6 минути

6 минути свобода
Свобода да мислиш, че светът се върти и да не се чувстваш като частичка, закрепена благодарение на гравитацията. Ах, каква чудесна сряда за моята мисъл - лети, хвърчи и, о не, пак се блъсна в онзи стълб.
Желая да посветя всички тези прости глупости на всички онези прости глупаци, които съм подценила, но съм се оказала неправа. Не, не съм права. И няма "може би".
Просто понякога малко сигурност не би навредила на никого.
Искам свободата. Свободата да искам. Свободата да искам да правя нещо. И да съм там, навън. При вятъра, при небето, при безкрайното, при тихите вопли, при бавногаснещите и дълбоко усещащите. Искам, така искам да се откъсна и да видя вътрешната си страна отстрани. Искам да се редактирам, задраскам и заместя с червена химикалка, а после просто да препиша поправеното Аз на чист, кариран лист. Да отброя 5 реда и да прегъна полето. Да го предам някъде .. и да получа 6. Това ли е всичко? Това е. Това ли е животът? Това ли е животът?
Не! Не искам да чувам ехото си. Та от него оглушавам. Та от него ослепявам. Искам малко истина да влезне и да освети стаята на моите амбиции - оковани, смели, жалки, остарели.

Изчезна тропотът на пръстите и новият измислен ритъм, звучащ просто така: 1-2,1-2,1-2, 1-2-3-4.
И отново.
Какво става, когато отделяме прекалено много време на изображението? Какво става, когато преливаме от себе си във всяка част от себе си? Не е ли себично?
Някои малки въпроси правят големи процепи. Всяко разчупване на мисълта, всеки процеп в нея е прогрес. И всяка загатната идея, дошла отнякъде неканена, но не и нежелана, може да изиграе голяма, голяма роля.
Ако свършат тефтерите, химикалите, графитите и всичкото мастило на света, къде отнасяме идеите? А можем ли да пишем с действия?

So I think I'll stay.

Би била прекрасна сцена от филм. Би било прекрасно озвучаване за сцена. Момичето със запушени уши и звукът, затаен отвъд притиснатите пръсти. Как искам да е тихо. Да чувам само трептенето на тъпанчето си. Трептенето от силния натиск. От силното желание да не съм тук. Да не чувам. И да не тръпна в очакване.
Толкова е сигурно в моята тишина, в моя вакуум. Целият свят спира да съществува, оставам само аз с моите усилия - болезнени, но ефективни.
Не мога да спра и да се оставя на естествената тишина. Тя е лъжовна. И всеки може да я разбие.
Противно на всеки друг път, днес си казах "За първи път виждам човек като себе си."
Ако се вгледам, ще осъзная, че не е така, но така внезапно и логично мисълта достигна повърхността и прескочи прага на подсъзнанието. Така, че почти й повярвах. Повярвайте ми и вие, това не е нещо хубаво.
Но защо ли очаквам хората да ми вярват? В опити да получа нещо, което мисля за добро, и да предпазя останалите, построих много видими и невидими крепости. Толкова високи, толкова далеч - почти нереално.
Нямам нужда да надникна над тях или да пусна някой слънчев, земен лъч да премине. Трябва да се съборят из основи, трябва да се изкоренят от мен.
Аз винаги продължавам. Колко хора се провалят от непрекъснатото изправяне и колко са способни да видят истината докато просто се събуждат?
Вече е тихо. Но скоро няма да бъде. Какво мога да направя аз дотогава? Отново да избягам по най-детския начин в собствено създадена тишина. Да се заключа, да вярвам или да мечтая?
Предпочитам тишината. Не защото вярвам в нея. Не ми е до вяра точно сега. Просто я предпочитам.
Все още ги чувам. Шумовете от всичко външно. Като врата, която знаеш, че ще се отвори и с нея ще влезне студ, задължения, отговорности и думи.
Не мога да се обърна назад, но и не мога да погледна нагоре.

А ако можех да видя Касиопея или останалите съзвездия без име и цел..
Ако можех, сама в тишината, щях да мълча.

Нечетните числа или смелостта да искаш?

"Back where I belong now
Was it just a dream?
Feelings unfold
They will never be sold
and the secret's safe with me"

В една песен се крие всичко, от което имаме нужда. В една песен се крие всичко. Но толкова малко хора го виждат. Или имат времето да открият една песен. Наистина да я открият. И да й позволят да ги завладее.
Илюзиите, изкуството, всички малки, сладки заблуди, облечени във формата на неоспорими знаци - всички те ни помагат.
А дали ни помагат?
Когато не мога да взема решение, гледам колко е часът. И ако минутите са нечетно число, правя това, което ми се иска да направя отвътре. Не някакви съдбоносни и адски важни решения, но все пак. Понякога може и да са. Когато се чудя, гледам колко е часът.
Толкова скрити ли останаха отговорите или просто сме твърде слаби, за да поемем отговорност, да направим това, което трябва, или да не правим нищо, когато се изисква?
Винаги знам какво трябва, но винаги и онова малко гласче ме подтиква да направя това, което искам.
Ако го послушам, страдам, разочаровам се от себе си, скъсвам се от критика. Случва се и да имам късмет и да не отнеса цялата постановка на "Как може да съм такава", но това става само ако гласчето е било право.
Колко често това, което ни се иска, е това, което трябва?
И има ли начин да си оправим настройките и да започнат да съвпадат малко по-често?
Може би от толкова опити да се вкараш в правия път, накрая взимаш правилните решения, не страдаш над глупави песни и пропилени часове, говориш по-бавно, знаеш кога да започнеш и кога да спреш да се смееш и така нататък, и т.н.
И какво, успяваш ли? Или се превръщаш в робот?

Песните всъщност са малка частица от мислите ни. И когато някой момент от песен съвпадне с нещо подобно от живота ни, сякаш сме видели чудо. Някакво привидение, което няма как да не е знак. Трябва да е знак и да притежава тайната мисия да ни насочи в правилната посока.
Ще ми се да вярвам.
Чакаш, вярваш, а после не знаеш какво да правиш с цялата утопия.

Нещо френско, you know

В душата на един художник няма място за истерия. В света на музите няма нужда от допинг.
И така нататък. И така нататък. И така нататък.
Всяко "И тази нататък." трябва да се отдалечава все повече и повече от вас. Да кънти все по-слабо и по-слабо звукът в съзнанието ви.
Представям си равнини и хоризонт. Залез. Розов. Не. Не розов. Има един цвят за залези и той определено не може да бъде описан с една дума. Ако можеше, нямаше да е цвят за залез. А нещо обикновено. Като "розово".
Аз не искам да съм розова. Не искам да съм синя. Или лилава.
Защо, след като хората ще ме виждат просто еднаква? Рискът в това да си нещо повече от един нюанс е възможността много хора да не те харесат. Но пък някои тонове се съчетават прекрасно с други, за които никога не се е очаквало да паснат. И тогава ценителите са много доволни.
Какво разбирам аз от залези, отдалеченост, тонове, нюанси и съчетания?
Може би нищо. Не може да избягаш от себе си.
Прозорецът ми е много нормален.
Не, не трябва да се чувствам така, докато пиша. Но сега, сега е друго. А ако чувам и гласа си, в който са скрити най-добрите намерения на едно до краен предел объркано момиче, ще е още по-добре. Никой не обича дългите изречения и това е един от основните проблеми на скучните книги. Но не мога да избягам от себе си. Разбирате ли?
Прозорецът ми е нормален. Има нещо симпатично в него. Говоря за този, който се намира пред мен. Естествено, не знаете, защото не сте били в моята стая с лилави стени. Но все пак.
Та..
Дърво. Леко избелял. Но е нормален. За мое щастие - не винаги. Онзи ден го гледах. Лилавото е хубаво. Представяте ли си го? Люляково. Бледо. Сега си представете бледолилави, люлякови пердета. Прозрачни. И един прозорец пред тях. Добре.
Ето какво се случва, когато слънцето изгрее, настани се на удобно място и огрее моя нормален прозорец с лилави пердета. И, разбира се, когато аз съм способна да забележа нещо такова.
Става следното. Слънчеви лъчи падат, пречупват се, отразяват се, правят сянка. И прозорецът ми придобива онова прекрасно очарование, за което се пише в книгите и всички някак разбират какво точно се описва.
Затова и моят прозорец не е розов. Или пък син. Има цвят на залез. Дали не е един щастлив прозорец?

Сега друга история. Няма как да не ви се е случвало да пътувате с автобус и да стоите на мястото до прозореца. В автобусите прозорците не са нито с цвят на залез, нито едноцветни. Там са нещо много по-друго и тази им функция може да промени доста хората. Първо, защото ги кара да се чувстват специални.
А и автобусът е някакъв символ на различните пътища, различните маршрути, различните съдби, събрани в прашната машина, с мръсния въздух.
Но когато се загледаш през прозореца, всичко се променя. Винаги стоя от вътрешната страна, до прозореца. Винаги гледам. И мисля.
Онзи ден отново видях залез. Какво да ви кажа? Беше прекрасен.
Може би заслужава да го опиша с друга дума. По-необичайна, по-възвишена. Беше помпозен.
Всъщност, кого лъжа?
Не видях никакъв залез. Видях едно следствие от залеза. Така е много по-лесно. Видях небето в три цвята, които ме е страх да опиша, защото бяха твърде хубави, отделени и сливащи се. И все пак изглеждаха като замазани с мокра четка. Както когато направиш нещо прекрасно и след време решиш да го доукрасиш още малко. И развалиш всичко. Но това небе не беше толкова развалено. Вече дори не съм сигурна, дали наистина беше така замазано или това е плод на моето въображение. Каквото и да е било, аз го гледах, мислех, виждах през стъклото и си позволих да се чувтвам различна.
Малко боли, когато наистина вникнеш в нещата и разбереш, че не си. Даже изобщо. И както милиони групи пеят - you are not the only one.
Утешение ли е това или не?
Look closer.
Какво значение има? Едва ли ще разбера? Да Винчи е бил уникален, но 2% от мен не го харесват. И защо?
Заради човек.
Хич не си струва.
Стига ми само да имам цвят на залез. Завършен и оставен.

Отново съм недоволна. Къде е милият глас и сиянието?
Не мисля, че тези неща трябва да се активират при команда.
Боже.

Последна история за разпилени наблюдения от моето просто, празно, монотонно движение.
"А времето дали лекува? Времето дали лети? Или само така ми се струва."

Липсва ми възможността да се описвам. Преди беше интересно. В някакво поле, някъде, започваш да пишеш.
"Казвам се.. Обичам.. Слушам.. В свободното си време..."
Ах, много обичах да пиша за себе си!
Сега обичам тройно повече и фактът, че го правя все по-хаотично и косвено, не ме оправдава. И това, че си намирам поводи да драскам по последните страници на тетрадки и някой ден да се усмихвам на есенните листа или голите дървета - това не означава, че правя нещо полезно.
Но не сега за оправданията.

"Може би е просто песен, а може би съм аз."

В един октомврийски ден, една октомврийска полувечер, по една ужасна улица, където има много дупки и грозни или пък еднакви къщи, видях момиче и момче.
Малки. Това май вече е споменавано. Което не ми пречи да се повторя.
Аз мислех и държах прекрасна роза. Някак странно, хората я гледаха странно. Защо в неделя, когато всички стоят на топло, учат и се къпят, аз имам време да минавам по ужасни улици и то с роза?
Защо, Весела? - би казал някой.

