Sometimes

Една снимка промени вечерта ми и не мога да си обясня как. Разглеждах всички такива красоти, които събирам от знаете-кой-сайт, където е пълно с какви ли не, радващи окото, творения на млади хора, търсещи красотата тук и там. Днес се олях и реших да се запася с мноого красота. Към 3:15, чакаща и губеща време, реших, че сега е моментът да й се насладя, да се нагледам на това, което съм събрала, и очевидно - това, което не мога. Не знам защо изписвам толкова за deviantart, може би защото ме е страх, че в същината на темата няма да мога да кажа нищо. Да, заради това е. Колко добре се познавам.. и колко добре си доказвам обратното. Може би мислите ми са плитки, може би не трябва да ровя в точно тези, може би отговорът е друг, но аз останах зашеметена. Сред преливащи цветове, ярки контрасти, отнасящи те пейзажи, меки и нежни портрети-характери, гротескни рисунки, изкривена модерност, асиметрично съвършенство и какво ли не - аз попаднах на тази снимка и спрях.
Как спрях, защо спрях, исках ли да продължа - не знам. Наистина не знам, но ме удари мълниеносно, нанеси ми огромен удар и сега все още съм в неведение. Достигнах до зачатъци на обяснение след като видях и едно прекрасно есенно дърво, но явно и то нямаше силата да изведе мислите ми до край. Предполагам за тръпка, чувство и емоция не трябва да се търсят обяснения. Предполагам всичко това беше резлутат от много други тръпки, чувства, емоции, снимки, красота. Но явно тази снимка е направена с много, много любов, каквото и да е това, защото стана отправна и аз се чудя..
Тези хора, които рисуват, които улавят момента.. Има толкова много хора, толкова много картини - реални и измислени, и всички те ги пресъздават, за всички тях те значат нещо. Единственото, до което достигнах е: светът се върти.
"...а с него се въртим и ние..."

без никакъв ред и идея - искам да се оплача
започвам да се замислям много докато пиша, което не трябва да се случва
аз винаги се замислям много, но сега се замислям по друг начин, което не трябва да се случва
но днес няма да се оплаквам от себе си, днес съм почти доволна от себе си :>
искам да се оплача от всички, които ме оставят да стоя в петък, пишеща тук
явно "Любов по време на холера" ще се изниже по-бързо, отколкото очаквах
искам да се оплача и от още няколко неща
всъщност н е лоша идея, видях една таква тема във форум
там хората обясняваха какво ги дразни
аз тук го правя постоянно, но твърде неясно
сега няма да е така
искам да се оплача от вдлъбнатината на леглото, която не знам с колко труд и хляб тати е направил, но е ужасно неудобно, а аз заспах там
искам да се оплача от еднообразието на атмосферата за гледане на филми вкъщи
как ли не си обръщам монитора, как ли не заставам, какво ли не правя
и вече започва да омръзва, а аз обичам, обичам да гледам филми
искам да говоря с хора, с важни хора, и да гледам звездите, но засега е почти невъзможно
искам да се оплача и от това, че някой постоянно се промъква зад гърба ми, докато слушам музика и е ужасно неприятно и спиращо каквото и да е в мен
искам да се оплача от всички хора, които ме търсят, когато аз чакам само един
но май трябва да се радвам, защото без тях определено щях да полудея
пф, мисълта ми не се лее като тази на Гарсия. Пиша изнервено, дъвчеща дъвка, отлагаща разни неща, с лош поглед и безперспективна идея. Много ме е яд най-вече на това + глупавата музика, глупавият албум, който реших да изтегля.

много лошо настроение, но това винаги се случва, когато навън е слънчево, цветно и пълно с хора и капачки Queen's, а аз стоя в тъмна стая с пуснати щори

и така

self-righteous suicide

Край едно празно шише водка лежеше пияно момиче. Шумът беше непоносим, а тъплата - сляпа, за да забележи, че е по-бледа от нормалното. Бледа с полуотворена уста и блуждаещо затворени очи.

Е, не, тази история няма да е сполучлива, но се замислих за алкохола и една зима, в която аз бях така..
Хубавото е, че оттогава не съм опитвала алкохол. Хубаво е, когато не правиш нещата, които те водят към нулата.
Няма как да скрия това, че съм пред дилема дали да продължа да пиша или не. Но предполагам отговорът е ясен. Аз винаги пиша, дори да няма каквато и да е полза, аз съм там, пишеща. А и тази нощ трябва да се насладя на музиката си, на филма си, на времето си.
Защо по-често не откривам хубавото в познати неща, защо винаги ги захвърлям някъде и след много, много време разбирам какво съм изпуснала. И с музиката е така. Но всяко ново нещо, дори да е старо, е хубаво. Жадувам, мечтая, копнея за нови неща. Или може би си мисля, че това е, което ще ме ощастливи. Като започнем от нови хоа, места, преживявания, нов шампоан дори! Естествено, сигурно това е заблуда, с която ми е удобно да живея, докато не разбера, че дори и милион нови неща понякога не стигат. Какво всъщност искам е голям въпрос ?
Динамика, непознато.. ?
Дали. Ако получа всичко това и не остана доволна ще е ужасно и показно, но интересното е, че понякога адски безразлични моменти оказват своето влияние след време. Защо не виждаме всичко, когато трябва.. Така ли е устроен светът и не губим ли време ?
Тракам с една фиба, стоя на светло и се опитвам да не очаквам. Но живот без очаквания не съществува, а ако има някоя форма близо до него, сигурно е много жалка.
Hallo ?
Искам да знам немски, френски и испански. И руски, който се предполага, че трябва да знам, нооо..
Сменям си мнението за разни неща прекалено често. Не знам дали има нещо като "чисто мнение", но всичко ли оказва влияние ? Може би влияението изгражда всичко. А кое е първо ?
Пф.

За хората, предразсъдъците и писането в последния момент

Не би било уместно да пиша щастливо настроена след купищата отчаяни думи, които изписах преди часове. Но дъждовните дни крият риска човек да смени настроението си около 100 пъти. Или фактът, че съм момиче. Или, най-вероятно, фактът, че съм малка. Което и да е, сега е добре дошло, защото не ми се иска да съм в унисон с мрачното небе. А и 16-ти юли звучи като една обещаваща дата за нещо симпатично, което да се случи и да обърне тъжните настроения наопаки. Интересно, не казах нищо съществено, но все пак ми прави огромно удоволствие да пиша, защото слушам и музика. И тук е частта с предразсъдъците. Докато Ласт.фм-ът ми не работеше аз слушах, но никъде не виждах резултата, не виждах да се трупат песни, да видя към какво съм се ориентирала тези дни и така нататък.. Позьорско. Няма значение дали сега ще слушам 2 или 200 песни, просто след това ще мога да отида и да видя, че съм слушала. Жалко, колко свикнах с поредния порочен Интернет навик. Толкова насила ли трябва да стават нещата, аз обичам музиката, не се ли очаква да я обичам еднакво..
Не говори добре за мен, но поне не се лъжа - сега съм хиляди пъти по-доволна и я усещам хиляди пъти по-дълбоко, където и да отива, каквото и да прави.
Габриел Гарсия Маркес започва да ме изумява. Прекрасни, прекрасни описания. Съжалявам, че вълната от изливащите се думи не се задържа повече в съзнанието ми, за да пресъздам нещо.. Но сега разбирам защо всички говорят така за него. Толкова детайлно и точно описателен, всеки един момент, черта, човек, чувство, идея - всичко е така както трябва пресъздадено, за да може всяка душа да разбере, че е била там, че е видяла. Увлечена в историята, но измъчена от малкия шрифт, с подутото под окото си, с насълзено друго, и с рошава коса, аз съм решена да довърша "Любов по време на холера". И се надявам, наистина, да става все по-добра и накрая да ме впечатли с цялата си мощ.
И така, това е за Маркес. И него подцених в началото. Трябва да мисля малко повече.
Виждам вятъра.. Е, виждам дърветата и как си говорят с него. Може би им разказва много интересни неща, а може би аз просто закъснявам, незнаеща за къде точно, но все пак трябва да се махна оттук.

Хм ?

Не ми се беше случвало да посвещавам нещо тук /или поне така си мисля/, но сега, както след всяко разочарование /или поне такава трябва да е закономерността/ се случва нещо странно.
Явно съм твърде самовглъбена, за да не забележа, че в собствения ми блог има коментари
?!
Ами, много, много, ама много странно, защото идеята беше да е неоткриваем, но явно пак съм сбъркала някъде. Което не е лошо всъщност, само малко неудобно. Преди си крещях и пишех простотии на воля, сега ме е срам от всички тях. Е, случва се.. :)
И все пак това го пиша като голям отговор на коментарите. А какво съм си обещала е твърде сложно или по-скоро скучно, така че не мисля, че има някакво значение. Поне на този етап.
*surprised*

meet me early

What if I say I'm not like the others?
What if I say

Началото винаги е трудно. Уводите не са моята част, изложенията също. Заключенията, изводите - те са тъжни и изгнили, пиша ги с умора и отчаяние. Не си задавам въпроса защо става така, защото не искам да получа отговор. Нямам си работа или не искам да я започна, затова и пиша тук, въпреки липсата на талант. Но пък не ми липсва озлобление, да, днес е хубав ден. Да, не ми е весело. Все пак човек си го търси.. А от тук следва и въпросът: Наистина ли искаме всичко, което ни се случва ?
Малко психология и книги няма да ми се отразят лощо, за да се опитам да разбера това виждане, но все пак ми е трудно да го приема дори така
Та ако исках всяка вечер да пиша по един и същ оплакващ се и недоволен начин, за едни и същи скучни, банални неща, с едно и също настръвление, нямаше ли да е мазохистично?
Твърде мазохистично.
Сънувах измислици. Сънищата показват за какво ти пука все още и ако се окажат хубави се събуждаш радостен, а после реалността те удря по челото и ти се смее в лицето. Прекрасно, чудесно, многоточие.
Чакам телефонно обаждане, слушам гневна музика, искам да говоря бавно, пия вода, слушам Foo Fighters, не ми работи Last.fm-a, някои действия наистина си противоречат, но знам, че трябва да стоя тиха и апатична. Да. Може би е рано, много рано. Може би е глупаво, твърде глупаво. Може би е нереално и неосъществимо, може би аз развалих всичко. Има толкова много възможности и не ми се иска да свърши като последния път. Да, защото го преживях, но всяко преживяване оставя съответните рани, които се отварят по-натам, а тогава боли още повече. Не разбирам от болка и страдания, най-вече защото мисля, че аз съм виновна винаги, че аз ги създавам почти изкуствено, но не - сега не е приятно.
Слушам Three Days Grace - една от малкото им песни, която ми допада, не гледам "Приятели", не гледам "Гладиатор", не гледам "The Sorrow and the Pity".
Да напиша ли използвана фраза или не? Сложна дилема. Не, няма. Днес не е такъв ден. Днес трябва да е хубав ден. Снощи трябваше да е хубаво. Насила, дори с най-силното вярване, не може да привлечеш нищо. Нищичко. Отново ли да чакам ? Не мога, твърде изнервящо, уморително, мъчително е..
Трябваше да направя нещо. Трябваше да направя много неща. Имам да пиша есе, което ще изглежда като някой от постовете ми тук => ще се изложа. Нямам постижения, не мисля логично, практично. И се хващам като удавник за сламка за всеки лъч на хоризонта. А се оказва, че съм в пустинята и това е мираж. Ако всеки един хубав момент е бил мираж, струва ли си да се надявам на още такива? Мазохистично или жалко ? Търся прост отговор. Простите отговори се понасят най-тежко. Засягат те мигновено, след това бавно те убиват. Не задавайте прости въпроси, пазете се. Лошото е, когато на някаква голяма отдаденост контрастира обратното. Дали заради захарта имах енергията да чакам... Може би трябва да я откажа.
Винаги съм имала да признавам нещо. И сега, и предполагам, винаги ще имам. Дали ще се прокълна с тези думи, с тази песен, с това чувство.. Не знам.
Сънувам кошмари - болни деца, безизходица.

Can't you see that I'm needing
Begging for some much more
That you could ever give
I don't want you to adore me
Don't want you to ignore me
When it pleases you

I have played in every toilet
but you still want to spoil it
to prove I've made a big mistake

Имам толкова за признаване. Не виждаш ли, че се нуждая ?

Не мога да завърша по друг начин, не обичам да завършвам нещата, но те винаги искат.

