What if I say I'm not like the others?
What if I say
Началото винаги е трудно. Уводите не са моята част, изложенията също. Заключенията, изводите - те са тъжни и изгнили, пиша ги с умора и отчаяние. Не си задавам въпроса защо става така, защото не искам да получа отговор. Нямам си работа или не искам да я започна, затова и пиша тук, въпреки липсата на талант. Но пък не ми липсва озлобление, да, днес е хубав ден. Да, не ми е весело. Все пак човек си го търси.. А от тук следва и въпросът: Наистина ли искаме всичко, което ни се случва ?
Малко психология и книги няма да ми се отразят лощо, за да се опитам да разбера това виждане, но все пак ми е трудно да го приема дори така
Та ако исках всяка вечер да пиша по един и същ оплакващ се и недоволен начин, за едни и същи скучни, банални неща, с едно и също настръвление, нямаше ли да е мазохистично?
Твърде мазохистично.
Сънувах измислици. Сънищата показват за какво ти пука все още и ако се окажат хубави се събуждаш радостен, а после реалността те удря по челото и ти се смее в лицето. Прекрасно, чудесно, многоточие.
Чакам телефонно обаждане, слушам гневна музика, искам да говоря бавно, пия вода, слушам Foo Fighters, не ми работи Last.fm-a, някои действия наистина си противоречат, но знам, че трябва да стоя тиха и апатична. Да. Може би е рано, много рано. Може би е глупаво, твърде глупаво. Може би е нереално и неосъществимо, може би аз развалих всичко. Има толкова много възможности и не ми се иска да свърши като последния път. Да, защото го преживях, но всяко преживяване оставя съответните рани, които се отварят по-натам, а тогава боли още повече. Не разбирам от болка и страдания, най-вече защото мисля, че аз съм виновна винаги, че аз ги създавам почти изкуствено, но не - сега не е приятно.
Слушам Three Days Grace - една от малкото им песни, която ми допада, не гледам "Приятели", не гледам "Гладиатор", не гледам "The Sorrow and the Pity".
Да напиша ли използвана фраза или не? Сложна дилема. Не, няма. Днес не е такъв ден. Днес трябва да е хубав ден. Снощи трябваше да е хубаво. Насила, дори с най-силното вярване, не може да привлечеш нищо. Нищичко. Отново ли да чакам ? Не мога, твърде изнервящо, уморително, мъчително е..
Трябваше да направя нещо. Трябваше да направя много неща. Имам да пиша есе, което ще изглежда като някой от постовете ми тук => ще се изложа. Нямам постижения, не мисля логично, практично. И се хващам като удавник за сламка за всеки лъч на хоризонта. А се оказва, че съм в пустинята и това е мираж. Ако всеки един хубав момент е бил мираж, струва ли си да се надявам на още такива? Мазохистично или жалко ? Търся прост отговор. Простите отговори се понасят най-тежко. Засягат те мигновено, след това бавно те убиват. Не задавайте прости въпроси, пазете се. Лошото е, когато на някаква голяма отдаденост контрастира обратното. Дали заради захарта имах енергията да чакам... Може би трябва да я откажа.
Винаги съм имала да признавам нещо. И сега, и предполагам, винаги ще имам. Дали ще се прокълна с тези думи, с тази песен, с това чувство.. Не знам.
Сънувам кошмари - болни деца, безизходица.
Can't you see that I'm needing
Begging for some much more
That you could ever give
I don't want you to adore me
Don't want you to ignore me
When it pleases you
I have played in every toilet
but you still want to spoil it
to prove I've made a big mistake
Имам толкова за признаване. Не виждаш ли, че се нуждая ?
Не мога да завърша по друг начин, не обичам да завършвам нещата, но те винаги искат.
No comments:
Post a Comment