Видях момиче и момче. Малки. 10-11-годишни. И си вървяха. Деца. Личи си. Децата се държат детски. Закачат се за глупости. Поне така изглежда, когато си с цели 4-5-6 години по-голям. Както и да е.
Но те бяха малки. Не учеха, не се къпеха, не държаха рози, но бяха заедно. И си говореха детски неща. Близо.
И тогава го усетих.
Какво, Весела?
- Не знам.
Наистина не знам какво усетих, но беше хубаво. И адски тъжно. Установих, че най-хубавите неща са тъжни и установих причината за това.
Има едни подобни моменти на усещане, които са не по-малко велики. Когато видиш, докоснеш, усетиш /няма как, няма друга дума../ нещо познато. Не знаеш как, откъде, защо. Но мигновено те облива вълна чисто, незаменимо щастие. Случвало ми се е след дъжд. Усещам мирисът на тревата и ето! Намирам се на друго място, била съм там, била съм!
Не, не дежа ву. Просто любов.

Момичето и момчето бяха на минимално разстояние един от друг. И си говореха. Сигурно бяха съседи. И се познаваха от много време. Дали тя го харесваше? Дали той я харесваше? Не знам. Сигурно. Защо не трепереше? Защо вървяха толкова плътно един до друг?
Тогава реших, че са малки и не знаят за толкова съществени разлики, които ги отдалечават. Но все пак усещаха, че ги има. И въпреки това бяха близо.
Не, не мога да обясня.
Беше прекрасно. Тъжно и прекрасно.
И го видях. И го усетих. С моята роза и моите готови да се насълзят очи.
Кой обяснява такива неща?

Винаги съм се възхищавала на автори, които описват толкова ежедневни и дребни емоции и признаци за някакво вътрешно поведение. Описват ги толкова точно, че дори да си живял в една стая и да не си излизал от години, пак би могъл да разбереш какво искат да кажат. И как изглежда една емоция.
Аз не съм такава. Ще се радвам, ако все пак някой ме разбере поне малко. Но ако някой ме разбере, ще важи всичко това - you are not the only one.
Е, нека не съм. Няма смисъл да съм единствена.
"One is the loneliest number."

Защо пиша така, все едно имам читатели? Защо пиша на български?
1. Защото човек има нужда да бъде чут, дори когато няма кой да слуша.
2. Защото се страхувам от потенциалната си невъзможност да изразя толкова много на английски.

Страх ме е, не ме е страх. Мога, не мога. Ще спуснем ли котвата и ако това стане някога, защо ще го правим?

Много поздрави от Едит Пиаф, която, заедно с обстоятелствата и моята причина да не ходя на училище, ме прави така, така щастлива.
Та, Post?

"padam, padam, padam"

А кой не иска да бъде чут? А кой не крещи сред обществото? А кой не се чувства единствен? Но за жалост, винаги you're not the only one.

Едит Пиаф не съжалява за нищо. Защо й е да съжалява? Съжалението носи много горчивина, макар че може да научим нещо от нея. Но все пак, има моменти, в които щастието трябва да парадира и доминира над всичко. Че защо иначе живеем?
Какви хора обича животът - щастливи или нещастни? Мога да дам много примери за това как съм се чувствала напомпано-щастлива и нещо като плесница ме е удряло, за да ме опровергае. Но мога да дам пример и за това как съм се чувствала нетипично и недразнещо щастлива и след време това е било оценявано. Значи има някакъв смисъл в усмивките и пренебрегването на факта, че you're not the only one.

Понякога хората трябва да бъдат поетични, имат нужда. Точно както имат нужда от сладко или чист въздух.
Защо да не бъдеш чут, дори когато няма кой да слуша?

"Може би е просто песен, а може би съм аз. Може би е летен ден със вас. Пясъкът ни пари, а песента ни гали."
Тъкмо се осъмних в един талант и той взе че ми повлия. Нормално.
Хубавото /или може би лошо/ е, че когато търсиш бял шоколад, не намираш нищо, но по-късно получаваш натурален.
Погледнато от добрата страна, това си е повод за истинско щастие.

- 4 часа. Защо не спиш?
- А защо да спя?
- Хората спят в 4.
- Нормално.
- И защо не спиш?
- Защото не мога.
- А какво правиш?
- Нищо полезно.
- По-точно?
- Мъча се да правя нещо, но се спрях върху слушането на музика.
- Е, това може и да е полезно.
- Как точно?
- Не знам.
- Виждаш ли. Не е. Точно защото не се изисква да правя нещо друго освен да слушам.
- Да умееш да слушаш е хубаво качетсво.
- Аз винаги чувам в последствие важните неща. Така че.. да. Не притежавам това хубаво качество.
- Чуваш в последствие важните неща? Как става така?
- Това не е нещо странно. И с музиката, и с хората. Казват ми нещо и по-късно, когато си го преповторя наум, разбирам какво всъщност означава. Много прекрасни песни открих късно. Слушала съм ги хиляди пъти, но чак на хилядния разбрах, че са прекрасни.
- Да, но поне си го разбрала някога...
- Мхм. Но не може винаги и всичко да е поне.
- Трябва да се радваш и на късните неща.
- А какво остава за пропуснатите?
- Не знам, не разбирам.
- Не е нужно да разбираш или да знаеш. Трябва просто да хванеш вълната. И да усещаш.
- А ти трябва да спиш.
- Не, не трябва. Защо е наложено мнението, че в 4АМ хората трябва да спят?
- Защото е нещо масово и им се налага да спят, понеже в 8-9 са на работа.
- Да, предполагам.. Но защо хората работят по това време тогава?
- Защото може би тогава са най-продуктивни.
- И какво се оказва? Че всичко е както трябва да бъде. И ако се разгледа научно ситуацията, това ще е най-добрият вариант?
- Ами, може би.
- Да, знам как звучи. Безсмислено упорство срещу нормните, и то не нещо важно, а сънят, който, признавам, и аз предпочитам в 4. Но все пак. Защо се чувствам виновна, когато не ходя на училище? Имам право да не се чувствам виновна!
- Ами, недей. Какво толкова.
- Не знам. Сложно е. Всъщност.. Изобщо не е. Но хората имат нужда някой по-голям, по-висш да им каже какво и защо е правилно. Чак тогава започват да правят това, което трябва. Лошото е, че осъзнавам истината и въпреки това не мога сама да изиграя ролята на "някой по-висш" и да се владея. Защо? Защо, защо?
- 4:20. Спи ми се.
- Естествено. Лягай.
- И ти.
- Няма как да те послушам, въпреки че знам, че трябва. Странно. Безсънието никой не може да ми отнеме.

Манджа, пушек, реге

"А времето дали лекува, времето дали лети?
Или просто така ми се струва.

..може би е просто песен, а може би съм аз.
може би е летен ден със вас. пясъкът ни пари, а песента ни гали.

може би е просто песен, а може би съм аз..

И когато искам теб, ми даваш само спомени."

Има една сцена от "Arizona Dream", в която Фей Дънауей чака Джони Деп в спалнята, той издава звуци, като тези, които издават пуйките, и се пързаля насам-натам върху нещо, движейки се смешно, а Грейс, с цигара в уста и привидно презрителен, но все пак заинтересован поглед, държи акордеон и свири. Навън - буря. Това е един от идеалите ми за култови сцени. Свирепо естествен, просташки, горящ и свободен. Толкова балканска любов и темпарамент, а циганското реге на Горан Брегович е несравнимо. Заради тази сцена все още не съм изтрила филма. Това доказва как понякога, когато просто си говориш и се опитваш оттук-оттам да обереш смисъла от прашните кътчета в себе си, успяваш да бъдеш чут. И усетен.

Play. Pause. Replay.

Истината е, че определени неща стават по най-добрия начин при определени, оптимални условия. На мен и други момичета /а вероятно и момчета/ ни отнема време и един поглед отстрани, който винаги идва със закъснение. Такива неща ни показват как е трябвало да бъде и как не е зле, но е могло да стане по сто пъти по-добър начин, ако..
Ами, ако решим да отстраним "но"-тата или поне да направим опит да ги избегнем в настоящия момент. Какво тогава?
Няма да продължавам по тази тема, защото има нещо по-важно. И то е едно от тайните, несравними и необясними удоволствия от това да стоиш с шише вода, слушаща Алиша Кийс и любовните й лирики, под съпровода на един космополитен, точен и емоционален свят.
На кого са нужни причини, щом взима хероин?
На коя са нужни причини, щом има удобна пижама, ластик за коса, нокти, с които да трака по бюрото и да дере, ако се наложи, и естествено - едно списание, от което да черпи и попива вдъхновение.
Ако добавим и всички неизбежни мисли, които се въртят в главата на всяка една, няма как да не си представим идилията на всички тайни от А до Я и обратно.
А просто понякога е адски приятно нещо да ти хареса и да изпишеш тонове суперлативи и да развиеш и разточиш идеята до безбожие, което си е също толкова сладко - колкото самото четене.
Банално е, но под всяка черупка момичето е момиче и дори да изглежда странно за някои - те също обичат цветя, комплименти, мили подаръци, "Край ми ъ ривър".
Никога нямам желание да си я пусна, но предполагам след минути този факт ще остане в миналото, защото обожаваме да противодействаме, дори когато нуждата от това е нулева - просто се пускаме по течението. Как става така - не знам. Наистина.
Простете ми за малкия шрифт и безбройния ред от постове, за повторенията и несвързаността. Някои индивиди се разриват в еволюцията и се чудя как може да мечтаем за глобални промени, след като се спъваме в собствените си развързани връзки не един, а много повече от два пъти.
Май списанието продължава да ме чака, а Алиша Кийс се умори да въртя безспорния й хит. Защото Fallin' е хубава песен и не приемам отрицание. Не че не съм толерантна или искам да наложа някакво мнение. Затова ще се погрижи масмедията или самите вие без да осъзнаете. Няма как да има обективност и абсолютизъм, въпреки че съществуват като понятия. Може би това ги прави донякъде научни или аз не съм права. Но ако съществуват, това ще противоречи на идеята, че всичко е възможно, а предпочитам да не я губя. Поне на този етап, когато разчитам на лъскави корици, минерална вода и ефектът от глупостта.
А сега Cry Me A River..

Мед и мляко

Всеки кактус се нуждае от едно по-старо и здраво дърво, засадено до него.
Така и с хората. И с малките момичета с големи хипнотизиращи близалки, руси коси и червени бузи.
Така и с големите момичета с мръсни кецове, протрити качулки и тъмни кръгове под очите. Така и с онези, които не си гризат ноктите, но пък рисуват очи наляво и надясно, като очакват някой ден да могат да нарисуват и прекрасен залез. Все разнитипични образи на типичната представа, възраст и среда. Какво да ви кажа, днес си прося малко внимание или поне бегла възможност да изрека някакви значими неща. Но, разбира се, когато се оглеждаш за малки причини, пролуки или просто за хора, те са дълбоко прикрити под директното им безразличие.
Знаете какво е да чуете много любима или вдъхновяваща ви песен. Отвътре усещате вълната щастие и познат спомен, която се издига и мигновено ви залива, но се сещате, че това си е ваша лична радост и колкото и да крещите или да си тананикате прекрасната мелодия, никой не би разбрал този ентусиазъм. Той си е ваш.
I just wanna break you down so badly

Мисля, че не искам да съм голяма. Искам да съм малка. Малките деца понякога губят представа дори за пол, защото са толкова малки. Не искам да съм във втори клас, искам да съм на 4. Да ме снимат, докато ям диня и да не ме интересува нищо.

Нека летят найлонови пликчета в пръстта и нека вятъра ги разнася насам, натам, към американските прелести и към българските локви. Към едната реалност и другия антипод. И нека там някъде, където звездите все още имат корени, а романтичните вечери са нещо, което се случва, нека там продължават да се сблъскват материи, докато аз търся правилния увод, докато Земята се върти.

