Червеното небе не бе изглеждало така от един месец. От един ден, в който вятърът брулеше жестоко и същевременно нежно уморените есенни листа.
Беше малко след средата на деня - време, което в летните горещини не привличаше с нищо минаващите, живеещите.. Но сега изглеждаше като момент от красива приказка с червен оттенък. Изглеждаше така през едни очи, уморени не по-малко от листата, навлажнени като тревата, изтощена от яркостта на зеленината си. Всички бяха капнали от тази умора, която витаеше навсякъде - във всяко вдишване кислород, във всяко издишване. Усещаше се нещо като болка, но със сладък вкус. Беше прекрасно време за страдания, притъпена горчивина, писане..
Минаваха тълпи, забързани за някъде, неспирни в мислите си, спрели в действията. На една пейка, сред цялото движение, стоеше младо момиче с ужасно тъжен вид. Всеки, който беше решил да прониква в очите на хората, можеше да го разбере, а нейните.. Нейните бяха прекалено огледални. Отразяваха дори хода на вятъра, който бе така хаотичен в свояа насоченост. Такива описания обикаляха всички места на нейното съзнание, но тя разбираше, че са безполезни. Безполезни в своята същност, колкото и красиво да звучаха. Каква полза имаше от тях, след като не бяха променили никого, не бяха променили нея. Просто витаеха, въртяха се, дори се повтаряха. В момента, в който го разбра, тя намрази и себе си, и тях. Беше й трудно да се отдели от начина си на мислене. Беше невъзможно или поне непосилно за нея. И този факт я измъчваше още повече. Когато си умен вземаш правилните решения, не мислиш поетично. Когато си умен правиш това, което трябва да направиш, не мислиш за него. И тя го знаеше. Някъде беше изгубила силата. Не, някъде беше разбрала, че никога не я е притежавала. Наистина толкова болезнено. Цветът на небе, измъчено от болка, от това, което вижда, от това, над което се намира - този цвят беше и цветът на нейното бушуващо море. Нещо между скрити сълзи и много съжаление. По изгубено време, изгубени мечти, изгубен талант, изгубена надежда. Но и възможността да не е изгубила нищо, просто защото се е заблудила, че го има. В такива есенни дни човек се отдава на отчаяние и една удобна меланхолия, сливаща се с пастелната топлота в природата и душата. Но как да ви кажа, понякога разбираме, че не трябва да спираме, а да се борим, разбираме, че сме сгрешили и все пак не знаем кога да спрем и кога да започнем. Просто не го виждаме. Боя се, така се чувстваше и тя. Една грешка, обгърната от грешки, живееща на техния гръб.. и те на нейния. Чудесна симбиоза, която би могла да роди красива по своему шизофрения. Но на този етап - просто една жалка картина.
Стана време да се оттърси от всичко, за което бе мислила в последния половин час, и да се разходи. Изправяше се, но явно и това просто действие я затрудни, и си удари крака. Започна да върти наум всички обиди, за които се сети, по свой адрес, но един глас прекъсна всичко това.
- Да ти помогна ли ?
Тя погледна нагоре.
- Нямам нужда от помощ. За какво ми е помощ ?
- Само предложих. Но както искаш. Нямаш нужда от помощ. Макар, че се съмнявам.
След като го каза я погледна и тръгна напред.
- Мислиш, че имам нужда от помощ ли ?
Беше симпатичен. Обърна се и я погледна със зелените си очи. Лицето му бе строго правилно и младежко-мъжко. Чертите му бяха малко студени, но и много привличащи. Когата му бе светла, устните тъмни и плътни. Погледът - многозначително арогантен. Това я влуди. Не трябваше да мисли какво си мисли той за нея. Не, не, не.
- Всеки има нужда от помощ.
- Аз не съм всеки.
Ето, това вече беше ясна усмивка. Явно хареса отговора й.
- А коя си тогава ?
- Май няма значение. Вече няма значение.
- Тази пейка е твърде самотна, когато стои само едно момиче на нея. Не мислиш ли?
И седна до нея.
- Избягвам мисленето.
- Но то винаги те намира, а ?
- Мислиш се за много интересен ?
- Аз съм интересен.
- Усетих го.
- Не, така помисли.
- Няма значение.
- Има огромно значение. Ако не беше всеки, щеше да знаеш.
Изправи се, усмихна се отново и си тръгна.
No comments:
Post a Comment