Юли, студ, Юли, студ

всеки път, когато си обещая нещо то прави всичко, за да не стане
защо така
много е студено, тъжно, боли ме окото, подута съм, тъжно ми е, студено ми е, тъжна съм, студено е, мъчно ми е

много, много, много ми е мъчно
и е толкова ужасно
с какво помага това страдание? мисля, че вече е много

Once upon a time.. once upon a time :)

Току-що свърши филмът. Не, преди 15 минути, но така е по-внушително. Исках да започна с повече чувство, с повече топлина, повече любов.

Another great movie
"Имало едно време на запад".
Гледах го заради тати и заради традицията да гледам такива филми. Нямах големи очаквания, всъщност знаех, че е хубав, но за своя жанр. Какво се оказа ? Че се влюбвам в мъжки филми, в зареждане на пистолети или в прекрасно озвучаване ?
Всеки детайл, всеки! тук е от огромно значение, защото историята е проста и прашна, но актьорската игра, музиката, режисурата - всичко, всичко! грабва. И не грабва цялостно, поглъщащо, а те оставя да усещаш звуците с цялото им майсторство и изтънченост, точно такива каквито трябва да са, за да те отведат в този горещ и пуст свят, дори да си сляп.
Не, аз не мога да опиша, просто знаете.. една тръпка, която минава през цялото ви тяло и оставя следа в съзнанието.
Тогава филмът ми е харесал.

Няма с кого да говоря

С усмивка на лице, във вените фрапе, аз пиша за това
нечленоразделни звуци се опитват да разбият веригата на моето мълчание, да,
с всяка глътка минерална вода, с всяка запетая, с всеки ден става все по-трудно и мъчително
затова не не искам да пиша каквото и да било яко
искам не искам - няма никакво значение, защото знам, че няма да мога
о, колко ми се говори с някого
така че да се измъкна от клопката, само чакам, а може би трябва да потърся ?
нови хора къдеее сте ?
няма ги
Billy talent
:)))
колко позьорска музика
колко аз
защо не мога да съм друга
бърн ди евиденс
някой ден ще чета тези неща и ще си мисля някакви работи, нали
липсва ми човек
и какво ли не
голяма липса
а когато започна да мисля, че и това, което имам не е хубаво, наистина става страшно
запетая запетая запетая
аз съм тъжна запетая, мечтая, края
какво хубаво стихотворение ще стане, нали
не искам да бягам повече с поезия или проза
ако продължават да са такива
разни малки неща, които някога казваме или просто си мислим решават да ни покажат колко вжани са били
трябва ли да внимавам с всяко нещо
предполагам, че и с тази изповед посях много семена
и нещата, които казваме на другите, също се оказват с огромно значение
и местата, които посещаваме
ако го бях разбрала малко по-рано
вече ще внимавам малко повече
колкото повече внимаваш, толкова повече осъзнаваш ?
а повече ли живееш
музиката е много хубаво нещо, оценявам я
какво ли не ми дава
замества моите чувства със себе си
ох, трябва да говоря с някого
наложително е
някой, който може да слуша
различни неща .. или поне аз си мисля, че са такива
някой интересен
колкото мен ?
ох, Боже
може би поне съм интересна
гр хр мр
междуметията не стават
защо продължавам да пиша, кажете ми, моля ви се, психологично обяснение за моето състояние
добре ли съм, как съм ?
днес си мислех колко много неща усещам, но не мога да изкажа, опасявам се и че сега е така и наистина съм ТЪПА
много тъпа
какво като разни хора не си мислят за такива неща
милиони други са мислили за уееей уееей по-задълбочени
не ми се правят общи изводи за нещата
без да знам, че наистина съм права
от много време не съм била права
само тъжна, отвратителна, лош човек..
who knows :)

I could be nice

Purple and blue :)

Ако се състезаваме със себе си негативно настроени, няма да стигнем доникъде. Понякога разни неща, без да се замисляме защо са верни, стават такива, само защото някой специален за нас ги е казал. Не знам дали е така, но защо да не е.. Аз се състезавам със себе си, макар че няма кой знае колко за надминаване.. И все пак винаги съм ортицателна, а това не помогна. Грешките, които правим водят до други събития и аз си мислех, че може би благодарение на тях понякога сме по-щастливи. Може би става, ако сме допуснали голяма грешка и сме страдали твърде много, изкупление. Но ако не правим грешки дори няма да се стига до момента със страданието ? Събуждам се и може би още първото нещо, което правя, е грешно. Дали мога да променя този низ от неправилни решения и лесно ли е.. Ако беше едно може би, но във всяко едно отношение, всяка една секунда, с всеки един човек и всяка ситуация - не мисля.
Звуча сякаш пиша есе с огромно нежелание и не искам да продължавам точно заради това. Желанието ни води навсякъде, дори през грешките.

о, колко малка се чувствам
минавайки покрай теб
оглеждайки мислите ти
вниквайки в теб
прилики май няма
но аз още не знам
че трябва листата да паднат
за да стигна до там
да съблека много блузи
да затворя очи
безсънна да бродя
да знам, че боли
да погълна счупени букви
събрали се в тъжен куб
да танцувам опиянена от радост
да се смея просто напук
да обичам така както виждам
да съм проста ... обикновена
да усещам, любов да приижда
към красотата - нечиста, но земна
различавайки златото свое
аз се чудя и питам се кой е
онзи, който ме кара да пиша
да целувам живота, да дишам
но признавам, аз малка съм
и
всяка празна глътка въздух шепти
че не мога да нарисувам дъга
ако нямам очи за това.

...гледам хората, блоговете им, начините, по които кръщават произведенията си, снимките, които постват, формулирането на мислите им...
търся вдъхновение
и да, донякъде се радвам, че има такива хора
гравирани върху образа на масата
като петно върху огледало
каращо те да не видиш грозната реалност
не е ли хубаво ?

трябва и аз да доукрася
да извия така правите краища
на всяка моя мисъл
споделена в едно пространство
комерсиално, но и скрито
от моето желание
гледам хората в Интернет
изразяват се както искат
така както искат да ги видят, чуят, разберат, възприемат
изолзват думите, изкуството
дават това, което имат
и ги прави нещо
или поне така си мислим
Жалки ли сме ? - се запитах
Тишина. Отеква.

Morning

Започни деня с усмивка, "Приятели" и меденка. Колко симпатично начало за един горещ, летен петък. Но без кофеин в края на вечерта, нали така ?
Убива ме всичко, което трябва да направя, а аз дори не започвам. 3-4 есета, 1 куп документи и книга. Ако свърша с поне едно от всички, сигурно нещата ще тръгнат малко по-гладко.
Но пък да слушаш музика също е приятно, поносимо. Говори ми се за разни неща, глупости, смислени, каквото и да е, стига да не е с когото и да е. Ето, знак :)
Но напоследък нищо не помага, дори това че махнах слончето от шията си, въпреки че ме правеше умна. Мхм. Завръщане към познатото и изпитано, а именно една песен. По-добре от писане на глупости на публични места и така нататък. Don't you think ?
Нагло опитвам да постигна нещо с магията на словото и мисълта, съчетани с мелодия на A7X за фон, а резултатът все още не е налице. Но ние сме умни, спокойни, търпеливи и положителни хора. Чувам разни познати лирики в главата си, толкова подходяши за цитиране, но няма да отдам такава чест на преобладаващите чувства в мен. Не съм силна, усещам онова "приятно чувствто на разочарование", дори се чувствам малко лоша, макар че причината е пълна измислица, но все пак.. има някаква усмивка тук някъде и незнайно защо ме озарява.

I pray for rain

дешифровай ме, опитай
и дори да коства време
моля ти се, разбери ме
колкото и да отнеме

I hate everything about you

Червеното небе не бе изглеждало така от един месец. От един ден, в който вятърът брулеше жестоко и същевременно нежно уморените есенни листа.
Беше малко след средата на деня - време, което в летните горещини не привличаше с нищо минаващите, живеещите.. Но сега изглеждаше като момент от красива приказка с червен оттенък. Изглеждаше така през едни очи, уморени не по-малко от листата, навлажнени като тревата, изтощена от яркостта на зеленината си. Всички бяха капнали от тази умора, която витаеше навсякъде - във всяко вдишване кислород, във всяко издишване. Усещаше се нещо като болка, но със сладък вкус. Беше прекрасно време за страдания, притъпена горчивина, писане..
Минаваха тълпи, забързани за някъде, неспирни в мислите си, спрели в действията. На една пейка, сред цялото движение, стоеше младо момиче с ужасно тъжен вид. Всеки, който беше решил да прониква в очите на хората, можеше да го разбере, а нейните.. Нейните бяха прекалено огледални. Отразяваха дори хода на вятъра, който бе така хаотичен в свояа насоченост. Такива описания обикаляха всички места на нейното съзнание, но тя разбираше, че са безполезни. Безполезни в своята същност, колкото и красиво да звучаха. Каква полза имаше от тях, след като не бяха променили никого, не бяха променили нея. Просто витаеха, въртяха се, дори се повтаряха. В момента, в който го разбра, тя намрази и себе си, и тях. Беше й трудно да се отдели от начина си на мислене. Беше невъзможно или поне непосилно за нея. И този факт я измъчваше още повече. Когато си умен вземаш правилните решения, не мислиш поетично. Когато си умен правиш това, което трябва да направиш, не мислиш за него. И тя го знаеше. Някъде беше изгубила силата. Не, някъде беше разбрала, че никога не я е притежавала. Наистина толкова болезнено. Цветът на небе, измъчено от болка, от това, което вижда, от това, над което се намира - този цвят беше и цветът на нейното бушуващо море. Нещо между скрити сълзи и много съжаление. По изгубено време, изгубени мечти, изгубен талант, изгубена надежда. Но и възможността да не е изгубила нищо, просто защото се е заблудила, че го има. В такива есенни дни човек се отдава на отчаяние и една удобна меланхолия, сливаща се с пастелната топлота в природата и душата. Но как да ви кажа, понякога разбираме, че не трябва да спираме, а да се борим, разбираме, че сме сгрешили и все пак не знаем кога да спрем и кога да започнем. Просто не го виждаме. Боя се, така се чувстваше и тя. Една грешка, обгърната от грешки, живееща на техния гръб.. и те на нейния. Чудесна симбиоза, която би могла да роди красива по своему шизофрения. Но на този етап - просто една жалка картина.
Стана време да се оттърси от всичко, за което бе мислила в последния половин час, и да се разходи. Изправяше се, но явно и това просто действие я затрудни, и си удари крака. Започна да върти наум всички обиди, за които се сети, по свой адрес, но един глас прекъсна всичко това.
- Да ти помогна ли ?
Тя погледна нагоре.
- Нямам нужда от помощ. За какво ми е помощ ?
- Само предложих. Но както искаш. Нямаш нужда от помощ. Макар, че се съмнявам.
След като го каза я погледна и тръгна напред.
- Мислиш, че имам нужда от помощ ли ?
Беше симпатичен. Обърна се и я погледна със зелените си очи. Лицето му бе строго правилно и младежко-мъжко. Чертите му бяха малко студени, но и много привличащи. Когата му бе светла, устните тъмни и плътни. Погледът - многозначително арогантен. Това я влуди. Не трябваше да мисли какво си мисли той за нея. Не, не, не.
- Всеки има нужда от помощ.
- Аз не съм всеки.
Ето, това вече беше ясна усмивка. Явно хареса отговора й.
- А коя си тогава ?
- Май няма значение. Вече няма значение.
- Тази пейка е твърде самотна, когато стои само едно момиче на нея. Не мислиш ли?
И седна до нея.
- Избягвам мисленето.
- Но то винаги те намира, а ?
- Мислиш се за много интересен ?
- Аз съм интересен.
- Усетих го.
- Не, така помисли.
- Няма значение.
- Има огромно значение. Ако не беше всеки, щеше да знаеш.
Изправи се, усмихна се отново и си тръгна.

:)

накъде сега ?
страх ме е от пътя, времето, дупките по него
от някои е трудно да излезнеш
и май сега разбирам, че съм била в една прекалено дълго
малко ми е трудно да пиша, просто не знам как
понякога думите не описват това отвътре както трябва, а понякога просто не можем да избягаме от себе си
какво ли не бих дала, за да не съм себе си
поне малко
ако бях друга - да... но тази Весела
тя прекали
и аз не мога повече с нея
аз не искам да съм Тя
защото е асух2ч178%@%!*@&
самосъжалението не е помощ, боже, какво помощ може да е
какво може да промени
какво трябва да направя
както днес, така и сега знам
и да моля на колене
ако получа това, което искам
не трябва да съм такава
не мога да съм такава
съжалявам, ако предизвиквам ортицателна енергия на моя страна
пиша с чувство и отчаяние, с горчива яснота за всичко
трябва да избягам
далече далече далече
защото не мога
кйасгвегдсялакса

Pyramid.

