ще легна до тебе

Най-голямото обяснение в любов. Най-голямата болка. Ще легна до тебе.

А наскоро:

А: Слушам Нова Генерация и се сетих за теб, затова ти се обаждам.
В: Коя песен слушаш?
А: Ами всичките.
В: Не може да слушаш всичките.
А: Кажи ми коя да си изтегля.
В: Хм.... Обичам всичките им песни...те са ми много лични и скъпи.
А: А аз вече не съм?
(...)
В: Изтегли си "Момиче без спомени".

Препоръчах му я с надеждата, че ще чуе:

видях те още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах, че ти си нещото за мене;

виновна ли си, че си по-добра от всичките богини,
защото те досаждат с вечността, която им отива;

не вярвам да се умориш да чувстваш, че ме няма,
защото, щом се появя, във спомен ще остана.

Не знам дали надеждата ми се е превърнала в малко сбъднато желание. Не знам колко хора усещат колко точно скъпа и болезнена ми е тази музика, тази група, тези хора, тази епоха, тази история.

На чина в кабинета по музика, дванайсети клас, тогава дълбаех техни лирики. Аз ще мълча, ти ще мълчиш, а вълк в гърдите ни вие.

Опитвах се да разказвам на хората, да ги накарам да слушат, да ги заинтересувам някак. Попитах едно момче дали някога ги е слушало, а един приятел се изсмя (защото само аз слушам "толкова сдухана музика") и ми каза да говоря за тях с друго момче, онова от диалога по-горе.

Чувствала съм се като Арлина, като Безнадеждност, нечия любима, като малко момиченце, като момиче без спомени, като аз съм едно малко перде. и ти, ако искаш, ела да сме две, като ехото на аз виждам отвъд смъртта - не мога без теб в нощта, като червени устни духат в моята гора, ръцете ми притискат тялото ти, в твойта плът потъва ралото ми. не знам дали ще стигнем до семейността, но ще си спомням кръвта по чаршафа ти. и сбогом, мила, това я краят ми, като не знаеш ли, че неродените деца израстват хубави като ябълки, и ти си вкусната за мен ябълка, като бързо остарявам, от гнус пожълтявам - все ми е едно, като аз ще те повдигна.
Като еротична до метежност, истинска като море.

Като обичам само теб, твоите студени очи.
Пронизващи само мен.
Ще легна до тебе.

Тази мрачна, тъжна, болна, сива, страшна, грозна, дълбока, красива, безнадеждна, уморена, кървава, митична Нова Генерация. Колко я обичам.

Преди 19 години и някакви месеци съм се родила аз. Преди точно 19 години е починал той.
Раздялата била единственото спасение за любовта, а най-красивите любови в живота ми са все такива - криви.

You give me three cigarettes to smoke my tears away

Всичко мина добре, се надявам силно. Най-накрая мога да пиша, мога да се снимам, мога да оставя сърцето си да препуска, без да се мъча да го укротя с безсмислено тананикане наум. Защото снощи се блъскаше в гърдите ми и за един момент наистина помислих, че просто ще спре и това ще е безславният ми край.

Но да преминем към истинската болка. От неочаквано място ми бе напомнено за



и ме заболя толкова, боже, толкова. Сигурно затова сърцето ми щеше да се пръсне. Буквално.

И я слушам с мъка, както слушам Adele - Someone like you (ако успея да я понеса и да я чуя докрай). Слушам я и сърцето ми се къса, късам се, сигурна съм, че мъничко умирам с всяка секунда, с призрачното й излъчване. Нейният призрак винаги ще те преследва. В най-тъмните ти часове, по време на най-интензивните ти оргазми.

Не искам никой да ме разбира, но е ужасно. Блондинка, брюнетка и червенокоса. Ще се боядисам в червено още веднъж, преди да премина към нещо друго. Червеното е символ, метафора, код, отрова, болка, страст, желание, възможност в невъзможността. И ще ми трябва още веднъж, поне за месец, защото ми е трудно да се разделя с него.

Не знам колко празно е било в душата на Буковски, но със сигурност е наранил много жени. А може би е добавил нещо прекрасно и сладко-горчиво към живота им.

Всичко мина, надявам се, добре, но си пуснах тази песен.
И ми се иска да заплача.

I was five and he was six.

наистина ми се плаче, ще запаля още една,
чувам мислите на почти всички, усещам, усещам този болен инфектиран свят
този усет, тази чувствителност ме убива
в тази странна ситуация трептя, смея се, после усещам, че съм специална. това усещане отминава, връща се, не знам какво знам, но понякога просто знам.

с нищо не мога да се почувствам повече от някое друго момиче, което също обича тази песен
знам само, че толкова много ме боли
и го повтарям, защото е така,
защото искам да се изплача, да изплача очите си, да поръся сълзите си с миглите си и целият този най-красив ужас да приключи

трябва да убия някого ли, или пък да се самоубием заедно
да ни застреля някой друг
или да минат десет години


Аз бях на петнайсет, той на шестнайсет. Фани Хорн уби монаха. When I grew up I called him mine. Плаче ми се до побъркване.
Аз бях на петнайсет, а дори не подозирах, че някога цялата история ще ми се струва толкова символична.
Аз бях на петнайсет. Той - на шестнайсет.

needed

това, което не правя, част някоя си

Най-любимото ми огледало е една кутийка от диск, скрита в чекмеджето на черното бюро. Огледалото на гардероба ми в Кнежа, най-вече късно през нощта, когато съм уморена, размазана(черни разтъркани очи, следи от спирала)и притихнала. Едно овално огледало с дръжка, която постоянно чупя и лепя. Бледозелено. Прозорците на ниските коли. Черните огледални сгради. Още едно овално и синьо малко огледало, което се счупи. Но не стъклото, а рамката.
И няколко чифта очи. Плюс всички непознати очи. Предполагам.

Най-самотното прибиране е нещо, което не трябва да се опитваш да забравяш.
Най-мъртвият пор на шосето изглежда като жив и аз го докосвам.
Най-глупавият начин да вярваш - чрез числата и астрологията.

бързо остарявам, от гнус пожълтявам - все ми е едно

Ще пиша за алкохол още един месец. Толкова много се събра, че не мога да го пренебрегна. Ще се мъча още няколко минути. А после ще набера скорост и ще се оставя. На всичко.

Свалям верижката и пръстена от себе си. Как искам да съм чиста. Свалям спомените си и ги оставям да се изпарят и да попият в думи. Думи, думи, думи, думички. Нищо и никакви.
Свалям картините от стените на въображението си, свалям бъдещите си портрети. Не свалям гарда. Умирам. И се раждам.

Умирам в тази нощ, в копнеж за невъзможна изповед, в цигарен вкус и загубени запалки.
Събирам произволни фрагменти от хората в живота си - далечни и близки - и не мога да създам едно цяло. Малко ще оцелеят по пътя към мен. Или аз няма да достигна до тях. Все едно.

Умирам и си мисля. Пиша текстове и рисувам наум. Успокоявам се в приглушената светлина.

Обичам те, когато идваш уморена. Взела си си душ и миришеш на нещо хубаво. За последен път сресваш дългата си червеникава коса пред огледалото, като си я преметнала през едното си рамо. Гледаш се, уморена. Мечтите ти почти не се чуват, сякаш са заглъхнали, избледнели и неважни. Нямаш нужда от нищо, защото си толкова уморена. Дори не знаеш дали ме обичаш. Нямаш сила да завъртиш зъбните колелца на въображението и ентусиазма си. Копнежът ти за красота е задоволен. Нямаш сила да искаш. Но искаш да припаднеш, само това. Лягаш до мен, облечена в бяло. Едва се усмихваш и с умора казваш "Беше много дълъг ден". Аз те прегръщам, а ти си толкова мека и топла. Не знам дали имаш нужда от мен или просто ти трябва сън. Може би аз съм последна капка тежест, която да те изтощи, за да заспиш щастлива.

Женските списания те учат на толкова увереност. Нова религия - как сама да смениш гумата си, как да отмъстиш, като изглеждаш по-секси отвсякога, как да откриеш правилния човек, как да махнеш част от ненужните сенки, които си си сложила, как да бъдеш силно момиче, което може абсолютно всичко.
Аз капитулирам и оставам слаба. Еманципацията уби жената, а в 4 без 20 сутринта се чувствам толкова уморена и толкова женствена. Залязвам.

На 28.07.2009 огънят в гърдите ми пламна малко по-силно и оттогава всичко страшно се обърка.
Но жените са си объркани винаги. Може и да се съглася.

:>

острови тъжни са наш'те съдби. дълбоки морета ни правят сами.

мили мои,

вие сигурно знаете много повече за живота от мен. напоследък ми го казват често.
аз знам, че стана модерно да си щастлив no matter what. това е донякъде хубаво, но има разни моменти, произволни или не съвсем, в които си пълен с горчилка, горчилка, горчилка.
и искаш да я излееш.

аз ще спра да вярвам във всичко детско, ще загубя чаровния си наивитет и ще започна да играя игри. ще се превърна в ирина от "тютюн". вече не ми се струва странно, че един женен мъж, който си има дете, може да е гей. не ми се струва голяма работа някой просто да прави секс с някого, без да има чувства към него. не е ли това най-добрата опция на модерната изневяра?
няма проблем, ако обичаш някого и се занимаваш с друг. имам предвид - сигурно съм пропуснала доста наистина, хората май правят такива неща постоянно. хората друсат, убиват, продължават да се унищожават, никога не се променят, лъжат, лъжат, лъжат.
някога вярвах, че има и друг начин.
и аз започнах да се потапям. чувствам се и жива, и объркана в големия хаос.

в живота ми се преплетоха някакви трагедии, невъзможности, много филмови реплики, самотни булки по средата на нощта, вина, желание, страх, вина, желание, страх, вина, желание, страх. и толкова малко моменти, в които да остана спокойна и да знам, че усещам със своята топлина нечия друга.
религиозни догми, счупени телефони, липса, отсъствие, бягства в 4 сутринта, познати, непознати, рискове, докосвания, паднали акумулатори, почти забравени хора. и същите, завръщайки се.
халки, дюшеци, голи тела, изтрити номера.
нищичко.

нищо за живота. не съм преживяла нищо, никога. жалко, че трябваше да се омърся. забавно е, но моментите, в които спираш и се оглеждаш, пораждат въпроси.

защото не съм преживяла нищо, никога. болка, кръв, разочарование, провал, любов, лъст, страст, изневери, плач, ужаси, страхове, параноя, болести, страх, любов, болка, кръв, нищо. стерилна съм. не съм повръщала от алкохол, не съм крещяла, излязла от собственото си тяло, не ме е спирала полиция, не са ме молили, не съм се молила, не съм лягала безпомощна в тревата, не съм била истинска грешница, не са ме наранявали, не съм наранявала. никога нищо. аз не мажа по ноктите лакове, не използвам боя за коса. и в тази връзка: червеното е съдба или избор. не знам какъв е първият случай, но вторият е огромна метафора, символ, код. нали така?


имам силни ръце, защото бутам инвалидна количка от достатъчно дълго време. не го казвам, за да пробудя някаква съжалителна реакция и досега не съм го казвала, защото бях малка и достатъчно свободна, за да мисля, че не е толкова важно. по-скоро го казвам, защото откривам как близки мои хора лъжат в публичното пространство и просто не искам да съм такава. виждам как го правят и ставам тъжна. не трябва да е така. страхът е горделивост, параноята е грях

защото не ме е страх да разтеглям границите на реалността.
затова всяка вечер се мъча да изсмуча живота от повечето възможни места и хора. искам да го изпия. като глътка в пустинята. като ракия, която ме гори.




here i am now, entertain me. "забавлявай ме" - това ще казвам вече.

промених се и виждам как всичко тепърва предстои.
дано остана чиста след това.

п.с. а може би съм живяла, но просто не се оковавам в клишета? и искам още, още, още.
а може би и тези, които знаят повече от мен за живота, също искат още. някъде там се разминаваме. и някъде там ще се срещнем.

