкуството и всичките му производни халюцинации ме кара щастливо да настръхвам, а начинът, по който тя прави секс с музиката, ме подлудява.

And I feel useless,
don't care what the truth is.
(...)
Truth, do you hear me?
Don't try to come near me.
So tired I sleep through the lie.
If you desire to lay here beside me,
come to my sweet melooooooooooooooodyyy.


Come. Come. COME TO MY SWEET MELODY.

Обожавам я, bring it back, back, back, back, back, ba-a-ack, пие ми се уиски и ми се забавлява много, ама много. Изпада ми се в сладостен делириум, танцува ми се, искам силна музика и замайване, цигари, хора и още хора, познати, непознати, запознанства.
Тати е заспал съвсем близо до мен, аз слушам с една кофти слушалка в дясното ухо, но в действителност inside I'm dancing.
И въпреки че през дванайсети клас в училище се изигра доста белот, а аз така и не пожелах да се включа, защото знаех, че съм зле, сега, в СУ, се престраших да посегна към картите и да бъда не чак толкова зле. И сега, въпреки че нещо ме прави несигурна, тъжна и нуждаеща се от голямата бяла къща в Северозападна България, усещам как намирам заради какво да ми е хубаво. Не, няма да спра да се усмихвам на непознати. Отива ми да го правя.

А днес следобед слънцето сякаш за първи път се вмъкна през огромните прозорци на 272-ра аудитория и аз бях Златокоска повече от всякога, разполагаща със смътни представи за всичко и все пак добре.

Tell me I'm an angel

Как да пишеш, когато някой се намира на по-малко от метър от теб? Как да пишеш, когато не можеш да пуснеш райбера и да останеш буден до 2-3 през нощта без никакви угризения освен тези, свързани със зрението? Как да пишеш, когато все още всичко е толкова несигурно и тънко, олюляващо се наляво и надясно, напред, назад, навсякъде? Как да пишеш, когато крехките устои на новото начало са тъй крехки, че се рушат дори единствено да говориш за тях?

Страшно е. По-скоро плашещо. Поносимо е. По-скоро понякога приятно. Трудно е. Без съмнение.
Пролуки има, но от тях искам да си изкопая тунел, просторен, достатъчен, широк, за да мога да премина към светлината, боже, колко рядко виждам слънчева София.

Живея вкъщи и този път няма да го напиша в кавички - Студентски град. Ходя на училище - Северното крило на Ректората на СУ. Карам кола - боже, как може да е едновмренно изнервящо, изцеждащо и удовлетворително да караш из цялата вълна от коли, докато съумяваш да не се разпиляваш в подлудяващия тенекиен вой на клаксоните.

Нося ключове, документи и още куп вещи, натоварени с поетата отговорност към тях. Ако в света ми съществува образа на "момичето с телефона", то аз трябва да съм момичето с чантите. Момичето с червената раница, чантата и шишето с вода.

Обикалям из тези етажи, всъщност най-нужен ми е един, чакам пред асансьорите, много рядко излизам да пуша, нося си тефтер и книга, макар че една вече изчезна и тежко го понасям.

Запознавам се с разни хора хаотично, понякога съм хейтърка (да, това е думата), понякога не ми харесва някой да говори много и да е напудрено учтив и усмихнат. Друг път съм по-благосклонна и осъзнавам, че всеки трети от потока хора, би могъл да се окаже доволно симпатичен.

Ходя редовно на лекции и изписвам думите с усукания си, неразчитаем почерк, примесен с хиляди съкращения и суетна любов. Чете ми се повече, отколкото ми се пише, не толкова, защото няма за какво да пиша, а защото ми е трудно да го формулирам по какъвто и да е адекватен и достатъчен начин. Чете ми се, особено когато покрай мен минават тонове непознати и когато се надвесват над погледа ми, за да видят нещо, или сядат до мен и ми се стори, че ме смятат за крайно незаинтересована от каквото и да било. Но това не е толкова важно. Важно е може би, че нямам въпроси и все още се чудя "как" и "защо", все още не знам "накъде", все още не знам трябва ли да знам. Опитвам.

Има и усмихнати лица, някого, при когото да се спреш в почивката, нови и нови имена прибавям към паметта си, свободна е за още, разбира се.
Колкото и да трябва да е различно всичко, аз все още се усмихвам на непознатите, няма как - това е наркотик. Като кафето, алкохола, цигарите, като скоростта, като самоувереността, като вярата, като сладострастието, като парфюма, като безсмисленото ровене в телефона, като носенето на нужни и ненужни вещи насам-натам, като търсенете на най-неподходящия човек в най-неподходящия момент, като всички малки, щастливи и разяждащи навици.

