нима във тишината ме откриваш
нима ти мислиш си за мен
нима очите ми разбираш
нима аз липсвам в твоя ден
нима не можеш да заспиш
без устните ми да ти шепнат
нима сърцето ти тупти
нима душата си открехна
не съм звезда, не, не блестя
не съм мечта, не съм една
не съм и вятър, светлина,
аз съм достатъчна, но не сега
защото лесното не е съдба
без болка, без сълза
това не е любов,
а просто болен зов

хич не ми върви, усещате ли баналността в строфите ?
усещате ли как ми писна и дори няма какво да потискам
защото или отмина, или го убих
или съм празна
което е най-страшното
но не трябва да се отчайвам
как ми се иска да не мога да спра да пиша, пиша, пиша, а аз дори не се разбирам
наистина се чувствам изтъркана
трябва ми нещо ново
имам чувството, че съм използвала всичко в себе си и са останали само някакви трохи, остатъци, до които не мога да стигна
но общо взето дори твърда почва няма
никоя