Look up

Няма пречки пред звездите и няма светлина, която да ме заслепи и да ми попречи да ги видя. Колкото и бяла и студена да е, не е достатъчно силна, за да освети мечтите ми, дори когато заспивам безпомощна пред тях.
Така звучи един идеалистичен увод за всяка видяна гледка и пренебрежение към замъглените бъдещи.
Най-уморената песен, за която успях да се сетя, е Roads на Portishead и мисля да я слушам, докато не реша, че може би най-доброто възможно решение е да спя.
Не ми се водят войни и не съм гоотова за революции, поне не тази вечер. Има определени правила, скрепени с голяма доза спокойствие, които винаги, винаги съм готова да наруша и се чудя какво ще стане този път. Но може би наистина съм твърде уморена. И то буквално. Просто времето, когато може да напишеш нещо и то да се счита за написано от сърце, стана прекалено ограничено, а мислите, които могат да се смятат за различни и окриляващи, станаха прекалено малко. И все се намираше нещо, което да ги спре, точно преди момента, в който има шанс и тяхното бъдеще да бъде светло.
Какво друго да кажа? За объркването, търсенето, английския и стихотворенията наизуст. Естествено, че всичко се върти около мен в моята микровселена, но вероятно понякога това става повече от нужното. А и къде отиваш, ако не запечаташ всяко нощно небе и пърхаща светулка, появили се по пътя към някоя друга спирка, на която те чака не друг, а отново самият Ти. Уморяваме ли се от себе си и въпросите, които си задаваме? Образът в огледалото и целите, които си поставяме. Гласовете и собствените си навици, положителните и отрицателните качества, болните илюзии, с които живеем, съзнателно и несъзнателно, опитите ни да сме малко повече?
И когато се замислим колко всъщност сме самите себе си, се оказва още по-сложно и отдалечено от първоначалната идея, че сме просто егоисти. Мисля, че е по-лошо, но все още не знам какво е. Знам, че има причина да пиша за всичко това и знам, че може да не е толкова интересна, колкото искам да е. Знам, че искам да изпиша още много подобни редове, свързани някъде, структурирани, водещи към някакъв прогрес. Но прогресът, както някой беше казал, е замяната на един проблем с друг. И в този свят, където всяко следващо чувство и действие са определени от някакво минимално усилие на другите да ни накарат да се усмихнем, как може да мислим, че владеем каквото и да било?
Да, пристрастени сме. Към вниманието. На другите и нашето собствено. Другото внимание, което храни вътрешното ни Аз и го подтиква към все повече себелюбие. Не знам каква функция има то и не знам защо е толкова важно да се обожаваме, след като можем да ненавиждаме всеки друг.
Бих искала понякога ситуацията да ми се изяснява и това да се случва под влиянието на нещо нормално, не на грешки или ужасяващо огромна умора. Но явно такива неща не се случват под влияние на нормални събития и колкото и да критикувам себе си за това, че стоя на едно място и всичко лошо се е запазило в мен, може би това е нормално. И може би наистина има определени правила, които трудно биха се променили. Поне не от мен. Поне не сега. А и, когато се състезаваме със себе си, негативно настроение, колкото и напред да стигаме, вероятно няма да успеем да го забележим. А когато нещо не се вижда, то няма никакво значение. Милиони хора и предмети ме заобикалят, а аз дори не подозирам какво значение имат. Докато не реша да отворя очи за тях и да ги допусна вътре.
Изобщо не е лесно. Лесно е, когато ограничиш всичко до простите основи, но и тогава пак намираме начин да се затрудним. Сякак е някаква болезнена мания, мъчителна зависимост към постоянното търсене и рушене на изграденото? Къде е смисълът в това и колко време отнема на човек да се пребори с малодушието и прилива от въпроси. Колкото повече са те, толкова по-трудно и поглъщащо е всичко.
Всяко заключение трябва да съдържа малко надежда, апел и някакво алтернатично решение на проблема, но, изглежда, моят най-голям проблем, е че не знам кой е моят май-голям проблем. Един от всички въпроси или един от всички пъти, в които е по-лесно да затвориш очи и да си кажеш "Още 10 минути". Или по-жалкото - "Още малко", "За последен път".
Не ми се водят войни с безкрайността и Вселената, със светлината и белите крушки, със свободата и зависимостите. Още по-малко с най-нечетните зависимости, които просто те изкушават да си глупав по средата на нощта. Не ми се отговаря и определено не мога да търся сега. Знам, че ще се събудя и както винаги ще мечтая за същите тривиални, поставени от мен, представи за света и за щастието, които биха могли да станат реалност. Но сега просто не знам. Уморена съм и ако някъде има отговори и смисъл, те ще ме намерят. А аз ще спя.

Where does she belong?

Въпрос без отговор и ясна формулировка. Коя е тя и защо трябва да принадлежи някъде? Кой въобще има точно определено място и важно ли е мястото в това хаотично, неспирно движение?
Коя цигулка, орган или акордеон ще са достатъчно добри, за да опишат една история с всеки неин детайл, отначало до край?
Свириш, пишеш, рисуваш, пееш или каквото и да е - всичко това повтаряне без посока и без цел, незнайно къде ще стигне. Луната спи, Слънцето блести и показва недостатъците, а дните преминават в опити да си купиш малко щастие. О, да, щастие.

"She belongs somewhere else away from our side"

Избираш си нещо, превръщаш го в свое и в глупост, дъжд, сняг, падащи листа, смях, тъга и алкохол го придържаш близо до сърцето си. За да си припомняш, че колкото и да те цапа калта на живота, просто си имаш нещо. Да. И то е твое. Някакво смешно убеждение, някоя плоска част от текст на песен, някой глупав знак, който си открил, някаква вяра.
Ако си кактус, задължително трябва да посадят по-голямо дърво до теб.

Perpetuum Mobile

Четете? Четете или не, всичко е по старому. I'm more than a bird, more than a plain.

Никога не си купувайте хубави шампоани, защото има шанс да направят косата ви хубава, а това е просто нещо, с което не може да свикнете. Косата е добре и не това е проблемът ми. Проблемът е с искането на нещо наистина добро, формулировка на някакво желание и евентуалната неудовлетвореност от неговото постигане. Малко странно. Защо е по-лесно да си задоволен с обичайния порочен кръг, в който е нормално нещо "кофти" да развали цялата ситуация или добър период, вместо да приемаш хубавите постижения едно след друго и просто да искаш още?
Другото странно нещо е, че при мен не валят разни прекрасни случайности и събития, всъщност не. Всичко е в реда на нещата - случват се и от двете, аз продължавам да дишам, да живея, да се лъжа и евентуално понякога да ставам малко щастлива. Толкова нормално и може би непрогресиращо състояние, което забавя и цялото човечество, за което се извинявам. Но се готвя за другото. Което звучи като чисто предизвикателство, хвърлено към злите сили, които да ме опровергаят и да изсипят повече от обикновеното количество "кофти" моменти. И тук, няма как, идва моментът с възприятията, онези фактори, които променят истината и цвета на дните, и всъщност - самата истина. Ако пиеш кафе,чуеш любима песен по радиото, видиш се в някое огледало, което те прави по-слаб и т.н - всичко това е прекрасно и започваш деня с нагласата, че хората те виждат по точно толкова прекрасен начин. Но не. Започвайки да мислиш за това "Не", всичко се срива усмивка по усмивка, стъпка по стъпка. Лошото е, че има хора, твърде взискателни към тези малки "детайли" и не забравят, че "Не"-то наистина може да е "не". И това ги преследва. Много е мъчително и разбираш колко субективно е всичко и как всъщност има доказателство, че виждаме в различни цветове, емоции, etc...
Стратегията?
Да приемеш нещата каквито са и въпреки това да бъдеш щастлив. Звучи приемливо и ако повярваш достатъчно, че може и да се окажеш прав, понякога, дори в повечето случаи, си прав.
Но все още нещо те дразни.
Промяната? Ако има Бог или нещо такова /мисля, че е наложително да има, иначе ще настъпи едно огромно, масово и общо самоубийство/, трябва да цени упортството и ината. Но какво остава за моментите, в което е най-добре да се откажеш?
Трябва ли човек да се мъчи да промени константите и докъде ще стигне в търсенето на абсолютно черни тела?

Помня как се взирах в светлината, преминаваща през малките прорези на щорите, докато бях заключена в света на музите, в една тъмносиня стая и донякъде празна нощ. Помня как исках да вярвам и да не вярвам на часовника, за да успея да направя нещо, което да разбие порочната скука. И помня всички онези вечери, в които се терзаех, оглеждах се за знаци и вярвах в нещо.
След това настъпи промяна, може би истинска, която сега виждам, а след нея дойдоха и блаженото спокойствие, примирение или някаква зрялост. Сега тези добродетели са ми много по-нужни и изгарям да притежавам силата да се откажа или да остана спокойна за някакво време, но обещанията и често обаждащата се съвест ме притискат.

Snow

"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."

"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."

Истината е, че никога няма да бъда умна. Но какво е умен и колко ти помага това да си така умен е твърде относително. А аз никога не успявам да се оправя с относителните неща, защото или прекалено много задълбавам в тях, или не виждам най-явните им ъгли, от които е удобно да погледнеш.
Стигат ми няколко думи и там свършва всичко. А последиците и реалните изводи идват сами, когато не остава друго, освен да си помислиш "Толкова е очевидно, как не съм видяла?".
Толкова е очевидно, как не съм видяла, че пиша невероятни глупости, че ги пиша всеки ден, и че не спирам да продължавам да пиша. И е толкова очевидно, че обичам повторенията, толкова много, дори изтърках себе си до болка от повтаряне на едни и същи източници на радост и щастие, както и на едни и също източници на противоположни емоции.
Нещата, които научих въобще не са малко. Да, може би са някаква 10^-121212 частица от всеобщото знание за света, Земята и всичко останало, но все пак стигат, когато решиш да опреш наистина до тях. Тъжното е, че рядко мога да опра наистина до тях и ги пазя в склада с ценни мисли, които някой ден могат да бъдат публикувани по нелеп начин някъде, просто за да се освободя от някаква ненужно-дразнеща енергия. Не мога, не мога и не мога да се науча да бъда друга, може би просто защото все още не съм. Но и не си падам по лесните обяснения за внезапно случилите се неща, заради манията ми да властвам над това, над което мога. Защото трябва да вярвам в невъзможното, трябва да знам, че и сама мога да разчитам на себе си. Или просто да не пускам, когато е неизбежно, а и най-логично и разумно да се оставиш на прилива на провала, който понякога, само понякога, носи промяната, за която си изгубил часове наред в безплодни и повърхностни мисли, нищо незначещи, нищо променящи.

"Бягам от света и не знам къде да се скрия
Бягам от себе си и път не мога да открия"

Колкото и да не искам, май други начини не съществуват. Не искам да съм от хората, които мислят за нещо дълго и упорито, опитвайки се да се убедят в лъжа, а накрая просто се успокояват с глупост от рода на "Щом мисля за това, все пак трябва да съм поне малко различен/на."
Е, това не е оправдание, не е нещо уникално, което не минава през главите на още 6 милиарда души. И това, че не е, също не е. Може би може да се продължи още много, много в тази посока, но аз нямам намерение, сила и постоянство дори за това.
А и като се замисля, днес провалих предвещанието си от Яху, провалих плановете си за деня. Какво друго остава да стане и ако случайно събереш капките достойнство, за да се помолиш, ей така, наум и за секунда, ще видя ли The Dark Side of the Moon?