Are you afraid to die ?

Тъпо интро. Мисля да озаглавя поста "Пирамида".
Тази нощ сънят реши да ме подмине, а аз реших да споделя за това. Не е много интересна случка, но тъй като няма какво друго да споделя, ще се наложи да говоря за това. Беше малко объркано, но логично. Естествено, че лошите неща, които ми се случват, винаги са логични. Вече слагам запетаи по инерция, което би трябвало да е хубаво ?
През цялата нощ мислих упорито и неспирно как да разкажа за моето поредно безсъние, но знам, че няма да успея да го възпроизведа по начина, по който го чувствах.. както винаги. Както когато много искам да разкажа нещо на някого, представям си как говоря, как бавно и интересно описвам, и накрая - нищо. Какво да се прави, дано поне е достоверно. И, ей така, искам да вмъкна, че се уморих от правилно писане и бягане от жаргон. Но и тук се оковах в собствени вериги, от които най-трудно може да се освободиш.
Не знам защо продължавам да пия фрапета / и да слушам музика докато пиша.../ след като виждам, че не ми влияят добре.
Започва огромното безсъние, което се проявява в особено тежка форма. Първата фаза е радост, смях, измислено забавление, огромен прилив на енергия и малка доза безсрамие. Да, всико е живо, макар че се въртя на стола и започва да ми става лошо. Пиша накъсано, несвързано и задавам неудачни въпроси. Доизнервям се с музика и бягам от всякакво спокойствие. През цялото време треперя, което започва да изглежда обезпокояващо. Решавам, че не е момент, в който да стоя пред компютър, и го изключвам. Ок, това е добре. След това започва голямото будуване, което не може да бъде прекъснато от нищо. НИЩО.
Преобличам се, изваждам половината дрехи от гардероба. Светнала съм силната лампа, която мразя. Решавам, че не искам да се преобличам повече. Минути пауза, разбира се. Аз винаги държа на паузата и не правя нещата, когато трябва, дори когато грамовете кофеин разбъркват всичките ми вътрешности.
Обикалям стаята по известни и безизвестни причини. Виждам прашинка, листче, нещо не ми харесва, някоя гънка ме дразни - трябва да отида.
Но не само това. Трябва да правя и друго нещо. Вземам пинсета и се чудя какво да оскубя. Разваляне на очи, разваляне на очи, разваляне на очи. През това време, естествено, се обогатявам и слушам нещо полезно. Музика, филм, предаване. Запомням нещо. 1% задоволение. Вчера слушах за Харисън Форд. Бил е тъп ученик. Не е могъл да стане отличник. Много саркастичен и резервиран. Е, после става звезда. Аз не мога да кажа много за него, но не бих го нарекла прекрасен актьор. Но кой ме пита ?
Оглеждам се. След това решавам, че не мога да стоя без да спя и да не правя нещо друго и ползотворно. Искам да гледам звездите. Да, това е идея. Оправям си леглото, мия се, подреждам стаята, всичко е организирано и свършено. Изгасям лампите, тихо открехвам външната врата, излизам. Няма нито една звезда. Веднъж да излезна, когато трябва и небето да е пусто. Късметът на начинаещата. Малко е страховито. Вътре също, но аз опитвм да не мисля за това. И все пак мисля, че на някакви нещастници/нещастнички като мен, които не могат да заспят и да мислят трезво, е най-вероятно да се случи нещо призрачно. Лоши мисли. "Какво да правя ?" е движещият въпрос.
Подреждане, преписване, писане, четене.. Какво ?
Май рисувах. Малко. Някакъв нахвърлен манга автопортет. Нищо общо с магна, но най-близо до анимационна, странна, далечна реалност. Чаша, която прилича на ваза. Но трябваше да е чаша от фрапе. Не се харесвам така.. Дърво, което рисувам без да мисля, а то изглежда като всички дървета, които съм рисувала будна. Значи с рисуването не минава трика с немисленето. Затова и е велико, може би.
Решавам, че не става, че моливът е зле /наистина беше така/ и спирам. В несесера си имам скрити 10 лева. Хубаво е да откриеш пари ей така. Това май беше преди рисуването. На кого му пука ?
Подреждане или четене. Спирам. Стоя и се мъча да мисля. Надъхвам се, навивам се. Да, ще подреждам. Не, няма. Ще чета. От 3 седмици мъча "Любов по време на холера", но стигам до гениалния извод, че ако много бягаш от нещо, което трябва да направиш, може да свършиш всички други неща, които някога си отлагал. Но с четенето не е така. Не мога да започна книга и през това време да чета спокойно други. Някак не става. Не знам дали подсъзнателна контра, подсъзнателно оправдание за това, че не ми се занимава, или просто наистина не мога да чета повече от една книга така. Дали да чета учебника си по история ? Изваждам Библията, преразказана от Пърл Бък, "Диктаторите", "Тъй рече Заратустра", като на бюрото лежат холерата и Ван Гог. Усещам, че ще взема "Диктаторите". Посягам и хващам "Тъй рече Заратустра" най-съзнателно. Има нещо за Ницше. Някак не ми харесва излъчването му. Трябва да изглежда по друг начин. Чета малко пролог. Честно казано pure скука. Но аз продължавам да чета за идеята за свръхчовек, който може да избира между.. Имаше нещо такова - "между гения и жените". Това ли е противоположно на гениалността.. Интересно. Колко женско мислене имам. Харесва ми. А може и да е прав, защото се почувствах глупава и раздразнена. Започнах да чета съществената част. Пак се почувствах глупава. Раздразних се. И странното е, че сега го усещам.. на сутринта. Затворих я. Замислих се за Ницше. Вече не се чувствах глупава. Започнах да чета Библията. Пърл Бък е родена на 26.06 - Близнаци. И има разни награди, престижни. Ето, че съм запомнила нещо. Отраснала в Китай. Завършва банално пролога си. Но все пак интересна по обикновен начин. Четох за Сътворението на света, за което уж знаех и преди. Мислех си "Глупости". Разбирах хората, които плюят Библията. Не запомних какво става на трети, четвърти, някой-си-ден. Както и да е. Заболяха ме очите. Четенето вече не беше вариант. А да си пусна компютъра и да пиша - още по-малко. Макар че вероятно щях да се справя. Реших да слушам музика. Player-ът не работеше. Опитвам да го включа пак. Не.. Странно. Не ме интересуваше, реших, че трябва да купя нова батерия. Неблагодарница. Телефонът се зарежда. Няма как да пиша СМС-и. Има как, но не искам. Няма подходящ човек. Продължава да ми се слуша музика. Май не ми се прави нищо друго. Започвам да се въртя и да мисля. Часът е към 3:45. Ако имаше звезди... Но вече не ме интересуваха звезди. Мисля си за думи с "К". На английски. Оказва се, че тази буква или е много самотна, или аз знам много малко думи с нея. Решавам да се сетя за една последна. Мисля, мисля..! Kiss. Колко зле съм била. Почвам да оглеждам стаята в тъмното и да си мисля кои думи не знам. Трябва да си ги запиша и да проверя. Хубавото е, че помня кои са. Или помня почти всички. Мисля си за "К". Може да не започват много думи с нея, но пък много свъшват. А и все пак тя е при готините букви. Отива към средните, а според мен, там са се събрали най-известните. Поне така изглежда. Редя думи по произволност, принцип, сходтсво. Много зле. Мисля си за това как ще пиша. Винаги когато мисля звучи интересно и завладяващо и никога не се получава така. След още един милион препускащи мисли, които вече не помня, но наистина бяга много.. И след опита ми да не спра да мисля нито за секунда, който май беше сполучлив за някакво време, спрях за една секунда, но чувах нещо като "ммммммммммм". Гаден, тих шум. Започна да се чува дъжд. Дали наистина щеше да завали ? Беше време да спя. Обърнах се.. Е, сигурно съм се обърнала. Човек прави какво ли не, когато се мъчи да заспи. Най-успещният момент тази нощ беше момент на някаква мисъл за думи с определена буква - тогава реших, че съм почти заспала. Почти. Исках да съм добра, да спра да мисля. И сега искам, но трябва да довърша. И ето го адът. Не знам дали спя или не - това само го помня. Но юрганът се преобръща, мачка, разгъва, какво ли не - аз мисля за художници. По-скоро не мисля за художници, а като художничка. Но луда. Някакви неща за търсене, откриване, опасявам се дълбоки истини или поне мисли по дълбоки въпроси. Но нищо не помня. Някакви хора, художници, които ми казват разни неща, срещаме се на някакви места. Чувствам се разрошена, обрулена от вятъра и безсънието. Широко затворени очи. Близки мои хора. Ако знаех какво става. Вече май е седем. Чувам нашите или си мисля, че съм ги чула. Спала съм известно време, но това е от онзи сън, който не може да се нарече сън, не знаеш колко дълъг е бил.. някаква велика илюзия. Помня, че мислех за начина си на писане. Бягство или нещо, което мога в действителност ? Не искам да мисля. Не исках да мисля. Тати идва. Искам да ми направи бъркани яйца. Мама ми казва нещо. Май ? Не знам. Събуждам се в 8:30. Ям. Въобразявам си, че храната ми е била нужна, за да заспя. Обръщам разположението на възглавницата, която така неуморно прегръщах и мъчих цяла нощ. Ново място - better sleep. Но не. Измих се с Dove, за да ме успокоява ароматът му. Намазах се с балсам. Навих си пижамата. Пуснах щорите, за да усетя една измислена нощ. Телефонът е зареден - мога да си пусна музика.
Лягам, слушам, спокойно е. Не заспивам. Май вече не се опитвам. Дали просто аз не си позволявам да заспя ? Пия вода. Вкючвам компютъра. Сега е 10:01AM.
Представете си.

2313

прекалявам и никой не би имал силите да прочете всичко, понякога аз също съм така, но въпреки това продължавам

няма какво друго да правя или поне усърдно бягам, но мисля, че ако започна да чета отново за Ван Гог ще е добре
или да уча по история
май това ми се прави
Хитлер, Мусолини, Сталин
толкова е забавно
и след години ще ми трябват

What if I say I'm not like the others ?

What ?
(PUKEEEEEEEEEEEEEEEEEEE)

нима във тишината ме откриваш
нима ти мислиш си за мен
нима очите ми разбираш
нима аз липсвам в твоя ден
нима не можеш да заспиш
без устните ми да ти шепнат
нима сърцето ти тупти
нима душата си открехна
не съм звезда, не, не блестя
не съм мечта, не съм една
не съм и вятър, светлина,
аз съм достатъчна, но не сега
защото лесното не е съдба
без болка, без сълза
това не е любов,
а просто болен зов

хич не ми върви, усещате ли баналността в строфите ?
усещате ли как ми писна и дори няма какво да потискам
защото или отмина, или го убих
или съм празна
което е най-страшното
но не трябва да се отчайвам
как ми се иска да не мога да спра да пиша, пиша, пиша, а аз дори не се разбирам
наистина се чувствам изтъркана
трябва ми нещо ново
имам чувството, че съм използвала всичко в себе си и са останали само някакви трохи, остатъци, до които не мога да стигна
но общо взето дори твърда почва няма
никоя

boredom

понякога по-лесно е с поезия
със думи, рими, с простота
и ако страдах от амнезия
колко щастлива бих била
защото нещо ме оплита
трепери в мен тъй невъзможно
защото тайно те връхлита
нима не мислиш, че е сложно ?
защото пиша глупости отдавна
и музата ми идва бавно
а когато дойде ме оставя
как с нея аз самичка да боравя ?
защото искам да говоря истински
и за неща
неща, които истински са
и сега
защото чувствам мъртво
и май се уморих
защото теб те няма
дали не те изтрих
дали не споменах
за всичките фрапета
изпити бързо, жадно
а кожените канапета
и зимният ми студ
скрит нейде във сърцето
и думите напук
изречени в небето
тук идва краят, идва ли ?
тук всеки знае, знае ли ?
че аз съм толкова обикновена
обречена, проникновена
и може би, да може би съм скучна
но вярвам
ще ме изтърпиш, ще чакаш или ще заспиш
ще бдиш с отворени очи,
ще молиш за докосването ми,
не, ще крещиш

