Afternoon delight

Хората страшно много обичат да изпъкват с нещата, които обичат. Може би това не е пълна любов тогава, просто някакво желание за внимание, желание да изглеждаме по-интересни. Защото всичко това е суета. Нещата, които имат значение, са много по-малко и не е нужно да се пише за тях в блогове или на някое друго място. Ако обичаме, тази показност може да бъде спестена. Защото и малкото, в което сме сигурни, ни стига.
Но в други случаи това, че показваме някакъв вид страст и привързаност е хубаво нещо, особено за човека, който "търпи" обожанието. Несигурност ли е или не - не знам.

Странното е, че винаги когато не пиша, а правя нещо друго, идеите ми за евентуални уводи са хиляди пъти по-добри от простите обобщения, които правя в началото на всяка интернет изповед. Не мисля, че трябва да се примиря с това, но сега въпросът не е с какво трябва аз да се примирявам, малко по-различно е.

Защото като след всяко нещо, което те докосне по някакъв начин, човек има нужда да задържи музата за поне още малко време и да попие това, което все още му нашепва.
Чувствам се, от една страна, твърде изкуствена, пишеща така, защото каквото и да научих, главното беше, че някои неща имат значение, други - не. И знам, че може би не на точно това учи моята муза днес, но аз стигнах до това, вероятно заради много подсъзнателни фактори, които не мога да разбера сега.
И така, нека стигна до същественото.



Филмът ми хареса много, много, много. Ама наистина много. Може би заради сценария, може би заради част от режисурата, може би заради оригиналната идея, може би заради актьорската игра, може би заради усмивката на Мат Деймън, може би заради противоречивите образи, може би заради хилядите проблеми, засегнати в него, може би заради тезите и антитезите, заради противопоставяне на разум и чувства, на успехи и провал, на това, което има и това, което няма значение. Заради малките детайли, които забелязах само защото филмът със самото си начало ме накара да му обърна голямо внимание. Може би заради факта, че Мат Деймън и Бен Афлек са били млади, когато са писали сценария, а той обобщава толкова много неща. Или заради най-простото нещо - че ме предизвиква и кара да мисля и, надявам се, може да промени нещо в мен.
И най-вече това. Четенето на книги е хубаво, гледането на хубави филми като този също. Но какъв е смисълът, когато някой път кажа "Да, има един филм, в който..". Защо трябва да събирам примери от чуждото изкуство и дори да събера много и да започна да го разбирам наистина, каква ще е ползата от това. Промяната може би се е превърнала във фикс идея, но истината е такава, че колкото и филми да гледаш, колкото и книги да си прочел, ако не ги използваш за нещо повече от цитат или демонстриране на обща култура - те не са нищо повече от филм или книга. Започнах да чета "История на изкуството", "1984", "Братя Карамазови", повести на Пелин и сигурно още поне три книги. И започнах да гледам три филма, които стоят все още неизгледани. След като е минало толкова време едва ли ще вникна в идеята на авторите така както е трябвало. И трябва да започвам всичко отначало. Но, естествено, това за мен няма да има значение, защото аз искам да съм ги видяла, искам да запомня всичко, искам да го знам. А е толкова по-лесно да се посветиш на едно нещо, което да изгуби цялото ти време и наистина, наистина да го разбереш.
Това е едно от нещата, което филмът пробуди в мен. Другото е това за гениалността, за научаването на неща, за "свиренето".

Will: Do you play the piano?
Skylar: A bit.
Will: Okay, when you look at a piano you see Mozart, right?
Skylar: I see "Chopsticks."
Will: Beethoven, okay. He looked at a piano, and it just made sense to him. He could just play.
Skylar: So what are you saying? You play the piano?
Will: No, not a lick. I mean, I look at a piano, I see a bunch of keys, three pedals, and a box of wood. But Beethoven, Mozart, they saw it, they could just play. I couldn't paint you a picture, I probably can't hit the ball out of Fenway, and I can't play the piano.
Skylar: But you can do my o-chem paper in under an hour.
Will: Right. Well, I mean when it came to stuff like that... I could always just play.