Колко трябва да работиш, за да си купиш Мерцедес?

нерви, нерви, нерви, нерви
нерви и бесилки, черни гарвани и много алиенация, елегии, балади, поеми, Ботев, Христо

в цялата топлина на предноемврийското слънце и щипещата материя на топлите дрехи успях да изрисувам 2/3 от последните и предпоследните страници на тетрадките си с безсмислени образи, фигури и криви, а сега се чудя защо пиша толкова рано и какво ще бъде продължението.
защото знам, че ще има такова. случва се просто и лесно - винаги знам кога ще стане нещо не особено полезно, а никога не успявам да предвидя евентуалните отклонения от ежедневния режим

събуждам се с алармата и кафето ме чака. хороскопът на алена и една ужасна мивка, която може да те изкара извън мегазаспалата и приятна сутрешна обстановка. след тонове неща, които да те превърнат в свежо, готово за новия ден същество, естествено, трябва да понеса и цялата вода, разпръснала се в един милион неправилни страни, но това е хубаво нещо
малки капки кислород, водород и много варовик по смешната пижама преди гардеробът да се изсипе с гръм и трясък, като някоя грамадна колона от древността.
Не знам защо пиша за това, до болка познато ми е и вероятно ще ми е познато още дни, може и да не е. не знам и не знам дали ми трябва нов режим. може би да.
но дългото кафе пред реотаните на старата печка, под светлината на ужасната екологична лампа в 7 без 19 определено не ми пречи.
предпочитам да избягам от реалността, както ми препоръча най-женското нещо на света, оцветено в оранжево. а и нямам особено голям избор при всички тези обстоятелства, нижещи се на възела едно след друго, както и мислите ми по философия
бавно убивам мозъчните клетки, бавно умират мозъчните клетки
а казват, че имало млади хора, които все още не деградират.
всеки деградира, крие се, бяга или просто пише

or do we sitting wondering
why this world isn't turning round
it's now or never

various post

Send me to paradise, because I deserve it

Аз вярвам в щастието. И в ума на човека. А още повече вярвам в усилията и упоритостта. В малките дози воля всеки ден. Всеки ден. И в желанието, скрито във всеки опит след поредното падане. Просто всичко е устроено така. Падаш и после ставаш. А ако нямаш сили, оставаш на земята, потънал в кърви и съжаление, всъщност самосъжаление – лежиш и пъшкаш.
Аз падам твърде често и правя грешки всекидневно. Някои са сладки и позволени, други ме карат да съжалявам, но животът така навлезе в една част от мен и колкото и малко да съм усетила от трудностите, разбрах, че ако искаш нещо, трябва да се бориш за него. И ако промяната е нужна, трябва да се промениш.
Малко сурова и страшна е идеята, че животът наистина „прецаква” всички и става все по-труден и по-труден, но когато имаш причини, заради които да го промениш колкото можеш, виждаш, че тази отговорност трябва да се поеме.
Всичко това е в противоречие със сляпата вяра, че нещата ще се променят, наредят и накрая оцветят сами в розово на бели облачета. И съм донякъде разкъсана, донякъде готова да опиша глупавото си обяснение. Както винаги средно и както винаги неясно, но и достатъчно скучно и предвидимо.
Умът е фенерчето, което ти показва, че има начин, че трябва да опиташ и трябва да проучиш преди да опиташ някак. Волята е това, което ти помага с опитите. Постоянството превръща целият метод в нова част от теб, която рано или късно забравяш. А фактът, че искаш, че си открил начин, че ти пука, всеки ден се бориш и продължаваш след някоя глупава грешка – това е малката магия, блестящата искрица, която стои редом с вярата, надеждата и любовта, на клона на красивите утопии, заблуди и илюзии – онези неща, които те карат да се чувстваш жив и да имаш желание за още едно днес, за още едно утре.
Те превръщат нарисуваната мечта в реалност, те изненадват, те разбъркват хормоните и кръвта ти, те те правят щастлив.
Но е важно да знаеш какво искаш първоначално, да имаш очаквания за това, което ще ти донесе и да си готов да му се насладиш по най-добрия начин. Как да искаме такова нещо, което със сигурност няма да ни се стори обикновено след като вече го имаме? Не знам. Може би затова е добра идеята да мечтаем за почти невъзможни неща. Винаги ще протягаме ръце към тях, а те винаги ще са твърде близо и достатъчно далеч – достатъчно, за да не ни лишат от сладката тръпка от очакването и надеждата. Достатъчно, за да не ни разочароват, когато успеем да ги докоснем.
Малко е тъжно. Дори твърде тъжно. И се страхувам. Но е важно да се отбележи, че има и такива прости цели, за които полагаш усилия и резултатите те радват, наистина. А може би всяка сбъдната мечта е хубава, просто не знаем как да я насочим накъдето трябва. Като нещо скъпоценно, с което не знаем как да боравим, дори не можем да държим правилно. А как да се научим?
Изберете си мечта.
Избере си мечта, която би ви зарадвала наистина. Изберете си мечта според характера. /Но все пак не забравяйте и това, че какъвто и да сте, трябва да вярвате, че заслужавате да мечтаете за нещо голямо и че ще успеете да сте щастливи заради него./ Сега се огледайте. Вижте характера си. Замислете се. Харесвате ли се. Не? Променете се. Помислете ще ви удовлетвори ли тази промяна. Изберете най-добрия начин, по който може да се промените. Ето, сега вече сте постигнали нещо и може отново да си изберете мечта. Дали вече сте готови, дали знаете, че това е което искате? Дали ще сте щастливи, ако някоя сутрин се събудите и видите една мечта с панделка под въображаемата елха?
Ако сте объркани и ненаясно с това как да оцените щастието, надеждите, промените, сбъднатите и правилните мечти, не забравяйте, че все пак сме хора, и то слаби хора. Затова понякога животът решава да е милостив и ненадейно ни показва къде, кога, как и защо. Остава само да протегнем ръка.

Лесно е да кажеш "чичковите червенотиквеничковчета", но "Не"?

Рано или късно преглъщаме гордостта си. Ставаме толкова самотни, нещастни и повехнали и това, което ни остава, е да се завърнем към прегръдката на доброто старо минало, когато всичко е било малко по-лесно. И не се е налагало да преглъщаме нищо. А след това да бъркаме с пръст в гърлото си, за да се освободим от товара на грешния избор. Понякога ми се иска да бъда толкова свободна, че да успея да избягам от малките неща, които трупат стрес върху стрес, който накрая изригва като вулкан от счупени моменти, а след това още по-счупени, наново съградени, стари надежди.
Липсват ми Линкин Парк. И знам, че не искам онази Аз, която беше твърде безотговорна към всичко и най-вече към себе си. Но какво да правя с тази, която се бори безуспешно и проваля безутешно в опитите да спре времето и да промени света. Само вярата остана, но и тя се превръща в утайка на дъното на една наполовина празна чаша. Как да кажа, че ме е страх от фактите, не по-малко от призраци и прокажени. Страхувам се от провала и се страхувам от това, че въпреки всичко продължавам да се провалям и понякога това не ме плаши достатъчно. Страхувам се от начина, по който ме виждат хората. Страхувам се, когато тишината е породена от липса и когато нямам достатъчно смелост да си тръгна. Страхувам се от зависимостите си, страхувам се и от утехите. Страхувам се, че някой ден ще се срамувам от всичко, което пиша. И се плаша от мисълта, че може би нямам понятие от нищо, нямам с кого да говоря и няма как да напиша хубаво есе.
Страховете трябва да се преодоляват, а лошите черти да се изкореняват. Недостатъците трябва да се преразгледат, а методите трябва да се избират прецизно. Ако всички тези критерии бяха изпълнени, може би щях да съм малко по-различна. Не знам защо продължавам да разчитам на факта, че си тактувам под звука от изреждащи се, мотивиращи изречения и не знам защо смятам, че с изричане на големи думи постигам големи промени.
Нищо не е такова, каквото изглежда. И истината е, че понякога няма значение колко много опитваш. Няма да го намериш, ако го търсиш.
А сега за времето...

Look up

Няма пречки пред звездите и няма светлина, която да ме заслепи и да ми попречи да ги видя. Колкото и бяла и студена да е, не е достатъчно силна, за да освети мечтите ми, дори когато заспивам безпомощна пред тях.
Така звучи един идеалистичен увод за всяка видяна гледка и пренебрежение към замъглените бъдещи.
Най-уморената песен, за която успях да се сетя, е Roads на Portishead и мисля да я слушам, докато не реша, че може би най-доброто възможно решение е да спя.
Не ми се водят войни и не съм гоотова за революции, поне не тази вечер. Има определени правила, скрепени с голяма доза спокойствие, които винаги, винаги съм готова да наруша и се чудя какво ще стане този път. Но може би наистина съм твърде уморена. И то буквално. Просто времето, когато може да напишеш нещо и то да се счита за написано от сърце, стана прекалено ограничено, а мислите, които могат да се смятат за различни и окриляващи, станаха прекалено малко. И все се намираше нещо, което да ги спре, точно преди момента, в който има шанс и тяхното бъдеще да бъде светло.
Какво друго да кажа? За объркването, търсенето, английския и стихотворенията наизуст. Естествено, че всичко се върти около мен в моята микровселена, но вероятно понякога това става повече от нужното. А и къде отиваш, ако не запечаташ всяко нощно небе и пърхаща светулка, появили се по пътя към някоя друга спирка, на която те чака не друг, а отново самият Ти. Уморяваме ли се от себе си и въпросите, които си задаваме? Образът в огледалото и целите, които си поставяме. Гласовете и собствените си навици, положителните и отрицателните качества, болните илюзии, с които живеем, съзнателно и несъзнателно, опитите ни да сме малко повече?
И когато се замислим колко всъщност сме самите себе си, се оказва още по-сложно и отдалечено от първоначалната идея, че сме просто егоисти. Мисля, че е по-лошо, но все още не знам какво е. Знам, че има причина да пиша за всичко това и знам, че може да не е толкова интересна, колкото искам да е. Знам, че искам да изпиша още много подобни редове, свързани някъде, структурирани, водещи към някакъв прогрес. Но прогресът, както някой беше казал, е замяната на един проблем с друг. И в този свят, където всяко следващо чувство и действие са определени от някакво минимално усилие на другите да ни накарат да се усмихнем, как може да мислим, че владеем каквото и да било?
Да, пристрастени сме. Към вниманието. На другите и нашето собствено. Другото внимание, което храни вътрешното ни Аз и го подтиква към все повече себелюбие. Не знам каква функция има то и не знам защо е толкова важно да се обожаваме, след като можем да ненавиждаме всеки друг.
Бих искала понякога ситуацията да ми се изяснява и това да се случва под влиянието на нещо нормално, не на грешки или ужасяващо огромна умора. Но явно такива неща не се случват под влияние на нормални събития и колкото и да критикувам себе си за това, че стоя на едно място и всичко лошо се е запазило в мен, може би това е нормално. И може би наистина има определени правила, които трудно биха се променили. Поне не от мен. Поне не сега. А и, когато се състезаваме със себе си, негативно настроение, колкото и напред да стигаме, вероятно няма да успеем да го забележим. А когато нещо не се вижда, то няма никакво значение. Милиони хора и предмети ме заобикалят, а аз дори не подозирам какво значение имат. Докато не реша да отворя очи за тях и да ги допусна вътре.
Изобщо не е лесно. Лесно е, когато ограничиш всичко до простите основи, но и тогава пак намираме начин да се затрудним. Сякак е някаква болезнена мания, мъчителна зависимост към постоянното търсене и рушене на изграденото? Къде е смисълът в това и колко време отнема на човек да се пребори с малодушието и прилива от въпроси. Колкото повече са те, толкова по-трудно и поглъщащо е всичко.
Всяко заключение трябва да съдържа малко надежда, апел и някакво алтернатично решение на проблема, но, изглежда, моят най-голям проблем, е че не знам кой е моят май-голям проблем. Един от всички въпроси или един от всички пъти, в които е по-лесно да затвориш очи и да си кажеш "Още 10 минути". Или по-жалкото - "Още малко", "За последен път".
Не ми се водят войни с безкрайността и Вселената, със светлината и белите крушки, със свободата и зависимостите. Още по-малко с най-нечетните зависимости, които просто те изкушават да си глупав по средата на нощта. Не ми се отговаря и определено не мога да търся сега. Знам, че ще се събудя и както винаги ще мечтая за същите тривиални, поставени от мен, представи за света и за щастието, които биха могли да станат реалност. Но сега просто не знам. Уморена съм и ако някъде има отговори и смисъл, те ще ме намерят. А аз ще спя.