Oh, how lucky one girl can be

Любовта е парченце от ада, агония, страст, физическа болка, счупени запалки, сцени, сцени, преждевременно приключили телефонни разговори, шамари, разкопчани ризи, прибързани и предварително планирани груби реплики, приближаване и отдръпване, извърнати глави, топлина, лъжи или пък не. Нещо красиво, което не трябва да се чупи. Още текила, още цигари, мокра трева, в която всички са пикали, а ние лежим някъде там. Не искам да съм нежна. Щом това коства толкова много.

Спрях да пея, спрях да рисувам, да пиша също. Гласови записи правя рядко или пък ги правя толкова уморена и капнала, че после не мога да се разбера.

Чета все още, слушам музика и крещя с нея, скачам и се потя, нося рокли, къпя се, мажа се с лосиони за тяло, търкам се с утайка от кафе, суша косата си, слагам си парфюм, оглеждам се и търся блясъка в очите си. Не се оставям да увяхна.

Мъча се да се облагородя, съзерцавам звездите, накацали по голямото небе в двора, търся две съзвездия и си измислям някакви неща, които вероятно ще се случат, ако ги открия.

Пия текила с много лимони и й се мръщя малко по-малко, а след това вече съм свободна - красиво шоколадово момче ме носи като булка, аз се възхищавам на силата му и знам, че няма да ме пусне.

Преди седмица и нещо паднах от друго момче доста болезнено. Тече много кръв, аз плаках, но звучеше като смях. След това промих раните си и пак седнах в същото момче. Бяло вино, цигари и две (или три) нищожни глътки мастика. Не мога да оставя нещата да се случват някъде далеч от мен. Макар че понякога се налага да изчезнеш.

Изчезваш в презумпции и фикции, във всички дълги и предълги юридически определения. Изчезваш, преглъщаш тъпите си разбирания и те няма.

Някое красиво момче те носи, други красиви и не чак толкова красиви момчета седят под лампата на входа на детската градина при полицията. Голи до кръста. Разливам бира и умирам от смях. На гърба ми правят списък с покупки с червен молив за устни. Въртят ме във въздуха и пищя.
Това помага.

Тръшвам се в тревата със синя дантелена рокля и вместо да крещя и да проклинам, говоря нормално. Говорят ми някакви неща. Красиви. Изтощена съм. Изтощени сме. Вече не знам кога тези неща са истина.
Искам си покоя. Онзи прекрасен покой. Поне за малко. Това трябва да ни дава крила, не да ги реже.

В малко неща вярвам и дори не мога да ги формулирам. И в Господ вярвам, но не знам дали той намира желанията ми за наистина нужни.

В силата си да превърна нещо ужасно грешно в капчица от рая, не знам дали вярвам.

Истината е: липсата на апетит, световъртежът, сънищата, умората и прераждането вечерта са романтични. Другата истина е, че в такива дни не трябва да се мисли. Бурята щеше да изкорени черешата в двора. Не успя, но пък бутна оградата. Сънувам урагани, болките на приятелките си, своите болки. И други работи. Ромео и Жулиета забравиха какво се случва в сценария. Парите ни излетяха за алкохол и за цигари.
Една мъжка глава се заби бясно във вратата под гореспоменатата лампа, може би от ревност.

всичко се обърка
в кръв и хаотични ситуации
преглътнати сълзи
да те жадувам аз,
сбогом, дано си щастлива,
наздраве за това, наздраве за онова,
утре, далече от мен,
за нищо, нищичко,
друга любов, по-красива,
(отново, отново със теб)
някой ден

нещо мъничко умря
не мога да предскажа дали от него ще поникне още по-голямо и красиво растение от същия вид.

как мислиш, виждам ли в бъдещето,

mon amour?

или съм просто пияна

I can't do this alone

Не мога да пиша без кирилица, не мога да дишам, без да искам това, в което вярвам. Така просто и смешно устроена съм. Един голям предразсъдък, слушащ най-любимата си спряла песен. Едно момиче с черен клин и бели сандали, пълно с текила и потушени или мъртви мисли. Едно същество, захвърлено в най-тъмната беседка на Вселената. Едно момиче, което пищи.


Което не ядеше, а сега яде. Което обича бяло вино. Червено за зимата, бяло за сега. Това е целият кръговрат. Бяло вино, някое докосване, неочаквана вибрация, толкова жалък, жалък път. Да знаеш ти живота как обичам. И колко мразя да е празно.

Пея си наум. С текила в душата, с писък на устните, писък, трептящ по гласните струни. И искам да плюя. Светът не е чак толкова грозен, че да си сложа очила.

Господ ме наказва, а аз се смея и пищя. По-добре само моето сърце (ако може) да бъде разбито, отколкото още четири. Няма да изям цялата храна на света, но ще изпия цялото му бяло вино.

Простете ми, не съм полудяла, имам въображение, но не чак толкова засилено, че да ме завлече натам. Просто спирам и. Всичко ще бъде наред.


яловбомвою

Do not stand

Do not stand at my grave and weep

Do not stand at my grave and weep;
I am not there. I do not sleep.
I am a thousand winds that blow.
I am the diamond glints on snow.
I am the sunlight on ripened grain.
I am the gentle autumn rain.
When you awaken in the morning's hush
I am the swift uplifting rush
Of quiet birds in circled flight.
I am the soft stars that shine at night.
Do not stand at my grave and cry;
I am not there. I did not die.

Mary Elizabeth Frye (1905-2004)

Чух го много отдавна, в един епизод на "Отчаяни съпруги". Хареса ми, но не успях да запомня целия текст или нещо такова. Не се притесних, защото знаех, че щом ми е харесало толкова, някой ден просто ще го намеря. Така става с много песни, филми, цитати, личности, които са ми направили впечатление.

Тази нощ гледах същия епизод, чух стихотворението и се сетих, че някога съм го искала. Стори ми се съвсем в реда на нещата, че го откривам.

Всичко това малко след като наблюдавах бурята и очаквах катарзис, а получих просто срутена ограда и почти пълни със сълзи очи заради една череша.

аз ще те повдигна

Ще заспя към 5 сутринта на легло, постлано с нещо бяло-розово и красиво. Завита с чаршаф, най-вероятно облечена в бяло.
До леглото ще бъдат оставени два телефона - един стар с капаче, на който ме търсят малко, но важни хора, и един по-нов и почти огледален, на който ме търсят други важни хора.
До леглото ще има и две хилки за тенис на маса - евтини и криви. Ще си купя хубави. Ще има и топчета - бели и жълти.
Шише с вода и една книга с част от жена на корицата.
Не знам защо цялата тази "this is love, this is porn" атмосфера ми се струва позната. И едновременно чужда.

Лежа и си мисля, разплаквам се за секунди, после спирам. Не знам защо се получава така. Излизам и улавям едно от онези пухчета, които духаш, след като си си намислил желание. Казвам "добър вечер" на човек с огромна брадавица на лицето.

Някакво момче иска да го искам. Аз не знам какво да му кажа. Сигурно бих могла, но знам ли, някои неща просто се усещат.
Някои момчета са просто о.к. и толкова, а други не са мъже изобщо. С такива хора не трябва да се остава насаме и да се правят работи, които са деликатни, щом се сведе до двама. Двама непасващи си не трябва да се напиват с шотове, не трябва да пушат трева, не трябва да гледат филм, не трябва да слушат как чашите танцуват от вибрациите на силната музика. Не трябва да си говорят за еротични желания, особено ако единият от двамата има такива.
Един мъж трябва да бъде и момче, и мъж. С белези, с очи, които познават страданието, със силни ръце и с косми. Трябва да ти говори със снишен плътен глас и това да те довършва. Трябва погледът му да ти говори. Трябва да те носи като булка и да припада безпомощен в скута ти, защото си прекрасна. Има си дума и тя е красива - мъж. Има и друга дума, но тя е грозна, щом се заговори за нея. И тъй.

Хищник съм, яде ми се месо. Започвам да не говоря. Качила съм се на масата на бензиностанцията, за да виждам всичко от по-добър ъгъл, и пия бира. Не слушам Нова Генерация тези дни. Не слушам почти нищо тези дни. Чистя се със спирт. Горещо ми е, а у нас се гледа много Tour de France. Зарибих се, започнах да го гледам с тати и запомних, че гумите на велосипедите се помпят с единайсет атмосфери. Никога не съм искала да спирам да бъда момиче, което знае разни такива неща.

Мисля да си изтегля "Отчаяни съпруги". Този сериал е страхотен, без да преувеличавам.

май съм оставила сърцевината на нещата в нечии ръце, докато правя това, което едно момиче трябва да прави

п.с. а звукът от пинг-понг топчето е толкова хубав.

п.с. 2 редактирането си е кофти работа, а аз не мога да легна рано като нормалните хора.

Smooth

Комарите вече ме налазиха - комарите и други насекоми вероятно. Тук това е обичайно. Обичайно е за мен. Не знам дали аз съм сладка (тъпият лаф), или пък кръвта ми е вкусна - все едно, вкъщи съм.

Гъмжа от тишина и писане наум - безполезно, полезно, стегнато и разточително. Сравнявам домовете си и ги поставям под общ знаменател. Опитвам се да уловя дребните прилики и разлики, онези тънки нишки, вплетени в пролуките на нещата, които някои успяват да открият и това ме изумява. Разкъсана съм на границата между почти конкретното изброяване и онази словоблудствена и сладка дисекция на всичко важно и не чак толкова важно.

Аз съм далеч.

От света, в който хората увяхват след четиридесет дни и се изпаряват, метафорично мъртви и забравени. Аз съм далеч от обичайния маршрут. Аз съм страшно объркана, но и събран а в кутия, залепена, подредена. Странно е.

Вървим, обикаляме, напред-назад, назад-напред, говоря глупости или пък не, но липсата на хора в буквалния смисъл е повече от забележима. Тук съм от страшно малко време, а вече няма почти никой, тук съм, а се чудя как ще премине това време. И спирам да се чудя. Не защото знам, а защото не знам. Спомням си лято '09, което започна с огромна дупка, мълчание и спотаени стонове, а след това продължи, продупчено от лъч. Животоспасяващ. Сега се чувствам съвсем бегло така. Тиха. Мълчи ми се на света, но не знам какво да очаквам. Оставям се, докато уж правя това, което трябва да правя. "Трябва". Пазя се здрава, искаща, егоистично и неегоистично съпричастна, жива и мърдаща.

Седя пред бившата сладкарница, а вятърът разхвърля остатъците от жега, пуша цигара, без особено да ми се пуши, чакам хора и гледам небето. В девети или в десети клас съм - все тая. Така се чувствам. Ужасно нова. Пияна или надрусана с фрапе - виждам се преди години, представям си какво щеше да стане. Как щях да легна на цимента и как щях да се предам с ясното съзнание, че всичко е трябвало да се случи. По дяволите, това е дрога и аз съм страшно зависима.

Часове по-рано просто влизам в банята щастлива. Аз съм вечно надрусана или наистина кофеинът ми влияе. Лежа на леглото и пак си вкарвам доза - мисълта за красота ме довършва. Всичко е зле, но е прекрасно.

Мълчи ми се вечно, поне сега.

Мълчи ми се и потръпвам.

Вдъхновявам се с Буковски и Дита Фон Тийз, увисвам на ръба на това да напиша нещо неприлично, искам да съм чиста.
Смесвам етилов спирт и кислородна вода, напоявам с тях памуче и се чистя. Искам да съм чиста. Животът ми е инфекция. И някак успява да ми се струва красив.

Прибрах се от София, а въобще не исках. Не чувствам принадлежност почни никъде освен в стаята си. Тази с лилавите стени, приказните пердета, ангелската светлина преди залез, влюбените завивки, кривото легло, книгите ми, стария гардероб и секция, по-отдалеченото огледало, двете нощни лапми, дългите взирания, шкафовете, пълни с тонове хартия.

Тук съм и съм спряла. Ще раздвижа целия този механизъм, къщата ме зарежда, кара ме да мисля и да не мисля. Опитвам се да припозная това нощно писане с някое друго, но сега го откривам и разбирам - не е същото.