Вярвам, че човек не прави всичко просто така, но не звучи ли толкова логично. Сигурно има обяснение, сигурно има научно обяснение, но всички тези научни обяснения убиват магията на това да правиш нещо. Мога да видя нещо и за 3- секунди да открия около 1 милион недостатъка в него - от най-малките до най-големите. Мога да го правя със себе си по цял ден и да се измъчвам. Сигурно има обяснение, свързано с детството, средата, в която съм израснала, проблеми и така нататък - но аз просто виждам пукнатините и го правя много по-добре отколкото някои други неща. Мога ли да се насиля и да стана добра в нещо друго ? Естествено, не бих могла да бъда критик, защото дори в това, което уж умея, не ми стига достатъчно потенциал. Но просто давах пример. И е жалко, че във филм с уж нормален сценарий и много американска и уж трогателна действителност, аз намерих време да свържа всяко едно от нещата с мен. Обезпокои ме фактът, че в начало се акцентира върху огромния потенциал на момчето, човек иска да знае толкова, да може да бъде такъв.. и след това хвърлят в очите ни една истина, която обяснява всичко с някакви си чувства, с някаква любов. И не знам дали това не е просто логичният завършек на всеки спор, воден някога или просто хората знаят какво искат да видят другите хора и отстъпват уморени пред истинското заключение, показвайки нещата, обгърнати с простота ?
Не знам. Но знам някои неща. Знам, че няма изключения и знам, че важат за всеки. Знам, че има правила и закони, но не знам има ли шанс, просто от инат, някой да докаже, че може да е изключение?
Доказвам една теорема, един цитат, който ми изглежда някак повърхностен, но може би човекът е имал много по-богата почва, върху която да раста мислите му, много по-сносни аргументи и преживявания, с които да се подсигури в становището си.
А именно: The average person thinks he isn't. /Father Larry Lorenzoni/.

Отклоних се от филма, отклоних се от дребните неща, които толкова ме изумиха в него. Понякога трябва да спрем и да се замислим за това, което чуваме. Защото не всички са като нас. и ако все пак някой мисли като нас, това не означава, че има същите причини. Може би колкото по-голямо е преживяването, толкова по-силна е вярата в собственото убеждение. И се замислих за някои от провалите, за които обвиняваме живота. Като когато ни покаже, че нещо не е правилно и все пак намерим щастие в различно нещо, хубаво, но все пак различно от първоначалната идея. Ами ако тези отклонения от мечтите ни не са опит на света да саботира стремежите и страстите ни, ако са просто едно правилно насочване, за което трябва да сме благодарни ?
А ако сега спра да пиша. Много, много ми се иска да съм научила нещо. Вероятно нещо за провала, за приятелството, за недостатъците, за човешката психика. За важните неща, за шансовете, за способността да вземеш това, което е ценно от хората. И да го оцениш. Наистина.
Някои неща наистина имат значение.

When you go would you even turn and say
" I don't love you like I did yesterday."

Well when you go
Don't even think I'll make you try to stay
And maybe when you get back
I'll be off to find another way

А ако можех да летя..

Това е едно размазано изображение от "Seven Samurai", което смятам за много красиво. И някъде в себе си смятам филма за хубав също, затова и споделям тази малка част от него.