Where does she belong?

Въпрос без отговор и ясна формулировка. Коя е тя и защо трябва да принадлежи някъде? Кой въобще има точно определено място и важно ли е мястото в това хаотично, неспирно движение?
Коя цигулка, орган или акордеон ще са достатъчно добри, за да опишат една история с всеки неин детайл, отначало до край?
Свириш, пишеш, рисуваш, пееш или каквото и да е - всичко това повтаряне без посока и без цел, незнайно къде ще стигне. Луната спи, Слънцето блести и показва недостатъците, а дните преминават в опити да си купиш малко щастие. О, да, щастие.

"She belongs somewhere else away from our side"

Избираш си нещо, превръщаш го в свое и в глупост, дъжд, сняг, падащи листа, смях, тъга и алкохол го придържаш близо до сърцето си. За да си припомняш, че колкото и да те цапа калта на живота, просто си имаш нещо. Да. И то е твое. Някакво смешно убеждение, някоя плоска част от текст на песен, някой глупав знак, който си открил, някаква вяра.
Ако си кактус, задължително трябва да посадят по-голямо дърво до теб.

Perpetuum Mobile

Четете? Четете или не, всичко е по старому. I'm more than a bird, more than a plain.

Никога не си купувайте хубави шампоани, защото има шанс да направят косата ви хубава, а това е просто нещо, с което не може да свикнете. Косата е добре и не това е проблемът ми. Проблемът е с искането на нещо наистина добро, формулировка на някакво желание и евентуалната неудовлетвореност от неговото постигане. Малко странно. Защо е по-лесно да си задоволен с обичайния порочен кръг, в който е нормално нещо "кофти" да развали цялата ситуация или добър период, вместо да приемаш хубавите постижения едно след друго и просто да искаш още?
Другото странно нещо е, че при мен не валят разни прекрасни случайности и събития, всъщност не. Всичко е в реда на нещата - случват се и от двете, аз продължавам да дишам, да живея, да се лъжа и евентуално понякога да ставам малко щастлива. Толкова нормално и може би непрогресиращо състояние, което забавя и цялото човечество, за което се извинявам. Но се готвя за другото. Което звучи като чисто предизвикателство, хвърлено към злите сили, които да ме опровергаят и да изсипят повече от обикновеното количество "кофти" моменти. И тук, няма как, идва моментът с възприятията, онези фактори, които променят истината и цвета на дните, и всъщност - самата истина. Ако пиеш кафе,чуеш любима песен по радиото, видиш се в някое огледало, което те прави по-слаб и т.н - всичко това е прекрасно и започваш деня с нагласата, че хората те виждат по точно толкова прекрасен начин. Но не. Започвайки да мислиш за това "Не", всичко се срива усмивка по усмивка, стъпка по стъпка. Лошото е, че има хора, твърде взискателни към тези малки "детайли" и не забравят, че "Не"-то наистина може да е "не". И това ги преследва. Много е мъчително и разбираш колко субективно е всичко и как всъщност има доказателство, че виждаме в различни цветове, емоции, etc...
Стратегията?
Да приемеш нещата каквито са и въпреки това да бъдеш щастлив. Звучи приемливо и ако повярваш достатъчно, че може и да се окажеш прав, понякога, дори в повечето случаи, си прав.
Но все още нещо те дразни.
Промяната? Ако има Бог или нещо такова /мисля, че е наложително да има, иначе ще настъпи едно огромно, масово и общо самоубийство/, трябва да цени упортството и ината. Но какво остава за моментите, в което е най-добре да се откажеш?
Трябва ли човек да се мъчи да промени константите и докъде ще стигне в търсенето на абсолютно черни тела?

Помня как се взирах в светлината, преминаваща през малките прорези на щорите, докато бях заключена в света на музите, в една тъмносиня стая и донякъде празна нощ. Помня как исках да вярвам и да не вярвам на часовника, за да успея да направя нещо, което да разбие порочната скука. И помня всички онези вечери, в които се терзаех, оглеждах се за знаци и вярвах в нещо.
След това настъпи промяна, може би истинска, която сега виждам, а след нея дойдоха и блаженото спокойствие, примирение или някаква зрялост. Сега тези добродетели са ми много по-нужни и изгарям да притежавам силата да се откажа или да остана спокойна за някакво време, но обещанията и често обаждащата се съвест ме притискат.

Snow

"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."

"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors..."

Истината е, че никога няма да бъда умна. Но какво е умен и колко ти помага това да си така умен е твърде относително. А аз никога не успявам да се оправя с относителните неща, защото или прекалено много задълбавам в тях, или не виждам най-явните им ъгли, от които е удобно да погледнеш.
Стигат ми няколко думи и там свършва всичко. А последиците и реалните изводи идват сами, когато не остава друго, освен да си помислиш "Толкова е очевидно, как не съм видяла?".
Толкова е очевидно, как не съм видяла, че пиша невероятни глупости, че ги пиша всеки ден, и че не спирам да продължавам да пиша. И е толкова очевидно, че обичам повторенията, толкова много, дори изтърках себе си до болка от повтаряне на едни и същи източници на радост и щастие, както и на едни и също източници на противоположни емоции.
Нещата, които научих въобще не са малко. Да, може би са някаква 10^-121212 частица от всеобщото знание за света, Земята и всичко останало, но все пак стигат, когато решиш да опреш наистина до тях. Тъжното е, че рядко мога да опра наистина до тях и ги пазя в склада с ценни мисли, които някой ден могат да бъдат публикувани по нелеп начин някъде, просто за да се освободя от някаква ненужно-дразнеща енергия. Не мога, не мога и не мога да се науча да бъда друга, може би просто защото все още не съм. Но и не си падам по лесните обяснения за внезапно случилите се неща, заради манията ми да властвам над това, над което мога. Защото трябва да вярвам в невъзможното, трябва да знам, че и сама мога да разчитам на себе си. Или просто да не пускам, когато е неизбежно, а и най-логично и разумно да се оставиш на прилива на провала, който понякога, само понякога, носи промяната, за която си изгубил часове наред в безплодни и повърхностни мисли, нищо незначещи, нищо променящи.

"Бягам от света и не знам къде да се скрия
Бягам от себе си и път не мога да открия"

Колкото и да не искам, май други начини не съществуват. Не искам да съм от хората, които мислят за нещо дълго и упорито, опитвайки се да се убедят в лъжа, а накрая просто се успокояват с глупост от рода на "Щом мисля за това, все пак трябва да съм поне малко различен/на."
Е, това не е оправдание, не е нещо уникално, което не минава през главите на още 6 милиарда души. И това, че не е, също не е. Може би може да се продължи още много, много в тази посока, но аз нямам намерение, сила и постоянство дори за това.
А и като се замисля, днес провалих предвещанието си от Яху, провалих плановете си за деня. Какво друго остава да стане и ако случайно събереш капките достойнство, за да се помолиш, ей така, наум и за секунда, ще видя ли The Dark Side of the Moon?

You know what they say about Sunday mornings

Да, хубаво е. Да станеш към 9-9:30-10-10:10-10:15-10:20, да гледаш "Сблъсък" и да пиеш кафе по пижама, докато баща ти не спира да си играе с косата ти и да те дразни. Да ядеш нещо типично за закуска, слънцето да прави кухнята красива и сутрешна, а след това да учиш по математика/физика или нещо, което не те кара да заспиш.
Тази година неделите са хубави и това, че не пишем имената на дните от седмицата с голяма буква, е голям пропуск в българския език. Защото всеки е като различен човек, в различно настроение, различно облечен. Четвъртъците винаги са ужасно мрачни, Сряда звучи нечетно и хубаво, но понякога крие огромната скука на половин изминало чакане да дойдат Петък и Събота. Събота пък е прекрасна в много отношения, толкова по-свободна и жизнена от бързия 2-минутен Петък. На Понеделник и Вторник не съм фенка, но ако все пак човек реши да се радва на всеки ден, без значение кой е, може да открие някакво очарование в тях. А и тогава повечето хора са най-чисти, защото, естествено, дори да не ти пука как изглеждаш, Неделя е всеобщ /малко жалко/ ден за къпане. Така че чисти, лъскави, мирищеши на шампоан /а някои може би на сапун/ коси и хора, умиращи от недоволство заради започващата седмица - това е Понеделник.
Моите делници станаха милиони пъти по-приятни стига да не съм тук, което се случва всяка вечер, но останалата неорганизираност малко ме измъчва.
Не обичам ограничени режими и невъзможност за два филма един след друг след умопомрачително безразсъдно четене на ужасна лампа в 3АМ.
Не обичам да гледам "House M.D." докато си суша косата и да закусвам докато гледам "8 прости правила".
Все пак едно от най-приятните неща е да се правиш, че спиш в някой съботен следобед, слушайки VH1 или да слушаш VH1 в някой съботен, зимен следобед, докато вашите си говорят.
Вече е малко по-различно и понеже родителите започнаха да се съобразяват с желанието за усамотение на децата си юноши - аз също започнах да оставам по-често сама. Не че не ми харесва, не че не искам да оставам сама. Но е наистина самотно, когато няма кой да си играе с косата ти, въпреки, че си изкрещяла около 100 пъти "Стига де-е-е-е-е!".

Principles of Masochism

Smells like masochistic spirit.