Аз съм друга. Пръскам се по шевовете от преглътнати шепоти и завързани докосвания. Умирам. Давя се с нежност и се събуждам с махмурлук от нея, вместо да я повърна.
Искам да съм чиста и потръпвам. Искам да се движа. Искам цялата тази спряла атмосфера да бъде просто прекрасен фон.
Оставям думите да бъдат водени от естествения им импулс. Кой ни направи лаконични?

В общежитието оставих автопортрета си и една мъжка риза. За да си говорят.
Със себе си взех възможността желанието ми да регенерира. Мога да чуя как отварям устни и почти издавам звук, а после спирам, защото не знам какво и как да кажа. На тъмно, ужасно силно и адски близо.
Буковски е този, който приютява чуждо присъствие и който си представям срутен върху гърдите ми след нещо много дълбоко. Разбира се, ако времето можеще да ни срещне някак.
Спасявам се с него, черно, червено и бяло, почти прехапани устни и едно голо тъмносиньо отражение.
Късам се без пощада. А просто трябва да мълча.

и нека

този път наистина започна да гледам филми отново.

липсва ми. слушам музиката от финалните надписи на "A single man" и наистина откривам това чувство, след като си гледал филм. особено чувството след хубав филм. някаква едва доловима усмивка се изписва на лицето, лека топлина отвътре и усещането за реалната температура навън. тишина и леко опиянение. толкова е.. красиво? а за красота копнея прекалено, за да я откажа.
от една страна, е просто още един начин по-който да полираш плоското си его, да изваеш от сноба у себе си артист и ценител, да се наречеш някакъв и да ти се стори, че душата ти току-що е преминала през ню експириънс и се е обагрила в още един цвят. красив.
от друга страна, наистина поемаш частичка от нещо. друсаш се с изкуство или с претенцията за такова. друсаш се. подхранваш менталната си суета, нали живееш за красота.
красота и л*бов, но тази дума се цензурира, защото споменаването й я прави пошла и тривиална.

вероятно е фикция, сигурно е само в главата ми, но ако не бях гледала филм, нямаше да пиша сега така, нямаше да се освободя, нямаше да достигна дори един от всички тези фрагменти от напоследък повтарящото ми се ежедневие и да го представя в друга светлина. в тази, под която съзнанието ми го режисира.
щях да съм накъсана и кратка, бореща се със себе си. но има нещо, има нещо в киното.
затова знаех, че не правя грешка, като спрях да гледам "Приятели" за малко. понякога удобното просто не е вариант.
обичам да пречупвам ежедневието си. чудя се на себе си, когато в някой произволен момент просто се спра в тишината и забележа интериора. в някой произволен момент, когато откривам, че ако разместя тези два стола и сгъна одеялото по нов начин, всичко ще бъде друго. понякога трябва толкова малко.

фикция или не, аз пиша, аз пиша след филм. експлоатирам значението на факта, но все пак е вярно - тези неща действат.
не всеки път оставям опиянените ми състояния да се отразят, макар и криво, в думи.
прости ми, но въпреки, че има моменти, в които не знам какво да кажа и си мисля, че нещо в мен вече го няма или никога не е било - не е така. то е. ето в такива моменти, нощни, тихи, филмови, измислени, красиви. в такива моменти, в които гледаш и слушаш, без да разбираш всичко. аз не разбирам всичко във филмите. поемам ги бавно, диалог по диалог, монолог по монолог, сцена по сцена, случайно пробляснала в съзнанието ми. бавно.
оставям се на тези неща. давам им въображението си и им позволявам да проникнат в него. създавам чрез създаденото нови мигове. а когато съм спонтанна, просто улавям. и се хващам още повече за тази тръпка да бъдеш. копнея почти постоянно. това ме възпира и това ме движи. трябва само да измисля как да ме движи повече, отколкото да ме възпира.

гледам се в огледалото, почти напълно спокойна, отиваща на изпит, преди който не би трябвало да се чувствам така, и се питам - друга ли станах?

целувам нежно във фантазиите си, понякога и в реалността. нямам сила да мисля за животинското сега. не съм вдъхновена.
знам, че ще изгрее нов ден, нова зора, нов изгрев, скрит зад пердетата, нова храна, ново миене на зъбите, на ръцете, нови фантазии, нови малки случки, крепежни материали за този живот.

ще легна под полуавтопортрета си, нарисуван с акварел, и ще се огледам в малкото синьо-зелено овално огледало. всичко се ниже, когато съм облечена в широка мъжка риза и тялото ме боли.

копнея, цял живот копнея. за докосвания в тишината, приглушена и красива.
приглушени и красиви.

да си разделим цигара, а аз ще се опитам да се завърна, но по-различна. във цирка на един живот прехапвам устни и си пожелавам нещо.
болезнено е. ето в такива моменти просто знаеш.

вдъхнових се от л****та на двама мъже. не може да ме обвините. аз съм си такава - счупена. красиво.

не мога да искам да бъда опазена, защото не чувствам, че го заслужавам, но все пак го искам.
искам да спра да живея в една стая, искам да изчезнат всички пречки. искам да съм мокра, вода по мен, навсякъде вода. и да не ми е горещо.

събуждам се влюбена, лягам си по светло.

просто не искам да се руша. иначе всичко е ок.

а звездите започнаха да изгряват и в София, снощи щях да припадна, защото се опитвах да издухам една мигла от пръста си, и ако се държа нагло, когато трябва просто да заспя спокойна с това, което толкова съм искала, не искам да се познавам.

съжалявам, може би скоро ще започна да пиша смислено.
тези дни-нощи и нощи-дни ме убиват.

не знам за света, но нощта е за двама.

silence is easy?

Истината е, че някой ми липсва. Отделно от всички онези хора, някои - специални, някои - просто близки, а някои - толкова специални, че ми се иска да им изкрещя, че ги обичам и да не ги пусна дори за секунда - отделно от тях някой ми липсва.
Някой, който въобще не съм очаквала да ми липсва, изобщо не съм допускала, че би могло да искам да е някъде наблизо. Не съм мислила, че ще ме застигне онова приятно чувство, когато се доближа до нещо, свързано с него. Че слухът ми ще се наостря, когато разни хора споменават него или близките му, а само най-прозорливите ще успеят да забележат промяната в погледа ми. Наистина не го очаквах.

05.08.09

обвинявам филмите. но знам ли, май съм такава от много малка. спирам да мисля - с мъничко носталгия. имам да пиша. незавършени идеи. преди година и няколко месеца един приятел каза, че хората помнели повече лошите, отколкото добрите моменти, които са имали с някого. казах му, че не е така. бях искрена. аз помнех (и все още помня) малко повече добрите. но понякога лошите започват да добиват странно и голямо значение. не знам защо надеждата, необмислените и дръзки решения бледнеят пред страховете, рутината и сутрешната рационалност. нищо не знам, не съм никаква. не разбирам, не мога да съм категорична, не съм умна. не искам да го омърся. искам да мълча, защото държа на нещо.

fill the void

тази нощ карах и полицията ме спря два пъти. просто ей така. за да ми кажат "добро утро" и "приятна вечер". возихме се в такси по-малко от километър, за да избегнем едно куче, което явно не ме харесваше.

сега съм бясна, четири без една е. и искам поне малко спокойствие. видях падаща звезда или така ми се стори. малко след като покрай нас мина човек в лошо състояние? може би е време да започна да се страхувам от хората. и да не си играя с нощта (и огъня), а да спя.

някъде нещо не е наред

In truth I only really wanted

не знам за зеленчуците, които се продават. не знам за всичките глупости във всичките глави (подобни на моите). не знам за очакванията и разочарованията. а ми се иска да не знам. да не се дразня, да не изисквам, да не разбивам коленете си, да не се страхувам, да не си повиквам сама тръпка и тъга, докато, както никога, гледам телевизия.

днес е последният ден на спокойствието. не знам за утре. сбогом на звездите, ще ми липсват.

връщам се в миналото, един дневник ме пренесе в лято '08. от една страна, е хубаво, че съм много различна. от друга, се почувствах уплашена.
пие ми се мента двойно повече.

не знам за зеленчуците и точно сега не ме интересува. не знам за реда и произвола, но точно сега не ме интересува. не вярвам на числата, на четните и нечетните часове.

много ме е страх.

още един пост за историята. дано някога, когато го прочета, да се усмихна много щастливо. представи си, че те помоля за нещо

2-3

явно произволът ражда изобилие, неподредените желания - също. днес пътувах много, щях да се стопя из северозападна българия, из дъбовите й гори, чудноватите й скали, малките селца и по-големите такива. да се стопя, докато мечтая някоя нощ да лежим на тревата и да гледаме звездите през разрушения покрив на онази забравена синагога, докато мирише на лято и простор. обожавам такива сгради. обожавам и лятото, и летните нощи. и онази грешна, грешна, нежна свобода. която някога ще е най-правилна.

обещах си да включа компютъра за съвсем кратко:
1. за да напиша 2-3 неща просто ей така;
2. за да си легна и да си представям най-прекрасното.

а то не търпи отлагане :)

целувам

And I pray.. Oh my God, do I pray?

And everything was made for you and me

май има нещо вярно. май тишината и изолацията на това място връщат светлината у мен. мистичните криви във въображението ми. съвсем девствената ми младост. чувствам се вкъщи.

любимата ми рокля е синя - синя на бели цветчета. така ми липсваше.
последният път, когато я облякох, май беше през септември миналата година. първият беше на шести юни, пак миналата година. един много ярък в паметта ми шести юни. купих я от пловдив.

тя е различна от повечето рокли, които имам. толкова млада и романтична е. синя е и би трябвало да се връзва с очите ми. носи спомени. разкроена е надолу. на вълни и етажи. скъпа ми е.

с нея сякаш нося "and he looks like a man. and he smells like a man". сякаш се прибирам късно и се опитвам да отключа по възможно най-тихия начин. да отворя вратата с мрежа към коридора съвсем леко и да я доближа толкова до магнита, че привличането на метала към него да стане безболезнено - без почти никакъв шум.
с нея сякаш е лято - а то сякаш почти дойде.

мислех, че пролетта е време за цензурираната дума, но беше просто време за желания и напрежение.
прибрах се, за да го смъкна от себе си, от кожата си, от клепачите си. трябва ми глътка въздух. затова дишах праха по булевардите на излизане от софия без никакъв ропот. изтърпях жегата и задръстванията, прескачащото моменти от песни радио, i am the passenger и няма проблем.

аз се прибрах, но други не го направиха и това щеше да е проблем, но запазих още малко търпение, а после тази рокля ме спаси.

спаси ме и ме отведе в двора на може би най-любимата ми и по странен начин лична изоставена стара сграда. внушителна, страшна и мистична. чиста и опетнена едновременно. свърталище на наркомани или просто легенда. влюбена съм в тези митове. висока стара гимназия с красива архитектура и разбити врати и прозорци. стаи, в които през нощта си шептят счупените стъкла и аматьорските надписи по стените, правят си компания боклуци, спринцовки и от време на време някой клошар.
зад чешмата петокласници за първи път пушат цигари и играят на подаръци само за да се целуват. няколко кестена правят голяма сянка, галейки пазвата й. пътеката към същинския й вход е изгубена и обрасла с бурени. другият е затворен с решетъчна врата. сградата е п-образна и чешмата в двора й е по средата на това "п", обградена от стени. стени с празни прозорци. от тези на подземния етаж някога се виждаха трупове на умрели кученца. и олющена мазилка. отдавна исках да се направя на вандал и хвърлих камък, за да счупя едно оцеляло стъкло. не знам дали се освободих от нещо.
по залез старата гимназия има цвят на сьомга. оградата й е каменна и слиза стъпаловидно надолу. покрита е с растения. а пред нея - в двора - има много трева, спокойна и избуяла. едно самотно, голямо и разлистено дърво. някакви други сгради също. но тя владее.
затова ми се стори умопомрачителна в тъмнината на тази нощ. гимназията, високите треви до нас, черната сянка на дървото, глухите прозорци и болната, широка и разляла тъжен поглед луна. звездите в небето, звездите, които най-накрая се показаха за мен. църквата в далечината, светещият кръст на онова възвишение. тихите светлини, мирисът на трева и влажна земя. нощта - примамваща, опасна, тъмносиня. аз съм нейна дъщеря и в очите ми изгрява слънцето. или пък луната.

