Well you'll never find it, if you're looking for it.

Should I've said something.. but I've said it enough.

But I haven't missed you yet
But I still don't miss you yet
Only when I stop to think about it

Май се появиха някои хора, които четат, и просто от учтивост искам да кажа, че каквито и да са очакванията им, аз трудно ще спра да пиша, просто ей така, текстове на песни с огромни букви, които понякога не значат нищо. Донякъде обичам произвола и затова понякога имам нужда да си включа компютъра преди дори да съм станала, преди дори да съм се наспала, за да напиша подобна безсмислица и да чуя някоя любима песен за поооооооооореден път.

You hate everything about me

Винаги съм обичала много, много, много Али МакБийл, не знам дали заради нея, заради атмосферата, която се носи около нея, т.е. атмосферата на целия сериал, идеята или нещо друго. Но май е атмосферата, която не просто витае, ами натъжава с усмивка и витае. И мисля, че сега за пръв път хванах последния епизод и се чудя хубав ли беше или нормално хубав. Мисля, че беше хубав, не толкова защото наистина беше толкова хубав, а защото имаше край, който може да интерпретираш и изменяш в съзнанието си така, че да повярваш, че е бил не хубав, а дори прекрасен. А щом има отворен край, даващ възможност да се заблудим и да живеем с красива идея за красиво нещо.. тогава не знам какво повече да искаме ?
Естествено, мога да разбия цялата тази току-що възникнала вятърничава мечтателска теория на пух и прах и да докажа на себе си, че реалността е много по-важна от заблудите, но мисля, че повечето хубави неща, през които преминаваме, са толква пъти променяни и изкривявани, че вече самите ние не помним толкова прекрасни ли са били в действителност. Аз се страхувам да не свърша така, върху щастие нарисувано от своята въображаема четка, страх ме е, че сега мога да се бележа за цял живот, но може би, казвам може би, не е ли по-добре такова щастие, отколкото никакво ?
Интересното е, че всеки път, когато започна да пиша без ясна цел, свършвам някъде, където не трябва, пак без ясна теза, но със зародиш на нова идея, който решава да ме измъчва със скрития си смисъл, ако има такъв, разбира се.
Мисля, че донякъде ежедневието, безсънните нощи, захарта като изкушение, събужданията преди времето, развалянето на очите и повтарянето на всичко over and over again, ме направиха такава. Когато остана сама със себе си и страховете си, виждам че "такава" означава абсолютно никаква, но сега явно е много по-възвишен момент, в който би било недопустимо да реша, че е така. И от такива моменти имаме нужда, а моята сляпа, простовата вяра, ме кара да мисля, че ако ги поддържаме, те стават по-скоро истински, отколкото измислени.
Ето, малко оптимизъм за начало на един първи ден.