Every girl has the holy right to be unreasonable sometimes, which includes:

- writing a text message/calling someone inappropriate in the middle of the night
- saying something completely kind or offensive
- being mean/cold

Every girls has the holy right to eat a bar of dark chocolate and be desperate or happy for no real reason.
- to cry her eyes out for someone who doesn't deserve it
- to drink rum and call a friend/ex
- to listen to Bryan Addams/ Celine Dione and think about love
- to listen to one song a thousand times.. and then to listen to it over and over again
- to change her Skype information at every single minute
- to post stupid blog posts just because she needs to
- to stay up late wasting her time, ruining her skin color
- to think about painful memories which are related to someone special from the past /or the present/
- to enjoy her suffering
- to be obstinate
- to spend time watching "Sex and the City", "Desperate Housewives", "Ally McBeal", "One Tree Hill", "Ugly Betty", etc.
- to read all the Cosmo advices about love, life, fashion, beauty
- to buy something useless just because it looks nice
- to buy clothes/shoes if it's going to make her feel better
- to believe in similar kind of bullshits
- to think she's the center of the Universe
- to believe in romantic notions
- to pray
- to be annoying
- to fall asleep just to forget
- to feel good when someone's jealous of her
- ... or envious
- to wake up in the middle of the night scared by death from a nightmare, craving for a hug
- to believe in soul-mates
- to believe there's more than one soul-mate if it doesn't work out with the first one
- to be superstitious
- to write poems
- to find her story in every song lyrics
- to put eye-mascara and stare at the mirror thinking
- to write someone's name like she's 9 yrs. old
- to hate men because they have easier lives
- to read and let herself be led by a horoscope
- to be stupid in some cases
- to make lists
- to be afraid
- to show she's afraid
- to be taken care of
- to be honest when she musn't
- to show off
- to fall in love with Matt Damon/ Johnny Depp/ etc.
- to get interested in something 'cause of a boy
- to sing screaming and crying "I still got your face painted on my heart.."
- to scream!
- to mumble!
- to start saying something very intriguing and then to stop in the middle of the sentence
- to lie
- to fall in love with someone wrong once
- to cry because of him
- to remember stupid moments
- to like "Titanic"
- ... and "Pride and Prejudice"
- to be able to say "Stay"
- to write a dialogue based on her love life
- to expect
- to dial a number and stay silent after hearing the voice
- to be able to say "If I told you a secret you won't tell a soul, would you hold it and keep it alive?"
- to admit she gets ordinary and extremely weak sometimes
- to accept that
- to look down
- to drink a lot of coffee
- to feel insane
- not to care about consequences
- to write a letter which's never going to be sent
- to fail
- to believe someone's thinking about her
- to call/write a girlfriend and complain
- to hate someone in the company of girlfriends
- to comment with them
- to change her mood for about 1212 times a day
- to fall asleep cuddling a teddy bear/pillow
- to dream about pink ponies and colorful bubbles
- to like pink stuff sometimes
- to look for signs
- to act teasing
- to get drunk and love everybody
- to ask for help
- to say "I miss you."
- and "Тhank you"
- "You've changed me" too
- to stutter
- to think of her children's names
- to believe she knows who she's going to marry
- to believe
- to be hurt
- to struggle and fight 'till the end
- to use her nails if necessary
- to make s.o. feel guilty
- to believe wrong + wrong = right
- to be superficial .. sometimes
- to be sure that she rules
- to share so many things and believe this is just the beginning
- to have secrets
- to dare
- to dare for more
- to step back
- to wish upon a falling star
- to break the rules
- to be 5 minutes late everytime
- to get what she wants
- to want what she needs
- to get what she needs
- to be spontaneous
- to refuse
- to reject
- to quit
- to want to be consoled
- to be consoled
- to hang up the phone pointedly
- to show weakness and vulnerability
- to cry in front of someone important
- to admit she's lonely
- to feel like she needs to be saved
- to be saved
- to be a typical girl sometimes
- to make mistakes

plus (01.11.'09)

- to smoke cigarettes (in public places, in school, in front of important people, to smoke when she wants to in spite of her friends' objection)
- to jump on the bed singing loudly
- to sing when she's with other people and when she doesn't feel like talking
- to sing in the bathroom, on the verge of screaming
- to play a guitar and sing in front of people despite her shame
- to buy tree pairs of shoes in just one day


... and to feel special despite all these incontestable facts ...
:)

I'm not crazy ... or anything

Поздравления, Вие току-що достигнахте лимита на своите нови идеи и мисли. Изчакайте или направете нещо веднага, за да презаредите някога.
И поздравления затова, че успяхте да доразмажете погледа си още повече само за един месец.

С новите ми хубави лилави пердета трябва да купувам аксесоари и сувенири в тази или някоя близка гама, за да не стане прекалено нехармонична и шарена стая. Няма проблем. Лилавото е прекрасен цвят, а това светло, нежно лилаво - още повече. Но къде отиват зеленото, кафявото, червеното? Трябва да ги изхвърля или прибера за малко. Може би някой ден в друга стая, с друго послание, ще им намеря място, а може би изобщо не съм червен човек. И оранжев силно се надявам да не съм. Но лилаво, някакво дълбоко тъмносиньо, зелено понякога или черно - защо не? За черното също не съм убедена, но само то се отзовава винаги, когато ти трябва и най-рядко те предава.
Иначе казано, днес много рисувах и драсках, почти не мислих - прогрес. Сега мечтата ми е да се хвърля под силна струя гореща вода, но мечтите винаги трябва да се отлагат поне малко във времето.. щеше да е много лесно, ако не се очакваше, чакаше и опитваше. Но пък в едно обикновено съзнание, което си е наложило лесно или трудно постижими цели, когато се достигне до почти желаното абсолютно изпълнение, някак би било неестествено, ако не се появи някой недостатък, заради който да страдаме поне малко. Мъничко.

Only misfortune can make us think about whether we're special or not.

Има прости, много прости хора. Като строеж. Има прости, много прости разкази. Аз не съм проста и не пиша прости неща. Жалко за мен.
Защото, ако можех вероятно щях да отлетя далеч от това, което всеки път диктува в главата ми банални мисли за непродиктуваните, неизписани пасажи. А какво е един пасаж, ако не най-силното рамо, на което да се опреш, когато въздухът е достатъчно студен, за да ти напомни, че и ти си станалА студенА.
Мисля, че би трябвало да сме малко по-различни в обикновените, изграждащи частици на живота си всеки ден. Да се оставим да бъдем водени от това, което тихо нашепва в главите преди дори да си помислим, че ще го помислим. И после да пишем и пишем, сякаш някой стои до рамото ни и диктува. Да, но е малко трудно да призная аз ли го мисля или някой дори по-тих мой глас, който иска да бъда разбрана и същевременно толкова заплетена в същността си.

19, 20

и някой все пак чака.
Чака някъде там и си гризе ноктите, което е ужасно нехигиенично, а и е първичен признак за започваща невроза. затова аз просто късам кожата отстрани - за да не си изям ноктите.
ето, че е 12:20 и чудеса не се случват, нито пък нормални неща. историята не беше особено пленителна, светлината от лампата не успя да ми хареса, а изкушенията си останаха изкушения, накъде затворени, в някой прашен шкаф. затова пък аз пиша. бих могла да пиша за нещата, които стават и как всяко явно е предопределено да ми покаже, че трябва да се откажа /от всичко, в което се въвлека/. Е, не успяват. Поне не напълно. Може би е добре да спреш да се бориш, надяваш, дори да си постоянен и внимателен. А и за какво си на 16, ако не за да правиш грешки, които после да имат огромни последици.
И в 00:22 не става нищо, но какво от това. Вече е и 23 и аз може би трябва да спя. Никой не обича да чака. Чакането е мъчително, разсейващо, разрушаващо. Все хубави неща, много по-приятни от това да спиш и да не мислиш за нищо. От това да спиш и никой да не те преследва в съня ти. От това да не те интересува. Защото тази страна на касетата е слушана хиляди пъти, но онази, в която спиш и не мислиш, защото просто ти е хубаво.. Е, за нея някой друг път. Поради усиленото ставане на нищо, което е наистина по-лошо от това да стане почти каквото и да е нещо, мисля, че е време да се предам и да заспя, без значение дали ще мисля, сънувам или нито едно от двете.
Трябва да съм щастлива, че успях да отчупя тези изстрадали думи от себе си.
никто, никого, ничего
Дори с космическите заключения не става, пък какво остава за всичко друго :>

Ето я, ето я, ето я. Виждам я! Най-накрая, най-накрая съм свободна да напиша това, за което мисля всяка вечер преди да си измия зъбите. Това, за което мисля всеки глупав ден и няма как да го запиша. Да, най-накрая. И е толкова хубаво. Мъчих се, мъчих се, мъчих се достатъчно много да пиша на какви ли не места, с какви ли не заучени фрази и всичко, което накрая постигах, беше пълен боклук. Сега няма да мисля за това, за запетаите, за точките, за тиретата и за хората. Няма да гледам какво пиша, просто ще пиша. Не мога да обясня защо има толкова голямо значение и не мога да обясня още толкова много неща, но, кълна се, ако някой реши да отвори вратата и да убие всичко, ще умра. Вятърът, дъждът или всичко, което разбъркват, когато са в комбинация, ме прати на острова на съкровищата и сега разглеждам какво е родила цялата агония и бъркотия в главата ми. Освен още агония и бъркотия. Слушам една и съща надежда в малко мелодия и се чудя ще мога ли да продължа и ще успея ли после да редактирам всичко или, както винаги, ще е нещо, обхванало много въпроси, без да ги докосне наистина. И се чудя, целият този страх, всичко, всичко, цялата тази каша - какво да правя с тях? Ако спра, ако се успокоя, ако дам воля на разума си, ще изплуват толкова рационални истини и стратегии, толкова грешки, които правя във всеки един момент, но явно наистина всеки иска да бъде наранен. И всеки, който наранява, накрая също остава наранен.

"It doesn't matter what your name is."

Приближавам се към нещо, от което ме е страх. Аз или непознати улици, чужд мирис или думи, заради които да съжалявам - едно от тях е. Има писани и неписани закони. По ирония на съдбата или други неписани закони, писаните винаги се нарушават, а онези, вечните, винаги важат. Всичко изкуствено създадено не устоява на времето, хората, техните очаквания и начините, по които се опитват да постигнат целите си. Всички тези начини в действителност са много жалки, изпълнени с хиляди грешки, съжаления, възходи и падения отново и отново. Но човек решава да промени тази детайлна, болезнено обикновена и определена реалност, хваща молив/химикал/пишеща машина/четка/клавиатура, или каквото и да е, и започва да рисува. Рисува с думи, с нови мечти, с измислени обещания, с болни надежи, с апатия или безпричинна вяра. И се спасява. Спасява закърнелия си живот за секунди, минути или, ако има късмет, дни и след това всичко започва отначало.
На всички специални, уникални, неразбрани, облегнати в някой ъгъл, обикалящи под дъжда, слущаши музика на пода, стоейки сами някъде, чакащи, вярващи, наренени, нараняващи - на всички вас аз не вярвам. Защото загубих доверие в себе си след толкова много сложни въпроси и дълги разговори, дъждовна поезия и надраскани страници, преливащи се цветове и запомнени цитати. След толкова вяра, надежда любов, липса, самота, увереност и стимул не ми остана почти нищо. Не ми остана дори малко от желанието да влезна и да напиша нещо, което да прочета. Какво като след време ще бъда доволна, че някога съм писала, ще го прочета с подходящата интонация, ще наглася всички клетки така че да изглежда добре. Но какво от това? Какво от това, след като сега, в този момент, аз не пиша за прекрасните си постижения, за това колко добра съм с хората и как малките неща, за които съм мечтала, ме радват, вместо да ме огорчават. Затова не виждам смисъла. Нне виждам смисъла и стана прекалено объркано да лъкатуша между много щастие, отдаденост, вяра, апатия, много енергия, много "уморих се". Има ли едно изречение, което да обхване всичко - от - до - едно изречение, което да ми спести този, следващия или някой си n-ти ред. Прекалено трудно е да нагласиш своите възприятия в унисон с да избереш правилното настроение в правилния момент, така че някой да го вдиша от теб ... и да те погледне. Личните легенди, Любовта, Световния език и простата вяра, която никога не е имала почва, - май те също са плод на някоя неуморна, трепереща ръка, под някоя нощна лампа, в някоя дъждовна вечер. Обичам събота, обичам есента, обичам музиката, обичам въпросите - обичам когато всичко се слее и аз съм свободна да мисля и...
Но сега е по-трудно. Сега съм между тефтер, пълен със синьо мастило, учебник, който чака, много, много хора. И страх.
Да, толкова ме е страх.
А моят източник на смелост?
А вярата?
А музиката?
А знаците ?
Не мога.