Таратор

There are some things that I'm unable to explain
Or maybe the explanation is just not exactly what I want to hear

Наскоро ядох най-вкусния таратор в живота си и знам, че сега трябва да се къпя, но няма как javascript:void(0)да не започна да говоря за това, докато не стигна до съвсем различно място, където да говоря за съвсем различни неща. Едно от тях - липсата, другото - културата, третото - условията, четвъртото - критериите, петото - свободата и ограничението, и шестото - промяната.
А може би истината също. Но започвам много да се съмнявам в нея и, изобщо, в обективността.
Имам един зелен плик, който събира в себе си почти всичките слънчеви моменти от това лято. И ме е страх да не свикна да го отварям твърде често, за да не заживея в тях. Затова реших отсега нататък да събира прах, а аз да се пренеса в другата реалност, без значение дали трябва или не. Не съм напълно сигурна, но си мисля, че не съм достатъчно силна, за да променя тази реалност така, че да успея да я събера в някой друг ярък плик. Но бих се радвала, ако не всичко е въпрос на различни реалности, а все пак някъде има константа. И тя има еднаква стойност без значение какъв е климатът или надморската височина. Звучи сякаш не казах нищо, но всъщност зад плоските, завъртяни изречения стоят доста случки, което, предполагам, се очаква.
Мисълта ми беше, че бях доста по-свободна за един период от време и се чудя другите хора ли са някак повредени или може би ние ?
Защото дори малко отдалечаване ми показа толкова разширени хоризонти. А с всеки метър, приближаващ ме до родната обстановка, виждах как всичко се стеснява със скоростта на светлината. Може би зависи не само от това, а и от самия човек, но започвам да мисля, че генералната грешка е заложена доста години преди аз да започна да мисля.
Все по-често забивам на средата на нещо и проблемът е, че има толкова други неща, които чакат, а аз просто не правя нищо. Умирам за сън и знам, че има какво да кажа по всички онези теми с ограниченията и свободата, но някъде енергията ми ме оставя. Изобщо не знам какво да правя. Толкова ми се спи, липсват ми доста неща и отделно от тях ми липсват други неща. Липсата е голяма и хубавото е, че има с какво да запълвам времето си, но аз сякаш напук не го правя.
Затова сега приключвам.

Checkin

Тъдъм. България е хубава. Но не достатъчно. Измъчи ме толкова много с внушителната си носталгия и сега, най-накрая вкъщи, всъщност не знам щастлива ли съм. Може би да. Познатите хубави работи са тук - родителите ми, приятелите ми, роднините ми, другите ми роднини, стаята, банята, леглото, удобствата. Но всички онези не чак толкова хубави работи сякаш изпъкват повече от всякога. Фактът, че всеки те познава. Фактът, че познаваш всеки. Тази глупава размяна на едни и същи хора постоянно. Всичко това. И тези бледи цветове.
Затова не знам.
Но пък има толкова неща, които мога да кажа за най-студеното място, на което съм била през август.
Ще ми липсват всички мили безпричинни усмивки. И цялата тази непринуденост. Ще ми липсват всички open-minded хора. И цялата тази сплотеност. Толкова е хубаво да отидеш някъде, където всичко е ново.

Czech Republic

Chehiq, latinica, miris na kanela
edinstvenoto neshto, za koeto se chuvstvam vinovna, sa hubavite palachinki, no se nadqvam nqkak da go prejiveq
znam, che ne trqbva da pisha tuk do zavetniq moment, kogato sum finally at home /nadqvam se/, no mi domuchnq za neshtoto, koeto mi napomnq adski mnogo za milata, rodna Bulgariq - blogut mi
klaviaturata e druga, netut e ujasen, ima hubava muzika, chuvam kitari
sega osuznavam, che trqbvashe vseki den da pisha tuk, za da zapazq po nqkakuv nachin spomenite si ot tazi taka krasiva strana po-detailno
no mislq, che vse pak sum zapomnila i shte zapomnq mnogo neshta
nadqvam se da preobladavat hubavite, osobeno v idvashtite posledni dni
ah, kakvo da napisha, kakvo da napisha ?
moje bi nqkoi iska da se mahna, no imam okolo 10 min oshte, taka che ne mislq da gi pileq
dnes e dvadeset i purvi, utre bi trqbvalo ili, po-skopo, mnogo iskam da e qko
no iskam da e dvadeset i chetvurti, iskam veche da vidq nashite na letishteto i da im razkazvam i razkazvam
vruzkata, logicheskoto svurzane - nqma gi
osuznavam lipsata si na talant, no kakvo da pravq
ne e Chehiq vinovnata
i tui kato pisha za neq iskam da spomena otnovo kooolko krasiva e, ne znaeh, che e tolkova hubava, no tq naistina e
i ne znam
ne znam lipsva li mi tolkova Bulgariq i ne znam shte mi lipsva li tolkova lagerut
ne znam tolkova qko li e naistina ili prosto ponqkoga mi se struva taka
ne znam shte bude li razlichno, kogato se pribera ili ne
no shte mi e muchno za nqkoi specialni hora i, vsushtnost, vqrvam, che tova e hubavo
oh, ne znam naistina
Chehiq, Chehiq, Chehiq
fashion show, kone, krasota, palachinki, intercultural evenings, mnogo zapoznanstva, muzika, usmivki, chakane za asansiora, chakane za banqta
tova li e vsichko - i have no ideq
no e hubavo :>