Време е за приказка. Всички по леглата. Ако ви се спи. Ако искате да чуете приказка в никакъв случай не лягайте, защото ще заспите. Тя е скучна. Като всичко в мен. Но това не ми пречи да разказвам приказки, нали ?
Е, вие не знаете, но аз ще си отговоря задоволително. Не, не пречи.
Това е приказка за нещата - малки и големи, сиви и цветни, интересни и скучни. Или може би претенциозни. Знам, че се очаква да разкажа нещо за любов, но понякога мисля, че трябва да я оставяме да си почине в някой ъгъл. Е, поне се лъжем, че трябва.
Имало едно време една мелодия. Адски странна. Да, тази мелодия не може да бъде описана по друг начин, защото била просто адски странна. Дори някои други мелодии я наричали така. Била трудна за описване. Прекалено прецизно сътворена, плашеща на моменти, след това романтична, а накрая отвеждаща те далеч от всичко земно, неземно.. от всичко и от нищо. Почти като любов, но все пак мелодия. Някои мелодии не я обичали, защото била твърде различна, дори различна не била.. Други смятали, че тя е някакъв вид конкуренция, защото все пак не били прости мелодии и знаели, че различните не винаги са нежелани. Е, за радост на важните, лесносмилаеми мелодии, тази мелодия не била особено търсена. А когато някой я чуел се чувствал или странно, или отегчен. На нашата мелодия не й пукало особено, защото имала себе си, а това й било достатъчно. Или поне така си мислела. Искала да направи някого щастлив със звука си. Но как ? Как като хората се отчайвали от самото й начало и нямали силите да продължат да я слушат. Може би на някое различно място повече същества биха я разбрали, но тук, на Земята, тя се чувствала самотна. Малко я допускали до себе си, на малко позволявала да я докоснат с душата си.
Тогава го видяла. Видяла човека, който пожелала да направи щастлив с всичко, което носи в себе си. Решила да му покаже Космоса, Живота, Любовта, Страха, Удоволствието, Болката, Егоизма.
Защо го заслужил ? Защото бил като нея. Спрял. Времето за него било спряло, но все пак той се опитвал да се движи. Не знаел дали е хубаво или не. Просто вървял някъде - без цел, посока, багаж. Сам със своята тишина.
И знаете ли какво ?
Тръгнала мелодията, носела се по вятъра. Паднала в дупка и никой не я чул.
Не ми се занимава

в рамка или не - моментът е запечатан

когато слушаш "шеметен град" и трепериш, чакайки нещо, което няма да се появи - чувстваш се странно
на повърхността извира тишина, но под нея може би има малко шум
бушуващо море
всъщност нищо такова
притесняват ме обикновени неща - като това, че трябва да се стегна за 1000
всъщност 1400
или 1300 - не знам вече
когато не знам какво да пиша започвам да обяснявам колко ми се пее
но сега не е моментът, защо не ми се пее точно на тази песен
май чакам прекалено много
и май това, което пиша е някъде много дълбоко, защото не мисля за него
а то просто идва
и се поглеждам отстрани, питам се: Весела, наистина ли се чувстваш така или преиграваш ?
А Весела мълчи
Събудете я
Моля ви

Simplicity.

времето да напиша нещо истинско дойде. не ме разбирайте погрешно - не съм лъгала изобщо в нищо, от това което поствам тъй често - просто тези изрази ("тъй често", "не особено", "жалко, колко жалко") ми дойдоха в повече.
а въртя една и съща плоча, която е на път толкова да се изтърка ...
сега също ми е трудно да спра, явно това е глупавият ми стил на писане, който разбира се, силно се надявам да стане по-добър
но май не това е целта на този пост
целта на този пост е да отбележа това, което успях да видя, докато се мъчех да се видя отстрани
естествено, пак не е нещо добро и то заради това, че пиша за 3 неща
е, понякога стават 5 или 6
но няколко са в основата на всичко и станах банална дори за себе си
затова трябва и това, което пиша сега да блесне с иновация и да накара всеки, който може да се добере до "творчеството" ми - да забрави
малко е трудно, за мен много, изглежда дори невъзможно, но не е
конкретността би била чудесен ключ, но знаете, да, всеки знае - конкретността понякога е ключ единствено към смях, раздори, болка
въпросите пак са много, а ако си ги задавам сама ще е повторение
но не е ли така по-лесно ?
по-лесно за мен ? мисля, че е, затова, ето - рискувам да се повторя, но с надеждата да направя една по-добра и резултатна втора част
защото винаги трябва да е така
ако не съм по-щастлива, то поне повече човек, по-опитна, по-Vesella
кой знае

- И ето ни, уважаеми зрители, стоим пред огромна врата, заобиколени от облаци, чакащи Луната да се покаже. След броени минути ще можем да се срещнем с Весела и нейната объркана същност - само да се покажат звездите и Луната! Всички го очакваме.

Времето започваше да се смрачава, но лятната нощ оставаше все така тежка и гореща. На 4 км височина всичко е по-различно. Облаците, които бяха пухкави и два, се раздвижиха и направиха място на красивите звезди. Естествено, че бяха красиви - даваха надежда на млади, стари, глупави, умни, хубави и грозни и изобщо - на всеки, който можеше да ги види. Тези, които не можеха, знаеха, че ги има и усещаха трептенето им някъде в себе си.. може би в сърцето си. Но да не задълбаваме в темата за сърцето - тя е много по-обширна и дори светлината, излъчена от една звезда, не може да ни просвети.
Показаха се звездите, много, контрастиращи на черното небе. Нежният летен вятър правеше картината още по-приказна, нищо че беше невидим. Невидимите неща имат толкова голямо значение - всеки, който някога е чувствал истински, може да ви го каже. Но не питайте, по-добре изчакайте.
Луната също беше там - почти пълна - това нужно нещо, което всички чакаха, за да чуят излиянията на един объркан ум.


- Да, мисля, че чувам някакъв шум вътре! Може би идва. Запазете тишина!
Мммда, мога да я видя.. да приближава се..
Ъммм, здравейте!
- Здравейте! Защо са се събрали толкова много хора тук ?
Нещо интересно се е случило ?
- Амиии.. да. Чухме шум. Нещо се счупи и решихме да Ви посетим. И без това не сме говорили от толкова време.
- Да. Ясно. Счупи се желанието ми да се занимавам. С каквото и да било. Но спокойно, това не е огромно разочарование от света. Проблемът съм аз.
- Вие сте проблемът ? Как така ?
- Нещо невъзможно ли има в това аз да съм проблемът ? Винаги съм била. Мисля, че е нормално.
- Може би.. А щом Вие сте проблемът.. всъщност какъв проблем сте ?
- От онези, които не спират да те измъчват и мислиш постоянно за тях. Залъгваш се и мислиш, че не са проблеми, но винаги, винаги знаеш, че са. Най-ужасните.
- Интересно. Щом сте проблем за себе си, каква сте за другите ?
- Проблем съм за себе си, да, следователно за другите не съм. Защото ако бях, със сигурност щях да се разглеждам като нещо по-хубаво от проблем. Не мислите ли ?
- Мисля, че изгубих следата.. Бихте ли повторила.
- Да, бих. Аз съм тиха и учтива, повтарям когато и за когото трябва. А и не ценя времето си, така че.. Искам да кажа, или както винаги - да изкрещя, че съм огромен проблем за себе си, защото съм недоволна. А ако бях нечий проблем, щеше да има някакво значение.. нали знаете.. I'd make a difference.
- Помага ли ви английският ?
- Мхм. Защото доста неща звучат хиляди пъти по-добре на английски, дори вече ми е трудно да ги перефразирам на български. Което не говори добре за мен. Разбира се.
- Не мислите ли, че сме далече от ядрото, същността ?
- Да, далече сме и не знам как ще стигнем. Най-вероятно с ром и телефон, пълен с номера. Но това не е решение. Не трябва да е.
- Какво ви дава ромът? Свобода ?
- Нищета. Ромът не ми дава нищо повече освен 30 мин безпричинен смях. Но ароматът му е опияняващ. Какво значение има, аз не пия ром.
- А може би трябва..
- Не, хората с гордост трябва да се пазят от ром. Но явно моята е толкова развита - дори ромът не може да я сломи. А боли когато не можеш да кажеш, това което те измъчва - дори когато ти влияе нещо като ром.
- Това означава, че Ви терзаят важни неща ?
- Не.. Нищо важно, защото самата аз не съм важна. Означава, че не градя стени, за да видя кой ще ги премине, а за да се защитя. Е, тук трябва да кажа "жалко". Неизбежно е.. :)
- Защо усмивка ?
- Защото е тъжна.
- Всичко ли опира до любов ?
- Почти всичко.
- А кога не всичко опира до любов ?
- Не знам. Когато вече си влюбен и всичко опира до бягство.
- Искате ли да се омъжите ?
- Мхм.
- Да имате деца ?
- Мхм.
- Да обичате ?
- Да.
- А мислите ли, че можете ?
- Съществува един страшен факт, който пренебрегвам, но да.. Аз мисля, почти убедена съм, че просто трябва да си позволя да обикна. След това идва моментът на споделянето и аз разбирам, че съм чакала твърде дълго. И не мога, не мога да обичам тогава.
- А може би просто зависи от човека ?
- Ако е така просто, значи да, мога да обичам. Но не може да е лесно, никога не е.
- Че какво лесно има в това да обичаш ?
- Любовта трябва да е проста. Обичаш и толкова. Аз не съм проста. Което ме прави и неспециална. И сега го разбрах. Защото е хубаво да знаеш, че черното е черно, бялото - бяло. Хубаво е да знаеш такива неща и да можеш просто да усещаш. Да спреш и да усетиш.
- Твърде метафорично, не мислите ли ? Все пак дойдохме тук, сред звездите, за да чуем нещо по-реално и несимволично..
- Аз не съм реална. И не го казвам, за да покажа колко велика съм. Аз живея в измислица, в която всяка болка е изкуство, всяка дума е красива, а всяка глътка фрапе е изречение от история. Научих се да обръщам внимание на обикновените неща. Защото повечето неща около мен са такива. Или защото аз нямам силата да ги направя необикновени..
- Да..?
- Да. Човек променя вижданията си според себе си. И ако не харесва нещо в себе си, често го толерира у другите. А не трябва да е така. Това, че аз съм ужасна не трябва да ме кара да търся ужасни хора. Където отиде усъвършенстването ?
- Това не е важно. Страх Ви е от това, нали? Страх Ви е ?
- Да, страх ме е. Не искам да съм нещо за някого, само защото той е малко. Не искам.
Предполагам разбирате.
- Всички разбират. Защо подценявате хората ? Пак ли някакъв метод да се чувствате по-..?
- По-..?
Може би. Но както и да се чувствам, понякога съм просто уморена. И тогава нищо няма значение.
- Като това изречение, нали ? Не знаете какво и защо пишете, нали ?
- Нали ? Точно, да..
Права сте.
- Защо обичате името си ?
- Защото, когато хората ме наричат така, се виждам в техните очи така както се чувствам.. когато не съм уморена.
- От какво сте уморена ?
- Чакане и нетърпение. Провали. Тишина. Писане дори.
Не знам.
- Мисля, че отново изгубихте част от ценното си време. И отново разваляте очите си ?
- Да, усещам. И от това се уморих. Не го заслужават.
- Оглеждайки се, какво разбирате ?
- Че пиша като всички други, които пишат лигави разкази, които не понасям.
- Какво мразите ?
- Да ме прекъсват. Да ме прекъсват, когато е хубаво. Когато слушам музика, когато чета последна страница на книга, когато пиша такива неща, когато ми се плаче..
- Плаче ли ви се ?
- Отскоро не. Но и да ми се плачеше - някой щеше да влезне. И да убие всичко.
- Ром ?
- Не, фрапето е новият ром.
- Колко ром сте изпила ?
- Около 200 мл, които ме измъчиха достатъчно.
- Само ?
- Аз не пия, просто търся вдъхновение.
- За да се усмихвате ?
- За да дишам.
- Драма ?
- Огромна.
- Болка ?
- Понякога.
- Измислена ?
- Донякъде.
- И какво ?
- Това е моят въпрос.
- И все пак ?
- И все пак - аз съм сложна. И продължавам да се усложнявам. Не мога да избягам от това въпреки че искам.
- Може би няколко ключови думи разрешават целия проблем.
- Да.
- Човек..?
- Да..
- Друго ?
- Недоволство. Песимизъм. Отлагане.
- И докога така ?
- Надявам се още малко.. и край. Но след това ще се появи нещо хубаво. Не знам кое е по-хубавото - да следваш цял живот мечта, която да даде смисъл на живота ти. Постоянно да те мъчи нещо и след като мине да се появи друго. А може би имат нещо общо ?
И къде са изненадите, защо хубавите неща се случват случайно ?
Или и те са в тази конспирация.
- Няма конспирации. Търсете простотата.
- А ако не я открия ?
- Ще страдате. Толкова е просто.