Behind the Purple Curtains

http://www.youtube.com/watch?v=rR73Epj4OU8

НА "ПОПА"

И все пак беше хубаво, че точно на тая
моя спирка се сбира сега младежта,
тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,
как дърдорят си весело разни празни неща,

как открито целуват се, как дрънчат на китари,
как се смеят на смешки, явно смешни за тях,
и как явно ни чувстват отчайващо стари,
допотопни животни, достойни за смях.

Но в тъмното снощи ми се стори гранитът
на Патриарха с куп венци ограден.
А то били те. Уморени да скитат,
седяха на цокъла, на пет крачки от мен.

Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица
и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:
А не са ли наистина тези ¬ всъщност ¬ дечица
Мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?

Умни, будни, такива, със каквито едва ли
би могъл да се хвали друг някой народ,
а ний какъв избор срещу туй сме им дали?
Безработица вкъщи или чужд небосвод.

Не че няма сред тях доста с бръснато теме,
и че много от тях не се боцкат с игли,
но и много ги лъже това, нашето, време
и добре е, че само ни се смеят, нали,

като биха могли... А те, виж как, красиви,
под неона в целувка сливат млади лица,
виж как дръзко се мятат момчешките гриви
и как женствено в мрака блясва в миг обеца ¬

очевидно нехаят, или просто не знаят,
че светът им могъл би да е друг, не такъв...
Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.
Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!

/Валери Петров/

Слушайте и четете едновременно. Толкова е.. хубаво?

Hello, sunshine

and you never would have thought in the end
how amazing feels just to live again

Не знаех, че обичам липов чай с мед, но по-добре да разбереш нещо толкова важно късно, отколкото никога. William Makepeace Thackeray, или както се пише, е един скучен автор. Да кажем, че не мога да съм сигурна, тъй като съм чела само малка част от едно негово произведение, но не съм особено очарована. Лошото е, че имаме нещо общо в милионите изрази, изискващи да бъдат обградени със запетаи, и излишната информация.
Та, за липовия чай с една лъжичка мед и липса на сирене. Много е топъл, хубав и червен. И тази вечер ще бъда сама вкъщи. Което е също така хубаво, защото ще мога да си науча приятно-скучните уроци по география и да слушам музика, музика, музика. Много обичам да слушам музика, особено когато си мисля за измислени неща, които могат да се случат на фона й. Жалко обаче, че по-лесно уча глупостите по ЗИП география, отколкото нещо.. интересно. Явно си наложих тежката участ да бъда скучна и само аз съм способна да се овободя от нея. Засега е поносимо и дори приятно, но в бъдещето не мисля, че би било голям плюс, особено ако искаш да постигнеш нещо. Всъщност аз не съм такава, просто се случи така че реших, че ще е по-добре, ако стана скучна. Е, успях. И може би това е една от причините да пиша с онези така ненужни фрази и вече да се чудя не трябва ли да има запетая след всяка, всяка изписана дума?
Пия си чая в 18:14, слушам музика, стоя, облечена в уютно поло и сив панталон, и се чудя може ли да бъде по-обикновено?
Не ям пържени картофки, не крещя, не псувам, не се карам с никого, вече не си купувам близалки. Не че това са характеристики на някой много интересен човек, просто..
От мириса на ром ми става лошо и смешно, от една глътка мога да умра. Пиша по-подредено, с почти винаги надясно наклонен почерк.
Явно "Vanity Fair" и VanityFair внесоха някаква промяна в мен, въпреки че има още много непокътнати и прашни зони, заровени дълбоко под скучната черупка.
Вече дори ми е по-удобно да пиша на хартия. А и разбрах, че онзи тънък, изкривен и изтънчен почерк от филмите не бил чак толкова труден..

Amazing still it seems

Защо Весела, защо се опитваш да не пишеш?
Малко страшно изглежда да си задавам въпроси сама, но така вероятността да получа отговор е по-голяма. Мога да се разделя на две, три, осем части. Колкото ми трябват и колкото е уместно и удобно. Естествено, аз не използвам тази странна опция на човешкото съзнание, но може би в нея се крият решенията на много проблеми. И все пак съм различна в различните ситуации. Адски весела и усмихната, прекалено тиха и горда, мрънкаща и досадна, проницателна и почти зряла. Но не, не искам да сменям роли, декори, обстановка. Не ми се режисира живот, когато мога просто да се пусна по течението на това, което съм постигнала и имам досега. Писах много, все още пиша. В тефтери, последни страници на тетрадки, хартийки, какво ли не. Писах толкова, че започнах да се повтарям^8. Толкова, че започнах да се повтарям с това, което съм писала не преди месеци, а преди години. И се изплаших. Писах мотивационно, безсмислено, изброяващо, поетично, трагично, започнах разкази, диалози, какво ли не.
Какъв е смисълът от писането? Дали някога ще уеспея да се разбера и дали ще успея да разплета нишките на произволността? Защото все пак пиша просто ей така - без да мисля какъв да бъде уводът, без да внимавам да не пропусна тезата, без да подредя микротезите, без да изредя достатъчно аргументи, без плавен преход, без никакъв ред никъде.
Без прекрасно заключение, което, както винаги и както във всеки добър филм, отрича смисъла на изброените думи и издига нещо просто в култ. Като любовта например.
Слушам една от любимите си песни, която нямам идея защо толкова обичам, която не знам защо ме пленява със заглавието си, която мога да слушам милиони пъти, нищо че е тинейджърска и дълга.
Абсолютно наясно съм с това, че съм каша, но когато звуча като каша, която знае какво прави и иска, е някак по-лесно. И след време мога да бъда някоя, която чете всичко това и отркива смисъл в него. Нищо, че той никога не е включен в първоначалната идея. Просто обичам да губя времето си така. Вместо да чета "Vanity Fair". Но ще я прочета. И така.
Знам ли как да завърша?
Разбира се, че не.

pulp fiction

Чернова след чернова и безсмислица след опит за запълване на време. А понякога просто трябва да изчакаш. Голям урок и продължава да спъва всички. Жалко. Трудно се проумяват простите неща и трудно се избягват най-простите грешки. Но това, което ми изглежда още по-странно, е фактът, че не мога да си обясня защо почвам да пиша в дъждовни вечери на слаба светлина. Тъжните мисли не се пробуждат само тогава, но сякаш само тогава отркиват своето убежище, своя дом. А когато открият и дъждовна музика няма нищо, което да спре потока от тъга. Освен нещо много хубаво. Но, естествено, има и тъжно-хубави неща, които често са много по-хубави от обикновените хубави неща. Дори мисля, че истински хубави са само тъжно-хубавите. Защото, когато някое просто желание се сбъдне, няма как да не се натъжиш. Хубаво е да си тъжен.
На входното по литература писах глупости. Опитах да не стане така, но както винаги засегнах нещата от много и само повърхнстни страни. Украсено с малко думи, апел, призив, цитати и сложни изречения. Жалко, че това съм аз. Чета как разни хора описват конкретни случки и дори използват жаргон - и е толкова добре. Трябва да се замисля за простотата на изказа и нуждата да си искрен. Може би някой мой супер обикновен ден ще успее да докосне някого някога.
А може би все още имам нужда да изброявам всички неща, характерни за мен, за да се почувствам като една много интересна и донякъде уникална макроскопична система.
Докато чакам.
Аз съм Весела.
И обичам да ям по странен начин хрупкави неща
Започвам от кората, въртя в кръг каквото е там
и така навътре
обичам да използвам един куп изтъркани изрази
и да не си довършвам мисълта
да пиша в скайп всевъзможни неща и цитати, просто защото ми харесват и някак изпъкват
обичам да украсявам нещата
затова и може би много спомени ми изглеждат по-приказни и специални в обикновеността си
но това не е толкова лошо
пренесло се е дори в телефона ми
търся някаква хармония и композиция
ценя красотата
обичам да слушам музика и да мечтая
от онези ridiculous moments, в които си представяш още по-абсурдни, почти невъзможни ситуации
но е забавно
и всяка песен е саундтрак
обичам да правя физиономии и да се гледам
обичам да мълча
или да говоря
да казвам неща, които си мисля, че биха прозвучали адски мило
но рядко става
обичам да говоря мило на хората, ако не ми пука дали им пука
мога да слушам една песен 1000 пъти
и трудно започвам нови неща
но понякога съм много упорита
естествено, има моменти, в които не трябва да съм
понякога бъркам ситуациите
а понякога ги обърквам
обичам да чета разни просто-хубави неща
и сега Иво Сиромахов ме вдъхнови
много обичам да задавам въпроси
и винаги пропускам най-същественото
а след това не виждам смисъл да го споменавам
защото моментът е минал
страх ме е
но донякъде обичам мистерията и това да ме е страх
не винаги давам всичко от себе си, защото ме е страх, че ще приема по-трудно провала след това
вярвам в разни "съдбовни" глупости
вярвам, че ако искаш нещо да се случи много, то се случва
вярвам във вярването
и вярвам във вярването във вярването
но не вярвам, че ако се мъчиш да вярваш и да вярваш във вярването всичко би станало
трябва да имаш добри причини
не вярвам в обещанията
сега го разбрах
наистина са за страхливци
обичам безсмислено-мили неща
като смс-и по средата на нощта
като да кажеш нещо, което никога не казваш
обичам безсънието
и креативността
и след това да видя какво съм направила
обичам правописа
обичам да си измислям възможни уводи за възможни разкази или каквото и да е преди да си измия зъбите
и мразя някой да ме раздразни и да се наложи да спра всичко!

Стърготини с аромат

Освен да напиша СМС, да звънна по средата на нощта, да измисля поема или да плача, няма какво друго да направя. Какъв избор ти остава в понеделник следобед, на прага на поезията, сбогуващ се с илюзиите?
Навлизам в страшното пространство на чувствата, навлизам в бездна на съмнения, където всичко е относително, а аз съм способна единствено на думи. Способна съм да съм щастлива и да слушам музика, каквато никой друг не е чувал. Способна съм да бягам в облаци от звезден прах и да танцувам на капака на свободата. Ах, колко сладко е да си слаб и безразсъден, самотен и чакащ ?
Dream on.
ХУбаво е да мечтаеш, докато пишеш домашното по математика, да се разсейваш и да се въртиш от щастие. Да се усмихваш без причина и да отлагаш бъдещето за време, в което си готов да се изправиш срещу него. Но в света, в който би трябвало да се намирам, няма място за отлагане и отказ от поемане на отговорност и затова сега ще изразходя цялата енергия на своята слабост. Ще пиша, ще пиша, ще счупя пръстите си от думи - верни и неверни, смешни и трагични, мрачни или пък епични. Ще пиша смислени и безсмислени неша, трогващи и скучни, обикновени и чудати. Ще бъда аз каквато трябва да съм - с вкус на шоколад. Черен шоколад. Сладка и горчива, подтикваща хората към извършване на най-неправилните действия. Онова, което те кара да съжаляваш. Онова, което променя. И, ах, колко сладки са грешките, когато вятърът брули клоните, когато улиците са празни, когато тетрадките чакат разтворени, а очите още не са разтъркани. Когато студът пробужда спомени, а ръкавите се дърпат и разтеглят, за да стоплят самотните ръце в тази гола, гола есен. Без златните листа, без топлото слънце, без уюта на лилавите пердета и без кошмарите, от които да бягаш в нечия топлина. Накъде ме отвежда изреждането на метафори, накъде поемат те, след като бъдат изписани ? Коя е следващата спирка и къде да напиша колко важно може да е едно нещо в един ден, просто защото го няма?
Няма нищо по-хубаво от това да не може да спреш да говориш така, на пръв поглед празно и жадуващо за малко внимание, но, от друга страна, толкова вътрешно и описващо всяко едно чувство, което е не само по-сладко от шоколад. По-сладко е от най-чистия шоколад в петък вечер. Да, в петък вечер. По-сладко от всяка жертва, извършена на светлината на нощна лампа, по-сладко от всяка мечта, докато числата се нареждат едно до друго. Кой не може да лети, кое е невъзможно? Невъзможно ли е да изпаднеш в дупка на бохемско губене на време и писане тук, там, някъде там.. И невъзможно ли е след това да се завърнеш в реалността с изкрящи очи, грейнали от стабилността на избора? Не, защото нищо не е невъзможно. Не е невъзможно да си позволиш малката доза слабост и след това отново да държиш нещата под контрол. Не е нвеъзможно да отключваш врати, без да си отброявал секундите и лишенията. Не е невъзможно, защото хубавите неща не се случват само когато не очакваме. Аз съм слаба и самотна и мога да ги накарам да се случат точно когато те не очакват.
А сега - усмивка..