място, някога създадено за много ученици. сега - за двама. за бягство, за докосвания, за откриване, за халюцинации. за цензурираната дума.
за много малко думи и много повече разбиране. усещане.
място, до което през тревата трябва да пристъпят момче и момиче - в изначалния смъсъл на понятията. библейски и вечно привличащи се, любопитни един за друг, уплашени и дръзки, неопитни и смели, невинни и сексуални, влюбени и просто нуждаещи се. неистово.

трябва въплъщения на адам и ева да съзерцават от там целия свят през счупените си като стъкла съзнания, да си мълчат в необясним полет през историята и митологията, през телата и душите си, през желанията си, през кривите си възприятия и вярвания, да се страхуват, да се поглеждат от време на време, да се докосват. ако аз съм ева, а някой е адам и е там, с мен на това място, преди да го изкуша, първо ще поискам да умра. защото ще имам всичко. цензурираната дума.

тази красота е трудна за поглъщане.

I have a need

преди да стане реалност един странен и все пак не толкова странен, а по-скоро нелогичен и все пак не чак толкова нелогичен мой копнеж, той ме правеше сякаш по-малко инфантилна.
вероятно бъркам лаконизма с инфантилността.

просто се чувствам 16-годишна, а знам, че не съм. знам, че мисля поне малко повече в перспектива, макар да не ме обхваща онази тъпа ученическа (и донякъде сладка) паника, която обхваща почти всички около мен. мисля малко повече уж, грижа се за малко повече неща уж, навлизам в живота малко повече уж. а май отдавна е трябвало да съм с двата крака в сериозната гадост, но нещо все ме е спасявало и отклонявало.

но е тъжно, че вярвам по-малко. много е тъжно. ако това значи да порастваш, то аз не искам да съм пораснала. не си се представям без вярата. имам я от много малка, от много малка и глупава - нелогична и не знам колко точно оправдана. вродена, изконна, като интуиция я нося и тя никога не ме лъже. аз обичам своята вяра. тя някак е скрепена с моето безпокойство. те двете си помагат - едното съществува, за да контрастира на другото и за да не ми омръзват, и за да ме движат напред, и за да не ме оставят твърде отчаяна, когато бих могла да бъда такава. те страхотно си пасват. на тяхно място мога да поставя много действие - то е полезно. искам да го направя. но не искам да отстранявам вярата и безпокойството. защото, не знам защо, действието, на което искам да се посветя сега, ме оставя равна емоционално и обезсърчена. губя вярата и сякаш за да притъпя липсата й, аз действам в някакви насоки. по инерция. забравям за красотата на копнежа, за сърцетуп-туп-туп и така нататък. за сълзите от щастие. за прекрасните, вълнуващи, филмови и по крив начин щастливи животи на хората, които от малки - нелогично и интуитивно - просто са знаели. и вярвам, но много, много смътно. трябва да съчетая и двете.

тъжното е, че когато бях малка, много обичах един човек. не, не бях влюбена в него, просто го обичах и преди да заспя, си мислех как той е човекът, за когото нямам определение. толкова специален ми се струваше. усмихвам се леко наум, защото и сега не знам как да го определя. ето - нещо е останало. но обичам ли го.. май се разминахме.

тъжното е, че преди малко изтрих един човек, заради когото някога гледах удивено небето и звездите. и сега ги обичам, и сега се случва да изникне споменът за "macro" на депеш моуд и някакви летни нощи, но небето и звездите са ми хиляди пъти по-скъпи заради други неща. изтрих го и не знам дали трепнах - от доста време не говорим. но го изтрих и не ми се стори загуба. ето какво е тъжно. и страшно.

а всичко това беше един искрен текст. моята най-прекрасна слабост - искреността. казват, че съм била истинска (като жените от края на 80-те и началото на 90-те). не, въобще не се сещам за Арлина. май им вярвам?

better than all the rest

насред останки от повръщано (останки от петък вечер) и боклуци, чаши за миене, завивки, кабели и хаос. малко преди да тръгна отново със закъснение. искам да кажа само това:




п.с. и си измислям занимания, за да оцелея. обичам някакви неща. но на земята лежи един джим морисън.

I've overspoken

студена съм. сигурно съм минус три градуса. чувствам се пребита, смазана, изсушена, ожулена, мръсна, припадаща, залязваща, уморена, полубудна. уморена.

ядосана съм, искрена съм. и този път съм консервативна. този път съм скучна, този път не се чувствам център, не се чувствам нищо. но чувствам, че не е хубаво, когато си тъп и нагъл, мазен и нагаждащ се. не мисля, че е хубаво, когато не извършваш някакви съвсем елементарни актове на уважение. мисля, че е хубаво да си уважителен. и ако не можеш да бъдеш - добре, но не бъди и лицемерен. не бъди противен, не бъди мижитурка, не бъди вечно слаб и нерешителен, не бъди с огромно самочувствие, не бъди важен и превзет, не бъди меркантилен, не бъди материалист, не бъди до болка суетен, не бъди мнителен, не бъди вечно критичен, не бъди снизходителен, не бъди винаги над.

усмихвай се понякога. светът не е само високите ти токчета и пяната ти за коса, светът не е парите, които си хвърлил/а за дрехи. дрехи, които не те правят нищо, което да ме вдъхнови съвсем истински.

светът не е само замъгленият ти пиянски поглед, не е курвите, на пръв поглед еднакви, свличащи се в скута ти на фона на кючек. светът не е пилон, от който да бълваш порно.

светът обаче не е и винаги странен. светът невинаги сме само ние, невинаги само ние сме интересни и прекрасни, светът понякога не е просто и единствено смях за глупости и малко по-малки глупости.

аз съм сериозна. сериозна и ядосана, сериозна и жива все пак. сериозна и мъничко разочарована. сериозна и силна. а как ми писна, писна, писна да съм силна.

силна и ожулена, силна и мокра, силна и капнала, силна и замълчала. как ми писна.

защото знам, че светът няма постоянно да е усмивки към и от непознати, няма да е перманентно пръскане на чар и красота, няма да е вечно вдъхновение. няма да съм винаги, няма да става винаги лесно. понякога ще си мисля, че съм силна, а просто ще се движа по инерция. към духалката вкъщи, защото се чувствам минус три градуса - разочарована и ожулена, измръзнала. и в такъв момент, на фона на всичко друго, само един таксиметров шофьор става.

и все пак ще си обещавам някакви неща и ще вярвам, че не всички са зле, че трябва да проявяваш някакъв минимум уважение не защото уважението се заслужава, а защото си човек и трябва да се държиш така. трябва понякога да си смирен, да мълчиш, да притихнеш и просто да се оставиш. да ги оставиш. да правят каквото искат.

ще вярвам, че през повечето време светът е вдъхновение и бял лист - за любов, чистота и красота.
че светът е призив за смелост - за красива смелост.
ще вярвам, че курвите са нимфи, че пошлата ви страст е животинска и брутална. защото това ме устройва много повече.
и ще живея за еротика, а не за порно. дори когато някой е в мен.

забравих за хубавото тази вечер. понякога ми се иска всички да са непознати.


и една прекрасна песен, за да се свлече от мен катранът -



искам да заплача. дайте ми прохладна, пролетна зелена нощ, цигари и мъжа с едно око. цигари не защото ми се пуши особено (напоследък хич не ми се), а просто за да ми ги пали някой друг. само това, а после ще се оправя с другото. трябва да припадна и да спра да бъда силна. в нечии ръце.

I want you to notice

Студено ми е. Постоянно ми е студено, като се прибера в общежитието. Освен като си легна да спя и се завия. Нещо се случи. Нещо ме направи накъсана. Нещо ме скъса. Аз съм скъсан чорапогащник. Нещо ме кара да искам да карам. Да карам, да карам, да карам надалеч. Надалеч и напред. Да въртя с бяс, да гледам карти, да се ориентирам, да превръщам всяко дясно в ляво и обратното. Дори да се загубя. Но не и сега. Сега искам да ми е топло и статично.

Джой Дивижън - мъртъв саундтрак на параноично студена вечер, лаптоп на кривото, скъсано легло, криволичещ курсор на мишката, криво застанала аз, криви тъмни часове. И този студ. Аз не обичам да съм навлечена с дрехи, аз винаги студувам и треперя, аз винаги издържам на студеното, аз винаги съм гола, когато съм навън. Но вътре не мога. Вътре ми трябва духалка, която изнемогва. Вътре ми трябва топла струя. Вътре ми трябва някаква топлина, защото тук няма никой. Няма глас, няма поглед, няма присъствие, което да разсее студа от мен. И мен от него.

Нещо в тази стая ме възпира. Нещо отнема силата ми. Нещо ме прави накъсана.

а аз ще изчезна завинаги

аз ще изчезна завинаги в обещанието, че след малко ще измия чиниите

аз ще изчезна завинаги в обещанието, че ще покорим света, като унищожим системата

аз ще изчезна завинаги, като се преструвам, че хората, които много харесвам, са ми достатъчни

аз ще изчезна завинаги, когато местата, на които съм искала да отида с някакви хора, се превърнат в местата, на които са отишли само някакви хора. в места, на които съм отишла с други хора, по моя инициатива - достатъчни, но не напълно

аз ще изчезна завинаги, когато моите и нечии други четири цифри спрат да се засичат случайно

аз ще изчезна завинаги, когато отровата спре да се стича по моя рог

аз ще изчезна завинаги с пропуснатите петъци и лежерни борисови следобеди

аз ще изчезна завинаги, щом нечий поглед, обърнат надясно, спре да вижда мен

аз ще изчезна завинаги, когато някой спре да забелязва, че ме няма

аз ще изчезна завинаги, след като си легна по светло още няколко пъти, изгубила нощта сама, затворена

аз ще изчезна завинаги, когато реша да бъда нагла и да контролирам

аз ще изчезна завинаги и всичко ще бъде наред

няма да съм спомен за паркинга на софийски

няма да съм спомен за момичетата с червеникави коси

няма да съм спомен за безпричинен писък

няма да съм спомен за пълна тишина, щом те хване цигарата

няма да съм детски глас

няма да съм нежност

няма да съм изпотено стъкло

няма да съм писък от болка в синята тъмнина

няма да съм провокация

няма да съм "много, много, много" и "винаги, винаги, винаги"

няма да съм истории за загубвания с кола - подробни и леко досадни

няма да докосваме ръцете си само когато си подаваме цигара

няма да съм песен на Доорс

няма да съм малка висока скала

няма да съм песен на Нова Генерация

няма да съм по-добра от всичките богини

няма да съм истинска като море

няма да съм безнадеждност, нечия любима

няма да съм момиче със спомени

няма да съм желание

няма да съм сън

няма да съм халюцинация

няма да съм ужасен спомен

няма да съм фантазия

няма да съм полъх на парфюм

няма да съм момиче, няма да съм жена

няма да съм сухи мъжки сълзи в банята

няма да съм разбъркано пространство

няма да съм мило видео, подарък

няма да съм снимка

няма да съм профил в социална мрежа

няма да съм статус и демонстративни думи

няма да съм снимка, върху която да плюеш; която да оближеш

няма да съм специално видео

няма да съм забранена

няма да съм позволена

няма да съм същата

няма да съм различна

няма да съм почти подчинена

няма да съм непокорна

няма да съм поглед, плах и искащ

няма да съм бягство

няма и да остана

няма да съм нищо

аз ще изчезна завинаги

някъде някой ще ме гледа и ще иска да ме разбира, ще бъде поет, ще бъде ерудиран, ще бъде артистично изваян. ще ми направи килим от поезия, тапети от живопис, пердета от ноти, ще иска да е такъв, ще иска.
но ще ми се струва празен, макар да знам, че винаги има повече, че никога не можеш да си сигурен, докато не се докоснеш до нещото. ще ми се струва направен, ще мисля, че точно това ми трябва според чуждите очаквания - арт каша, подобие на човек, но няма да е така

някъде някой ще иска да ме притежава. ще бъде обикновен, но с много копнеж към мен, косми по тялото и физическа сила. с някакъв чар, събран от перверзността на опита и нежния подход към невинността.