You know what they say about Sunday mornings

Да, хубаво е. Да станеш към 9-9:30-10-10:10-10:15-10:20, да гледаш "Сблъсък" и да пиеш кафе по пижама, докато баща ти не спира да си играе с косата ти и да те дразни. Да ядеш нещо типично за закуска, слънцето да прави кухнята красива и сутрешна, а след това да учиш по математика/физика или нещо, което не те кара да заспиш.
Тази година неделите са хубави и това, че не пишем имената на дните от седмицата с голяма буква, е голям пропуск в българския език. Защото всеки е като различен човек, в различно настроение, различно облечен. Четвъртъците винаги са ужасно мрачни, Сряда звучи нечетно и хубаво, но понякога крие огромната скука на половин изминало чакане да дойдат Петък и Събота. Събота пък е прекрасна в много отношения, толкова по-свободна и жизнена от бързия 2-минутен Петък. На Понеделник и Вторник не съм фенка, но ако все пак човек реши да се радва на всеки ден, без значение кой е, може да открие някакво очарование в тях. А и тогава повечето хора са най-чисти, защото, естествено, дори да не ти пука как изглеждаш, Неделя е всеобщ /малко жалко/ ден за къпане. Така че чисти, лъскави, мирищеши на шампоан /а някои може би на сапун/ коси и хора, умиращи от недоволство заради започващата седмица - това е Понеделник.
Моите делници станаха милиони пъти по-приятни стига да не съм тук, което се случва всяка вечер, но останалата неорганизираност малко ме измъчва.
Не обичам ограничени режими и невъзможност за два филма един след друг след умопомрачително безразсъдно четене на ужасна лампа в 3АМ.
Не обичам да гледам "House M.D." докато си суша косата и да закусвам докато гледам "8 прости правила".
Все пак едно от най-приятните неща е да се правиш, че спиш в някой съботен следобед, слушайки VH1 или да слушаш VH1 в някой съботен, зимен следобед, докато вашите си говорят.
Вече е малко по-различно и понеже родителите започнаха да се съобразяват с желанието за усамотение на децата си юноши - аз също започнах да оставам по-често сама. Не че не ми харесва, не че не искам да оставам сама. Но е наистина самотно, когато няма кой да си играе с косата ти, въпреки, че си изкрещяла около 100 пъти "Стига де-е-е-е-е!".

Principles of Masochism

Smells like masochistic spirit.

Every girl has the holy right to be unreasonable sometimes, which includes:

- writing a text message/calling someone inappropriate in the middle of the night
- saying something completely kind or offensive
- being mean/cold

Every girls has the holy right to eat a bar of dark chocolate and be desperate or happy for no real reason.
- to cry her eyes out for someone who doesn't deserve it
- to drink rum and call a friend/ex
- to listen to Bryan Addams/ Celine Dione and think about love
- to listen to one song a thousand times.. and then to listen to it over and over again
- to change her Skype information at every single minute
- to post stupid blog posts just because she needs to
- to stay up late wasting her time, ruining her skin color
- to think about painful memories which are related to someone special from the past /or the present/
- to enjoy her suffering
- to be obstinate
- to spend time watching "Sex and the City", "Desperate Housewives", "Ally McBeal", "One Tree Hill", "Ugly Betty", etc.
- to read all the Cosmo advices about love, life, fashion, beauty
- to buy something useless just because it looks nice
- to buy clothes/shoes if it's going to make her feel better
- to believe in similar kind of bullshits
- to think she's the center of the Universe
- to believe in romantic notions
- to pray
- to be annoying
- to fall asleep just to forget
- to feel good when someone's jealous of her
- ... or envious
- to wake up in the middle of the night scared by death from a nightmare, craving for a hug
- to believe in soul-mates
- to believe there's more than one soul-mate if it doesn't work out with the first one
- to be superstitious
- to write poems
- to find her story in every song lyrics
- to put eye-mascara and stare at the mirror thinking
- to write someone's name like she's 9 yrs. old
- to hate men because they have easier lives
- to read and let herself be led by a horoscope
- to be stupid in some cases
- to make lists
- to be afraid
- to show she's afraid
- to be taken care of
- to be honest when she musn't
- to show off
- to fall in love with Matt Damon/ Johnny Depp/ etc.
- to get interested in something 'cause of a boy
- to sing screaming and crying "I still got your face painted on my heart.."
- to scream!
- to mumble!
- to start saying something very intriguing and then to stop in the middle of the sentence
- to lie
- to fall in love with someone wrong once
- to cry because of him
- to remember stupid moments
- to like "Titanic"
- ... and "Pride and Prejudice"
- to be able to say "Stay"
- to write a dialogue based on her love life
- to expect
- to dial a number and stay silent after hearing the voice
- to be able to say "If I told you a secret you won't tell a soul, would you hold it and keep it alive?"
- to admit she gets ordinary and extremely weak sometimes
- to accept that
- to look down
- to drink a lot of coffee
- to feel insane
- not to care about consequences
- to write a letter which's never going to be sent
- to fail
- to believe someone's thinking about her
- to call/write a girlfriend and complain
- to hate someone in the company of girlfriends
- to comment with them
- to change her mood for about 1212 times a day
- to fall asleep cuddling a teddy bear/pillow
- to dream about pink ponies and colorful bubbles
- to like pink stuff sometimes
- to look for signs
- to act teasing
- to get drunk and love everybody
- to ask for help
- to say "I miss you."
- and "Тhank you"
- "You've changed me" too
- to stutter
- to think of her children's names
- to believe she knows who she's going to marry
- to believe
- to be hurt
- to struggle and fight 'till the end
- to use her nails if necessary
- to make s.o. feel guilty
- to believe wrong + wrong = right
- to be superficial .. sometimes
- to be sure that she rules
- to share so many things and believe this is just the beginning
- to have secrets
- to dare
- to dare for more
- to step back
- to wish upon a falling star
- to break the rules
- to be 5 minutes late everytime
- to get what she wants
- to want what she needs
- to get what she needs
- to be spontaneous
- to refuse
- to reject
- to quit
- to want to be consoled
- to be consoled
- to hang up the phone pointedly
- to show weakness and vulnerability
- to cry in front of someone important
- to admit she's lonely
- to feel like she needs to be saved
- to be saved
- to be a typical girl sometimes
- to make mistakes

plus (01.11.'09)

- to smoke cigarettes (in public places, in school, in front of important people, to smoke when she wants to in spite of her friends' objection)
- to jump on the bed singing loudly
- to sing when she's with other people and when she doesn't feel like talking
- to sing in the bathroom, on the verge of screaming
- to play a guitar and sing in front of people despite her shame
- to buy tree pairs of shoes in just one day


... and to feel special despite all these incontestable facts ...
:)

I'm not crazy ... or anything

Поздравления, Вие току-що достигнахте лимита на своите нови идеи и мисли. Изчакайте или направете нещо веднага, за да презаредите някога.
И поздравления затова, че успяхте да доразмажете погледа си още повече само за един месец.

С новите ми хубави лилави пердета трябва да купувам аксесоари и сувенири в тази или някоя близка гама, за да не стане прекалено нехармонична и шарена стая. Няма проблем. Лилавото е прекрасен цвят, а това светло, нежно лилаво - още повече. Но къде отиват зеленото, кафявото, червеното? Трябва да ги изхвърля или прибера за малко. Може би някой ден в друга стая, с друго послание, ще им намеря място, а може би изобщо не съм червен човек. И оранжев силно се надявам да не съм. Но лилаво, някакво дълбоко тъмносиньо, зелено понякога или черно - защо не? За черното също не съм убедена, но само то се отзовава винаги, когато ти трябва и най-рядко те предава.
Иначе казано, днес много рисувах и драсках, почти не мислих - прогрес. Сега мечтата ми е да се хвърля под силна струя гореща вода, но мечтите винаги трябва да се отлагат поне малко във времето.. щеше да е много лесно, ако не се очакваше, чакаше и опитваше. Но пък в едно обикновено съзнание, което си е наложило лесно или трудно постижими цели, когато се достигне до почти желаното абсолютно изпълнение, някак би било неестествено, ако не се появи някой недостатък, заради който да страдаме поне малко. Мъничко.

Only misfortune can make us think about whether we're special or not.

Има прости, много прости хора. Като строеж. Има прости, много прости разкази. Аз не съм проста и не пиша прости неща. Жалко за мен.
Защото, ако можех вероятно щях да отлетя далеч от това, което всеки път диктува в главата ми банални мисли за непродиктуваните, неизписани пасажи. А какво е един пасаж, ако не най-силното рамо, на което да се опреш, когато въздухът е достатъчно студен, за да ти напомни, че и ти си станалА студенА.
Мисля, че би трябвало да сме малко по-различни в обикновените, изграждащи частици на живота си всеки ден. Да се оставим да бъдем водени от това, което тихо нашепва в главите преди дори да си помислим, че ще го помислим. И после да пишем и пишем, сякаш някой стои до рамото ни и диктува. Да, но е малко трудно да призная аз ли го мисля или някой дори по-тих мой глас, който иска да бъда разбрана и същевременно толкова заплетена в същността си.

19, 20

и някой все пак чака.
Чака някъде там и си гризе ноктите, което е ужасно нехигиенично, а и е първичен признак за започваща невроза. затова аз просто късам кожата отстрани - за да не си изям ноктите.
ето, че е 12:20 и чудеса не се случват, нито пък нормални неща. историята не беше особено пленителна, светлината от лампата не успя да ми хареса, а изкушенията си останаха изкушения, накъде затворени, в някой прашен шкаф. затова пък аз пиша. бих могла да пиша за нещата, които стават и как всяко явно е предопределено да ми покаже, че трябва да се откажа /от всичко, в което се въвлека/. Е, не успяват. Поне не напълно. Може би е добре да спреш да се бориш, надяваш, дори да си постоянен и внимателен. А и за какво си на 16, ако не за да правиш грешки, които после да имат огромни последици.
И в 00:22 не става нищо, но какво от това. Вече е и 23 и аз може би трябва да спя. Никой не обича да чака. Чакането е мъчително, разсейващо, разрушаващо. Все хубави неща, много по-приятни от това да спиш и да не мислиш за нищо. От това да спиш и никой да не те преследва в съня ти. От това да не те интересува. Защото тази страна на касетата е слушана хиляди пъти, но онази, в която спиш и не мислиш, защото просто ти е хубаво.. Е, за нея някой друг път. Поради усиленото ставане на нищо, което е наистина по-лошо от това да стане почти каквото и да е нещо, мисля, че е време да се предам и да заспя, без значение дали ще мисля, сънувам или нито едно от двете.
Трябва да съм щастлива, че успях да отчупя тези изстрадали думи от себе си.
никто, никого, ничего
Дори с космическите заключения не става, пък какво остава за всичко друго :>

Ето я, ето я, ето я. Виждам я! Най-накрая, най-накрая съм свободна да напиша това, за което мисля всяка вечер преди да си измия зъбите. Това, за което мисля всеки глупав ден и няма как да го запиша. Да, най-накрая. И е толкова хубаво. Мъчих се, мъчих се, мъчих се достатъчно много да пиша на какви ли не места, с какви ли не заучени фрази и всичко, което накрая постигах, беше пълен боклук. Сега няма да мисля за това, за запетаите, за точките, за тиретата и за хората. Няма да гледам какво пиша, просто ще пиша. Не мога да обясня защо има толкова голямо значение и не мога да обясня още толкова много неща, но, кълна се, ако някой реши да отвори вратата и да убие всичко, ще умра. Вятърът, дъждът или всичко, което разбъркват, когато са в комбинация, ме прати на острова на съкровищата и сега разглеждам какво е родила цялата агония и бъркотия в главата ми. Освен още агония и бъркотия. Слушам една и съща надежда в малко мелодия и се чудя ще мога ли да продължа и ще успея ли после да редактирам всичко или, както винаги, ще е нещо, обхванало много въпроси, без да ги докосне наистина. И се чудя, целият този страх, всичко, всичко, цялата тази каша - какво да правя с тях? Ако спра, ако се успокоя, ако дам воля на разума си, ще изплуват толкова рационални истини и стратегии, толкова грешки, които правя във всеки един момент, но явно наистина всеки иска да бъде наранен. И всеки, който наранява, накрая също остава наранен.