И една звезда падна, но тя бе твърде заета да мисли за себе си, за да я забележи. Жалко.

Теорема на палачинките

нещата, които някога си искал винаги се появяват в най-неподходящия момент
жалко, че ми се случи с палачинки
но аз учтиво ги помирисах и толкова
много обичам палачинки, но мога да кажа "НЕ" :)
"И знай, че само глупакът повтаря старите грешки, надявайки се на резултат!"
да, съгласна съм
без значение къде го видях - съгласна съм
затова и си стоя кротко с мисълта за палачинките и какъв извод може да си изважда човек от прости неща
май че само лоши изводи, но какво толкова
поне не е нищо
трябва да реша как да се концентрирам
това е адски важно
концентрация + силата да кажеш "не" е голямо богатсво
колкото и мъчително да е чакането понякога
а/ някои неща просто не стават
б/ търпението е добродетел и трябва да чакаш

Oh Lilian
Look what you've done

Precious

Всеки ден започва с отчаян опит да спя още малко, но не мога. Обяснение все още търся и се чудя дали се крие в така честата употреба на кофеин. Но се съмнявам. Може би някъде по-дълбоко се крие отговорът на тази загадка, която продължава да ме държи с уморени очи в топлите дни. Тъмнината с цвят на карамел е изкушаваща, но не стига, за да задоволи нуждите ми от почивка и същевременно огромна заетост. Моля ?
Непрестанно се чудя и откривам, че в чуденето няма смисъл, след като няма резултат. Понякога няма нищо по-ефикасно от това да спреш. И да се ослушаш. Да усетиш. Може би тогава наистина разбираш. Усещаш.. Ако има поличби, може би една от тях е да повярваш на вътрешния си глас и да спреш цялата динамика, движение, поток от мисли. Колкото и да мислим и да обясняваме с психологични анализи и термини - дори да е вярно, да е така - няма значение. Защото на повърхността нещата са по-прости. А простите неща са най-сложни. Звучеше хубаво. А сега е истина.
Малка и гланцирана, аромат на нова хартия, прекрасен шрифт и посвещение. А простотата и лекотата на изказа - колкото и банални на моменти - всъщност са малки парченца злато.
Докосване, пренасяне на друго място. Място, където времето е спряло и чуваш само вземането на решения - спокойно, напред към мечтата.. към Личната легенда.

Lilian

"Hello. My name's Forrest.."

Wanna chocolate ?
We're damaged people
Depeche Mode


ако денят ми трябва да стане такъв какъвто искам, предполагам трябва да направя нещо
идеите се изчерпват така бързо без ново вдъхновение или поне някакво минимално интересно събитие
различно от ухапванията ми от бълхи, безсънието или скандалите за глупости
май само Depeche Mode и "Алхимикът" лъхат на свежест в този порочен кръг
затова и заслужават цялото ми внимание
което така усърдно пестя
глупава съм
а трябва да се уча, уча, уча
да ставам по-мъдра
не че това е времето, но времето е всичко
и дори да имам цялото такова на света - понякога дори то е малко

:

нашите думи не са свършили разходката си из всички дебри на душата, всички места, които все още не са наранили.
банално или не, сладникаво или различно - любовта към нещо и страданията след нея не се различават много. сега виждам, поглеждам отгоре или отстрани - че и аз напълних това платно с щрихи за любов - определена, неопределена, споделена, несподелена
и така нататък
не знам дали го заслужи
не знам кога някой зслужава нещо
и как
естествено е, че не знам
какво знам аз
колко пъти съм го казвала
нямам сили
отново
но поне този път май не стоя на едно място
може би, надявам се, опитвам се
защо повярвах на думи, в които не вярва и малко дете
не мога да чакам, знам, че понякога трябва, но е толкова трудно
а трябва, трябва, трябва
за кой ли път аз признавам пред теб, че не мога да бъда сам
безброй години
години наред аз не мога да спра своя бяг
защо повярвах

вярата не се нуждае от причини, аргументи
тя се опира на глупост, проста надежда, блясък в очите
аз вярвам много
как ми помага, помага ли ми
:/
защо повярвах - не знам
не мога да спра да вярвам
като да спра да дишам
не мога да спра да дишам
обичам да дишам
и знам, че още обичам
и мога да обичам
но дали
не знам
защо повярвах ?
за кой ли път...
аз
:/

"Бягство"

защо повярвах ?
защо още вярвам ?
защо, защо, защо...
просто няма как да го кажа, няма как да покажа
трудно е някой да разбере тъгата ти, да я попие
и накрая просто да затвориш очи

I never fear the unexpected

На хартия, бяла и твърда, всичко изглежа по-различно. По-неестествено и по-смешно. По-грозно дори. Дали тук се променя смисълът и дали това е честно спрямо консуматора - не знам. Никога не съм знаела. Нещата, които знам, винаги ме карат да страдам по някакъв скрит начин. За жалост отговорите, които искам да чуя не съществуват. По-добре ли ще е, ако продължа по пътя на инерцията или реша да помисля, върху всички тези думи, изливащи се, опитващи да покорят измислен връх ?
Твърде горещо е за депресии, твърде тъмно е, за да напиша нещо прекалено дълго. Твърде рано, за да си правя изводи.
Лудостта е вид изкуство - казвам аз. Свобода плюс удовлетворение и сила да крещиш, изразявайки това, което те превръща в жертва.
Аз съм жертва, ти си жертва, той е жертва.. знаете.
На своите идеали, интереси и мечти. Страх ме е от тази вечер, от това желание да загубя времето си, да уморя очите си, да говоря..

I'm gonna take my time
I have all the time in the world
...

всички искат да заспят до някого спокойно, дълбоко, и ако случайно са много стари, да умрат

block rockin' beats

накъсана и недовършена, аз без начало и без край,
блуждаеща и търсена, любов от степен искам най

radio protector
protector
protector
когато пиша без да мисля, тогава случват се неща
когато пиша без да гледам, тогава моя е властта
литературна или проста
зависима ли съм
не знам
но искам - да, щом мога,
парченца плът и кръв да дам
аз съм човек, аз съм момиче,
не съм тъй чиста
не кокиче
аз просто искам да летя
и в буря силна да се спра

бау

Insomnia

birds flying high you know how I feel


breaaaaaaaaaaaaathe
it's a new day .. it's a new life for me
and i'm feeling good
You know how I feel!


безсъние нахлу във сивата ми нощ, остави ме без капка мощ, с широко болни и заторени очи, с желание и мисли хищни, зли

ааааааааааааах
заспивай, хайде де!
не мога!
късно е.. утре трябва да ставам рано
не мога да заспя, казах ти
опитай се
опитах се!...
опитай пак

КРЪВ
а
а
а
а
а
а
а



тази нощ стоях с отворени очи, с надеждата да видя звезди в небето. накрая останах със зачатък на изгрев и ОЩЕ безсъние
ЗАЩО ?
Мислих, че безсънието ражда изкуство, бях убедена, но ето че, ,ъдрото утро ми казва с широката си, слънчева усмивка - НЕ
ражда зачервени очи и неработоспособност през деня
искам да се дрогирам с безсъние, музика и литература
да кипи и извира от мен страданието от една дълга, тежка и светла нощ
нощ без звезди, без удобство, изпълнена със сенки и натрапващи се шумове
и нека си пусна музика, за да отмие малко от това, което става в главата ми
лесно за обяснение и същевременно трудно за понасяне
нещо между парализа и pure laziness
а трябва да пиша сценарий, който съм убедена, няма да стане як
и все пак се надявам да имам някаква успеваемо
на на нана ананана ананананана нанан бзззззззззззззззззззззззззззззз *туп*
как се описва мелодия ?
КАК
неразвноделен такт, влиза, излиза, дълбоко, металично, навлиза още повече, започва истинската музика, ... не още интро.. загрубява
преход
дали ще продължи
на задния фон се рпавят опити за проникване
и сега ?
сега ?
КОГА
да, май че започва
това ли е
искаме кулминация
искаме любов, екстаз
хайде!
не нененененен още няма нищо
продължават, но нещо липсва
може би сега
дааа
очаквам ДА
нененененен ЗАЩО НЕ
няма я най-силната част, когато ни е нужда, няма го тласъкът
защо трябва да пиша детски истории като мог да напиша историята на една жертва на безсънието
ДАААА ДА, ХАЙДЕ ДЕ
дали е това ?
ох...
май не
нещо като край ?
капчици в морето
хубаво, но не стига
не е достатъчно
няма я частта, която те отнася като вълна и оставя с вода в устата, която да изплюеш
жалко. дали знаят ?
е, винаги мога да заложа на познатото, но щеше да е хубаво, ако нещо ново ме отведе оттук
жалко пак
ето я
моята песен
тук вее е по-трудно
още от самото начало ти казва 'да, аз ще те смажа, приготви се'
уж някакво рпосто добро интро, но големият взрив
ЕТО
той те очаква
чуваш неговия малък образ
велико
трябва да увелича
това има значение
ето - разказва ти история за натроешение стъкла и порязани облаци
ах, мога да я слушам цял ден и да не заспя
дааааааааааааа
ЛЮБОВ

cupcupcupcup

*туп*
падна буболечка
*туп*
още една

падат сякаш валят, дали им е забавно ?
ввввввввввинаги има момент, в който ти се иска да направиш нещо, на пръв поглед, безсмислено толкова много.
като да напишеш дума с "в".
а вие знаете ли?
А Вие, господине?
Vesella
mmmmmhm, I'm Vesella.. I really am.

Да..?

27.06.2008 г.

да. ако можех.
да. аз щях
да се превърна в облак прах.
във въздуха горещ да се разпръсна,
човешкото да мога да пропусна.
да се стопя като самотна капка восък,
да се спася от онзи смисъл плосък.
да, ако можех, да, аз щях,
но бягството е като грях.
съпротивление срещу стена,
срещу идея празна, но една.
идеята за кръвообращение,
за болка, щастие, търпение.
за вдишване, издишване
и смях,
който предпазва те от онзи страх.
страхът е болест, чума, краста.
спотайва се във нашата прекрасна,
тъй чиста, непокътната душа,
която се превръща във тъга.
не пиша. не. извирам.
да, боря се, но не намирам.
аз търся силите да спра
да съм робиня на света.

всеки ден

понякога се гордея със себе си, понякога съм твърде уморена, за да бъда нещо, с което да се гордея.
което говори за една голяма измислица в мое лице. умората понякога надделява и се опасявам, че ставам слаб и ужасен човек. а как ми се иска да не съм. още писане не би променило фактите, та кой променя фактите ?
а има ли факти ?

the fun starts here

Имам около 10 свободни минути - странно за мен. Не че не съм пълна с време сега, но за първи път съм готова преди уречения час - странно за мен.
Този път не знам как тайно или без да усетя мога да призова съдбата на моя страна и наистина няма да се мъча, просто ми се пише и искам да загубя малко от това време, а и имам проблем с новата си книга. Ами, тя е интересна, признавам, че има нещо в нея, но не знам дали е достатъчно, за да мога да кажа още сега, че си струва. Нищо от това май няма значение, нали ?
Трябва да тръгвам

Сладолед

Губя си времето в мисли, имам ли нужда от тях ?