everybody hurts

чао на яху хороскопа ми
на дневните 2 цитата в айемдиби
на родените на определена дата
на комиските в експлозм
на всички изтеглени филми
на прекрасните девиации
на балончетата в скайп
на новия ми плейър
музиката
ласт.фм-а
на хората, които ще ми пишат
на хората, които ще се сетят за мен
на блога ми
на черновите ми
на всичките ми неща
на стария ми телефон
и на един смс в него
на лампата
на вазата
на стълбището
на фейсбук
на всички програми, които изключвам преди да са се включили
на телефонните обаждания на николан
на другите цитати
на ютуб
гуугъл, уикипедия, сайънсдейли
на хиляда стипендии
и на хиляда стипендии отново
на всички автоматично изписващи се потребителски имена и пароли
на дитрейлър и коментарите ми там
на джимейл, който проверявам всеки ден и само чистя от спам
на спама там
на "2 момчета и 1 момиче"
на безсънните нощи
на снимките през нощта
на всичко интересно в айемдиби
на скайп отново
и на изтритите в него

явно всички тези неща са станали неизменна част от ежедневието ми и само аз знам колко ще ми липстват
и на мама и тати, разбира се

23/2

Знаете ли, този младеж ми липсва. И усетих, че го оставих недовършен, а фактът, че все още е незабравен, може би значи нещо.

Бялата стая продължаваше да е студена и неприветлива. Не че някога е била топла и уютна, просто когато човек се бори и блъска в нея, търсейки изход, който не съществува, тя ставаше отчайващо зловеща. Но в нея имаше прозорец. Това е твърде странно, тъй като прозорецът пропуска светлината на външния свят, а това е едно огромно спасение от всяка истинска параноя. Но в този случай светлината, която преминаваше, беше загубила своята топла, галеща милувка. Сякаш всеки ден беше мрачен и унил. Всичко освен радост и идея за спасение можеше да проникне през стъклото. Всичко без тях. Така че бялата стая започна да губи сиянието си и да попива сивотата на външните дни. От една страна той се чувстваше добре, знаейки, че не изпуска тръпката от това да си свободен физически. Но замисляше ли се над това, решаваше, че е просто жалък нещастник, който се опитва да изкриви обстоятелствата на своя страна, което във всички случаи беше лъжа.
Дори сивотата на света му се струваше прекрасна пред тази стая, в която беше винаги - когато мислеше, когато не мислеше, когато чувстваше, когато не чувстваше, когато заспиваше, когато се събуждаше. Хранеше се веднъж дневно. Чудеше се колко ли е отслабнал, но след седмия или може би седемнадесетия ден, реши, че това не е никак важно.