"It doesn't matter what your name is."

Приближавам се към нещо, от което ме е страх. Аз или непознати улици, чужд мирис или думи, заради които да съжалявам - едно от тях е. Има писани и неписани закони. По ирония на съдбата или други неписани закони, писаните винаги се нарушават, а онези, вечните, винаги важат. Всичко изкуствено създадено не устоява на времето, хората, техните очаквания и начините, по които се опитват да постигнат целите си. Всички тези начини в действителност са много жалки, изпълнени с хиляди грешки, съжаления, възходи и падения отново и отново. Но човек решава да промени тази детайлна, болезнено обикновена и определена реалност, хваща молив/химикал/пишеща машина/четка/клавиатура, или каквото и да е, и започва да рисува. Рисува с думи, с нови мечти, с измислени обещания, с болни надежи, с апатия или безпричинна вяра. И се спасява. Спасява закърнелия си живот за секунди, минути или, ако има късмет, дни и след това всичко започва отначало.
На всички специални, уникални, неразбрани, облегнати в някой ъгъл, обикалящи под дъжда, слущаши музика на пода, стоейки сами някъде, чакащи, вярващи, наренени, нараняващи - на всички вас аз не вярвам. Защото загубих доверие в себе си след толкова много сложни въпроси и дълги разговори, дъждовна поезия и надраскани страници, преливащи се цветове и запомнени цитати. След толкова вяра, надежда любов, липса, самота, увереност и стимул не ми остана почти нищо. Не ми остана дори малко от желанието да влезна и да напиша нещо, което да прочета. Какво като след време ще бъда доволна, че някога съм писала, ще го прочета с подходящата интонация, ще наглася всички клетки така че да изглежда добре. Но какво от това? Какво от това, след като сега, в този момент, аз не пиша за прекрасните си постижения, за това колко добра съм с хората и как малките неща, за които съм мечтала, ме радват, вместо да ме огорчават. Затова не виждам смисъла. Нне виждам смисъла и стана прекалено объркано да лъкатуша между много щастие, отдаденост, вяра, апатия, много енергия, много "уморих се". Има ли едно изречение, което да обхване всичко - от - до - едно изречение, което да ми спести този, следващия или някой си n-ти ред. Прекалено трудно е да нагласиш своите възприятия в унисон с да избереш правилното настроение в правилния момент, така че някой да го вдиша от теб ... и да те погледне. Личните легенди, Любовта, Световния език и простата вяра, която никога не е имала почва, - май те също са плод на някоя неуморна, трепереща ръка, под някоя нощна лампа, в някоя дъждовна вечер. Обичам събота, обичам есента, обичам музиката, обичам въпросите - обичам когато всичко се слее и аз съм свободна да мисля и...
Но сега е по-трудно. Сега съм между тефтер, пълен със синьо мастило, учебник, който чака, много, много хора. И страх.
Да, толкова ме е страх.
А моят източник на смелост?
А вярата?
А музиката?
А знаците ?
Не мога.

Behind the Purple Curtains

http://www.youtube.com/watch?v=rR73Epj4OU8

НА "ПОПА"

И все пак беше хубаво, че точно на тая
моя спирка се сбира сега младежта,
тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,
как дърдорят си весело разни празни неща,

как открито целуват се, как дрънчат на китари,
как се смеят на смешки, явно смешни за тях,
и как явно ни чувстват отчайващо стари,
допотопни животни, достойни за смях.

Но в тъмното снощи ми се стори гранитът
на Патриарха с куп венци ограден.
А то били те. Уморени да скитат,
седяха на цокъла, на пет крачки от мен.

Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица
и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:
А не са ли наистина тези ¬ всъщност ¬ дечица
Мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?

Умни, будни, такива, със каквито едва ли
би могъл да се хвали друг някой народ,
а ний какъв избор срещу туй сме им дали?
Безработица вкъщи или чужд небосвод.

Не че няма сред тях доста с бръснато теме,
и че много от тях не се боцкат с игли,
но и много ги лъже това, нашето, време
и добре е, че само ни се смеят, нали,

като биха могли... А те, виж как, красиви,
под неона в целувка сливат млади лица,
виж как дръзко се мятат момчешките гриви
и как женствено в мрака блясва в миг обеца ¬

очевидно нехаят, или просто не знаят,
че светът им могъл би да е друг, не такъв...
Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.
Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!

/Валери Петров/

Слушайте и четете едновременно. Толкова е.. хубаво?

Hello, sunshine

and you never would have thought in the end
how amazing feels just to live again

Не знаех, че обичам липов чай с мед, но по-добре да разбереш нещо толкова важно късно, отколкото никога. William Makepeace Thackeray, или както се пише, е един скучен автор. Да кажем, че не мога да съм сигурна, тъй като съм чела само малка част от едно негово произведение, но не съм особено очарована. Лошото е, че имаме нещо общо в милионите изрази, изискващи да бъдат обградени със запетаи, и излишната информация.
Та, за липовия чай с една лъжичка мед и липса на сирене. Много е топъл, хубав и червен. И тази вечер ще бъда сама вкъщи. Което е също така хубаво, защото ще мога да си науча приятно-скучните уроци по география и да слушам музика, музика, музика. Много обичам да слушам музика, особено когато си мисля за измислени неща, които могат да се случат на фона й. Жалко обаче, че по-лесно уча глупостите по ЗИП география, отколкото нещо.. интересно. Явно си наложих тежката участ да бъда скучна и само аз съм способна да се овободя от нея. Засега е поносимо и дори приятно, но в бъдещето не мисля, че би било голям плюс, особено ако искаш да постигнеш нещо. Всъщност аз не съм такава, просто се случи така че реших, че ще е по-добре, ако стана скучна. Е, успях. И може би това е една от причините да пиша с онези така ненужни фрази и вече да се чудя не трябва ли да има запетая след всяка, всяка изписана дума?
Пия си чая в 18:14, слушам музика, стоя, облечена в уютно поло и сив панталон, и се чудя може ли да бъде по-обикновено?
Не ям пържени картофки, не крещя, не псувам, не се карам с никого, вече не си купувам близалки. Не че това са характеристики на някой много интересен човек, просто..
От мириса на ром ми става лошо и смешно, от една глътка мога да умра. Пиша по-подредено, с почти винаги надясно наклонен почерк.
Явно "Vanity Fair" и VanityFair внесоха някаква промяна в мен, въпреки че има още много непокътнати и прашни зони, заровени дълбоко под скучната черупка.
Вече дори ми е по-удобно да пиша на хартия. А и разбрах, че онзи тънък, изкривен и изтънчен почерк от филмите не бил чак толкова труден..

Amazing still it seems

Защо Весела, защо се опитваш да не пишеш?
Малко страшно изглежда да си задавам въпроси сама, но така вероятността да получа отговор е по-голяма. Мога да се разделя на две, три, осем части. Колкото ми трябват и колкото е уместно и удобно. Естествено, аз не използвам тази странна опция на човешкото съзнание, но може би в нея се крият решенията на много проблеми. И все пак съм различна в различните ситуации. Адски весела и усмихната, прекалено тиха и горда, мрънкаща и досадна, проницателна и почти зряла. Но не, не искам да сменям роли, декори, обстановка. Не ми се режисира живот, когато мога просто да се пусна по течението на това, което съм постигнала и имам досега. Писах много, все още пиша. В тефтери, последни страници на тетрадки, хартийки, какво ли не. Писах толкова, че започнах да се повтарям^8. Толкова, че започнах да се повтарям с това, което съм писала не преди месеци, а преди години. И се изплаших. Писах мотивационно, безсмислено, изброяващо, поетично, трагично, започнах разкази, диалози, какво ли не.
Какъв е смисълът от писането? Дали някога ще уеспея да се разбера и дали ще успея да разплета нишките на произволността? Защото все пак пиша просто ей така - без да мисля какъв да бъде уводът, без да внимавам да не пропусна тезата, без да подредя микротезите, без да изредя достатъчно аргументи, без плавен преход, без никакъв ред никъде.
Без прекрасно заключение, което, както винаги и както във всеки добър филм, отрича смисъла на изброените думи и издига нещо просто в култ. Като любовта например.
Слушам една от любимите си песни, която нямам идея защо толкова обичам, която не знам защо ме пленява със заглавието си, която мога да слушам милиони пъти, нищо че е тинейджърска и дълга.
Абсолютно наясно съм с това, че съм каша, но когато звуча като каша, която знае какво прави и иска, е някак по-лесно. И след време мога да бъда някоя, която чете всичко това и отркива смисъл в него. Нищо, че той никога не е включен в първоначалната идея. Просто обичам да губя времето си така. Вместо да чета "Vanity Fair". Но ще я прочета. И така.
Знам ли как да завърша?
Разбира се, че не.

pulp fiction

Чернова след чернова и безсмислица след опит за запълване на време. А понякога просто трябва да изчакаш. Голям урок и продължава да спъва всички. Жалко. Трудно се проумяват простите неща и трудно се избягват най-простите грешки. Но това, което ми изглежда още по-странно, е фактът, че не мога да си обясня защо почвам да пиша в дъждовни вечери на слаба светлина. Тъжните мисли не се пробуждат само тогава, но сякаш само тогава отркиват своето убежище, своя дом. А когато открият и дъждовна музика няма нищо, което да спре потока от тъга. Освен нещо много хубаво. Но, естествено, има и тъжно-хубави неща, които често са много по-хубави от обикновените хубави неща. Дори мисля, че истински хубави са само тъжно-хубавите. Защото, когато някое просто желание се сбъдне, няма как да не се натъжиш. Хубаво е да си тъжен.
На входното по литература писах глупости. Опитах да не стане така, но както винаги засегнах нещата от много и само повърхнстни страни. Украсено с малко думи, апел, призив, цитати и сложни изречения. Жалко, че това съм аз. Чета как разни хора описват конкретни случки и дори използват жаргон - и е толкова добре. Трябва да се замисля за простотата на изказа и нуждата да си искрен. Може би някой мой супер обикновен ден ще успее да докосне някого някога.
А може би все още имам нужда да изброявам всички неща, характерни за мен, за да се почувствам като една много интересна и донякъде уникална макроскопична система.
Докато чакам.
Аз съм Весела.
И обичам да ям по странен начин хрупкави неща
Започвам от кората, въртя в кръг каквото е там
и така навътре
обичам да използвам един куп изтъркани изрази
и да не си довършвам мисълта
да пиша в скайп всевъзможни неща и цитати, просто защото ми харесват и някак изпъкват
обичам да украсявам нещата
затова и може би много спомени ми изглеждат по-приказни и специални в обикновеността си
но това не е толкова лошо
пренесло се е дори в телефона ми
търся някаква хармония и композиция
ценя красотата
обичам да слушам музика и да мечтая
от онези ridiculous moments, в които си представяш още по-абсурдни, почти невъзможни ситуации
но е забавно
и всяка песен е саундтрак
обичам да правя физиономии и да се гледам
обичам да мълча
или да говоря
да казвам неща, които си мисля, че биха прозвучали адски мило
но рядко става
обичам да говоря мило на хората, ако не ми пука дали им пука
мога да слушам една песен 1000 пъти
и трудно започвам нови неща
но понякога съм много упорита
естествено, има моменти, в които не трябва да съм
понякога бъркам ситуациите
а понякога ги обърквам
обичам да чета разни просто-хубави неща
и сега Иво Сиромахов ме вдъхнови
много обичам да задавам въпроси
и винаги пропускам най-същественото
а след това не виждам смисъл да го споменавам
защото моментът е минал
страх ме е
но донякъде обичам мистерията и това да ме е страх
не винаги давам всичко от себе си, защото ме е страх, че ще приема по-трудно провала след това
вярвам в разни "съдбовни" глупости
вярвам, че ако искаш нещо да се случи много, то се случва
вярвам във вярването
и вярвам във вярването във вярването
но не вярвам, че ако се мъчиш да вярваш и да вярваш във вярването всичко би станало
трябва да имаш добри причини
не вярвам в обещанията
сега го разбрах
наистина са за страхливци
обичам безсмислено-мили неща
като смс-и по средата на нощта
като да кажеш нещо, което никога не казваш
обичам безсънието
и креативността
и след това да видя какво съм направила
обичам правописа
обичам да си измислям възможни уводи за възможни разкази или каквото и да е преди да си измия зъбите
и мразя някой да ме раздразни и да се наложи да спра всичко!