Мне, нямам :>
И вие нямате. Само оплитат и правят сложното много по-сложно, загубвате началната най-обективна позиция и понякога, за жалост, започвате да си вярвате. Сега ми е доста удоно, весело, спокойно, сънено и нямам време да развивам депресарски теории за мисленето, защото може и да не успея, а и не мисля чак толкова лоши неща. Но въпреки това знам, че понякога съм прекарвала часове в мислене и все пак накрая има едно нищо. Нищото не е толкова зле, ако не ти пука, но при мен не работи. Пука ми за толкова глупости и толкова глупави хора, включително и за мен, ... Не ми се мисли. Дори за писането на това. Ах, как ми се спи. Вече съм свободна. Малко силно казано, защото усещам колко неща ми се искат за това лято, а аз ги притъпявам и се правя, че не знам.. Е, знам, но няма да мисля, НЕ!

a beautiful mind

той пише по прозорци
във своите мечти
тя болно го разбира
обича го? дали ?
преплита пръсти с топлината,
наектризира се
жадува с него в тъмнината
препуска и хипнотизира се
и слуша звуците, математични
а болката не е просто физична
опеделена е отдавна
но избавлението незабавно
е нужно
нужно, за да я спаси
от мрежата на неговите,
тебеширени мечти
дъждовни капки ги отмиват
чертежите в любов преливат
но тежката вода
ги заличава от света
идеята за съвършенство
за разум, за утопии
и за блаженство
за бягство от проекцията проста
за алиенация, но колко коства
да бъдеш някой, някак си велик
да ги докоснеш
ярките звезди
да ги разместиш
да я изчислиш
цената себе си да промениш.

и просто пак

последната капка гордост, горделивост и дори достойнство - всичко отиде в канала и не мисля, че мога да ги върна обратно.
точно както всеки път, когато решавам да направя нещо уж радикално - и знам, че ще съжалявам. знам, но не спирам.
някаква проклета цикличност или проклет мазохизъм е това - не мога да реша и не искам, защото ако разбера, боя се, ще се пречупя.
аз вярвам във вярването, аз вярвам в знаците. нямам основателни причини, но незнайно как познавам почти всяко чувство, незнайно как простият ми живот ми е подарил поне това.
да се измъчваш е толкова ужасно, колкото и да си бръкнеш в гърлото. не, по-ужасно е, защото тогава поне ти минава.
колкото повече задълбавам, колкото по-конкретна ставам, колкото повече се мъча да обясня, без да се самоунищожа - толкова по-зле.
няма ли награди за смелите, решили да се освободят от товара на мисълта ?
няма ли награда за хроата като мен, които все пак въпреки ужасния си характер, решават да загубят част от себе си в името на примирението ?
няма ли спокойствие ?
НЯМА, естествено
ако имаше аз нямаше да пиша отново на онази, горещата светлина, от онази - ужасната лампа.
както винаги, както всяка вечер, отвътре се разкъсвам на парчета весела - безпомощни и жалки
"това е толкоз просто и логично"
а не е ли ?
това съм аз

Another broken page

CAN'T YOU SEE THAT I'M NEEDING
BEGGING FOR SOME MUCH MORE

We found each other in the dark.

We each owe a death, there are no exceptions, I know that, but sometimes, oh God, the Green Mile is so long.

Сега съм аз. "Зеленият път", който надцених, "Зеленият път", който подцених и "Зеленият път", който някак обикнах..
За книгата или за филма - дилемата е голяма, а това, което може да се каже надвишава много от количеството смислени работи, които някога съм казвала, но все пак заслужава поне малко отделено време, дори после да се окаже загубено.
Започвам с историята си за книгата, която винаги ще помня, може би заради дъжда и онова огромно желание в мен, каращо ме да прелиствам въпреки ужасната и непоносима влага на летните капки. Беше нещо нормално, всъщност, като други симпатични истории, но само за усещане, не и за разказване. Освен ако не си писател. Както Пърси Уетмор в книгата и неговият, меко казано, противен характер, но все пак описан толкова завършено от Кинг, толкова че човек забравя, че е просто един антигерой, а го приема като произведение на изкуството. Така и аз се влюбих в любовта си към "Зеленият път" още първия път, когато я отворих и хубавото беше, че тя не ме подведе.
В един забързан и накъдрен мокър ден реших, че трябва да си купя книга. Изборът не беше огромен, но накрая се оказах държаща "Братя Карамазови" и "Панаир на суетата". Както става в такива случаи не си взех нито една от двете, а внезапно се сетих, че съм мислила и за "Зеленият път" на Кинг. Имаха я, беше сравнително евтина, но не беше това въпросът. На външен вид също не беше прекрасна, просто тогава и заради практическо мислене, и заради някакъв инстинкт /да, онзи мой инстинкт, в който понякога си струва да вярвам/ си я купих. Дъждът шибаше и ние се скрихме под един чадър в заведение, но все пак не спря да бъде мокро и капчиците да се промушват през тази "защита". Поръчах минерална вода, която беше адски студена и от нея всичко стана още по-мокро. Тогава реших да отворя книгата, за да убия поне малко от това така водно време.. Оказа се, че въведението от автора започва интригуващо, почти поглъщащо. Понякога тези въведения могат да бъдат по-интересни и за няколко дни аз бях почти убедена, че и с тази книга може да се случи същото, но тогава, до и почти под дъжда - не. Тогава четох. Четох доста малко, защото трябваше да тръгваме, но в мен се роди неутолимата жажда за още прелистени страници, за още Кинг. Някои не толкова прекрасни впечатления се загнездиха в главата ми, но не беше страшно, почти не се усещаше..
След това имаше пауза, после четене. Пауза - четене. И някакъв кратък период, който не изглеждаще толкова кратък, но думите не проникваха така както трябва да проникнат, когато си опиянен. Аз бях разсеяна, книгата беше добра. Аз бях съсредоточена - някой разваляше момента. Книгата беше хубава - аз заспивах. Аз четях внимателно и открих част от своя стил, което може би влоши нещата. Процесът на четене беше интересен, с кратки анализи от моя страна, много сравнения, опити да си представя героите и неизграрящото желание да гледам филма, което беше плюс. Да, беше. Страниците започнаха да наламяват с по-голяма скорост.. и с по-голяма.. и да, идваще краят. Не съвсем, но го виждах. И малко преди края - може би 100 страници - се случи. Разбрах, че съм грешала. Видях, че в кратките изречения с точка има смисъл и то не изкуствен. Видях, че в книгата има магия, чувство, живот. Видях, че това явно не е бил моят стил. И се разплаках. Да, разплаках се за него.. странно, но.. за Мистър Джингълс. И да, щях да плача и преди това, оставаше толкова малко, но не съжалявам. Не съжалявам, защото остави следа. А всяко нещо, което оставя следа, има значение. Мисля, че я обикнах. Пропита от чувството, че е свършила, започна да ми липсва. Така както, когато имаш нещо, което те отвежда от реалността и прави всичко малко по-различно. Малко, но достатъчно. Дори да беше ужасна, дори да не ми харесваше, както в началото - аз имах нужда от нея. Започнах да гледам филма случайно - без обичайната дълга подготовка.
И той ме изненада. Приятните изненади са едно от най-хубавите неща, които се случват в живота, дори смело мога да кажа, че понякога те, и само те, ни правят щастливи.
Естествено като човек вложил част от себе си във филмите аз няма как да не критикувам, но този път е много малко, защото са дребни неща. Детайлите са важни, но тези в "Зеленият път" не бяха изгубени - грешките бяха просто дребни.
Не искам да навлизам в подробности, за да не убия всичко с конкретност. Просто ще спомена: прекрасният Том Ханкс, добрите "по-малки" роли, атмосферата и дори странното решение за музика в някои моменти, което се оказа всъшност логичнчо. И да … очите на Кофи.
Това е от мен за Пътя. Харесах тази адаптация, както харесах и оригинала.. И за да не се отклонявам от моята линия на писане, ще свърша с нещо банално, но вярвам - искрено.

We each owe a death, there are no exceptions, I know that, but sometimes, oh God, the Green Mile is so long

Пореден път, в който се влюбих в частица въображение, в частица изкуство ... Пореден път, в който остана само споменът .. и ме остави с разбито сърце.

киселинна липса

черешата не пада, изгаря и изсъхва
бои се, но посдтрада
под сухите лъчи
и черният асфалт
нагорещен и течен
във болка те въвлича, по пътя разкривен и млечен

Space Dementia

нямам намерение, вдъхновение, сила и въображение, за да бъда сериозна и смислена сега.
имам муза, прекрасна, но не като вдъхновение, съвсем друга.
имам музиката в нейната най-пребледняла и отчаяна форма, давеща и задушаваща се, гърчеща и молеща за помощ, извиваща се в синхрон с магията, излизаща от устата на Мат
мисля, че ме разбрахте.
имам МUSE
и съм доволна
не крайно, но все пак доволна
не в състояние да мисля достатъчно добре - може би заради шоколада
но все пак се държа
крепя се на последния джаул енергия и чакам да ме пусне бавно в ямата на патетичните
тогава ще започне ревюто на мисли, препускащи в пустинята на моя вътрешен покой
символизмът никога не е бил моето нещо
защото понякога сама не се разбирам
не защото съм сложна, като другите съм
не защото съм специална - като всички останали съм
ъмммммммм, защо не ме прекъсвате ?
виждате ли какво пиша ?
дали е вярно не знам, но каквато и да е истината такива неща никога не се заявяват, в такива неща човек не трябва да вярва
защото той решава, right ?
илюзията, която крепи всяка една, всеки един, всички като мен
опората, която им спестява сълзите пред огледалото, докато си мият зъбите
или мият колата си
докато са при фризьора
или пред монитора
дали това ме спасява ?
константа.

"не смея"

когато се роди надежда,
тя в свойта крепост те отвежда
и те затваря там за векове,
във тъмнината, под облачното й небе
не пита искаш ли - тя просто действа,
не пита можеш ли - тя те разсейва
и ти благодариш, че с теб живее,
че кара те да вярваш и да пееш
но времето лети, а облаците там са
не бягат, не вали, те просто там са
и почваш да се чудиш какво става
не мислиш, не допускаш, че може би тя те предава
предава и те пуска в края,
когато късно е
да, аз го зная
но дори тогава в тебе впива
последната си грозна, сива
болезнена и тънка нишка
презрително е победила
оставила човешко същество
във гърчове и болки диви
да се прощава със последните си сили
последни капчици любов и вяра
последната си нощ със звяра
когато чуеш, че е тихо
че няма я, че не е там
опитваш се да се зарадваш
но тя те е оставила без срам.
без срам, без радост, без усмивка.
без болката дори - щастливка
отне ти всичко и те омагьоса,
накрая изостави, тръгна боса
по пътя прашен, кален и горчив
към него, да и той е сив
поредният човек, който се вглежда
за тази, смъртоносната надежда

Скрих се от света

и си мисля дали така е по-добре, при корените на промяната. Никога не съм садила дърво, защото няма да е най-нормалното нещо, което мога да направя, но пък толкова пъти съм започвала да правя нещо друго, промени.. Поне отскоро идеята се загнезди някъде над раменете ми, до тази за спирането на разни неща и волята, волята. Минерална вода, кофеин, приятели и изчанчени и претенциозни думи - почти като Уди Алън. Стратегията е в това да действаш, а моето действие досега се изразява в писане. Бих казала, че е жалко, сигурно е и май няма как да оборя това просто съждение, но трябва да си задам няколко въпроса и да си отговоря. Дори да е грешно, май е наложително поне веднъж да си отговоря на въпросите. за гордостта, волята, промените, вярването, самосъжалението и всичко останало.
AND I'M DONE
Бих искала да плача така както, когато завърши един адски близък приятел, който сега изглежда просто като хубава идея. идеите са хубаво нещо, но са на ръба на съществуващото и имагинерното. Имагинерно е pretty противна дума, осакатяваща хубавия ни език. да, аз много обичам българския, колкото и да вмъквам разни английски изрази и да ми идват отвътре, да, аз обичам родния си език, защото с никой не мога, така както мога с него. поне засега.
съжалявам, че няма нещо, което да записва мислите ми преди да заспя, защото тогава извират като минерален извор, чисти и прекрасни, непринудени и естествено изкривени. това е моята любов, да слушам как се лее словото в главата ми и да ме приспива с напевността и истинността си. но няма кой да запише всичко това, както казах. жалко, колко жалко.
проблемът в спрелите моменти и кратките филмови изживявания е следствие от изкривената душа, недоволна и деформирана, гротескна и страдаща. едно кълбо от болка, комплекси и самота, което малко неща са способни да разплетат. дори сега я усещам, как тупти и същевременно дълбае. толкова, че не виждам как е възможно някога да изригне под формата на много и солени сълзи.
а как боли, наистина
как.
ако не ви напомням на Кинг, вие просто не сте Весела и не може да усетите нарцисизма, който расте под желязното сърце, висящо на врата ми.
какво постигнах аз с гордостта си за тези 2 седмици или време, измъчило ме с всичките си форми.
точно мъчение, да. и толкова търсене на причини, за да пречупя горделивата си стена, която изградих, за да запазя част от себе си, а и да за постигна нещо, което ще продължи да я гради. вярвам, че щом резултатът се оказа недобър, е имало грешка и недоразумение и неразбиране /а може би нежелание за разбиране/ още от самото начало. често правя така, търся си разни добри причини, които да ме мотивират или да докажат, че трябва да направя това, което уж се мъча да не правя. после се оказва, че съм сгрешила. и преминавам към новата стратегия - да не вярвам в нищо, като така поне мисля, че не мога да се разочаровам, защото мисля най-лошото. но пак очаквам, по дяволите, пак очаквам. това е онази ужасна надежда, която не спира да ни изгаря бавно и упорито, с пот на челото и побелели кокалчета, да. изморена е точно колкото нас, изтощена и на косъм да ни остави на мира, но не.. не, тя никога не спира. като кислородът е - не можем без нея и все пак ни убива.
навлизам в още по-тийнейджърска възраст или просто в живота ? защото болката има своя чар, винаги съм го знаела, но човек не може да живее само с нея.
аз съм изкривена душа, пречупен лъч, болна и измислена, филмова и насилена - и все пак - мечтая за красивите спрели моменти, но и мечтая да са плод на постоянна обич, постоянна привързаност.
не отговорих на въпросите си, защото просто не успях да ги формулирам. дори не опитах. но снощи реших, че твърдостта и малкият зачатък на промяна може и да направят нещо. не, не искам да моля, да очаквам, да се надявам да открия друга муза. не съм толкова силна, за да понеса тази красота - красотата на поражението.