Khhhhhhhhhhh

Не искам да живея, опитвайки се да се бунтувам. А тогава защо изобщо ще живея? С всеки изминал ден познатите идеи и представи се превръщат в непознати, а непознатите - в заплаха.
Как може цял ден да губя време и да чакам за вдъхновение и накрая да го получа не от нещо хубаво, което се е случило, а точно обратното? Дали писателите са нещастници и само болката или дори всяка малка форма на някакво вътрешно мъчение може да роди муза?
Известен факт е, не мога да пиша на фона на музика. Не мога да пиша и да говоря с някого. Не мога да пиша и да мисля. Не обичам да пиша на лист, защото не виждам как върви, не обичам и да изреждам така, защото пропускам най-важните неша. Страдам от синдрома "недостатъчно" и никога не достигам до края. Сега, преписвайки глупави планове за абсурдни числови редици, ядосваща се, че винаги успявам да проваля нещата или те просто винаги се провалят, когато се докоснат до мен, осъзнах, че това не трябва да е така. Кой е избягал от правилото, че винаго оценяваш важните неша, когато ги загубиш? Или че винаги се появяват отново, когато най-малко очакваш? И е по-лесно да направиш нещо добре без да си се потил и трудил за него неспирно?
Е, трябва ли да се радвам, че все пак има положителна страна, защото тя в момента хич, ама изобщо не ме радва. Мечтаеш, мечтаеш, мечтаеш, мечтаеш. Накрая някакво чудо става и когато най-малко очакваш те изненадва. И след това започваш да виждаш как пак си отива? Не е ли това нещастие и как може да го променим? Може ли?
Щеше да бъде прекрасно, ако не пишех под влияние на емоция, ако можех да систематизирам информация, ако можех да систематизирам себе си, ако можех да се организирам и ако не всичко важно се криеше в глупавата организация и измислените списъци. И без тях човек би могъл, просто ако е достатъчен. Бясна съм на света и моментното щастие. Бясна съм на хора като себе си, неспособни да го задържат. И на всички, всички мечтатели, които летят сред тъмни облаци, слепи, глухи, заблудени.
Какво ми остава да направя?
Наистина, какво..

Ето как думите не помагат, но поне губят време

Слабост ли е да пишеш, когато имаш нужда и какво се оказва не-слабост? Защото започнах да живея с чувството, че всичко, което ти прави удоволствие, е вид малодушие, слабост.
Изкривена и прекалена критичност или някаква истина е това? Защото каквото и да е, идва момент, в който въпросите ти идват до гуша и няма значение какви са отговорите.
Много мигове, вечери, дни, периоди са запечатани в съзнанието ми като хубави. До някой идиличен момент, в който решаваш да разровиш из ситуацията, из запаметените картини, реплики, мимики - да я погледнеш отстрани - тогава идеята и споменът се разбиват като айсберг в моя Титаник на илюзиите. И другото лошо нещо е това, че всеки път когато усетиш нещо отрицателно за дадено събитие/човек/очакване се оказва, че е било напълно правилно. Затова се опитвам да видя всички възможни начини, по които мога да бъда разочарована, но след време, ако се появи нова идея, вече знам - права съм, ще бъда разочарована. Защо никога това не се случва с хубавите мисли и защо те никога не са възможен вариант?
А може би са, но никога не забелязвам/е.
Та, както и да е. Не искам да заклеймявам този петнадесети септември като хубав. Не защото не е или нещо подобно, просто защото мога след време да осъзная колко ужасна съм била точно днес или просто да открия някоя пукнатина. Не че няма една, огромна, но, какво пък - свиквам с идеята, че пукнатините в тази възраст не са чак толкова лоши, а и разнообразяват доста.
Но би било жалко, ако всичко стане твърде празно.
Преходът към есен беше мигновен. Ужасно студено е, а аз не се радвам на топлите дрехи и приятния мрак. Искам да е 6:40 и да ставам за училище. Но след това няма да искам. Не знам какво искам. Това проблем ли е или.. ?

Вселена, физика, дали?

това, което остава да направя пак, е да бягам
никога когато слушам тази песен не съм способна да правя нещо друго освен да "пея" с нея по клавиатурата
просто те кара да я следваш
много е хубава
една такава дъждовна, капка
"една такава" е един такъв мил израз, когато започнеш с правилната интонация
и продължиш, разбира се
защо избягах, защо повярвах?
малко боли да знаеш, че всичко, което правиш, е dust in the wind, но все пак прашинките понякога те радват
а и да бъдеш поетичен е не просто утешение, а една голяма доза кислород за всяка закърняла клетка, забравила да вярва във феи, чудеса, любов
и в това, че кускусът е сладък и трябва да е сладък
въпреки че соленият е толкова вкусен
на някои неща просто ни учат
с други свикваме
за трети не искаме да чуем, но накрая успяваме да се адаптираме
хората се адаптират към почти всичко
променят се така както трябва за да оцелеят
но има нещо, към което е трудно да се адаптираш, ако наистина не искаш
Хора.
да, вярвам в това
точно както вярвам във феи
в приказни смс-и
в това, че някои неща наистина имат значение
и в един човек
не защото е той
а защото една положителна идея ми нашепна, че знам нещо
да, вярвам
отново.

А може би не?

Каквото и да слушам сега, наистина не би имало значение, защото цялата тази нощна атмосфера, идващият 15-и септемви и настолната ми лампа, която започвам наистина да обичам, карат нещата да изглеждат като в един малък, нощен, Кинг'с уърлд.
В съзнанието всичко придобива криви, прави, цветни, нежни, груби, невероятни форми. И какво мога да направя аз, освен да се насладя на това чудно свойство?
Бягаме от самовнушението и търсим реализма, а не разбираме, че понятие като реалност няма и винаги сме там, където трябва да сме. Освен когато не търсим.

Някой те вика

ето малка болка през парче горчив шоколад, накъдрена коса и много, много празни надежди. празни като изхвърлена бутилка и като душата на пияница, като изоставена къща и мечти на наркоман.
заспал върху пропадналия си ден, върху прашната маса, върху остарелите стремежи и забравените пориви - животът се събужда. събужда идеите, рецепторите, всеки белтък в това човешко, жадуващо тяло.
и накрая те кара да страдаш.
на някоя пейка, в някой град, пред някое заведение, където кафето е безсилно, а музиката - хубава.
ех.
как се случи така, че 500 калории изчезнаха за пет минути, а 500 убеждения дори за по-малко. и как стана така, че всичко, в което човек вярва или се опитва да вярва, изчезва със скоростта на светлината и най-често оставя дупка след себе си.
а защо ли пиша само когато вали и когато няма никакво друго спасение освен отчайваща музика, шоколад и "Антураж"?
А къде е моят антураж?
поне се радвам, че съм емпатична, че наистина искам да пиша
няма да бъда една от хиляда или една от хиляда и четиристотин
няма да срещна за втори път някой специален човек
но нека не проклинам есента и остатъка от 2008-а, защото наистина имам надежди за тях и не искам да спирам потока от събития
понякога малко тъжни и мокри, но все пак ... толкова живи
любов :>

Накъде духа вятърът на промяната?

Ако не започна със "Здравейте", тогава с какво?
Така започва всяка публикация, която има шанс да бъде написана от сърце. Така започва всяка вечер, която не само има шанс, а вече се пропилява с пълна сила. Но какво от това. Пилеем вечерите, а след това обираме сладки спомени от изписаните думи. Ех, как обичам да пиша и колко обичам да го правя без да мисля. Немислейки, просто натискаща някакви клавиши, гледаща далеч отвъд кибер пространството. А само как звучи. Но това да напишеш нещо от сърце след дълги, дълги мъки не те прави Достоевски. Не те прави и Кинг. Дори Вазов. Прави те поредният пишещ човек - поредното пишещо момиче. Дори още по-конкретно. Поредното 16-годишно, пишещо момиче, което все още има проблем със запетаите. Поне си признавам тази слабост, което, разбира се, не трябва да ме кара да се чувствам горда, защото това е Поредната пукнатина.
Преди измислях подходящо заглавие преди да започна да пиша или пък се сещах веднага след като свърша. Сега нямам идея как да озаглавя този скъп момент, в който може би изглеждам екзалтирана, но истината е, че стоя толкова нормална и дори не разбирам откъде вадя тези думи, които ми изглеждат поне малко щастливи. Защото сега пиша заради самото писане, за удоволствието от него, за изливането на душа чрез клавиатура, страдаща от неспирния натиск на десет уморени пръста.
Как може да пропускам същественото или изведнъж забравих за него?
Ах, скъпи, любими мои, трима читатели /?/, аз съм на прага на нещо, с което се захващам за хиляден път и може би този праг е отегчен и разочарован от мен. Но все пак продължавам да си мисля, че всяко малко изменение води до друго малко изменение и понякога малките промени в плановете наистина могат да променят крайния резултат. Но не е като някоя генерална, радикална промяна, която да промени нещо и генерално, и радикално. Другите промени настъпват след появата на някаква мания, когато станат фикс идеи. И колкото и да грешиш това измъчващо те желание започва да измъчва и висшите сили. Явно се предават пред фанатизирания дух и те оставят да се оправяш с последствията, щом си толкова готов за нещо. А третите, те май са крайния продукт от събитие с голям, но и случаен характер. В биологията май е дрейф, но мисля, че се лъжа. Каквото и да е, оставяше голяма следа и е доста ценено от еволюцията. Та, ако нещо такова се случи, ако дойде човек /да, хората променят хора!/, ако мутирам вследствие от болна амбиция ще стана друга. Но ако пиша в 2:34АМ какво мога да променя, какво мога да направя? Логичен е въпросът защо промяната за мен е толкова важна. И аз се чудя. Но се спирам. Започвам да слушам вътрешния си глас. Не онзи, който ти помага, когато не знаеш как да се справиш в оплетена ситуация, а просто истинският ми вътрешен глас. Слушам как мисля, интонацията си… всичко. И разбирам, че съм такава заради няколко гена, едно възпитание, милиони неща, които съм виждала и чувала и са останали в съзнанието ми, обществото и какви ли не други фактори. Да, аз съм резултат от всичко това, но колкото повече мисля, толкова по-недобра изглеждам пред себе си. И ми е интересно как ще променя влиянието на толкова много фактори, които дори не знам и няма как да знам какви са? Как мога да променя това?
Е, как да стане нещо е винаги сложната част, но толкова много човешки същества вярват, че ако вярваш и искаш, и, естествено, ако се бориш няКАК, нещото ставало. Ами, ако има специално "някак" за всяко желание. По една златна рибка за всеки рибар.
Да, хубаво е да пишеш. Но аз не съм Достоевски. Не съм Кинг. Дори Дъглас Адамс не съм.
Аз съм тук, в моята плашеща стая, разкъсваща се, тъжна донякъде.
И това е най-важното. Че чувствам. Моята огромна липса, която понякога е прекалено голяма за всички рамки, в които може да я излееш.
Загубих една малка, тъжна падаща звезда. Тя падна някъде и аз не разбрах трябваше ли да си пожелая нещо или просто да не вярвам в чудеса.