Стърготини с аромат

Освен да напиша СМС, да звънна по средата на нощта, да измисля поема или да плача, няма какво друго да направя. Какъв избор ти остава в понеделник следобед, на прага на поезията, сбогуващ се с илюзиите?
Навлизам в страшното пространство на чувствата, навлизам в бездна на съмнения, където всичко е относително, а аз съм способна единствено на думи. Способна съм да съм щастлива и да слушам музика, каквато никой друг не е чувал. Способна съм да бягам в облаци от звезден прах и да танцувам на капака на свободата. Ах, колко сладко е да си слаб и безразсъден, самотен и чакащ ?
Dream on.
ХУбаво е да мечтаеш, докато пишеш домашното по математика, да се разсейваш и да се въртиш от щастие. Да се усмихваш без причина и да отлагаш бъдещето за време, в което си готов да се изправиш срещу него. Но в света, в който би трябвало да се намирам, няма място за отлагане и отказ от поемане на отговорност и затова сега ще изразходя цялата енергия на своята слабост. Ще пиша, ще пиша, ще счупя пръстите си от думи - верни и неверни, смешни и трагични, мрачни или пък епични. Ще пиша смислени и безсмислени неша, трогващи и скучни, обикновени и чудати. Ще бъда аз каквато трябва да съм - с вкус на шоколад. Черен шоколад. Сладка и горчива, подтикваща хората към извършване на най-неправилните действия. Онова, което те кара да съжаляваш. Онова, което променя. И, ах, колко сладки са грешките, когато вятърът брули клоните, когато улиците са празни, когато тетрадките чакат разтворени, а очите още не са разтъркани. Когато студът пробужда спомени, а ръкавите се дърпат и разтеглят, за да стоплят самотните ръце в тази гола, гола есен. Без златните листа, без топлото слънце, без уюта на лилавите пердета и без кошмарите, от които да бягаш в нечия топлина. Накъде ме отвежда изреждането на метафори, накъде поемат те, след като бъдат изписани ? Коя е следващата спирка и къде да напиша колко важно може да е едно нещо в един ден, просто защото го няма?
Няма нищо по-хубаво от това да не може да спреш да говориш така, на пръв поглед празно и жадуващо за малко внимание, но, от друга страна, толкова вътрешно и описващо всяко едно чувство, което е не само по-сладко от шоколад. По-сладко е от най-чистия шоколад в петък вечер. Да, в петък вечер. По-сладко от всяка жертва, извършена на светлината на нощна лампа, по-сладко от всяка мечта, докато числата се нареждат едно до друго. Кой не може да лети, кое е невъзможно? Невъзможно ли е да изпаднеш в дупка на бохемско губене на време и писане тук, там, някъде там.. И невъзможно ли е след това да се завърнеш в реалността с изкрящи очи, грейнали от стабилността на избора? Не, защото нищо не е невъзможно. Не е невъзможно да си позволиш малката доза слабост и след това отново да държиш нещата под контрол. Не е нвеъзможно да отключваш врати, без да си отброявал секундите и лишенията. Не е невъзможно, защото хубавите неща не се случват само когато не очакваме. Аз съм слаба и самотна и мога да ги накарам да се случат точно когато те не очакват.
А сега - усмивка..

Khhhhhhhhhhh

Не искам да живея, опитвайки се да се бунтувам. А тогава защо изобщо ще живея? С всеки изминал ден познатите идеи и представи се превръщат в непознати, а непознатите - в заплаха.
Как може цял ден да губя време и да чакам за вдъхновение и накрая да го получа не от нещо хубаво, което се е случило, а точно обратното? Дали писателите са нещастници и само болката или дори всяка малка форма на някакво вътрешно мъчение може да роди муза?
Известен факт е, не мога да пиша на фона на музика. Не мога да пиша и да говоря с някого. Не мога да пиша и да мисля. Не обичам да пиша на лист, защото не виждам как върви, не обичам и да изреждам така, защото пропускам най-важните неша. Страдам от синдрома "недостатъчно" и никога не достигам до края. Сега, преписвайки глупави планове за абсурдни числови редици, ядосваща се, че винаги успявам да проваля нещата или те просто винаги се провалят, когато се докоснат до мен, осъзнах, че това не трябва да е така. Кой е избягал от правилото, че винаго оценяваш важните неша, когато ги загубиш? Или че винаги се появяват отново, когато най-малко очакваш? И е по-лесно да направиш нещо добре без да си се потил и трудил за него неспирно?
Е, трябва ли да се радвам, че все пак има положителна страна, защото тя в момента хич, ама изобщо не ме радва. Мечтаеш, мечтаеш, мечтаеш, мечтаеш. Накрая някакво чудо става и когато най-малко очакваш те изненадва. И след това започваш да виждаш как пак си отива? Не е ли това нещастие и как може да го променим? Може ли?
Щеше да бъде прекрасно, ако не пишех под влияние на емоция, ако можех да систематизирам информация, ако можех да систематизирам себе си, ако можех да се организирам и ако не всичко важно се криеше в глупавата организация и измислените списъци. И без тях човек би могъл, просто ако е достатъчен. Бясна съм на света и моментното щастие. Бясна съм на хора като себе си, неспособни да го задържат. И на всички, всички мечтатели, които летят сред тъмни облаци, слепи, глухи, заблудени.
Какво ми остава да направя?
Наистина, какво..

Ето как думите не помагат, но поне губят време

Слабост ли е да пишеш, когато имаш нужда и какво се оказва не-слабост? Защото започнах да живея с чувството, че всичко, което ти прави удоволствие, е вид малодушие, слабост.
Изкривена и прекалена критичност или някаква истина е това? Защото каквото и да е, идва момент, в който въпросите ти идват до гуша и няма значение какви са отговорите.
Много мигове, вечери, дни, периоди са запечатани в съзнанието ми като хубави. До някой идиличен момент, в който решаваш да разровиш из ситуацията, из запаметените картини, реплики, мимики - да я погледнеш отстрани - тогава идеята и споменът се разбиват като айсберг в моя Титаник на илюзиите. И другото лошо нещо е това, че всеки път когато усетиш нещо отрицателно за дадено събитие/човек/очакване се оказва, че е било напълно правилно. Затова се опитвам да видя всички възможни начини, по които мога да бъда разочарована, но след време, ако се появи нова идея, вече знам - права съм, ще бъда разочарована. Защо никога това не се случва с хубавите мисли и защо те никога не са възможен вариант?
А може би са, но никога не забелязвам/е.
Та, както и да е. Не искам да заклеймявам този петнадесети септември като хубав. Не защото не е или нещо подобно, просто защото мога след време да осъзная колко ужасна съм била точно днес или просто да открия някоя пукнатина. Не че няма една, огромна, но, какво пък - свиквам с идеята, че пукнатините в тази възраст не са чак толкова лоши, а и разнообразяват доста.
Но би било жалко, ако всичко стане твърде празно.
Преходът към есен беше мигновен. Ужасно студено е, а аз не се радвам на топлите дрехи и приятния мрак. Искам да е 6:40 и да ставам за училище. Но след това няма да искам. Не знам какво искам. Това проблем ли е или.. ?

Вселена, физика, дали?

това, което остава да направя пак, е да бягам
никога когато слушам тази песен не съм способна да правя нещо друго освен да "пея" с нея по клавиатурата
просто те кара да я следваш
много е хубава
една такава дъждовна, капка
"една такава" е един такъв мил израз, когато започнеш с правилната интонация
и продължиш, разбира се
защо избягах, защо повярвах?
малко боли да знаеш, че всичко, което правиш, е dust in the wind, но все пак прашинките понякога те радват
а и да бъдеш поетичен е не просто утешение, а една голяма доза кислород за всяка закърняла клетка, забравила да вярва във феи, чудеса, любов
и в това, че кускусът е сладък и трябва да е сладък
въпреки че соленият е толкова вкусен
на някои неща просто ни учат
с други свикваме
за трети не искаме да чуем, но накрая успяваме да се адаптираме
хората се адаптират към почти всичко
променят се така както трябва за да оцелеят
но има нещо, към което е трудно да се адаптираш, ако наистина не искаш
Хора.
да, вярвам в това
точно както вярвам във феи
в приказни смс-и
в това, че някои неща наистина имат значение
и в един човек
не защото е той
а защото една положителна идея ми нашепна, че знам нещо
да, вярвам
отново.

А може би не?

Каквото и да слушам сега, наистина не би имало значение, защото цялата тази нощна атмосфера, идващият 15-и септемви и настолната ми лампа, която започвам наистина да обичам, карат нещата да изглеждат като в един малък, нощен, Кинг'с уърлд.
В съзнанието всичко придобива криви, прави, цветни, нежни, груби, невероятни форми. И какво мога да направя аз, освен да се насладя на това чудно свойство?
Бягаме от самовнушението и търсим реализма, а не разбираме, че понятие като реалност няма и винаги сме там, където трябва да сме. Освен когато не търсим.

Някой те вика

ето малка болка през парче горчив шоколад, накъдрена коса и много, много празни надежди. празни като изхвърлена бутилка и като душата на пияница, като изоставена къща и мечти на наркоман.
заспал върху пропадналия си ден, върху прашната маса, върху остарелите стремежи и забравените пориви - животът се събужда. събужда идеите, рецепторите, всеки белтък в това човешко, жадуващо тяло.
и накрая те кара да страдаш.
на някоя пейка, в някой град, пред някое заведение, където кафето е безсилно, а музиката - хубава.
ех.
как се случи така, че 500 калории изчезнаха за пет минути, а 500 убеждения дори за по-малко. и как стана така, че всичко, в което човек вярва или се опитва да вярва, изчезва със скоростта на светлината и най-често оставя дупка след себе си.
а защо ли пиша само когато вали и когато няма никакво друго спасение освен отчайваща музика, шоколад и "Антураж"?
А къде е моят антураж?
поне се радвам, че съм емпатична, че наистина искам да пиша
няма да бъда една от хиляда или една от хиляда и четиристотин
няма да срещна за втори път някой специален човек
но нека не проклинам есента и остатъка от 2008-а, защото наистина имам надежди за тях и не искам да спирам потока от събития
понякога малко тъжни и мокри, но все пак ... толкова живи
любов :>

Накъде духа вятърът на промяната?