Ако можех, сега щях да чета Кинг, щях да чета, рискувайки и завита под лилавия юрган, който е толкова огромен, че се задушавам, докато спя. Който е толкова огромен, че под него остава забележителен обем въздух и трябва да го затискам с одеяло, за да не умра от студ.

Ако можех, щях, но сигурно ще бъде Хемингуей, болки в гърлото и не знам какво още. Снощи и днес бях участничка в две съвсем нови преживавания, не от най-приятните. Не ми се чака трето за щастие, знам, че за всичко си има първи път, но, но, но. Не ми се трупа подобен опит.

А пък иначе, напук на натурата си, ще се опитам да не ми пука. "Готов ли си за новия ден?", попитах един приятел скоро. Готова ли съм за новия ден? Ох.

научи ме да слушам джаз

Нарисувай я гола, чисто гола. София, душата си, тъгата си, самотата си, любовта си, празнотата си.
Обърни се с най-милото обръщение, кажи "Момченце мое" или "Златокоске", надраскай полуокръжност във въздуха много нежно и я издухай като сапунено мехурче с връхчетата на пръстите си по нечие лице.
Обичай, докато отпиваш от чаша червено вино, и позволи на захарта, окупирала тялото ти, да те отведе към буквите, които трябва да са хиляди, но ти не можеш да си пълноценен и да обвиеш с всички мислите си.

Аз ще лягам да спя в леглото, което все още помни топлината ми - изначалната такава. За да сънувам сънища, попили тонове нова информация, която и аз не съм разбрала кога точно се е загнездила в дъжновния ми мозък.

Ще слушам джаз и ще разкажа за новото си място без тераса, ще заспя по стар и себичен ритуал и ще умра от студ. Организмът ми трепти на нова честота понякога, аз съм си същата, почти същата, само дето съм вкъщи за малко, за кратка пауза, после отивам 'вкъщи" за много, за да се изгубя в информация, за да ме засмуче водовъртежът и да не успея да разбера същата ли съм, или не. Ще се прочета и ще видя.

това, което не правя,

е да копирам вече написани текстове, освен ако не реша да споделям чернови. Но днес е различно.


Незнайно защо това е едно от местата, на които желанието ми за писане се отключва така неистово, че нито стерилният бял фон, нито фактът, че не съм навън, не пуша и не чувам омекотено "щрак" от потупването на пръстите ми върху почти плоските клавиши на лаптопа, могат да ме спрат.

Това е нормално, това е съвсем нормално. Защото. Защото червената улична светлина откри своя сезон и всички меланхолици вече могат да й се наслаждават в пълния й мрачен магнетизъм. Защото с горчивата сладост на черен шоколад октомври прониква в мен, а аз обожавам да го храносмилам, защото е октомври, а не ноември. Защото днес се загледах в асфалта, погледнах някаква кал, след това небето, всмуках жадно от цялата атмосфера и ме осени прозрението, че преди една година (без пет дена) видях най-красивото и умопомрачително небе в живота си. Онова, което никога, никога няма да забравя и което ми напомня за всички болки и всички въпроси без отговори. Октомври - умопомрачителен.

Нещата стоят така - винаги съм мразила ноември, но миналата година реших да му дам шанс. Той не го изпусна и успя да изплува на повърхността, но въпреки това неговата тъга ми се струва някак не очарователно болна, а бездънна и бездушна, глухо сива, мокра и ветровита. Докато "златистият орел на листопадната есен" (или нещо такова), смесен със студа и окончателната крачка към ядрото на сладката меланхолия, са тези, които ме упояват, които ме убиват, които ме довършват. Затова обичам октомври.

Обичам октомври, обичам го особено сега, защото ми напомня за едни преходни моменти, монотонни вечери, преливащи от хиляди мисли. Монотонни вечери, частично направили ме такава, каквато съм сега. Монотонни вечери, в които съм търсила силуети в сенките, в които съм се мъчила да забравя научените наизуст улици и да ги запомня такива, каквито някога ще ги обичам - без да се страхувам от безкрайната им пустота. Монотонни вечери, заради които обичам всички конкретни музикални лирики, Том Уейтс и моя град, "with a little drop of poison".

Обичам октомври, защото въздухът му не е замръзнал, защото по залез, когато минавам покрай старата гимназия, ми иде да изгоря и пепелта ми да се полепи по оградата й, да се стопли на меките и последни истински слънчеви лъчи, да се нашмърка с небивало красив залез, всепоглъщаща история и легенди за наркомани, а накрая да вятърът да я отвее в земята. Изцедена докрай.