Outside

няма да напиша нищо, което ще ме облекчи. нищо, което ще промени събитията и го знам. знам как действам, знам дори защо, познавам се, усещам когато съм отчаяна и се опитвам да привлека добрата страна на съдбата към себе си. знам и когато няма да стане. но явно съм много упорита и същевременно тъжна. няма как да не спомена отново за вярването, за правенето не нещата грешно или може би просто за допускането на грешки. може би дълбоко, дълбоко в себе си или не чак толкова аз наистина съм много лоша и всичко, което върша е преднамерено. защото "добро" е хубава дума и олицетворява всичко хубаво у някого. ето, че хората могат да променят, но най-вече, когато не искат и не очакват. аз съм тук и пак се моля за поредната серия изпросени усмивки, просто защото свикнах. това не е всичко, но да, това е част от теорията ми. много наивна и твърде мечтаеща, малко действаща и неприлично тъжна на моменти. мисля, че направих много. времето, което ми отне също беше много, но не всичко става така както очакваш да стане. винаги съм искала, когато започна да пиша да успея да синтезирам всичко кратко, точно и ясно, всяко едно нещо, което ме натъжава и отчайва с неговите обяснения и съответни очаквания. но не, никога не става.
жалкото е, че зад всички изречения, изпити фрапета и тъжни усмивки стои по едно име. Тъжно, да.

She had something to confess to

M U S E

Like A Prayer

When you call my name it's like a little prayer
I'm down on my knees
I wanna take you there

Мисля, че деградирам. Митев не ми върна на и-мейла. Не мога да се променя. Сменям си настроението на всеки 10 мин, дори по-малко.. Нямам воля за нищо или пък се появява, когато не очаквам и то за малко. Нямам стимул или имам, но просто не става. Тъжна съм. Депресирана работа. "Абонатът не отговаря. Моля, обадете се по-късно." Тъкмо като събрах смелост да съм добра и да си преглътна гордостта отново. Трябва да съм търпелива. Но за някои неща търпението не помага, ако не си постоянен. А аз не съм. Има още много неща и не знам дали наистина ми е толкова кухо-гадно, колкото си мисля, но май да.. Мечтая за музика, събота вечер и 2 фрапета.. Може ли това да е новият ми стимул ? Пак няма да успея, пак! Пак, пак, пак.. Наистина, измъчих се. Мисля, че трябва да измисля нещо за утре. И не само. Искам да сме във ваканция и да се чувствам добре. Искам да говоря.. Искам да съм аз и да не съм такава

Life is a mystery
Everyone must stand alone
I hear you call my name
And it feels like home

и чета едни и същи неща, а не това, което трябва.. отново..
не ме оставят сама, искам да съм сама, поне за малко :/

My agner found a shelter

В Колдплей!
КОЛДПЛЕЙ! ОТНОВО! НЕВЪЗМОЖНО Е ДА НАПИША НЕЩО ПОДРЕДЕНО, НЕ ЗНАМ ДОРИ КАК УСПЯВАМ ДА НАПИША НЕШО, НО ЩЕ СЕ СРИНА ОТ ЯД, НЕРВНОСТ И УМОРА.

ЗАЩО ВИНАГИ КОЛДПЛЕЙ, ЗАЩО ВИНАГИ ТЕ, ЗАЩО ПИША С КАПС, ЗАЩО СЪМ ТАКВА, ЗАЩО ВСИЧКО СЕ ПОВТАРЯ ПО ТОЛКОВА СМЕШНО-ТРАГИЧЕН НАЧИН, ЗАЩО СЕ ВБЕСИХ НА ВСИЧКО, САМО ЗАРАДИ НЯКАКВИ НАСЕКОМИ И ЕДИН ЛАК! ЗАЩО ТРЯБВА САМО ЕДНА ДРАЗНЕЩА ИСКРА, ЗА ДА ИЗПУША И ДА ВДИГНА СВЕТА, ЗАРАДИ МОИТЕ НИЩОЖНИ, НЕЗНАЧИТЕЛНИ ПРОБЛЕМИ. ЗАЩО Е ТАКА, ПАУЗА ПАУЗА ПАУЗА ЕМОЦИИИИИИИИИИЯ
аааааааааааааааааааахгррррррррр ГРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРРР

НАИСТИНА СЕГА РАЗБИРАМ КАКВО ОЗНАЧАВА ДА ТРЕПЕРИШ ОТ ЯД И СИГУРНО ИЗЖЛЕГДА У-Ж-А-С-Н-О ОТСТРАНИ BUT I CAN'T HELP BUT SCREAM

Whiteeeeeeeeeeee snow
If you looooooooooooooooooooooooooove me, won't you let meeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeee know ?
GO ?
WHAT ?
VIOLET HILL, VIOLET HILL, VIOLET HILL

"Лека" за пореден път

"The greatest thing you'll ever learn is just to love and be loved in return."

С това завършвам блог епопеята и се надявам следващият път да е по-хубава.

Give me a reason

Стана ясно, че изливам мъката си /или каквото и да е това ужасно нещо, което расте в мен и засенчва вътрепната ми усмивка/ с писане.

Но така не става, не. Трябва да има хаос и да е объркано - безредие, грешки, възклицателни, хиляди въпроси и многоточия.

Мммммммммммммммммммммммммммммммммммда, НАЛИ ?
Толкова съм меланхолична. че дори любимият ми репортоар с викането не се получава, а цялата ми обичайна некултурност и разбъркан словоред липсват някъде. Както тетрадката ми по история и желанието да казвам мили неща, така и те изчезнаха. Боя се, че станах по-скучна. Може би по-сложна, но и по-скучна. Много по-скучна. Има едно нещо, което искам да кажа, но не мога да кажа, защото ако кажа ще се изложа. Искам едно мило, добро, различно, умно, интересно и донякъде прекрасно /прекрасно, защото е твърде невъзможно решение за тази вечер/ човешко съшество да ми пише. ХА! Ето тук ли е развръзката ? Сложните думи, изреченията без край и цялата атмосфера са били просто плод на желанието някой да ми пише ?
ХАХАХАХ! Ето къде била и емоцията! Не, естествено, че не ми е смешно, как ще ми е смешно, Боже! Та нали аз само го пиша, не мога да стана читателка на собсвените си мисли, защото съм била в тях, те в мен - сложен кръговрат или по-скоро взаимодействие, Затова и не ми е смешно, но тък като съм виждала и други като мен - поредни, слети с тълпата - знам, че е смешно.
Изпитвам нарастващата нужда да говоря с някого с цялата си философска мощ и да го разнищшя на малки.. нишки, или поне да се получи интересно задоволяване на моето екзистенциално страдание от преобладаващата скука.
Уморих се .. gonna give my heart away.
Наистина, ако поне последният път бях в някаква изгодна позиция сега щеше да е малко по-лесно, но в припряността си накарах целият процес да се проточи и да се превърне в нещо мъчително, ако не за двама, то поне за един.
"Вероятно заради дъжда и нарастващото напрежение, под формата на спрялост във всичките й форми - или просто защото ми се иска да говоря с теб - ти пиша"
Да, можех да го кажа, но дали още мога ?
Не мисля.

I'm so tired of playing..

Чистата математика...

Не, няма да разсъждавам по темата, защото е поставена твъде прекрасно, може би заради думата "поезия". Звучи хубаво като елегия, но събрана с "идеи", "чиста" и "математика" комбинацията се превъща в трудносмилаема за моя прекралено "изчистен" мозък.
Толкова по-лесно е да пиша за това, че People always leave. Пейтън научи всички на това, дори скоро сигурно ще се разпространи като "мъдрост' и сред по-възрастните. Или пък аз ще го казвам на децата си. Правилните решения са пред очите ми, но изпиващото желание да изпъкна и да изтъкна всяка малка фибра ич астица от чувство или емоция, е настина изяждаща и трудно се сдържам. Балончета в Скайп, аватари, инфо боксес и така нататък - всички те са платно за скицата на моя портрет, а истината е някъде дълбоко скрита в разговора. Всъщност скицата е доста по-добра, изглежда обещаваща и различна, но реалността - както почти винаги - е разочароваща. Да поговорим за нещо друго. С чувствата, хората, гордостта, преградите, "съсловията" и американския ред / geeks, jacks, loners, prom queens and the "friendly" ones - you know/ се превърнах в твърде обикновена тинейджърка, с твърде обикновени проблеми. А обикновено е интересно само донякъде.
Матурииии - какво за матурите ? Знаете ли!? Милиони хора пишат интелигентно и завъртяно, ако решат. Милиони хора са философствали и са измислили какви ли не велики неща, които днешнпото поколение нагло пренебрегва, защото мисли, че е елементарно да стигнеш до извода, че, например, на добото се връща с добро, а на лошото с лошо и съществува баланс. Да, доста логично, нали ? Но както и да е. Имало и има такива хора, пишат увлекателно и умно, доколкото е възможно да се използва тази дума и да звучи не толкова "неумно".
Аз съм разкъсана и се разкъсвам между разочарованието от себе си, самотата, липсата на воля, липсата на тръпка, мрачните дни, ученето и, общо везето, всичко. Та, имам какво да кажа, по-скоро какво да покажа или най-точно - какво да изкрещя. От много време в главата ми думата "крещя" крещи най-демонстративно и аз се опитвам да й дам малко свобода в суровия свят, но мисля, че още не е готова за него .. всъщност той за нея. Просто казано искам да кажа, че искам да крещя, но не мога, защото ще помислят, че съм луда. А ако се наложи да обясня, защо искам да крещя и изглеждам луда, ще ме помислят за много по-луда. Накрая колкото и да се мъча да замажа положението и да накарам хората да забравят, знам че няма да стане, защото са хора. Хората помнят доста добри неща, но когато се отнасят за тях и са крайно мили и дори интимни. А когато някой направи нещо извън нормата и допустимото, достойно за "одумване", О!, то се помни, не само се помни - то се разпространява, използва се като пример в много поучителни лекции и речи на някои издивиди, използва се и за извършване на сравнение, като най-често е желателно резултатът на сравняващият д ае по-добър. Разбрахте, нали ? Обичат да гледат сеир и след това да го разнасят, където може по широкия свят / за тях по-често доста тесен, но пък напълно достатъчен/.
Мда, отново стигнах там, където няма пътни знаци и ясна посока, но пък мългата не отсъства и този път. Явно съдбата е решила да съм загубена в собствената си загубеност и явно съдбата съм аз.

Rainy days, chocolate, books, sleep, clouds..