Ако не започна със "Здравейте", тогава с какво?
Така започва всяка публикация, която има шанс да бъде написана от сърце. Така започва всяка вечер, която не само има шанс, а вече се пропилява с пълна сила. Но какво от това. Пилеем вечерите, а след това обираме сладки спомени от изписаните думи. Ех, как обичам да пиша и колко обичам да го правя без да мисля. Немислейки, просто натискаща някакви клавиши, гледаща далеч отвъд кибер пространството. А само как звучи. Но това да напишеш нещо от сърце след дълги, дълги мъки не те прави Достоевски. Не те прави и Кинг. Дори Вазов. Прави те поредният пишещ човек - поредното пишещо момиче. Дори още по-конкретно. Поредното 16-годишно, пишещо момиче, което все още има проблем със запетаите. Поне си признавам тази слабост, което, разбира се, не трябва да ме кара да се чувствам горда, защото това е Поредната пукнатина.
Преди измислях подходящо заглавие преди да започна да пиша или пък се сещах веднага след като свърша. Сега нямам идея как да озаглавя този скъп момент, в който може би изглеждам екзалтирана, но истината е, че стоя толкова нормална и дори не разбирам откъде вадя тези думи, които ми изглеждат поне малко щастливи. Защото сега пиша заради самото писане, за удоволствието от него, за изливането на душа чрез клавиатура, страдаща от неспирния натиск на десет уморени пръста.
Как може да пропускам същественото или изведнъж забравих за него?
Ах, скъпи, любими мои, трима читатели /?/, аз съм на прага на нещо, с което се захващам за хиляден път и може би този праг е отегчен и разочарован от мен. Но все пак продължавам да си мисля, че всяко малко изменение води до друго малко изменение и понякога малките промени в плановете наистина могат да променят крайния резултат. Но не е като някоя генерална, радикална промяна, която да промени нещо и генерално, и радикално. Другите промени настъпват след появата на някаква мания, когато станат фикс идеи. И колкото и да грешиш това измъчващо те желание започва да измъчва и висшите сили. Явно се предават пред фанатизирания дух и те оставят да се оправяш с последствията, щом си толкова готов за нещо. А третите, те май са крайния продукт от събитие с голям, но и случаен характер. В биологията май е дрейф, но мисля, че се лъжа. Каквото и да е, оставяше голяма следа и е доста ценено от еволюцията. Та, ако нещо такова се случи, ако дойде човек /да, хората променят хора!/, ако мутирам вследствие от болна амбиция ще стана друга. Но ако пиша в 2:34АМ какво мога да променя, какво мога да направя? Логичен е въпросът защо промяната за мен е толкова важна. И аз се чудя. Но се спирам. Започвам да слушам вътрешния си глас. Не онзи, който ти помага, когато не знаеш как да се справиш в оплетена ситуация, а просто истинският ми вътрешен глас. Слушам как мисля, интонацията си… всичко. И разбирам, че съм такава заради няколко гена, едно възпитание, милиони неща, които съм виждала и чувала и са останали в съзнанието ми, обществото и какви ли не други фактори. Да, аз съм резултат от всичко това, но колкото повече мисля, толкова по-недобра изглеждам пред себе си. И ми е интересно как ще променя влиянието на толкова много фактори, които дори не знам и няма как да знам какви са? Как мога да променя това?
Е, как да стане нещо е винаги сложната част, но толкова много човешки същества вярват, че ако вярваш и искаш, и, естествено, ако се бориш няКАК, нещото ставало. Ами, ако има специално "някак" за всяко желание. По една златна рибка за всеки рибар.
Да, хубаво е да пишеш. Но аз не съм Достоевски. Не съм Кинг. Дори Дъглас Адамс не съм.
Аз съм тук, в моята плашеща стая, разкъсваща се, тъжна донякъде.
И това е най-важното. Че чувствам. Моята огромна липса, която понякога е прекалено голяма за всички рамки, в които може да я излееш.
Загубих една малка, тъжна падаща звезда. Тя падна някъде и аз не разбрах трябваше ли да си пожелая нещо или просто да не вярвам в чудеса.

Oh, sixteen

Мечтаейки нещо да се случи, пропускаш това, което се случва. И когато забравиш, нещо се случва. Но не разбираш, че е станало. То продължава да се случва, ти задълбаваш в него. И усещаш как става важно. Продължава да е важно. Превръща се в част от ежедневието ти, мислите ти. И вече знаеш - нещо се е случило. Какво може да стане след това?
Да го изгубиш.
Художниците не изразяват чувствата си чрез думи, защото ако го правеха щяха да са писатели. Не мога да рисувам, определено не става с писането, от ден на ден съм все по-малко вдъхновена, а хвана ли музата, тя веднага открива начин да се измъкне. И се чудя как да изразя всичките си емоции и чувства? Не ми останаха много опции. Може би музика, някаква креативност?
Започва да ме боли да гледам как винаги спирам някъде и не мога, не мога да продължа. Толкова неща прелитат над главата ми като птици, които не мога да уловя, както беше писал Маркес. Точно така става - усещам го, усещам как съм на косъм да разбера цялата каша, а след това всичко се изпарява. Мираж, няма го.
Аз пък вярвам в някого точно защото е Той. Или съм заблудена. Но как вярваш в някого не защото е Той?
Не разбирам. Наистина съм малка.
Малка, уплашена и объркана. С толкова идеи и мечти на прага на огромен крах. Може би нямам място при хората, които постигат това, което искат. Може би наистина има "average" people и както и да украсяваш и дегизираш факта, той си остава факт.

Нова публикация

Доста плашещ бутон. Честит ден на красотата. Честит пореден септемврийски ден, който ще донесе безценно златно, есенно щастие.
Разглеждах си черновите и мислих за това как обичам всичките неща, които съм писала просто ей така, прости и зле структурирани, писани под влияние на някаква емоция или обикновено желание, породено от скука и подходяща светлина. А всички онези, които целят да стигнат до крайна точка и да научат на нещо, са може би много по-отклоняващи се и ограничени в това, което трябва да кажат.
Както и да е, отдавна не бях писала така и не съм сигурна дали музата ме откри или аз я забелязах под един зелен чадър, заобиколена от прекрасни хора, в тих момент, на приятна светлина, наблюдаваща как една цигара пламва.
Това ще е ключовият ми спомен от осми септември, който оцених като добър заради някои глупави, но и някои не-чак-толкова-глупави и себични причини. И, разбира се, най-хубавата беше тази, че нещо ме опроверга. А това беше изненада.
Доматен сок със сол - прекрасно. Но водката определено няма място в тази комбинация, въпреки че е изкушаващо нещо да те зачерви и да промени всичко в много, много смешна насока.
Това няма значение, когато си тих. Но тишината не винаги е вродена, понякога чака да я разбият. Да усети удар под кръста, който засяга и убежденията и предразсъдъците, а накрая те кара да се усмихваш.
Е, както и да е наистина. Колдплей вече не са най-подходящата музика за писане, но R.E.M - те стават.
Да спомена ли липсата? А да спомена ли как сама се дразня от сериозния си важен тон? Да кажа ли, че просто имах една много, много хубава вечер, която може би не изглежда толкова сепциална, но най-специалните неща са специални в някой малък, мъничък момент или в простата атмосфера .. което се оказва всичко.
Още ми е мъчно, но този път се страхувам. Не за липсата си, страхувам се от паранормални неща. Което не е важно. Наближава краят на месеца, а с него вероятно и едно разочарование, което ще може не само да ме натъжи и принизи, ами да усили липсата още, още, още повече.
Ах, къде си...

и се мъча да пиша, но не става

Ето сега разбирам, че не трябва да пишеш за нещо разнищващо, просто трябва да искаш да пишеш, когато чувстваш. И когато слушаш напомняща песен.
Но когато тази муза избяга се чувстваш изоставен от всичко. Моята е някъде много, много далече. Съжалявам, ако четете и очаквате нещо от мен, но истината е, че не мога да науча никого на нищо.

Защо, защо, защо, защо съм тук?
Трябва да отбележа колко ми е мъчно за някого. Много.

"It's a comedy of errancy.."

Все нещо ме спира да напиша дълъг пост. Може би това, че просто никога не започвам и си намирам причина или нещо, което да ми създава дискомфорт и да спра. В унисон със събитията нямаше как да не видя, че съм пропуснала нещо важно. Винаги нещата, които се оказват ключът към разрешаване на пролема, са видими много след като проблемът е бил ядрото на всичко. "Закономерностите на живота са толкова нечестни". А дали наистина са нечестни и дали наистина са такива или просто ние не се учим от грешките си и не ставаме по-проницателни, когато трябва ?
Ако стоиш и чакаш нещо да се случи и то се случи без никакво твое усилие, това значи ли, че ако се бориш за него и го получиш то ще е по-малко твое ? Щом се бориш за нещо значи ли, че си недостоен да го имаш без усилия ? Това не е ли глупаво ? Защото мечтите трябва да са преследват и дори да става въпрос за нещо различно от мечти, толкова ли е жалко да се бориш? Може би много по-малко жалко от това да гледаш с гордо вдигната глава как се изплъзва или някой друг ти го взима. Защото не винаги става въпрос за привързаност, понякога всичко е въпрос на преднина и внимание. Хората градят крепости, за да видят кой ще ги премине. Не е ли това един фарс, напразно чакане и просто липса на смелост? Някой ще бъде така упорит и ще ги премине, но зад тези стени не стои най-специалният човек на света, а просто някой, който крие страха си с гордост и студенина. Затова, ако някой все пак се чувства ощетен, аз ще споделя как разбрах нещо важно дни след като мислех, че съм разбрала много други неща. Колкото и да си отдаден на нещо, не може цял живот да гадаеш дали и то е отдадено на теб. И появи ли се друго нещо, показващо внимание, човешкото его е привлечено.
Колко странно е да се говори за хора в среден род.
Та, това е за крепостите..

/http://nexxxxxx.deviantart.com/

Усмивка ?

Не бях спирала на любимото си място, където се вижда огромна част от небето. През лятото /което все още витае наблизо/ се научих да гледам звездите. Да мисля и да ги гледам. Да не мисля и да ги гледам. Да гледам как падат и да си пожелавам нещо. Да гледам как падат и да не си пожелавам нищо. Да ги гледам и да мечтая. И да се надявам. И да слушам Depeche Mode. И да говоря по телефона :) Когато решиш да направиш нещо ново, дори толкова малко, след като мине време виждаш, че това нещо се е превърнало в някаква нова част от теб. Така и с моите звезди. И моите надежди. И вярата във феи.
Лятото мина много бързо и не успях да направя почти нищо от полезните неща. Отмина така сякаш беше пет минути, а всъщност почти всеки ден беше важен. Дори безцелното пиене на фрапе и многото ми безсънни нощи. Обичайните хора, необичайните хора, обичайните притеснения, обичайните радости. И едно събитие, което да пробуди нови идеи, перспективи, мисли ... и голяма липса. Двупосочна. След което нещо хубаво, което да направи падането на земята малко по-меко. И, естествено, нещо, което да развали всичко. + сравнения, критика, себеизмъчване и толкова мисли - добри, лоши, плоски, банални, летални..
И най-странното е, че в края на всичко това ми липсва едно нещо. Може би имам нужда от исински, момичешки дневник, в който обикновените неща си остават обикновени, но все пак споделени.