ще изтръпвам в ръцете му, ще ставам малка и отдадена, но това е всичко, което ще имам, и дори в него ще липсва частица от нужното

някъде някой ще ме мисли за интересна, но никога няма да се опита да се докосне до сърцевината. няма да се пречупи и да полудее. ще се сеща за мен понякога, ще иска с нокти да почеша егото му, но аз никога няма да го направя така, както той би приел за задоволително.
ще му кажа да си намери нормално момиче, защото аз не съм такова. и рано или късно той ще го направи

и някъде, някъде близо или далеч, някой ще бъде моето най-любимо огледало. но не само това. някъде някой ще знае, че съм способна да се влюбя в безсънните му нощи и в кошмарите му. някъде някой ще спира и ще усеща онова сърцетуп-туп-туп, което в "сто години" бавно убива. ще се дави в залеза и в някоя цигара, ще се гърчи всяка нощ, гърчовете му прогресивно ще стават все по-страшни и грозни, ще чува насън онзи вой на Воев - "аз виждам отвъд смъртта". но аз ще съм изчезнала. ще съм изчезнала със своето "не мога без теб в нощта". и всичко ще бъде наред.

в този студ

как ме е страх. спокойна съм уж, но ме е страх


тати е прав за едно нещо

Take me anyway

Когато бях малка, направих два-три неуспешни (както при повечето хора) опита да си водя дневник. Вълнувах се ужасно много - редуваха се розови, сини и жълти красиви листчета, на които трябваше да оставям мокри следи от живота си, но аз никога не проявявах достатъчно издръжливост и ги оставях. Може би форматът ме е ограничавал.

Маалко по-късно (или паралелно с епохата на дневниците (с катинарчета!)) мама започна да ми носи разни тефтери. В тях се лигавехме с приятели. Пишехме нецензурни думи, и то грешно, играехме на морски шах и всякакви други непристойни за хартия дейности. Но някак стана така, че тефтерите започнаха да са ми важни, а аз от време на време да пиша просто ей така в тях. До ден днешен ги обожавам и си купувам, когато са ми абсолютно ненужни. Като балсамите за устни. Трудно се сдържам. Фетиш.

В осми клас пишех в една тетрадка с твърди корици, с китара отпред и карта на България отзад. В момента не е при мен, но помня, че е изписана с отвратително грозен, сякаш лекарски почерк, текстове на песни, мастилено крещене от тинейджърски гняв, много интернет, искреност и прекалено тежки опити да не изпусна нищо важно. Ненужни.

След това хронологията малко ми се губи. Най-скъпи са ми три тефтера (все рекламни тефтери на банки), в които съм прибрала много от това, което така ме държи - сърцетуп-туп-туп, гърбовете на много разпиляна хартия, прибрана в един шкаф в Кнежа, постовете ми в МайСпейс, донякъде мижавите бележки и статуси във Фейсбук, кратките съобщения в Туитър и най-най-вече - този блог. Защото не се отказах от него. С всичките му глупости и повторения, ясно отчетливи етапи в развитието ми и в случващото се, в неясно отчетливите такива, в промените, регистрирани в него, в черновите ми, наистина важни, в етикетите, във всичко.

По съвсем друг път трябваше да поема с този пост, но преди да започна да пиша, се зачетох в един тефтер, попаднах на една важна дата от януари, тази година. Явно бях писала, преди да се случи нещото, правеща я поне малко паметна, и осъзнах колко много си припомням и откривам от забравените си писмени версии, колко е важно някъде да документираш, че нещо някога се е случило.

И това е, няма повече, нощта ме изпразни и ми отне всичко. Ще рисувам скоро, толкова любов се крие в рисуването.

Поздравявам миналото и скоро се връщам с чувство. Просто не искам поредна чернова и този път.



п.с. не бях аз, бях мъртвата аз :)

-

пиша във въздуха, защото не ми се става. сгушила съм се под бодливото родопско одеяло, от което цялото тяло ме сърби. мисля, задавам си въпроси, опровергавам се сама, лежа и усещам едно - "аз съм жена".

почвам да мисля, да си спомням и да чувствам повече, отколкото трябва. усещам, че ще стана, въпреки че заспах с дрехите точно когато не трябваше. всичко става, когато не трябва.

оглеждам се в тъмната стая, виждам светлия правоъгълник на стената и знам, че нощта ме зове за още съвсем малко. иска да застана самотна и с изправен гръбнак, иска да съм нейна статуя за още няколко минути, за да не пиша във въздуха по невидими клавиши.

иска да чуя нечий глас, да го отлея във въздуха невидим, да нарисувам всяка негова вибрация, небрежно да щриховам честотата му, тези ниски и болни трептения. иска да проговоря сама в тъмното като луда, да изобразя най-нежния си глас шизофренично, иска цялата тази нежност да започне да избива от мен както винаги, когато започне да се трупа.

в главата ми се редят идеи, цялата мекота се сипе сякаш от мен, някакъв копнеж, боже, колко красива дума е "копнеж", иска да ме изкара извън рамките ми, иска с най-нежния си глас да жигосам нечие съзнание.

а тук е студено, парното не работи, аз вече станах, но тук ли съм, не знам.

там, където бях до един и нещо на обяд днес, сигурно звездите са се събрали на огромното небе и красиво позират на жадните очи, започнали да страдат от липсата на достатъчно небе, на достатъчно зеленина по дърветата, които топло да го приемат в обятията си.

там въздухът е хладен, но някаква любов се е спуснала по необиколените места, там искам да скитам в нощите с любими хора. помня всяко едно отклонение. и го пазя. отново с любов.

и така, така, така нататък. трябваше да стана. иначе щях да изгоря и да изтлея в някакъв насилен сън.

Can you feel me?

Привикнала съм към моята си тишина. Понякога все още потрепвам, когато чуя стъпки по коридора, стъпки, отекващи близо до моята стая; когато чуя звука от стадото бизони, набиращо скорост в асансьора. Понякога все още се сепвам, като ми се стори, че някой ще влезе. Понякога все още съм така зависима от своето усамотение и тишина.

Харесвам хората (избраните), приветствам ги, пускам ги, настанявам ги, карам ги да се чувстват удобно, оставям ги да лежат по леглата, по килима, на границата между стаята и антрето - където си поискат.

Мога да ги посрещна и без да ги очаквам, но понякога просто държа на моето си усамотение, моята си тишина.

Когато пиша например. Не мога и не искам друг, който постоянно да кръжи около мен и да ме пита какво правя. Мога да приема огромна тълпа от непознати, мога да седна на някое ключово и набиващо се на очи място, където се изливат потоци от непознати, и да пиша най-обезпокоявано, но не мога да го правя гладко сред близки.

Истината е, че съм малко обидена. На вашите предразсъдъци, на всички тъпи обвинения, които изливахте върху мен, когато бях мъничка малка, на недоизказванията ви, които трябва аз да довърша, за да се изоблича сама. Просто няма смисъл.

Истината е, че в този хубав топъл ден аз искам да изляза, да се лутам някъде, да скитам, може би скрито да очаквам да видя някъде нещо - случайно; аз искам да изляза с ботуши и чорапогащник, рокля, черна връзка на врата, обеци, червена коса, усмивка и пленени очи, искам да изляза, безсрамна и шарена като циганка, искам да изляза с рокля и ботуши, тънки, кафяви и ароматни цигари, рокерски изрязани ръкавици - искам да изляза, за да се срамувате от мен.

Искам да изляза и да седна на някой бордюр или някакви стъпала (така обичам да седя на стъпала), да ме огрее слънцето, да запаля цигара и от време на време да галя ръцете си, да поглеждам телефона си, но да не звънна на никого, докато не изпитам истинска нужда да го направя, да издишам с наслада, а не по навик, да пиша отново наум, да гледам колите и всички прости шофьори, които задължително трябва да те огледат, докато минават покрай теб.

Целият свят да е нежна кожа и красиво тяло, целият свят да е погледи, по-точни и дълбоки от хиляда думи, да е копринени сутрини, обгърнати в чужда, позволена топлина.

Но сънувам кошмари, сънувам други хора, които използват моите изрази, изказват моите желания, носят подобни на моите ботуши. Сънувам кошмари. Страх ме е.

И отново нямам нужда да ми казват каквото и да било. Хората, живеещи с много думи, вероятно се нуждаят от тях навсякъде. Но аз не ги искам. Не искам да ми казват каквото и да било. Този път трябва някой да направи нещо за мен. Понеже днес не вярвам в нищо.

някой ти е казал, нали?

ако устните ми са жарава,
ще тръгнеш ли по тях?
без страх и без пощада,
би ли заложил своя свят?
би ли оставил своето удобство
заради някакъв си парещ миг,
би ли се хвърлил мъжки в робство,
в което всичко е инстинкт?
би ли раздрал гърдите си от болка,
от болката, наречена "живот",
би ли рискувал? да? и колко?
за да инжектираш в себе си живот.
ако устните ми са жарава,
ще ти прошепна да вървиш по тях.
ще те примамят и ще те опарят,
ще изгорят удобния ти свят.
ще срутят малката ти стая,
ще смачкат дребния ти график,
ще променят илюзията ти за рая
и ще раздвижат този вечен трафик
на много мисли и въпроси,
на много мозъчност в излишък,
ще те превърнат във животно
и пот по челото ти ще се стича.
гърдите си със смелост ще разкъсаш
и без да знаеш, ще се извисиш,
кръвта сърцето ти ще пръска
и без да го разбираш, ще гориш.
ще те боли и ще си грозен,
ще бъдеш крив като гротеска,
ще се изливаш, нов и волен,
ще те разстърси мрачна треска.
ако устните ми са жарава,
аз знам, че ще се предадеш,
красив и тъмен, без пощада,
приел, че може да умреш.
ще бъдеш жив и силен, огнен,
напрегнат като лък и устремен като стрела,
ще ме обхождаш жадно, жадно,
а аз ще те горя, ще те горя.
със страст и бяс като животно
ще искаш пътят да не свършва,
а аз, пламтяща и сиротна,
ще се превърна в нощ и ще те вържа
за тъмносинята си кожа,
за лунната, мистична своя сянка,
върху гърдите ми глава ти ще положиш
и със светещи очи като сиамка
ще ме жигосаш и ще ме отровиш,
със жилото си ще ме нараниш,
ръцете си ще отпечаташ по извивките ми сластно
и ненадейно ще се зазори.
изтлели в дългия изцеждащ вой,
ще се събудим чисто нови,
със хладни устни, чезнещи в застой,
ще станем, търсейки отново.
затаили дъх, с белези и кръв по дрехите,
ще разпилеем себе си във лутане,
докато дойде следващият час,
във който двама ще се срутиме.
и някаква искра необяснима
ще блесне в здрача, недвусмислен знак,
че душата ти, студена като зима,
вечно върви, без ясно да разбира,
към моята жарава. пак и пак.

Follow me, follow me down

Съществува една вибрация, която подлудява сърцебиенето ми, и няколко телефонни пиксела, които са способни гръмоломно да убият тръпката ми, като я заместят с уморено разочарование.

Малко ме е страх, както винаги, но се надявам, това е, което винаги тихичко спи някъде дълбоко в мен, а миглите му леко се сливат с въздуха. Колко изящество крият едни мигли, знаете ли, наистина много.

Мечтая си да хипнотизирам, домъчня ми за предишното ми аз, струва ми се по-детайлно, но явно греша. Трябва да е заради кривата на настоящето, то винаги пречупва нещата, както и времето изобщо.

За да не се обвинявам, че съм посветила прекалено много от минутите, часовете и дните си на едно-единствено нещо, а и защото искам, утре планирам да пътувам някъде. Съвсем спонтанно.

Аз съм самостоятелна единица. А някогашните ми привидения за тъмносиня нощ и лудо сърцебиене се оказаха реалност. Любов, следвай ни и всеки залез ще е предвестник на изгрев. За мен и хората, важни за мен. Правя повечето от нещата.

С част от думите си минавам на жълта светлина. По тези пътища няма кой да премига с фарове, когато наблизо има "полиция". Но ние обичаме. Дали това ни пази? Простете.