Oh, sixteen

Мечтаейки нещо да се случи, пропускаш това, което се случва. И когато забравиш, нещо се случва. Но не разбираш, че е станало. То продължава да се случва, ти задълбаваш в него. И усещаш как става важно. Продължава да е важно. Превръща се в част от ежедневието ти, мислите ти. И вече знаеш - нещо се е случило. Какво може да стане след това?
Да го изгубиш.
Художниците не изразяват чувствата си чрез думи, защото ако го правеха щяха да са писатели. Не мога да рисувам, определено не става с писането, от ден на ден съм все по-малко вдъхновена, а хвана ли музата, тя веднага открива начин да се измъкне. И се чудя как да изразя всичките си емоции и чувства? Не ми останаха много опции. Може би музика, някаква креативност?
Започва да ме боли да гледам как винаги спирам някъде и не мога, не мога да продължа. Толкова неща прелитат над главата ми като птици, които не мога да уловя, както беше писал Маркес. Точно така става - усещам го, усещам как съм на косъм да разбера цялата каша, а след това всичко се изпарява. Мираж, няма го.
Аз пък вярвам в някого точно защото е Той. Или съм заблудена. Но как вярваш в някого не защото е Той?
Не разбирам. Наистина съм малка.
Малка, уплашена и объркана. С толкова идеи и мечти на прага на огромен крах. Може би нямам място при хората, които постигат това, което искат. Може би наистина има "average" people и както и да украсяваш и дегизираш факта, той си остава факт.

Нова публикация

Доста плашещ бутон. Честит ден на красотата. Честит пореден септемврийски ден, който ще донесе безценно златно, есенно щастие.
Разглеждах си черновите и мислих за това как обичам всичките неща, които съм писала просто ей така, прости и зле структурирани, писани под влияние на някаква емоция или обикновено желание, породено от скука и подходяща светлина. А всички онези, които целят да стигнат до крайна точка и да научат на нещо, са може би много по-отклоняващи се и ограничени в това, което трябва да кажат.
Както и да е, отдавна не бях писала така и не съм сигурна дали музата ме откри или аз я забелязах под един зелен чадър, заобиколена от прекрасни хора, в тих момент, на приятна светлина, наблюдаваща как една цигара пламва.
Това ще е ключовият ми спомен от осми септември, който оцених като добър заради някои глупави, но и някои не-чак-толкова-глупави и себични причини. И, разбира се, най-хубавата беше тази, че нещо ме опроверга. А това беше изненада.
Доматен сок със сол - прекрасно. Но водката определено няма място в тази комбинация, въпреки че е изкушаващо нещо да те зачерви и да промени всичко в много, много смешна насока.
Това няма значение, когато си тих. Но тишината не винаги е вродена, понякога чака да я разбият. Да усети удар под кръста, който засяга и убежденията и предразсъдъците, а накрая те кара да се усмихваш.
Е, както и да е наистина. Колдплей вече не са най-подходящата музика за писане, но R.E.M - те стават.
Да спомена ли липсата? А да спомена ли как сама се дразня от сериозния си важен тон? Да кажа ли, че просто имах една много, много хубава вечер, която може би не изглежда толкова сепциална, но най-специалните неща са специални в някой малък, мъничък момент или в простата атмосфера .. което се оказва всичко.
Още ми е мъчно, но този път се страхувам. Не за липсата си, страхувам се от паранормални неща. Което не е важно. Наближава краят на месеца, а с него вероятно и едно разочарование, което ще може не само да ме натъжи и принизи, ами да усили липсата още, още, още повече.
Ах, къде си...

и се мъча да пиша, но не става

Ето сега разбирам, че не трябва да пишеш за нещо разнищващо, просто трябва да искаш да пишеш, когато чувстваш. И когато слушаш напомняща песен.
Но когато тази муза избяга се чувстваш изоставен от всичко. Моята е някъде много, много далече. Съжалявам, ако четете и очаквате нещо от мен, но истината е, че не мога да науча никого на нищо.

Защо, защо, защо, защо съм тук?
Трябва да отбележа колко ми е мъчно за някого. Много.

"It's a comedy of errancy.."

Все нещо ме спира да напиша дълъг пост. Може би това, че просто никога не започвам и си намирам причина или нещо, което да ми създава дискомфорт и да спра. В унисон със събитията нямаше как да не видя, че съм пропуснала нещо важно. Винаги нещата, които се оказват ключът към разрешаване на пролема, са видими много след като проблемът е бил ядрото на всичко. "Закономерностите на живота са толкова нечестни". А дали наистина са нечестни и дали наистина са такива или просто ние не се учим от грешките си и не ставаме по-проницателни, когато трябва ?
Ако стоиш и чакаш нещо да се случи и то се случи без никакво твое усилие, това значи ли, че ако се бориш за него и го получиш то ще е по-малко твое ? Щом се бориш за нещо значи ли, че си недостоен да го имаш без усилия ? Това не е ли глупаво ? Защото мечтите трябва да са преследват и дори да става въпрос за нещо различно от мечти, толкова ли е жалко да се бориш? Може би много по-малко жалко от това да гледаш с гордо вдигната глава как се изплъзва или някой друг ти го взима. Защото не винаги става въпрос за привързаност, понякога всичко е въпрос на преднина и внимание. Хората градят крепости, за да видят кой ще ги премине. Не е ли това един фарс, напразно чакане и просто липса на смелост? Някой ще бъде така упорит и ще ги премине, но зад тези стени не стои най-специалният човек на света, а просто някой, който крие страха си с гордост и студенина. Затова, ако някой все пак се чувства ощетен, аз ще споделя как разбрах нещо важно дни след като мислех, че съм разбрала много други неща. Колкото и да си отдаден на нещо, не може цял живот да гадаеш дали и то е отдадено на теб. И появи ли се друго нещо, показващо внимание, човешкото его е привлечено.
Колко странно е да се говори за хора в среден род.
Та, това е за крепостите..

/http://nexxxxxx.deviantart.com/

Усмивка ?

Не бях спирала на любимото си място, където се вижда огромна част от небето. През лятото /което все още витае наблизо/ се научих да гледам звездите. Да мисля и да ги гледам. Да не мисля и да ги гледам. Да гледам как падат и да си пожелавам нещо. Да гледам как падат и да не си пожелавам нищо. Да ги гледам и да мечтая. И да се надявам. И да слушам Depeche Mode. И да говоря по телефона :) Когато решиш да направиш нещо ново, дори толкова малко, след като мине време виждаш, че това нещо се е превърнало в някаква нова част от теб. Така и с моите звезди. И моите надежди. И вярата във феи.
Лятото мина много бързо и не успях да направя почти нищо от полезните неща. Отмина така сякаш беше пет минути, а всъщност почти всеки ден беше важен. Дори безцелното пиене на фрапе и многото ми безсънни нощи. Обичайните хора, необичайните хора, обичайните притеснения, обичайните радости. И едно събитие, което да пробуди нови идеи, перспективи, мисли ... и голяма липса. Двупосочна. След което нещо хубаво, което да направи падането на земята малко по-меко. И, естествено, нещо, което да развали всичко. + сравнения, критика, себеизмъчване и толкова мисли - добри, лоши, плоски, банални, летални..
И най-странното е, че в края на всичко това ми липсва едно нещо. Може би имам нужда от исински, момичешки дневник, в който обикновените неща си остават обикновени, но все пак споделени.

Reminder

Листчета, залепени навсякъде, неща, които да те карат да мислиш за нещо, доводи, аргументи и какви ли не стратегии само и само да направиш нещо и да не се отклоняваш в грешна посока. И пак нищо. Лично на мен ми омръзна да се боря със слабостта си, без значение дали се отнася за нещо важно или маловажно. И тъй като всеки божи ден влизам тук, ако не за да напиша нещо, то просто по инерция, мисля да използвам мястото и да постигна нещо благодарение на него най-накрая.
И така.
Абсолютно заявявам на себе си в този момент /05.09.2008 г, 14:51 ч/, че няма да търпя повече разочарования и то в точно тези области, в които съм търпяла досега. И ще бъда сериозна. И понеже това е сериозно обещание, което възнамерявам да чета по 100 пъти всеки ден, се надявам никаква умора, тъга, яд или глад да успеят да ме отклонят от това self-destruction. И се надявам винаги да мисля преди да правя нещо. И да си мисля колко много ще съжалявам и как ще пиша точно такива неща по точно такива места. А и не би трябвало да е толкова трудно да свикнеш да правиш нещо правилно. Знам, че еднакви причини водят до еднакви следствия и не съм сигурна, че аз имам по-различни причини да не искам да съжалявам за глупости, но може би просто не съм разбрала, че имам. Идва септември, след това октомври, ноември, декември. Някакви хубави и уютни месеци с, надявам се, хубави и уютни случки, които нямам намерение да пропускам или да прекарвам в съжаление заради една глупава... глупост. А и времето минава, а понякога не е чак толкова достатъчно и безкрайно. Думите са едно, действията - много, много повече. Много съм си ядосана и планирам винаги, когато усетя, че започвам да ставам глупава отново, да го чета. Не, наистина.
!

My September

Откриваме септември с една хубава песен, която навява есен и нови пътища. Точно това трябва да е септември - пожълтелите паднали листа, останалата топлина от летните страсти, но и малко златна светлина в дебрите на сутрините и залезите, която да ни покаже, че много неща ще се скрият зад хоризонта, проправяйки път на другите, есенните. Затова и има нещо адски красиво в цялата идилия на идващия нов сезон. Сезон, който не носи сковаващ студ и коренна промяна, а преход и едно дори по-добро време - за влюбване. Време, в което започваш да сънуваш кошмари по средта на нощта, знаейки, че трябва да ставаш много скоро, надявайки се да получиш нещо. Време, в което трябва да правиш толкова неща, но все пак имаш отделените минути, през които да се насладиш на цялата пастелно-шарена динамика. Така изглежда септември в моите очи, но в дейстителността на всеки един град, особено ако е малък, нещата са малко по-различни. И все пак това не означава, че не може да бъде точно толкова прекрасен, носещ промяна, топли чувства и малко липса. Не знам. Имам очаквания, може би големи, и от мен зависи дали ще се превърнат в реални спомени някой ден.. Но аз не спирам да се надявам на есента. Защото след едно различно, безсънно и изпълнено с падащи звезди лято, трябва да следва една прекрасна есен.
Така е, нали..?

There's always tomorrow. Just wait.

Ако се огледате ще видите, че и най-безнадеждните случаи не са чак толкова безнадеждни. И колкото повече се оглеждате в разнообразието /стига да го има/, тази надежда огрява и вас. А има друг тип хора, които не би трябвало да са толкова безнадеждни, дори изобщо, но по някакъв начин правят всичко възможно, за да станат такива. Защото дори да си супер зле /страхотен израз/, ако спреш отчаян някъде, нещо хубаво просто ще стане. Но ако мислиш, че знаеш много и се опитваш да познаеш всичко, което става наоколо, автоматично убиваш прекрасните изненади на живота. С критика подкопаваш всичко, а с мислене направо го довършваш.

най-лесно се пише, когато си тъжен и ти е мъчно за някого, защото може да повтаряш фразата 120 000 пъти и пак ще е важна. защото е много важно някой да ти липсва.