Reminder

Листчета, залепени навсякъде, неща, които да те карат да мислиш за нещо, доводи, аргументи и какви ли не стратегии само и само да направиш нещо и да не се отклоняваш в грешна посока. И пак нищо. Лично на мен ми омръзна да се боря със слабостта си, без значение дали се отнася за нещо важно или маловажно. И тъй като всеки божи ден влизам тук, ако не за да напиша нещо, то просто по инерция, мисля да използвам мястото и да постигна нещо благодарение на него най-накрая.
И така.
Абсолютно заявявам на себе си в този момент /05.09.2008 г, 14:51 ч/, че няма да търпя повече разочарования и то в точно тези области, в които съм търпяла досега. И ще бъда сериозна. И понеже това е сериозно обещание, което възнамерявам да чета по 100 пъти всеки ден, се надявам никаква умора, тъга, яд или глад да успеят да ме отклонят от това self-destruction. И се надявам винаги да мисля преди да правя нещо. И да си мисля колко много ще съжалявам и как ще пиша точно такива неща по точно такива места. А и не би трябвало да е толкова трудно да свикнеш да правиш нещо правилно. Знам, че еднакви причини водят до еднакви следствия и не съм сигурна, че аз имам по-различни причини да не искам да съжалявам за глупости, но може би просто не съм разбрала, че имам. Идва септември, след това октомври, ноември, декември. Някакви хубави и уютни месеци с, надявам се, хубави и уютни случки, които нямам намерение да пропускам или да прекарвам в съжаление заради една глупава... глупост. А и времето минава, а понякога не е чак толкова достатъчно и безкрайно. Думите са едно, действията - много, много повече. Много съм си ядосана и планирам винаги, когато усетя, че започвам да ставам глупава отново, да го чета. Не, наистина.
!

My September

Откриваме септември с една хубава песен, която навява есен и нови пътища. Точно това трябва да е септември - пожълтелите паднали листа, останалата топлина от летните страсти, но и малко златна светлина в дебрите на сутрините и залезите, която да ни покаже, че много неща ще се скрият зад хоризонта, проправяйки път на другите, есенните. Затова и има нещо адски красиво в цялата идилия на идващия нов сезон. Сезон, който не носи сковаващ студ и коренна промяна, а преход и едно дори по-добро време - за влюбване. Време, в което започваш да сънуваш кошмари по средта на нощта, знаейки, че трябва да ставаш много скоро, надявайки се да получиш нещо. Време, в което трябва да правиш толкова неща, но все пак имаш отделените минути, през които да се насладиш на цялата пастелно-шарена динамика. Така изглежда септември в моите очи, но в дейстителността на всеки един град, особено ако е малък, нещата са малко по-различни. И все пак това не означава, че не може да бъде точно толкова прекрасен, носещ промяна, топли чувства и малко липса. Не знам. Имам очаквания, може би големи, и от мен зависи дали ще се превърнат в реални спомени някой ден.. Но аз не спирам да се надявам на есента. Защото след едно различно, безсънно и изпълнено с падащи звезди лято, трябва да следва една прекрасна есен.
Така е, нали..?

There's always tomorrow. Just wait.

Ако се огледате ще видите, че и най-безнадеждните случаи не са чак толкова безнадеждни. И колкото повече се оглеждате в разнообразието /стига да го има/, тази надежда огрява и вас. А има друг тип хора, които не би трябвало да са толкова безнадеждни, дори изобщо, но по някакъв начин правят всичко възможно, за да станат такива. Защото дори да си супер зле /страхотен израз/, ако спреш отчаян някъде, нещо хубаво просто ще стане. Но ако мислиш, че знаеш много и се опитваш да познаеш всичко, което става наоколо, автоматично убиваш прекрасните изненади на живота. С критика подкопаваш всичко, а с мислене направо го довършваш.

най-лесно се пише, когато си тъжен и ти е мъчно за някого, защото може да повтаряш фразата 120 000 пъти и пак ще е важна. защото е много важно някой да ти липсва.

Afternoon delight

Хората страшно много обичат да изпъкват с нещата, които обичат. Може би това не е пълна любов тогава, просто някакво желание за внимание, желание да изглеждаме по-интересни. Защото всичко това е суета. Нещата, които имат значение, са много по-малко и не е нужно да се пише за тях в блогове или на някое друго място. Ако обичаме, тази показност може да бъде спестена. Защото и малкото, в което сме сигурни, ни стига.
Но в други случаи това, че показваме някакъв вид страст и привързаност е хубаво нещо, особено за човека, който "търпи" обожанието. Несигурност ли е или не - не знам.

Странното е, че винаги когато не пиша, а правя нещо друго, идеите ми за евентуални уводи са хиляди пъти по-добри от простите обобщения, които правя в началото на всяка интернет изповед. Не мисля, че трябва да се примиря с това, но сега въпросът не е с какво трябва аз да се примирявам, малко по-различно е.

Защото като след всяко нещо, което те докосне по някакъв начин, човек има нужда да задържи музата за поне още малко време и да попие това, което все още му нашепва.
Чувствам се, от една страна, твърде изкуствена, пишеща така, защото каквото и да научих, главното беше, че някои неща имат значение, други - не. И знам, че може би не на точно това учи моята муза днес, но аз стигнах до това, вероятно заради много подсъзнателни фактори, които не мога да разбера сега.
И така, нека стигна до същественото.



Филмът ми хареса много, много, много. Ама наистина много. Може би заради сценария, може би заради част от режисурата, може би заради оригиналната идея, може би заради актьорската игра, може би заради усмивката на Мат Деймън, може би заради противоречивите образи, може би заради хилядите проблеми, засегнати в него, може би заради тезите и антитезите, заради противопоставяне на разум и чувства, на успехи и провал, на това, което има и това, което няма значение. Заради малките детайли, които забелязах само защото филмът със самото си начало ме накара да му обърна голямо внимание. Може би заради факта, че Мат Деймън и Бен Афлек са били млади, когато са писали сценария, а той обобщава толкова много неща. Или заради най-простото нещо - че ме предизвиква и кара да мисля и, надявам се, може да промени нещо в мен.
И най-вече това. Четенето на книги е хубаво, гледането на хубави филми като този също. Но какъв е смисълът, когато някой път кажа "Да, има един филм, в който..". Защо трябва да събирам примери от чуждото изкуство и дори да събера много и да започна да го разбирам наистина, каква ще е ползата от това. Промяната може би се е превърнала във фикс идея, но истината е такава, че колкото и филми да гледаш, колкото и книги да си прочел, ако не ги използваш за нещо повече от цитат или демонстриране на обща култура - те не са нищо повече от филм или книга. Започнах да чета "История на изкуството", "1984", "Братя Карамазови", повести на Пелин и сигурно още поне три книги. И започнах да гледам три филма, които стоят все още неизгледани. След като е минало толкова време едва ли ще вникна в идеята на авторите така както е трябвало. И трябва да започвам всичко отначало. Но, естествено, това за мен няма да има значение, защото аз искам да съм ги видяла, искам да запомня всичко, искам да го знам. А е толкова по-лесно да се посветиш на едно нещо, което да изгуби цялото ти време и наистина, наистина да го разбереш.
Това е едно от нещата, което филмът пробуди в мен. Другото е това за гениалността, за научаването на неща, за "свиренето".

Will: Do you play the piano?
Skylar: A bit.
Will: Okay, when you look at a piano you see Mozart, right?
Skylar: I see "Chopsticks."
Will: Beethoven, okay. He looked at a piano, and it just made sense to him. He could just play.
Skylar: So what are you saying? You play the piano?
Will: No, not a lick. I mean, I look at a piano, I see a bunch of keys, three pedals, and a box of wood. But Beethoven, Mozart, they saw it, they could just play. I couldn't paint you a picture, I probably can't hit the ball out of Fenway, and I can't play the piano.
Skylar: But you can do my o-chem paper in under an hour.
Will: Right. Well, I mean when it came to stuff like that... I could always just play.

Вярвам, че човек не прави всичко просто така, но не звучи ли толкова логично. Сигурно има обяснение, сигурно има научно обяснение, но всички тези научни обяснения убиват магията на това да правиш нещо. Мога да видя нещо и за 3- секунди да открия около 1 милион недостатъка в него - от най-малките до най-големите. Мога да го правя със себе си по цял ден и да се измъчвам. Сигурно има обяснение, свързано с детството, средата, в която съм израснала, проблеми и така нататък - но аз просто виждам пукнатините и го правя много по-добре отколкото някои други неща. Мога ли да се насиля и да стана добра в нещо друго ? Естествено, не бих могла да бъда критик, защото дори в това, което уж умея, не ми стига достатъчно потенциал. Но просто давах пример. И е жалко, че във филм с уж нормален сценарий и много американска и уж трогателна действителност, аз намерих време да свържа всяко едно от нещата с мен. Обезпокои ме фактът, че в начало се акцентира върху огромния потенциал на момчето, човек иска да знае толкова, да може да бъде такъв.. и след това хвърлят в очите ни една истина, която обяснява всичко с някакви си чувства, с някаква любов. И не знам дали това не е просто логичният завършек на всеки спор, воден някога или просто хората знаят какво искат да видят другите хора и отстъпват уморени пред истинското заключение, показвайки нещата, обгърнати с простота ?
Не знам. Но знам някои неща. Знам, че няма изключения и знам, че важат за всеки. Знам, че има правила и закони, но не знам има ли шанс, просто от инат, някой да докаже, че може да е изключение?
Доказвам една теорема, един цитат, който ми изглежда някак повърхностен, но може би човекът е имал много по-богата почва, върху която да раста мислите му, много по-сносни аргументи и преживявания, с които да се подсигури в становището си.
А именно: The average person thinks he isn't. /Father Larry Lorenzoni/.

Отклоних се от филма, отклоних се от дребните неща, които толкова ме изумиха в него. Понякога трябва да спрем и да се замислим за това, което чуваме. Защото не всички са като нас. и ако все пак някой мисли като нас, това не означава, че има същите причини. Може би колкото по-голямо е преживяването, толкова по-силна е вярата в собственото убеждение. И се замислих за някои от провалите, за които обвиняваме живота. Като когато ни покаже, че нещо не е правилно и все пак намерим щастие в различно нещо, хубаво, но все пак различно от първоначалната идея. Ами ако тези отклонения от мечтите ни не са опит на света да саботира стремежите и страстите ни, ако са просто едно правилно насочване, за което трябва да сме благодарни ?
А ако сега спра да пиша. Много, много ми се иска да съм научила нещо. Вероятно нещо за провала, за приятелството, за недостатъците, за човешката психика. За важните неща, за шансовете, за способността да вземеш това, което е ценно от хората. И да го оцениш. Наистина.
Някои неща наистина имат значение.

When you go would you even turn and say
" I don't love you like I did yesterday."

Well when you go
Don't even think I'll make you try to stay
And maybe when you get back
I'll be off to find another way

А ако можех да летя..

Това е едно размазано изображение от "Seven Samurai", което смятам за много красиво. И някъде в себе си смятам филма за хубав също, затова и споделям тази малка част от него.

Таратор

There are some things that I'm unable to explain
Or maybe the explanation is just not exactly what I want to hear

Наскоро ядох най-вкусния таратор в живота си и знам, че сега трябва да се къпя, но няма как javascript:void(0)да не започна да говоря за това, докато не стигна до съвсем различно място, където да говоря за съвсем различни неща. Едно от тях - липсата, другото - културата, третото - условията, четвъртото - критериите, петото - свободата и ограничението, и шестото - промяната.
А може би истината също. Но започвам много да се съмнявам в нея и, изобщо, в обективността.
Имам един зелен плик, който събира в себе си почти всичките слънчеви моменти от това лято. И ме е страх да не свикна да го отварям твърде често, за да не заживея в тях. Затова реших отсега нататък да събира прах, а аз да се пренеса в другата реалност, без значение дали трябва или не. Не съм напълно сигурна, но си мисля, че не съм достатъчно силна, за да променя тази реалност така, че да успея да я събера в някой друг ярък плик. Но бих се радвала, ако не всичко е въпрос на различни реалности, а все пак някъде има константа. И тя има еднаква стойност без значение какъв е климатът или надморската височина. Звучи сякаш не казах нищо, но всъщност зад плоските, завъртяни изречения стоят доста случки, което, предполагам, се очаква.
Мисълта ми беше, че бях доста по-свободна за един период от време и се чудя другите хора ли са някак повредени или може би ние ?
Защото дори малко отдалечаване ми показа толкова разширени хоризонти. А с всеки метър, приближаващ ме до родната обстановка, виждах как всичко се стеснява със скоростта на светлината. Може би зависи не само от това, а и от самия човек, но започвам да мисля, че генералната грешка е заложена доста години преди аз да започна да мисля.
Все по-често забивам на средата на нещо и проблемът е, че има толкова други неща, които чакат, а аз просто не правя нищо. Умирам за сън и знам, че има какво да кажа по всички онези теми с ограниченията и свободата, но някъде енергията ми ме оставя. Изобщо не знам какво да правя. Толкова ми се спи, липсват ми доста неща и отделно от тях ми липсват други неща. Липсата е голяма и хубавото е, че има с какво да запълвам времето си, но аз сякаш напук не го правя.
Затова сега приключвам.