булеварди

Хайде в онази кола, момчетата на задната седалка, аз отпред, до шофьора. Момчетата, ръсещи глупости, които ме разсмиват от нежност, момчетата, говорещи глупости, които всъщност са истина, аз до шофьора, возейки се към някакво непознато и скътано място, към залеза до вечерта. Момчетата тръгват, ние оставаме.


Хайде да заровим вярата. Отивам за минерална вода от багажника на колата, вместо да налея обикновена от банята, стаята ми е бохемска рапсодия, или по-скоро пълен ужас. Минавам през тефтери, огледала, моливи, ботуши, дрехи, хартийки, прах, цигарени кутии, раници, чанти, столчета, табуретки, кабели, стотинки, празни шишета, пепелници за миене. Юрганите и одеялата са върху леглата - едното е пропаднало, другото е скъсано, буферът звучи ужасно, два от пръстите ми са в лейкопласт, защото се нарязах с една чаша, а още три чаши си отидоха, три чаши плюс един детски (дам) пепелник.
Списания, книги, запалки, ножици, листчета, телефони, дистанционни, пръстени, обеци, срутени крепостни стени от червила, кремове, балсами и парфюми, памучета, печки, найлонови пликчета, дрехи за пране, накиснати в кофа, баня, пълна с измити съдове, и баня, пълна с неизмити съдове. Празни рафтове, почти празен хладилник, трохи, хаос, хаос, хаос.

Следи от дълги нощи, следи от прекрасни сутрини, спомени за размазани моменти, спомени за страшни и тъмносини моменти. Писъци.

Пари на вятъра и бензин, бензин, бензин. Дайте ми бензин и още нещо и ще се оправя.

Общо взето обикалям доста места, преживявам доста неща, виждам доста хора, не спирам през доста от времето, стаята ми е доста зле, отрязаха дръвчето през прозореца и имам още тооолкова материал за обработка, но нещо ме спира.

Някъде в мен нещо умря.
Някъде в мен нещо се ражда?

По дяволите, винаги завършвам с някаква надежда. Може би това е пагубното в мен. Може би това е, което ме прави по-силна от някой, притежаващ отрова. Все едно, отивам за вода. Не ми е до метафори, не ми е до знаци, не ми е до символи и тълкувания. Майната му на всичко :)

So I'm gonna rise like smoke

Ще те влача като чувал. Ще те тегля насам-натам, безхарактерен и зависим. Защото те обичам. А може би греша сериозно. Нищо не знам. Дали ще ме намериш във цирка на един живот?

Вкъщи съм. При мама, тати, дядо ми, който обича да чете вестници, списания и исторически статии, при баба ми, която знае всичко за всеки, при чичо ми, който рядко инициира промени, при леля ми, която е мила с мен и обича червено, при малкия ми братовчед, много необуздан и нуждаещ се от внимание, при братовчедка ми, интересуваща се и попиваща от мен.

Тук съм, където котаракът ми някога (скоро) беше жив, където преди много години седях на една дъска и хранех кокошките със зърна от царевица. Помня пътеката, обградена с лози. Един от малкото ми ранни детски спомени от това място. Тук съм, а утре тръгвам.

Утре тръгвам с едно слънчево момиче. През дупките и (надявам се) покрай онази дупка, през която минах и тазът на гумата изхвърча, а аз гледах как се търкаля назад по пътя. На огледалото за задно виждане. Ще тръгнем към онова място, където не искам да заспивам никога, искам винаги да съм някъде, с хора, много хора, и с почти постоянно туптящото си сърце. Туптящо за една огромна каша.

В кашата израствам и се променям. В кашата съм и добра, и лоша, и различна, и еднаква, "същата" и другата, невинна и порочна, смела и страхлива, силна и слаба. Искаща и неискаща, способна и неспособна, жива и мъртва, мразеща и влюбена, нараняваща и наранена. В кашата съм въплъщение на толкова много песни, на филми, на строфи, на някога изпитани усещания, клишета и изключения, вяра и безнадеждност, цигарен дим и замъгления, в кашата съм, боже, толкова истинска.

В кашата съм. Съм.

Копнея за дълъг текст, копнея да спра да го повтарям, копнея за места, които виждаме, които откриваме, които споделяме, които превръщаме в красиви спомени, на които някой ме води, без да ме влачи като чувал. Макар че може би греша.
В кашата съм благородна и толерантна. В кашата съм отвратителна, зашото, макар да съм благородна и толерантна, в кашата съм куршум.

В кашата съм кошмар и отрова, в кашата съм отрова, която трови самата мен. В кашата съм ничия и нечия. В кашата съм недовършена и цяла. В кашата съм поети рискове, излишни пари за бензин, излишни чорапогащници и погледи, излишни усилия. Неминуемо нужни.

Не знам дали това е важно. Не искам нищо да става напук. Не искам началото на едно красиво приятелство, не искам великодушно да пусна някого пред мен този път. Не искам. Но не го правя напук. Съвсем естествено се захранвам от толкова много дни и пак започвам да горя и да мисля за лятото, дългите нощи, роклите, кожата, ароматите, въздуха, хората, стъпалата при църквата, допира. Допирът е наркотик.

Тати ми каза да не заключвам вратата на стаята си (лилавата), за да ме целунат с мама, преди да тръгнат за работа. Тати ми каза: "Ех, как ще ми липсва да се разхождам с теб. Аз се разхождам и сам, но.. не е същото". Аз не му казах колко много го обичам. Как казваш на някого, когото обичаш толкова много, че го обичаш?

Мама ми каза, че иска да прекарва повече време с мен. Имам чувството, че идва моят ред да я уча. Че вече знам нещо. Основано на теория, практика и усещане. Вярата има нужда от основание. Въпреки че рядко си го обяснявам.

Ще ми липсват Милко и Жоца - две много симпатични улични кучета с характер.
Ще ми липсват цигарите на терасата, но знам, че отивам някъде, където е пълно с толкова много цветове и една каша, която трябва някак да изведа до подредено състояние. И да я превърна в нова каша.

И ми трябва дълъг текст, боже, нуждая се.

Аз исках да изпия кашлицата му, да я изнижа от гърдите му, да я изтръгна и да я погълна. Ако можех, щях.

Аз исках много неща и много от тях се случиха.

Очаквах с такова нетърпение. Така обичам да очаквам.

Колко дълго можеш да живееш на убедителни намеци?

Това място е твърде лично и твърде публично, аз съм загубила гъвкавостта на изказа, загубила съм способността си да изличам всичко оплетено от мислите и чувствата. Станала съм насечена и ми стиска.

Аз се друсам с някакви култове, аз обичам неочакваните гости, обичам да изброявам наум хората, които са спали в стаята в Студенстки, обичам и повечето от тях.

Аз обожавам целувките и виното и не мога да спра да се повтарям.

Но искам лято, искам роклите, искам нови рокли, нова нежност, нови места, нови преживявания, искам да пея, искам да свиря, искам нови движения, искам да мога повече.

Прости ми, но не искам да спирам да съм нова.
Прости ми, но не мога да съм добра.
Прости ми, но понякога ми писва.
И въпреки това предусещам началото на нещо повече от едно просто красиво приятелство.

И тук си поемам въздух, тук трябва мозъкът, душата ми, сърцето ми да дишат. Тук натискам пауза, тук времето ще покаже.

И ако го правя напук, нека просто се срина. Не искам нищо на инат. Боже, не.

Wait for me, I'm comin'

Ако не трябваше да оставам будна и да върша важни неща, щях да го запаля и да отлетя.

Излязох да пуша преди няколко часа (пак беше късно, а сега е 5:18) и погледнах към лилавото небе. Не ми хареса. Нито небето, нито цигарата, нито светлините.

Лежи ми се на килима, на скъсаното легло, по земята, по хората, по всичко. Искам да е топло. Топло и да не свършва.

Не мога повече, съжалявам.

А така исках да напиша всичко.

p.s. хубавото на тези моменти е, че натрупвам поне 2-3 чернови, които ми се струват ужасни в момента на създаването им, а по-късно, когато ги открия, откривам и дните си - истински

защото всъщност грозна си, когато плачеш за мен

Напрежението ражда вдъхновение.

Напрежението и виното може би ще ме хвърлят на някое легло. Ще ме хвърлят, легнала настрани, прегърнала някоя възглавница.
В другата стая кокалчета на юмрук ще се сблъскат с неговото лице. Ще се сипе мъжка ярост, гнусна арогантност, долна заядливост, ще се леят кръв, чест, болка и любов. Ще се лее силата, която винаги съм искала като ореол над главата си. Над червените ми коси да сияе тази тъмна мъжка сила. Сега над тях бди неуморимостта ми, която скоро може би ще коленичи в пристъп на прекалено много изпитания. Ще коленичи и ще промълви някоя молитва. Почти безнадеждно.

Напрежението, виното, болката, умората, любовта и угасналият ореол на предишното ми неспирно желание ще ме хвърлят в тъмницата на някоя чужда спалня. Тъмна, хладна и спасяваща. А в другата стая кокалчетата на неговия юмрук ще изписват с удари името ми. Ще ги вдъхновявам да рушат, без дори да знам какво се случва. Ръката му ще се строполи върху нечие голо лице, с русоляви вежди, примижали и студени очи, грозни и нагли. Ще завалят по нечия разглезена и изнудваща брадичка. Ще прекършат нечий лигав манипулативен глас, който знае как да бръкне с пръчка там, където най-много боли.

А аз, полузаспала, с виненочервени устни, с такива коси и тъмни клепачи, прегърнала някоя възглавница, легнала настрани в тъмната спалня, в която единствената светлина идва от коридора и от плахо гледащия към жилищните блокове прозорец, ще сънувам, бълнувам и халюцинирам как моите силни ръце, моите кървави юмруци, моите сцепени вежди всъщност са добре и намират пътя до мен в тъмнината.

Тогава ще осъзная, че в другите стаи музиката е спряла. Тогава ще чуя умерени и уравновесяващи гласове, застанали между двете страни. Тогава всичко ще стане много тихо, но аз няма да притежавам контрола, който да ме събуди и проясни.

Ще отворя очи за миг в тъмнината, а секунда по-късно ще спусна тъмните клепачи над мъглявите си очи.
Когато сънищата започнат набързо да пишат сценариите си и да се готвят да ме обладаят, вратата ще се отвори.
Топлината му ще запълни стаята, мирисът на парфюм ще ме усмихне наум.
Леглото ще изпука и аз ще разбера, макар и почти неадекватна, че е легнал до мен.
Ръцете му ще обгърнат кръста ми и аз няма да устоя. Ще се обърна и ще открия лицето му, покрито с рани и кръв.
"Какво е станало?", уморено ще процедя.
"Нищо важно", ще каже той и ще се притисне о мен по-силно.
"Боли ли те, любов?", ще попитам, без да го гледам.
"Само като ме караш да говоря", ще отговори той и ще се усмихне, а от това ще го заболи.

Тогава аз ще събера сили и ще се изправя в леглото. Ще го погледна отгоре и ще потърся на лицето му територия, която да изглежда здрава.
Ще се наведа и много леко и нежно ще го целуна там.

"Ако много те боли, ще взема всичките ти рани и ще ме боли вместо теб. Няма проблем."

От това ще го заболи отново, защото ще иска да се усмихне.

"Защо си се бил, любов?"

"Няма значение."

"Сигурен ли си?"

"Да."

Ще легна отново, но на гърдите му.

"Не искам да те боли."

"Не ме боли. Заспивай."

И ще започна да се унасям, стиснала ръката му и изцеждаща всеки мъчителен трепет на тялото му.

"Видя ли, че бих се сбил заради теб."

"Аз знаех, любов. Сега заспивай, а аз ще те пазя."

И никой няма да си тръгва.

хиляда статуса

Обичам те слънце, слънце, греещо в Докторската, когато съм избягала от лекция, когато някакъв упаднал тип ми иска цигара, а аз виновно отговарям, че току-що съм запалила последната от кутията бяло Виктори.

Обичам те слънце, тъжно пресичащо невидимите и гъвкави релси на вятъра, вливащо се със залеза си в моите рани, там, където най-много боли, до хората, от които най-много боли.