Обичам октомври, защото му отиват очна линия и червено червило, черно, винено, кралско сиво, тъмносиньо, токове, trip-hop и усещане за Прага. Защото е отличителна и несъвършена красота, защото е тъмен чар, защото е плътни вежди и дръзки реплики, защото е полъх на женски и тежък мъжки парфюм, защото е самота, търсеща непозната ръка, защото е демонстративно издишане на цигарен дим, защото е тишина и обляно в студена пот събуждане по средата на нощта, защото е възможност да потушиш кошмарите си, защото е наркотик. Обичам октомври колкото обичам и нежната кожа, и силните погледи. Не знам дали сега го осъзнавам, или просто сега го решавам и сама се влияя от себе си - чрез този текст.

Затова обичам октомври, а сега той се оказва повратен. Още ден и край. Ще е дом на новите ми нощи, на новите ми дни, на новите лица, на новите навици, новите хора, ще е дом на новото начало, новите страхове, новата смелост, новото всичко. Ще треперя през октомври някъде далеч, ще спя, ще мия зъбите си, ще видя новото си отражение, ще се окъпя в нови светлини, ще си конструирам нов вид романтика, ще се влюбя в нови улици, ще си задавам нови въпроси, ще ме побиват нови тръпки, ще чувам по-силно най-любимото си сърцетуп-туп-туп, ще пиша по салфетки 'Sofia, je t'aime", ще ме гали нова зора, нови непознати ще се втренчват в мен, ще се втренчвам в нови непознати, ще тръгвам, за да стигна, ще бързам, за да не се оправдавам, ще закъснявам, за да се оправдавам, ще мразя, ще обичам, ще заспивам, за да забравя, ще заспивам, за да се събудя. Ще пиша и ще пуша. Едновременно. Мечтата ми. Мъничка егоцентрична идилия.

Ще оставям всичко това зад гърба си, за да имам нужда. Ще пия вино в някой апартамент и ще се усмихвам. Ще напия някого, ще напия и себе си, или по-скоро - ще опияня някого, ще опияня и себе си. Ще се страхувам и ще плача, ще се науча да съм друга и ще направя действията по-вълнуващи от идеята за тях. О, да.

Ще изнизвам себе си от кордата на миналото, за да се нанижа нова. Ще се изтрия от спомените си, за да се запомня нова. Ще се изстържа от предствата си за себе си, за да се изненадам. И понякога ще се връщам - не само физически. Ще се връщам, ще поглеждам назад, защото е хубаво, защото трябва, защото, ако не поглеждаш назад, се блъскаш отпред. Защото днес едва доловимо през мен премина призрака на ужасната самота, с която този град те запечатва в себе си. И дори когато си тръгнеш, част от теб е вклинена в него завинаги. Видях тази необяснима самота, каквато може би ще я видя, когато някой път се върна. Вкъщи?

А още не съм заминала и макар да съм сама на края на света, знам, че слънцето ще изгрее след километър, след километър ще се чувстваш добре, след километър ще излезеш от тъмното, въртят се колелата в главата ми, саундтракът на живота чудесно пасва на моя филм, маршируват буквите под садистичния ми натиск и летя с попътния вятър.

Все пак няма да остана спокойна, докато не напиша всичко, докато не напиша разказ, докато не излея всички онези диалози, родени в лунните, хладни и замаяни вечери, докато не прожектирам всички онези сцени, изплували в съзнанието ми - отново в лунните, хладни и замаяни вечери.
Но това няма да се случи днес - би било твърде неподходящо. Не мога, не трябва, не искам насила да правя най-любимото си нещо на света. Слаба съм, признах си.
Да пиша.

:)

п.с. толкова е интимно, колкото и мекото съприкосновение на графита с листа. не мога да ги сравнявам - едното е недостъпната любов към рисуването, която съм превърнала във фетиш, другото е продължението на дишането ми. но да, тези двете + още няколко = култ. разбирам хората, които ще ме мразят заради този текст.

п.с. 2 ще те обичам само ако слушаш музика. ако пееш, ще пея с теб. ако свириш, ще те накарам да ме научиш. а ако, освен всичко това, и рисуваш - ще се самоунищожим.

мисля в пукнатините. някой ден ще се събудя, обвита в дантела, отпаднала и защитена, и ще се усмихна, защото някои неща не дърпаш с въже, а просто привличаш като магнит. прости ми, весела, задето те обричам

да гребете от мене и никога
да не ме изгребете докрая

Лека нощ, не ме разбирайте погрешно (моля за пореден път).