Checkin

Тъдъм. България е хубава. Но не достатъчно. Измъчи ме толкова много с внушителната си носталгия и сега, най-накрая вкъщи, всъщност не знам щастлива ли съм. Може би да. Познатите хубави работи са тук - родителите ми, приятелите ми, роднините ми, другите ми роднини, стаята, банята, леглото, удобствата. Но всички онези не чак толкова хубави работи сякаш изпъкват повече от всякога. Фактът, че всеки те познава. Фактът, че познаваш всеки. Тази глупава размяна на едни и същи хора постоянно. Всичко това. И тези бледи цветове.
Затова не знам.
Но пък има толкова неща, които мога да кажа за най-студеното място, на което съм била през август.
Ще ми липсват всички мили безпричинни усмивки. И цялата тази непринуденост. Ще ми липсват всички open-minded хора. И цялата тази сплотеност. Толкова е хубаво да отидеш някъде, където всичко е ново.

Czech Republic

Chehiq, latinica, miris na kanela
edinstvenoto neshto, za koeto se chuvstvam vinovna, sa hubavite palachinki, no se nadqvam nqkak da go prejiveq
znam, che ne trqbva da pisha tuk do zavetniq moment, kogato sum finally at home /nadqvam se/, no mi domuchnq za neshtoto, koeto mi napomnq adski mnogo za milata, rodna Bulgariq - blogut mi
klaviaturata e druga, netut e ujasen, ima hubava muzika, chuvam kitari
sega osuznavam, che trqbvashe vseki den da pisha tuk, za da zapazq po nqkakuv nachin spomenite si ot tazi taka krasiva strana po-detailno
no mislq, che vse pak sum zapomnila i shte zapomnq mnogo neshta
nadqvam se da preobladavat hubavite, osobeno v idvashtite posledni dni
ah, kakvo da napisha, kakvo da napisha ?
moje bi nqkoi iska da se mahna, no imam okolo 10 min oshte, taka che ne mislq da gi pileq
dnes e dvadeset i purvi, utre bi trqbvalo ili, po-skopo, mnogo iskam da e qko
no iskam da e dvadeset i chetvurti, iskam veche da vidq nashite na letishteto i da im razkazvam i razkazvam
vruzkata, logicheskoto svurzane - nqma gi
osuznavam lipsata si na talant, no kakvo da pravq
ne e Chehiq vinovnata
i tui kato pisha za neq iskam da spomena otnovo kooolko krasiva e, ne znaeh, che e tolkova hubava, no tq naistina e
i ne znam
ne znam lipsva li mi tolkova Bulgariq i ne znam shte mi lipsva li tolkova lagerut
ne znam tolkova qko li e naistina ili prosto ponqkoga mi se struva taka
ne znam shte bude li razlichno, kogato se pribera ili ne
no shte mi e muchno za nqkoi specialni hora i, vsushtnost, vqrvam, che tova e hubavo
oh, ne znam naistina
Chehiq, Chehiq, Chehiq
fashion show, kone, krasota, palachinki, intercultural evenings, mnogo zapoznanstva, muzika, usmivki, chakane za asansiora, chakane za banqta
tova li e vsichko - i have no ideq
no e hubavo :>

everybody hurts

чао на яху хороскопа ми
на дневните 2 цитата в айемдиби
на родените на определена дата
на комиските в експлозм
на всички изтеглени филми
на прекрасните девиации
на балончетата в скайп
на новия ми плейър
музиката
ласт.фм-а
на хората, които ще ми пишат
на хората, които ще се сетят за мен
на блога ми
на черновите ми
на всичките ми неща
на стария ми телефон
и на един смс в него
на лампата
на вазата
на стълбището
на фейсбук
на всички програми, които изключвам преди да са се включили
на телефонните обаждания на николан
на другите цитати
на ютуб
гуугъл, уикипедия, сайънсдейли
на хиляда стипендии
и на хиляда стипендии отново
на всички автоматично изписващи се потребителски имена и пароли
на дитрейлър и коментарите ми там
на джимейл, който проверявам всеки ден и само чистя от спам
на спама там
на "2 момчета и 1 момиче"
на безсънните нощи
на снимките през нощта
на всичко интересно в айемдиби
на скайп отново
и на изтритите в него

явно всички тези неща са станали неизменна част от ежедневието ми и само аз знам колко ще ми липстват
и на мама и тати, разбира се

23/2

Знаете ли, този младеж ми липсва. И усетих, че го оставих недовършен, а фактът, че все още е незабравен, може би значи нещо.

Бялата стая продължаваше да е студена и неприветлива. Не че някога е била топла и уютна, просто когато човек се бори и блъска в нея, търсейки изход, който не съществува, тя ставаше отчайващо зловеща. Но в нея имаше прозорец. Това е твърде странно, тъй като прозорецът пропуска светлината на външния свят, а това е едно огромно спасение от всяка истинска параноя. Но в този случай светлината, която преминаваше, беше загубила своята топла, галеща милувка. Сякаш всеки ден беше мрачен и унил. Всичко освен радост и идея за спасение можеше да проникне през стъклото. Всичко без тях. Така че бялата стая започна да губи сиянието си и да попива сивотата на външните дни. От една страна той се чувстваше добре, знаейки, че не изпуска тръпката от това да си свободен физически. Но замисляше ли се над това, решаваше, че е просто жалък нещастник, който се опитва да изкриви обстоятелствата на своя страна, което във всички случаи беше лъжа.
Дори сивотата на света му се струваше прекрасна пред тази стая, в която беше винаги - когато мислеше, когато не мислеше, когато чувстваше, когато не чувстваше, когато заспиваше, когато се събуждаше. Хранеше се веднъж дневно. Чудеше се колко ли е отслабнал, но след седмия или може би седемнадесетия ден, реши, че това не е никак важно.

В живота му имаше много неща, които се бяха случили. Но се страхуваше, че нещата, които щяха да се случат, бяха никакви. Решеше ли да приеме дори за секунда мисълта, че няма да се измъкне никога, той губеше цялото си желание не само за живот, а за понасяне на всички моменти, дори тези преди самоубийството.
След като почина дядо му, просто отговаряше, че е починал, когато го разпитваха за такива неща. Беше като много други деца и всичко това приемаше като нещо в миналото, нещо нормално. Следствията от тази смърт се появиха малко по-късно, когато си спомни за своята безчувственост и тя започна да го тресе и буди по средата на нощта. Но и от тази криза излезе полупострадал, като за свое оправдание прие това, че хората не трябва да се принуждават в чувствата си и това страдание е една долна манипулация, родена още по времето на Иисус.
Но се случи нещо друго, което отново трябваше да подложи оковите на вижданията на изпитание. Имаше добра компания. Момчета, типични момчета, които бяха заедно в много от приятните и неприятните си моменти. В много пиянски вечери и в много непиянски, в които решаваха да говорят. Беше добре да знае, че има хора, които ще му помогнат, ако се наложи, ще го изслушат, ако е разстроен, а след това ще се правят, че се е държал възможно най-мъжки. Това беше подкрепата, от която всеки има нужда, но дойде моментът, в който се оказа, че някъде в самото начало нещо е куцало. Един от най-близките му приятели, и изобщо, един от най-уважаваните сред другите, реши да им признае своята тайна, Своята тайна, скрита от две години, не само от тях, а от цялото общество. Призна им, че е гей. Шок. Това беше абсолютно невъзможно и неприемливо. Всичко, в което вярваше се обърна на много повече от 360 градуса. Всички го приеха. След това приятелят им си тръгна. И всички казаха, че не го приемат. Той се чудеше. Какво да направи или по-скоро какво да мисли ? Приятелството е над сексуалната ориентация и, общо взето, когато става въпрос за такива възвишени неща, всичко е над сексуалната ориентация. Това беше заблуда и го знаеше. Това, което го притесняваше повече беше не това, че всички започнаха да се изолират и да го отбягват, а това, че той, въпреки, че беше учуден и отвратен отново, не искаше да го оставя. И не само не искаше да го оставя и да върне стария си приятел - щеше да го приеме такъв, какъвто е.
Мислеше все по-често за него. И не, не мислете, че той също беше хомосексуалист, Просто разбра, че границите за него не са проблем. Проблем беше да си го признае.

Среднощен "шоколад"

Нека започнем с наклонен шрифт, за да придам на това, което ще напиша малко финес, тъй като в главата ми прелива.

Мисля за много свързани и несвързани неща, но важното е, че всички са обединени и сплотени под едно много розово и женско крило.
Или с други думи - току-що изгледах "Sex and the City - The Movie" и като едно средностатистическо момиче със средностатистическо мислене, вярване и убеждения, няма как да не излея цялата си момичешка положителност за приятелите, модата, живота и любовта.
Но нека започнем с филма, защото колкото и пробуждащ всичко розово, сладко и пухкаво в мен да е, все пак е филм, а към всеки филм аз имам критика. Типично :)

Та, значи.
Ужасното качество нахлу доста и повлия в началото с цялата си мощ на заснето в кино, но все пак някъде след първия час започна да губи своето значение.
Историята е същата както и преди, колкото и опровергания на тази теория да се опитвах да открия /а може би някъде открих/. Нещо като втори последен епизод, не задължително нужен, но все пак достатъчно приятен, за да не дразни. Но може и да е бил нужен.. Дали ?
Погледът върху любовта след откриването й и животът след това е, бих казала, нужен, но може би целият обрат в историята /който откровено ме подразни с баналността на елементите си/ доведе до онази отправна точка, където се събират надеждите и мечтите на всички индивиди от женски пол, като започнем от малки момиченца, мечтаещи за булчинска рокля, и свършим с тези, търсещи, търсещи и отново търсещи, въпреки всичко.
Странно защо описвам тези неща, като в реалността съм далеч от всички тях. Но явно беше филмът. Дали заради дрехите, тоновете букли и къдрици, блясък, суета, смях и малко действителност напук на всичко друго, но този завършек на историята успя да въздейства точно така, както е трябвало да въздейства. Като "Сексът и Градът".
Искам да поздравя сценаристите /което е глупаво желание, тъй като никога няма да разберат и да усепя наистина да ги поздравя/. Или май беше сценаристка. Не знам, ще проверя. Но който и да е писал сценария, заслужава моето или чието и да е "Браво", защото въпреки че всичко е както е било и въпреки това, че филмът е плод на огромни очаквания, някак с лекота, простота и неизневеряване на стила се е получило нещо интересно.

Естествено, има ужасно много неподходящи сцени и моменти на драматизация. Може би не чак ужасно много, но достатъчно, за да те накарат да се почувстваш по онзи начин, когато някой каже нещо адски тъпо и несмешно.
Краят е такъв какъвто всеки един /съжалявам, всяка една/ би очаквала да бъде. Но това е нормално. И ако беше свършил по друг начин, може би щеше да е по-стойностен, по-добър, по-трогващ. Но щеше да е друг.
Не знам толкова ли обичам "Сексът и градът" или просто сега съм екзалтирана от girly пропилените си 2 часа. Но някак всичко, което опитах да измисля, докато гледах, реши да се появи тук, плод на бързо писане в 4:11AM.