Обичам те слънце, плуващо в заченките на лилиите в Борисова, обичам те, твоята тръпка, твоя намек за пролет, за вдишване до степен пръсване белите дробове, вдишване до степен пръсване и помитане на всички граници. Как те обичам, мирис на пролет, как те обичам с тъплите, с цялата паплач от хора, които просто не спират да се правят, с всяка мъничка субкултурна групичка, с възрастните, с коминочистачите, целуващи ръка на мен и на тези около мен, с хековете, с кецовете, с цветовете, с уличните музиканти, със стотинките, които им давам от сърце, с привидните сектанти, говорещи за субстанцията на вселената, с наркоманите, с бебетата и родителите им, с пухкавите огромни кучета, с моето сърцебие, със сърцетуп-туп-туп, с желанието ми да не се прибирам никога и някога да ме разкъсат от любов, а дотогава да се изтезаваме в най, ама най-сладката и зареждаща ме игра.

Обичам те, мирис на пот и мъжки парфюм, обичам те, бира в кутийка през нощта, обичам те, отвратителен цигарен дим, но само на студено, обичам ви, непознати хора, обичам ви, проницателни и опитни очи, обичам ви, случки за разказване, обичам ви, погледи, усмивки, намигвания и въздушни целувки на случайни шофьори, обичам ви, всички форми на женската красота, обичам ви, мъжественост, сила и провокативност, които прокарват изненада и интерес там, където е имало надежда за искрено повръщане.

И като казах повръщане - поняога трябва да спреш, да се отвратиш от себе си и да повърнеш. За да се развиваш.

Аз искам да спра на някой килим, някой диван или някое кресло, искам да спра и с чаша вино в ръка да погледна някого. С другата ръка искам да саботирам движението на струйка цигарен дим, насочена към моето лице. Да кажа на непознат мъж с брада и солидна възраст, че нищо не знам. Че вече не пиша, не чета, не рисувам. А когато ме попита: "И какво правиш?", да му се усмихна.

Аз искам да нарисувам композиция с червенокосо момиче, наполовина скрито в тъмнина, наполовина обляно в матова светлина. Аз искам да я нарисувам в страст и болка, в някаква смътна чистота.

Може би ще се зарадвам, ако някой ми каже, че целият този огън в мен, и унижощителен, и съзидателен, може да пламне заради някой друг. Но не вярвам. Поне не сега.

Презирам вашето удобство.

you got me

Прибрах се след този хубав ден с идеята за продължение. Останах в колата десет минути. Понякога се уморявам и просто спирам. Дано не познавам хората винаги, когато си мисля, че го правя. Тъжно ми е. И хубаво. Това не е преиграване. Затова не се моля на Господ за него. Защото го пазя с нещо от себе си.

п.с. за тази песен благодаря на едно момиче, което забравих. ето я:

i'm outta plans

Отпускам се, оставям се на парите от този тъжно-провален ден и ми става някак по-спокойно.

Прокарвам пръсти през косата си и въртя на лента последните седемнайсет часа. Трябва да спя, но знам, че няма да искам да стана. Има такива дни. Сега трябва песента да свърши, после още една - последна. И се махам. Почивствам лицето си с тоалетно мляко, мия зъбите си, обличам си нещо за спане, което не е пижама, защото не харесвам пижами, оправям леглото, вземам телефоните и шишето с вода и ги слагам до него, изгасям лампата, опитвам се да си представя някакви неща няколко минути и неусетно заспивам.

А трябваше да съм някъде навън сред ентусиазирани, пияни, надрусани и просто доволни и недоволни младежи. Не отидох дори до магазина.

Но си върнах част от настроението, част от надеждата, а пък част от мен заспива без заблуди и чака нещо да я събуди.

Истината е, че пиша този текст, за да има песента някаква дейност за фон, за да документирам уж дребното и за да сръчкам съдбата, както ми се е случвало няколко пъти след писане на текст.

Направих нещо много себично и се погнусих от нещо първично.
Днес е денят на жената и на майката. Чувствам се инфантилна благодарение на тези кратки съобщителни изречения. Мама заслужава много благодарности, а женствеността става все по-голямо мое вдъхновение.

Тъй че налейте си вино, а аз започвам пак. Това, което правя, е така мъчително и така интересно.

everything will be

Потънала в тъжни заключения - не трябва да става така. В един момент беше приятен и пореден спомен, в друг - причина за угризения и страх. Не трябва да е страшно. Нищо не трябва да е страшно.

Понякога осъзнавам какво казват очите на хората, разсъблечени от всички клишета и придобити рефлекси за догадки.

Понякога разбирам как един човек чува гласа си, как вижда ръцете си, лицето си, тялото си, как в собствената му глава отекват собствените му стъпки. За секунда.

Понякога усещам тъгата, удоволствието, емоциите. Много по-силно. Сякаш се концентрирам върху този, от който идват, сякаш разчитам всеки негов знак така, както той е искал да го подчертае.

Понякога мислите ми ме завързват на възел. Усещам любовта. Топлата, афроамериканска, оранжево-червена, сочна, романтична и галеща.
Усещам и студената, или по-скоро горчивата, дръпната, невъзможна, трудна, жилава, красива. Топяща се понякога. Невъзможна до момента, в който не я счупиш и не я превърнеш в друг вид любов. Също красива.

Понякога пътувам, като затворя очите си. Или като ги отворя.

И се боя, че ми трябват още много дози свобода. Поне за едно съм сигурна. Ще го поискам.

п.с. днес запалихме две свещички в църква.

вентилацията работи

не спя, но ще трябва да стана рано. сипя се, роня се. а трябва да се изливам и после да затихвам. колко е неясен пътят към блаженството.

Този град

..в който аз съм родена, за мнозина навярно е скучен.

:)

Прибрах се тук ден след последния изпит. Кнежа беше започнала да ми липсва твърде много и всеки ден се опитвах да оцелявам с мисълта, че скоро ще се прибера.
Бях си забранила да пиша, да снимам, да пиша дори в тефтера си. Бях си забранила нещо любимо. Често го правя.

Последният изпит мина, а след него не усетих почти никако облекчение. Мина, закусих с любимия си колега, прибрах се и заспах за много часове. Събудих се вечерта, а към четири сутринта започнах да мия чинии, да чистя и да стягам багаж. Бях толкова еуфорична, представях си как ще изнасям багажа и ще го слагам в колата, как ще бъда възможно най-практична и ще нося по няколко чанти едновременно, за да не се връщам хиляда пъти до стаята в общежитието.
Рационално избирах най-необходимото, подреждах, вкарвах всичко в ред. Това винаги ме е уравновесявало и освобождавало. В крайна сметка не можах да стана рано, както исках, защото заспах към шест сутринта. Не можах да заспя веднага, след като легнах, защото мислех за някакви неща.
Станах в единайсет след няколко пренастройвания на алармата. Отидох до копирния център, за да си купя три диска, на които да запиша музика. Нямаше как да тръгна без музика. Старата ми беше омръзнала, а БГ радио не беше опция.
Тръгнах към един и половина, облечена в черно и щастлива.
Представях си, че времето ще е слънчево като в красивите и топли дни на октомври. Беше мрачно и влажно.
Тръгнах с нова музика, увеличих я и всичко се превърна в роудтрип саундтрак.
Карах по-бързо от друг път, изпреварвах повече от друг път, магистралата ми хареса повече от друг път. Музиката беше заглушителна, аз пеех и исках да покажа демонстративно на света, че аз пея, аз съм щастлива, аз карам бързо, аз обичам да карам, аз изживявам фантазията си, макар да не е слънчева и октомврийска, а мрачна, влажна и февруарска. Исках да им го навра в лицето, да им го изкрещя, да им го изпея през отворения прозорец на колата. Исках да им кажа, че аз отварям прозореца си в студа и увеличавам музиката, че аз съм и момиче, и човек, че аз съм и момиче, и жена, че аз съм и добра, и лоша, и оптимист, и песимист, и всичко, което ме спира, и всичко, което ми дава сили.
А след това магистралата свърши, разклонът Русе-Варна ме остави почти сама по пътя, трагедията взе да става все по-видима, дупките - повече. Къщата - все по-близка.
И накрая се случи, подминах табелата, пресякох границата, видях маслената фабрика, завих вляво, за да видя една къща, без да предвидя, че няма да я видя, ако мина оттам.
Бях изслушала трийсет и няколко песни, а в Кнежа започна "What's up" на Four Non-Blondes. Искаше ми се да взривя колоните, но в този град няма светофари, няма хиляди коли, няма къде да чакам и да се бавя. Усетих носталгия, спрях пред вратата, осъзнах, че съм пред нашата къща, намалих мъничко, победоносно ударих с ръка по клаксона, а трийсет секунди по-късно портата се отвори и се появи тати.

:)

Останах малко повече, отколко трябваше. Всички ми угаждат, карат ме да спя и да си почивам, радват ми се. Аз не спя особено през нощта, ставам в дванайсет, не правя всичко, което трябва, и отлагам всичките си разкази някъде в бъдещето.
Правя ей така нещо, на което трябва да посветя значително време и внимание. Но го правя, защото трябва да започна някак.

Всичко се върти, мисля за нови неща, за стари неща, пия вино, устните ми стават винени, усмихвам се, но не на непознати. Лежа на килима, забивам глава в синьото му. Лежа черна, спирам в червеникавите си кичури, тежка въздишка, трудно дишане, гледам килима, смъкнатото одеяло на леглото, гърдите си, сцената.

Излизам да пуша в три без двайсет през нощта, котката на братовчедите ми, Пепа, минава с меки стъпки. Викам я, но тя не идва. Радвам се на лапичките й, виждам жената в нея, виждам подлостта в метаморфозата от меки интервални стъпки в забиване на нокти. Сещам се за някого.

Аз съм в родния си град, виждам се с едно прекрасно, красиво и слънчево момиче от Украйна. Снежинките се бият в лицата ни, но ние сме достатъчно положителни, за да ги намираме красиви.

Пия вино с тати в кухнята и си говорим за кино и някакви други неща. Опитомявам светлината.
Скубя веждите на мама и я целувам за лека нощ.
Слушам "Creep" на Деймиън Райс и на Рейдиохед. Мечтая си да не може да ме погледне в очите. Но това вече се е случвало. Повръща ми се от нечии очи.
А днес едно непознато момче се втренчи в мен с теменуженосини очи, покрити с ореол от дълги извити мигли. Втренчи се така неприкрито и чисто, че сравних очите му с едни други, любими и отровни.

Мисля да се татуирам. Въртя сценарии пак и пак. Изричам крайни реплики.

Разпилявам се ден подир ден.

Разхождам се с тати, той ми споделя колко тъжно му става, когато през зимата види къща, чийто комин не пуши.
Няколко вечери по-късно забелязвам една къща със силно пушещ комин и една друга, в която няма и следа от дим.

Липсваше ми.

И е вярно, така е в малкия град, старомоден и скучен, в който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи.

в който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи

Ще легна до тебе.

в пясък от луна

на мястото на всички текстове, въртящи се в главата ми. на мястото на всички чувства, които се опитвах с думи да приведа в някакъв недостатъчен, но наличен разказ за последните две-три седмици. на мястото на всички физически и психически изтезания, на мястото на мечтата ми да свърша чрез писане.



Митологичните, необяснитемите и болезнените мотиви, изгнилите, но вечни основи на една мъчителна идея сега са мираж.
В нищо не съм вярвала така, а сега плюя на вярата си и заспивам.
Без да се надявам на спокоен сън.

show her how you cry

Не знам с какво израснах. Но трябва да тръгвам. Трябва да вървя, моя любов. Съвсем тривиално. Трябва да пусна ежедневните думички и да бъда разумна. Но нещо ме кара да не успявам.

Аз искам да напиша дълго писмо въпреки всичко. Не знам с какво израснах. Не беше рок, не беше интелектуален натиск и влияние от всички страни. Мисля, че бяха хора, смях, много мечти, много вяра, много убеденост и въображение.

Измислях си песни и се пързалях по паркета. Измислях си сериали, случки, сцени, персонажи.