Незнанието е ограничение. Сега го разбирам толкова добре. Ще ми се да напиша много други работи, но заради непросветеността си и другите ще се простят с ценната информация. За сметка на това ще се опитам да компенсирам с това, което пробуди у мен музиката, кандидатите за слава и един страшно интелигентен и ектравагантен академик, който просто мога да нарека Митев. Симпатично описание на поредния човек, който ме грабва с нещо от себе си. Не знам дали се е опитал да е такъв, дали просто е станал, като средата го е изменила с такава магнетична и прекалено стилна "умствена" мутация, но каквото и да е направил част от мен се възхищава на част от него. Предполагам, сигурно, вероятнно го знае, но защо пък да не го похваля на такова неутрално място, където не пробива нито един интернет лъч, не влиза онлайн душа. Това беше за Митев. Или едва сега започвам. Не го познавам и не анализирам достатъчно дълбоко и обстойно, но пък имам свойството да се питам постоянно и постоянно, а неговата личност поражда в мен - какво може - въпроси. Въпроси от рода на " Как хората стават такива ?", "Щом в държава, малка като нашата, все пак още има такива уникални хора, как аз очаквам да стана нещо?", "Някой възприема ли ме както аз възприемам него?", "Мога ли да изградя такъв стил някога", "Мога ли да стана такава"... Звучат патетично, защото хубавите неща стават непринудено, колкото и упорито и тъпо да се блъскаме срещу невидими стени, просто понякога не може да застанеш срещу отдавна изградените и изсечени върху живота ни закони. Просто за изказване, сложно за вярване в. Та, първоначалната, или която и да е, мисъл беше, че хората знаят как стават нещата, но въпреки това се мъчат да го направят по начина, по който искат. Нали това чувство и вътрешна увереност въпреки всичко, че може и да има изключения и те да възникнат заради нас - това ни прави силни, fighters.
Митев.. Митев. Страхотен глас, дикция и начин на изказване. Богат речник, богата култура. Като че ли не го знаете. (Вие?) Защо винаги се появява нещо, което да ме разсея и защо най-често това нещо е чувство ? Как се контролират навиците и чувствата не знам точно, но не мисля, че е полезно хората да опитват с първите. Освен ако и те не са станали навици. Ние се изменяме със средата, изменя се и тя с нас. Всяко нещо, което превърнем в постоянно става ново усложнение за живота и природата, но все пак те в синхрон с нашето изпреварване също ни изпреварват с новите си закони. И в това отношение никога няма да бъдем първи.
Страстта към нещо и желанието да го проучиш докрай са много завладяващи и забавни, ни крият почти сигурния риск, че накрая то ще загуби чара си.
Не, не искам да спра да те обичам. Което и да си ти. Каквото и да си. Който и да си.
Не, не искам да спра да обичам нещата, които обичам, защото обичта не ражда само спомени и топли мигове, а една идея, която сама по себе си съдържа още толкова обич и част индивидуалност. А когато загубиш обич плюс индивидуалност наистина се чувстваш празен.
А идеята беше да говоря за красивото в един дъждовен ден и в това да се тъпчеш с шоколад и меденки и някак съвестта ти да не те безпокои. Както винаги тръгнах в друга посока и загубих романтичната идея, но все още не съм тъжна, защото знам, че е някъде там. Някъде, не никъде.

Шшшшш!

Здравейте!
Трябва, трябва, трябва да напиша нещо! И ето сега. Изяжда ме, разяжда ме, гризе ме отвътре, направо ме тресе и не ме оставя на спокойствие нито за секунда. Тежък е животът, когато нещо те чопли, човърка и не спира, и не спира. Затова съм зациклила с ужасно проста алтърнатив американска музика и се чудя какво да правя. Вечният въпрос какво да правя ?
PAIN :D
Schhh.bg

to my mother, to my father

It's your son or it's your daughter

I SIT HERE LOCKED INSIDE MY HEAD REMEMBERING EVERYTHING U SAID
THE SILENCE GETS US NOWHERE GETS US NOWHERE WAY TO FAST
but u don't know how to listen and let me make my decision
i sit here locked inside my head remembering everything u said the silence gets us nowhere gets us nowhere way to fast
all your insults and ur curses make me feel like im not a person

cause im fucked up because u are need attention attention u couldn't give
the silence gets us nowhere gets us nowhere way too fast

Отклонение по пътя към Каравелов

Стоейки пред прозореца, мисля. Мисля за Кинг. Да, крал е. Не че познавам много добре творчеството му. Не че разбирам кой знае колко от изкуство. Но виждам специалното, по-скоро надушвам въображението му. И ме радва. Не само защото може, а и защото виждам как някакви обикновени изречения, които и аз бих написала, стават необикновени. Да, това е влиянието на личността и все пак защо аз да не мога същото ? Не живея ли в свят, особено моят собствен, пълен с милиони терзания и чувства, вътрешни борби, колебания, адски тежки моменти на слабост, възходи, падения, сълзи, смях, надежди, разбити и сбъднати мечти и накрая пак мечти... ?
Къде отиде музата и къде отиде моят талант.. Може би заплетен в паяжината на моето бездействие, може би никога не е съществувал, а може би е поредната измислица, която чака да й се вдъхне живот. Думите са всички са едни и същи, но някои притежават свойството да ги превръщат в своеобразен отпечатък, който да оставя следа у другите.. и не за кратко. Много пъти ми се е случвало и 100 пъти съм се запитвала дали и аз мога да повлияя така на някого. Тук идва горчивата поука за мен, моят болен, изкривен и вечно търсещ сухи отговор, мозък, и изводът. Изводът е от онези, които хората се правят, че не знаят, че не са чули, незабележимо го пренебрегват, а накрая той се стоварва върху главите им с цялата си тежка мощ, показващ им простото съждение - че не струват.
Ако се осланям на физиката, на математиката, дори на биологията - не е трудно да се досетя, че симетрия съществува не само в науките и в природата, а и в уникални и неповторими същества като хората. Нали ?
Колкото и да се мъчи човек да се усъвършенства, може би на някои просто не им е писано да станат велики, да променят света ?
А и как се променя свят като с всяка изминала секунда аз поглъщам нови и нови неща за него, които никога не съм знаела ? Как мога да променя тази нищожна част от Вселената и не е ли тъжно, че вярвам така силно, че всъщност не мога ?
Питате се ? Не се питайте. Както всеки въпрос и този си има точен отговор. Тъжно е. Но е неизбежно. Жадувам да напиша някъде "май", "може би" или пък "сигурно не с всичко е така", но от ден на ден виждам как не можеш да се бориш срещу природата си и това, което ти е дала, без значение какво е то. Ако бях обречена да променя света с чар, ум, талант, въображение, уникалност или друго измислено качество - хубаво, с удоволствие бих казала. Но моят избор е много по-скучен и донякъде жалък. Не мога да го нарека избор, защото е насъществуващ - алтернативите са забравени, събират прах и вече не стават за нищо - единственият отговор за мен е "Не".
След като написах отчаяната одисея за това как не можем да се променим остава да отида и да правя нещо, достойно за моето ниво, но някак ме дразни, разяжда мисълта да си стоя така..
Дали пък не мога да променя света ? Дали пък не съм велика и уникална ? Дали пък не притежавам чар, ум, талант, въображение, достатъчни за да променя тази нищожна част от Вселената или дори повече ? Честно казано не знам какъв е ключът. Не е това да знаеш всичко или да се мъчиш да си навсякъде. Доста по-дълбоко е и не под пластовете разсъждения и анализи. Не. Намира се в човека, нещо като гена, но малко по-опасно.
Неведоми са пътищата божии, неведома е моята съдба.

and we sing if it's not enough

sing without a reason
to ever fall in love
to never fall in love again

Уморена съм

22:20

почти идеалните условия за почти идеалното излияние.
кое е най-важното в момента и защо ще пиша за него ?
защо ? - вероятно, за да направя нещо, да ми олекне и все пак да стане.
защо ? - защото ми е мъчно
"липсваш ми" винаги е звучало по-добре от "мъчно ми е за теб', но аз държа на втората изтъркана и малко по-проста фраза. не само ми е мъчно за някого, но и ми е мъчно изцяло, най-вече заради някого.
и то защото усещам, че го губя, нищо че никога не съм го имала.
и дори не е само това. толкова е тъжна цялата история за мен, но за другите би изглеждала по-скоро жалка, защото не е нещо, което е било до мен дълго време, което съм обичала и то ме е обичало. жалък е дори средният род.
и търся някакво спасение, избавление, нещичко, лъч надежда, но вече няма, а аз се уморих да си играя. Какво остава за мечтите - те са смешни, непотребни и ме принизяват до безкрайност. Страх ме е от себе си, от непроменящата се Аз, от бездействащата Аз, и най-вече - от вечно недоволната Аз.
И ми липсва. Толкова много. Иде ми да изкрещя, искам да стане нещо. Искам. Не помогна вярването във феи, непрестанните мисли, нелепите ситуации, пламъкът в очите, докато разглеждах, постоянният интерес - НИЩО.
Да, аз съм много лоша, всичко и всички ми го доказват някак и най-вече отново аз го разбирам. Виждам, че правя нещо грешно, разбрах, че нещата не стават, колкото и отчаяно да ги искам .. до един момент. Един момент, в който се сбъдва 1/17 от всичко, което съм искала и аз се чувствам най-благодарна, а преди това съм била точно в това положение - да. Ядосваща се и нервна, бясна дори - че никога не се случва това, което искам, точно на МЕН. Алчно ли е сега да искам да се случи нещо повече, по-хубаво ?
Лошо ли е да мечтая ? За какво гледам филми, защо да не стават реалност, КАКВО НАПРАВИХ, ПО ДЯВОЛИТЕ!

IT

i pak v edin mrachen chetvurtuk se ozovah zadushena i tujna, siva i otdalechena, pisheshta na latinica v tqsna staq, pulna s hora.
naistina e mnogo, mnogo goreshto i sushtevremenno nqkak strashno otvutre, sravnenieto ne samo ubiva, ami spira vsichki zachatuci na nova misul.
ujasno goreshto s miris na kabeli i no way out.

мълчанието на агнето

ето как започна историята на този ден! събудих се, събудиха ме.. събуди ме.
станах и така се завъртя машината, произвеждаща еднакви дни, дори в горещо лято.
отброявам всяка секунда, всеки цветен миг и всяко късче от времето, което може да се отброи.. но до какво ?
търся една голяма муза и една красива идея, заради която да чакам със затаен дъх и огромна вътрешна усмивка, малко тръпка и всъщност тонове притеснение.
и накрая - хоп! - няма.
затова пиша така, зашото всичко, което се свърже с мен - без значение дали е понятие, случка, хора, предмет - или бяга, или се променя.
ако имах глухарче, шях да го духна
винаги това, което искаш е далече, а когато го имаш "духаш"
как става така ?

"Гр"

ИСКАМ ДА ГО ИЗКРЕЩЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯ :)))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))


Гр! Всичко е толкова трудно и лошо!

Нарисувай ми овца!

Слушането на Роби Уилямс е следствие от голяма скука и беден избор на музика. Аз го обичам страшно много, но когато не ми се мисли прибягвам до старите, заучени неща. Както когато търся внимание не издържам и пиша глупости, където мога.
Странното е, че ще трябва да пиша страхотни текстове на матури и изпити, а сега, когато става въпрос за мен, аз пак не успявам да се справя на ниво. Дори убивам емоцията, която колкото и примитивна да е, все пак е нещо.
Не идва ли един момент, в който да се чувстваш як и да няма проблеми ? Аз имам толкова. И ми е толкова неяко. Толкова тъжна вечер и вече се чудя нарочно ли правя такива вечерите или в действителност са дори по-лоши. Не знам, не мога да се променя, твърде трудно е и постоянно съм разочарована и недоволна. Как да пиша за всички тези неща, как да разберат хората колко ужасно е всъщност. Родена съм за трагедия с цялата вътрешна борба и ходенето ту напред, ту назад. Честно, понякога не мога да се търпя изобщо и наистина, наистина искам да крещя, но не мога, РАЗБИРАТЕ ЛИ? НЕ МОГА!
Тъжната ми мисъл е прекъсната, след това отново, после пак и така до края на ужасната вечер. Да, знам, че действията са важни, но сега искам просто да говоря и да се чувствам добре. Ако можех сигурно щях да се разплача на нечие рамо, но точно това нечие е някъде стоящо и неинтересуващо се от мен.
Сега стана дори още по-тъжно. Ами, аз съм ужасна. Понякога много и не искам да прося за моето малко щастие. Не, няма. Знам, че просто трябва да стане.
Никога не съм се чувствала по-неспециална.
Наистина.
:/