Трябваше да кажа много повече, много по-задълбочено, но тъй като не се изисква от мен да пиша есе на тази тема, се чувствам почти свободна да спра. Любовта, приятелите, модата и блясъка са много повече от 2-3 клишета и една светла надежда или илюзия, озаряващи всички на този свят. Но пък може би едно нещо е главното и явно някъде там, все още не зная къде, има принцове, принцеси, детски смях и сапунени мехурчета - happily ever after.

But I want his wings

my angel Gabriel..

23

Започвам за трети път. Три за щастие!
А кой вярва във феи ?
Питър Пан ?
Пиртялите му ?
АЗ?
НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!
Преди вярвах в Господ, после във вярването, след това в кофеина.
Сега не вярвам в нищо.
Вярвам в музиката и нечетните числа, когато имам настроение да виждам нещата така както искам да ги виждам.
Някакъв младеж беше слушал само Muse и Radiohead за някакъв период от време.
Сега разбирам как му е повлияла тази комбинация. Горкият! Сигурно се е побъркал. Но кой заслужава такова нещо ?
Ако часът е нечетен - никой!
Да видим!
2:54
Възможно ли е?
Макар че понякога точно грешките са правилни. Искам да се събудя. Забавно е да се чувстваш така, но искам вече да съм заспала и да се събудя.
Ето, така, така всичко е по-добре. Няма space dementia, няма побъркани истерични писания, няма нищо.




В една заоблена, бяла стая имаше човек. Може би мислите, че говоря за стая с меки стени, в която стоят определен вид хора. Не. Стените й бяха съвсем твърди, само че малко извити. И там стоеше човек. Мисля, че беше мъж. Млад. На 20-23 може би. Три години не са толкова малък интервал от време, но от различните ъгли на стаята той изглеждаше по различен начин. Всъщност стаята нямаше ъгли. Както и да е. Това ще е една много окъсана и бедна история.
Стоейки там, той нямаше никакъв избор и трябваше да полудее. Мислеше, че след като е постигнал толкова много в човешкия си живот, след като беше видял всякакви низши същества от човешки произход, над които, естествено, парадираше, щеше да успее да не полудее.
Колко смела мисъл за един толкова млад човек.
Та лудостта не е просто състояние на ума, лудостта е състояние на света. И на живота. Рано или късно, неизбежно стига плячката си, завързва я в усмирителна риза. А там, в усмирителната риза, сякаш лудият открива безкрайността. И се чувства като права. Без начало и без край. Младежът в облата стая изобщо не подозираше колко далеч може да стигне като продължава да упорства срещу всички, всичко и, най-вече, лудостта. Колкото повече се убеждаваше, че остава още съвсем малко и така калява качествата си, търпението си, мощта си, толкова повече вярваше в една измислена и смачкана хартийка. Изгнила и скрита при страховете и съответните оправдания за всички въпроси, които ни измъчват оттам, някъде при подсъзнанието.
Вярваше и продължаваше да не е все още толкова луд, колкото трябва, но не знаеше, че започва да потъва в една много черна бездна, по-черна и от бялата стая.
А как всъщност попадна там?
След много постижения, обикновени и необикновени дни. Алкохол, работа, жени, леки жени, жени, които оставиха следа в туптящия му орган, приятели, които да псуват с него на някой удобен диван в някоя удобна вечер, родители, които все пак да го издържат, университет, който все пак да е неизменна част от всичко - след целия този уж нормален живот за млад човек, той реши, че ще му се наложи да направи нещо, което да разбие приятния стереотип, който не че не му харесваше толкова, просто понякога го отегчаваше. Докато се чудеше какво да направи, вървеше в една тъмна уличка, решен да се прибере и да се хвърли в леглото направо с дрехите. Бяха приятни мисли, особено когато няма какво друго да те стопли в една тъмна уличка, когато си мислиш как ще се прибереш и ще се хвърлиш в леглото направо с дрехите.
И когато нямаш момиче до себе си, естествено. Не че вярваше в любовта, доставяше му вербално удоволствие да я отрича докрай, особено пред други младежи, които също изглеждаха на 20-23.
Докато стъпваше по неприятно мокрия асфалт, чу стъпки зад гърба си. Изобщо не реши да си въобразява, че може да е нещо добро. Беше реалист и усещаше кога нещо лошо ще се случи и кога нещо лошо вече се случва.
Ритане, ритане, юмруци, ритане, ритане, ритане. Лежеше безсилен и плюещ кръв. Отгоре го гледаха хора, изглеждащи точно както всички си представяте хора, които пребиват някого късно вечерта в самотна тъмна уличка.
Мислеше, че всичко по него е счупено на парчета окървавени и изстрадали кости, но за негово щастие беше цял и все още недостатъчно крехък.
- Идваш с нас, нали знаеш?
- М?
- Тъпак. Ще се научиш да говориш или какво?
И един зъб понесе жестокия удар от крак.
Така след много, малко или относително неопределен период от време той отвори очи. Беше мръсен, болеше го всичко. А къде се намираше? Огледа се. Коридор. Не минаваше никой. Странно. Не беше болница, макар че миришеше точно като в болница. Като малък мразеше да посещава болницата, защото дядо му лежеше там. Почина от рак на дебелото черво и малкият човек, който сега изглеждаше като човек, изглеждащ на около 20-23 години, беше виждал какви ли не ужасни картини, които не подозираше, че ще останат запечатани някъде в мозъка му, колкото и отдавна да се беше случило всичко това.
Тази случка с дядо му беше една от най-мъчителните случки, макар че не се случи пряко с него. Беше една косвена травма, която много пъти го бе карала да се чувства като безчувствено животно, вървящо сред напълно непознати същества, в чиито вени не минава, а кипи кръв. Когато дядо му почина, той беше учуден и донякъде отвратен. Беше твърде малък, за да знае толкова за живота, смъртта и страданието, което без значение дали изпитваме или не, трябва да бъде показано. Явно родители му бяха пропуснали този важен етап във възпитанието - да наложат всичко, което някога е било налагано, за да може човек да се чувства цинично-ужасен и коравосърдечен, когато не направи нещо като всички останали. Но другите хора, заобикалящата го среда или може би нещо отвътре го накараха да се замисли за своята непролята сълза.
И така, много вечери, когато му се струваше, че животът си играе с него на криеница, той се мъчеше да плаче.
Изглеждаше обикновен. С нормални дрехи, нормален глас, нормален външен вид, нормални интереси, нормално поведение. И една нормална травма, която всеки крие някъде в себе си, надяващ се времето да я отмие или тя сама да си тръгне, когато реши. Отново с времето.
Сега този коридор му напомняше не само болницата с изрядните сестри и докторите със слушалки, а и неговата дупка в сърцето, която не беше резултат от огромна болка, а от точно обратното - никаква.

Привикнах да не затварям очи

и да се сливам с нощите, като с най-сигурното наметало, закриващо ме от света и неговите опасности. Но без опасности, страхове и тръпки животът губи магическия си чар, въпреки това, че хората непрестанно намират недостатъци в това да живееш.
Ще ви разкажа за снощи. Видях осем падащи звезди. Не една, не две, дори не три, ами цели осем. За една вечер. За по-малко от един час. Би трябвало това да е някакъв огромен късмет, ако не халюцинация. Но мисля, че не беше. На първите четири забравих да си пожелая каквото и да е и просто гледах изумена, усещаща тръпката на щастието, която те изкарва от летаргията на празнотата. Петата беше пак така изненадваща, но там обърках желанието си, нацупих се на глупостта си.. Седмата беше хубава, падна толкова странно и демонстративно /ако това беше седмата/. Имам чувството, че я гледах, гледах, гледах, закачена на небето.. И хоп! Изведнъж просто падна. Ако е била "известна" звезда със сигурност е развалила някое съзвездие, но мисля, че е по-вероятно аз да съм си въобразила, че съм я видяла на мястото й преди момента на падане. Където и да се е намирала и колкото и звезди да са паднали всъщност, това няма значение. Защото видях това, което мисля, че видях и то беше хубаво. Пожелах си нещата късно, не както трябва, измъчих се с цялата си спрялост и откъснатост от всичко. Опитах се да свържа искрящите точици в някакви форми, опитах се да видя малките такива, но очите ми трудно позволиха. Накрая си измислих цели две съзвездия и след това щастие, нереално споделено от акомпанимента на Depeche Mode, бях готова да продължа вечерта без нищо да става.
Но кой знае.. явно звездите понякога решават да чуят хората и техните наивни желания, да им докажат, че дори това, което искат, да стане, винаги ще са способни да го развалят по най-красивия начин, така както може само един човек.
Ето, пак песимизъм. Легнах си, въртях се, въртях се, мъчих се да спя, въртях се, ядосвах се, ядосвах се, въртях се, успокоявах се, съжалявах се. Стигнах до извода, че човек трябва да е тих и винаги, когато реши да прелива от щастие и сияние пред някого - да, това е лоша идея :>

:>

Днес ми се пише.
*Днес й се пишеше. Фактът, че беше началото на август я измъчваше отвътре, най-вече, защото се появяваха неприятни картини, които свързваше с началото на месеца. Но в този първи ден беше решена той да не бъде така застрашаващ, както го виждаше. Щеше да е такъв какъвто иска, обещаваше си. Дали щеше да спази обещанието си, някой друг щеше да каже.*

Все повече ровя в блогове на хора и се радвам, че се хващам възхищаваща им се. Наистина е чудесно, че много млади, дори по-малки от мен, могат да използват думите, така както са родени от сърцето и да ги поднасят на имрповизирана публика с такъв финес и емоция. И, естествено, да вдъхновяват. Затова искам да благодаря на всички, които пишат в малките си прозорчета и без да знаят вдъхновяват хора като мен, които трудно намират правилната муза, а още по-трудно решават как да я използват най-правилно. Искам да благодаря и на другите хора, които познавам така както е известно и разпространено да познаваш някого. Всички те с присъствие, излъчване, изказвания и просто съществуване, са ми помогнали да напиша огромна част от всичко, което пиша. Е, някои неща са крайно песимистични и объркани, но да, и за тях ви благодаря. Не мога да пропусна да благодаря и на тези, които познавам пак така както е известно да се познава човек, но не съвсем. Тези, които познаваш повече дълбоко, отколкото повърхностно, тези, в които търсиш, а не просто виждаш. Те май ми влияят най-много и след време, ровейки в общите си минути с тях, откривам още парченца от съкровището на тяхната уникалност.
Да, благодаря.

Дали е ужасно да влияеш така на някого и той да отделя от времето си в мисли, променящи нещо в него, да цитира и да вярва на разни думи, обикновени изречени, необикновено възприети, просто заради някого. Дали е ужасно този или тези хора, които ни променят да не знаят, че са причина за такива еволюционни изменения в нечий болен мозък ? Май не е. Не знам защо, може би всеки заслужава удовлетворението да запази в тайна колко много е посветил на някого и да го наблюдава със скрита усмивка, преливаща от ненатрапчиво щастие. Естествено, понякога е хубаво да споделиш малко от тази неземна радост и да споделиш на Човека, че е открехнал за теб стоманени врати, които никога не би могъл да отвориш, ако не е била неговата светлина, процеждаща се през стереотипа и примирението.
Но дали би разбрал колко много значи това ? Ами, ако е наистина такъв, пробуждащ най-силна поезия в най-коравото сърце, значи да. Ще разбере.
Пожелавам ви такива хора. И не ги свързвайте единствено с онази любов, за която всеки мисли, а с любовта като движеща сила през часовете, дните, нощите, изкуството, живота.
Това е.