Бях малка и умна, бях малка и глупава. Говорех глупости и си имах най-добър приятел.

Сега всичко това е толкова далеч и едновременно толкова близо.

Аз искам да избягам, моя любов. Поне за малко. И всеки ден ми се струва все по-реално. Една карта, вода и храна, бензин, човек и просто някаква посока. Аз искам да избягам, моя любов.

Пиша поезия. Усмихват ми се непознати. Аз искам да променям хората. Променям ли хората, моя любов?

Но понякога така се страхувам. Понякога всичко е списък с нещата, които са трудни и недовършени. Понякога много ме е страх.

Аз трябва да тръгвам заради тривиалните думички от ежедневието. Не искам винаги да заспивам последна. Чувствам се като последния буден човек на света. А всъщност съм лилава мъгла в очите ти. Полепвам по предното ти стъкло и парното не помага.

Аз искам толкова много, а друг път просто осъзнавам колко прекрасно е да не бъдеш алчен.

Аз искам те да се усмихват, моя любов. И трябва да вървя.

Не знам с какво израснах, но стигнах до момента, в който туптя като гигантско сърце и искам да избягам, и искам да давам, и искам да се разтворя и да се слея с всичко безкрайно.


Дали ще умра млада, моя любов?

Jolene

може би трябва да мразя моментите, в които не знам какво искам, в които не знам от какво имам нужда (освен основните пунктове, но те не са изцяло определящи).

може би трябва да ги мразя, но всъщност те просто ме уморяват.
тези нощи не ми се бяга някъде без посока, не ми се занимава с рискове, нямам нужда от адреналин.

търпението и спокойствието са две различни понятия. май съм търпелива, когато не трябва да бъда, и спокойна - пак тогава. ако ги разменя, не виждам как това би помогнало.

общо взето празен текст.
оставям се в нечии ръце. когато съм уморена.



тъжно е, но не се моля аз. може би никой не го прави, а трябва. може би не си струва?
като се разболея, може и да разбера.

криле

03.08.2010

На трети юли исках някой да умре в скута ми. Тогава осъзнах еволюцията си - от "Не искам да гледам как някой умира. Защото да гледаш как някой умира, е любов" до "Искам да умреш в скута ми".

01.02.2011

сега откривам нова форма на еволюция, твърде лична и скъпа за мен, за да я споделя


ако наистина искаш нещо, явно го получаваш

боже, сигурно съм нечия халюцинация

..........

това, което не правя, pt. 3

21.01.2011

Нощта се е скрила зад пердето, нощта пак е нахлула във вените ми, а с циркулирането на кръвта бавно се превръща в сутрин.

От няколко часа трептя с непостоянна честота и все пак се опитвам да бъда практична, макар че съм се вкопчила в толкова красиви нишки на живота, в толкова непрагматичната си страст да живея и да обичам.

Слушам The Cure, Depeche Mode, PIF и Нова Генерация. Изброявам ги, за да открия връзката, за да се намеря, за да изкореня объркването. Но чувам "аз съм едно малко перде. и ти, ако искаш, ела да сме две" и просто изключвам.

Страдам от нещо - усмихвам се на непознати, изхвърлям боклука си в два през нощта, рисува ми се повече от друг път, изключвам лаптопа, а 40 минути по-късно го включвам, изнасилена от музикална абстиненция, пише ми се навсякъде, искам да се гравирам върху всичко и всеки, мия ръцете си с почти гореща вода и докато се унасям и олеквам под струята, в главата ми хаотично се пресичат някакви думи, някакви сцени, някакви неща.

Страдам от някакъв оптимизъм, от някаква надежда, от някаква вяра - отровно е. Страдам от желанието да кажа и да направя всичко. Понякога страдам от нуждата да се намълча на всички и да се скрия, но сега не мога. Искам да се разкъсам и да се сипя нежно и празнично от небето като конфети. За всички.

Болна съм. Болна съм по музикалната лирика, влюбена съм в светлосенките, разтапям се в шофирането, унасям се в пушенето на студено и за първи път, дисоциирам се в мекото съприкосновение на молива с листа, разтичам се по отминали епохи, недокосвани и невъзможни, облепям се по всички красиви случайности, които някога съм виждала. Умирам от необяснима любов по нещо неясно за мен.

Пише ми се поезия, представям си Вапцаров, чета го и пак леко потръпвам на любимата си част. Чувствам се виновна. Заради енергийната напитка ли е, заради нощта ли, кое, по дяволите, ме прави щастлива точно сега?

Звучи абсурдно. Аз не се оплаквам, просто не спирам, не мога да седя на едно място. Щастлива съм и не съм. Искам повече, не искам никога да свършва. Не знам дали някога ще успея да спра.

Сякаш ям само за да измия чиниите след това. Сякаш ги мия само за да станат мръсни отново. Подреждам, изхвърлям, чистя, проветрявам, пера, бърша, мета. Всяко почистване на стаята ми се струва като ново начало. Всяко събиране на дрехите в коша за пране. Всяка секунда ме унищожава.

Съжалявам само, че има толкова много песни, вероятно и книги, вероятно и филми, които някога съм започвала, но не съм довършвала навреме. На които не съм дала шанс навреме. И ги откривам сега.
Искам да издържам малко по-дълго, искам само да пазя близките си здрави и да не късам нервите им. Това не означава, че ще спра да правя непрактичните неща, които правя. Поне не всички.

Нещо ме убива, но не по онзи начин, който ме кара да искам да заспя завинаги. Не искам да заспивам никога. Искам да се раздам, ето това е усещането, сега разбирам Стефан Цанев.
Нещо ме убива, убива сладко и мъчително, нещо ме убива и задвижда едновременно.
Дори мисълта, че след малко ще е светло, че слънце ще изгрее над Студентски град, че ще си пусна една любима песен, че ще осъществя контакт с хора, че ще трябва да отида до СУ, да кажа "не, мерси", да се усмихвам на непознати и да ям много вкусен сандвич от едно много незабележимо място - дори тази (разнородна) мисъл ме топли.

Боже, искам толкова много неща, но най-вече да провокирам себе си и другите и винаги да успявам да се изненадвам по хубавия начин.

Четвъртата аксиома на щастието гласи: натоварвай се от време на време.

http://youtu.be/83Ad3xItBMw - тази песен я обичам. Представям си двама млади, легнали в тревата, полуголи, пред нежния кадифен намек за изгрев. Мирис на пролет. Болка до пръсване. Огромна. Черно-бели музикални епохи и някаква изкривена и чиста невинност.

Не треперя, не съм пила, не съм пушила. Просто Фреди Меркюри е изпял истината. Твърде многото любов ще те убие.

Само не днес, само не днес. Имам да направя още безброй много неща. Знам го.

на тъмно

18.01.2011

хлъзгави петна


в моментите, в които се чувствам най-разочарована и забравила, по-скоро малко след тях, откривам някъде въплъщение на онази своя любов към .. и аз не знам какво. към болните души, към наркоманите, към изгревите и залезите, към черно-белите музикални епохи, към подлезите и белезите. и към смътната размита във водна пара и нежни сутрешни лъчи на слънце надежда.

откривам я и сякаш забравям всичко, и сякаш прощавам всичко, и сякаш съм по-сигурна от всякога, че сме(...), родени да лежим един до друг, някъде в тревата, някъде в росата, някъде в зората на една чиста и вечномлада любов.


24.01.2011

не вярвам във теб
и в теб не вярвам
оглеждам се само в чиста вечност

дано да има сила, която да направи така, че да се чувствам и пълноценна, и скъпоценно безразсъдна, млада и свободна. и опора, и наркотик.

дано да има сила, която да направи така, че да те виждам чист не само в прашните спомени и в дългото ти отсъствие, а и когато те има, в настоящето, от плът и кръв

защото моите сили са на косъм да се сринат

Are you in love?

На "Попа"

И все пак беше хубаво, че точно на тая
моя спирка се сбира сега младежта,
тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,
как дърдорят си весело разни празни неща,

как открито целуват се, как дрънчат на китари,
как се смеят на смешки, явно смешни за тях,
и как явно ни чувстват отчайващо стари,
допотопни животни, достойни за смях.

Но в тъмното снощи ми се стори гранитът
на Патриарха с куп венци ограден.
А то били те. Уморени да скитат,
седяха на цокъла, на пет крачки от мен.

Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица
и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:
А не са ли наистина тези ­ всъщност ­ дечица
Мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?

Умни, будни, такива, със каквито едва ли
би могъл да се хвали друг някой народ,
а ний какъв избор срещу туй сме им дали?
Безработица вкъщи или чужд небосвод.

Не че няма сред тях доста с бръснато теме,
и че много от тях не се боцкат с игли,
но и много ги лъже това, нашето, време
и добре е, че само ни се смеят, нали,

като биха могли... А те, виж как, красиви,
под неона в целувка сливат млади лица,
виж как дръзко се мятат момчешките гриви
и как женствено в мрака блясва в миг обеца ­

очевидно нехаят, или просто не знаят,
че светът им могъл би да е друг, не такъв...
Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.
Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!

Валери Петров

Повтарям се, но толкова го обичам и така нежно ме натъжава.

ще легна до тебе

Не знам как чета Дубарова и слушам Нова Генерация. Двойна доза болка.

Никога повече няма да си купя прясно мляко с най-малкия процент масленост. Има вкус на разредена вода.

А иначе аз, разбъркана и отразена в идващата сутрин, нощния живот и многото светещи прозорци от отсрещния блок, се питам: когато някой ме прегърне и види смутения ми поглед на фона на тази песен, ще ме помисли ли за чисто момиче?

а мръсно ли е в душата ми.

ето, че открих светлина в (да) любимата си група и разбрах, че са нещо повече от мрак. макар че в онзи необясним мрак на хората винаги мога да се влюбя.

(когато някое силно момче ме прегърне,
аз няма да плача.

когато съм тъжна,
аз няма да кажа:
"хей, силно момче, прегърни ме."

когато поискам да хвана ръката му първа,
ще стисна зъби, ще прехапя устни
и ще успея да не я хвана първа.

когато някое силно момче дойде бавно към мен,
аз няма да мръдна.

когато положи глава в скута ми женски,
аз няма да трепна.

когато някое силно момче ми покаже, че понякога става слабо,
аз няма нежно да го погаля.

когато си легна сама,
ще съжалявам за всичките силни момчета,
пред които аз съм била много по-силна
(а всъщност толкова, толкова слаба))

танцуват сами/твоите студени очи/без спомени

знам, че някога пак ще ме пречупи. за няколко мига, минута, час, ден, нощ - не знам.

скачам на леглото и щастливо полудявам.

Арлина, време ли е?

I am the passenger

ти помниш ли, когато те обичах -
шептях го искрено в ухото ти
и спусках нежни пръсти по лицето ти,
ужасно близка и интимна,
възпалена,
се давех в разстоянието между нас,
макар да бяха само сантиметри,
аз исках да изпия всяка власт,
която ме отделя от дъха ти,
която забранява топлината ти,
която ме възпира да целувам
момчешките ти скули в тъмнината
на този пуст и празен град.
и ето че заради теб пречупих
оковите на смешни предразсъдъци
и станах по-банална от клишетата
на всички пошли романтици.
приемам и позора, и далечината,
но с една наивна уговорка -
да гасна във обятията мъжки,
в отровата ти, в тишината.
да знам, че всичките часовници
са спрели да ни бъдат врагове
и най-накрая отначало
да почнем заедно да търсим нови светове.

има дни, в които хич не ти пука какво ще покажеш. а аз вече съм на 19. йей.

we know notin

Може би не показвам на хората, че понякога са ми нужни. Може би понякога не показвам достатъчно добре на хората, че са ми нужни. Все едно.

Отидох да изхвърля боклука, а се озовах с цигара в ръка, седнала на капака на колата си, на паркинга до БНБ, в 3 през нощта.

Няма да довърша историята. Но продължава интересно.

Предполагам, че ми трябваше вдъхновение и вместо да се моля за него, просто си го създадох.

Cheerz, darlin

Иска ми се да се показвам на хората. Ексхибиционизмът е изначална черта. Но ми се иска все по-рядко. 'Cause I don't think that they'd understand. Съжалявам.