В живота му имаше много неща, които се бяха случили. Но се страхуваше, че нещата, които щяха да се случат, бяха никакви. Решеше ли да приеме дори за секунда мисълта, че няма да се измъкне никога, той губеше цялото си желание не само за живот, а за понасяне на всички моменти, дори тези преди самоубийството.
След като почина дядо му, просто отговаряше, че е починал, когато го разпитваха за такива неща. Беше като много други деца и всичко това приемаше като нещо в миналото, нещо нормално. Следствията от тази смърт се появиха малко по-късно, когато си спомни за своята безчувственост и тя започна да го тресе и буди по средата на нощта. Но и от тази криза излезе полупострадал, като за свое оправдание прие това, че хората не трябва да се принуждават в чувствата си и това страдание е една долна манипулация, родена още по времето на Иисус.
Но се случи нещо друго, което отново трябваше да подложи оковите на вижданията на изпитание. Имаше добра компания. Момчета, типични момчета, които бяха заедно в много от приятните и неприятните си моменти. В много пиянски вечери и в много непиянски, в които решаваха да говорят. Беше добре да знае, че има хора, които ще му помогнат, ако се наложи, ще го изслушат, ако е разстроен, а след това ще се правят, че се е държал възможно най-мъжки. Това беше подкрепата, от която всеки има нужда, но дойде моментът, в който се оказа, че някъде в самото начало нещо е куцало. Един от най-близките му приятели, и изобщо, един от най-уважаваните сред другите, реши да им признае своята тайна, Своята тайна, скрита от две години, не само от тях, а от цялото общество. Призна им, че е гей. Шок. Това беше абсолютно невъзможно и неприемливо. Всичко, в което вярваше се обърна на много повече от 360 градуса. Всички го приеха. След това приятелят им си тръгна. И всички казаха, че не го приемат. Той се чудеше. Какво да направи или по-скоро какво да мисли ? Приятелството е над сексуалната ориентация и, общо взето, когато става въпрос за такива възвишени неща, всичко е над сексуалната ориентация. Това беше заблуда и го знаеше. Това, което го притесняваше повече беше не това, че всички започнаха да се изолират и да го отбягват, а това, че той, въпреки, че беше учуден и отвратен отново, не искаше да го оставя. И не само не искаше да го оставя и да върне стария си приятел - щеше да го приеме такъв, какъвто е.
Мислеше все по-често за него. И не, не мислете, че той също беше хомосексуалист, Просто разбра, че границите за него не са проблем. Проблем беше да си го признае.

Среднощен "шоколад"

Нека започнем с наклонен шрифт, за да придам на това, което ще напиша малко финес, тъй като в главата ми прелива.

Мисля за много свързани и несвързани неща, но важното е, че всички са обединени и сплотени под едно много розово и женско крило.
Или с други думи - току-що изгледах "Sex and the City - The Movie" и като едно средностатистическо момиче със средностатистическо мислене, вярване и убеждения, няма как да не излея цялата си момичешка положителност за приятелите, модата, живота и любовта.
Но нека започнем с филма, защото колкото и пробуждащ всичко розово, сладко и пухкаво в мен да е, все пак е филм, а към всеки филм аз имам критика. Типично :)

Та, значи.
Ужасното качество нахлу доста и повлия в началото с цялата си мощ на заснето в кино, но все пак някъде след първия час започна да губи своето значение.
Историята е същата както и преди, колкото и опровергания на тази теория да се опитвах да открия /а може би някъде открих/. Нещо като втори последен епизод, не задължително нужен, но все пак достатъчно приятен, за да не дразни. Но може и да е бил нужен.. Дали ?
Погледът върху любовта след откриването й и животът след това е, бих казала, нужен, но може би целият обрат в историята /който откровено ме подразни с баналността на елементите си/ доведе до онази отправна точка, където се събират надеждите и мечтите на всички индивиди от женски пол, като започнем от малки момиченца, мечтаещи за булчинска рокля, и свършим с тези, търсещи, търсещи и отново търсещи, въпреки всичко.
Странно защо описвам тези неща, като в реалността съм далеч от всички тях. Но явно беше филмът. Дали заради дрехите, тоновете букли и къдрици, блясък, суета, смях и малко действителност напук на всичко друго, но този завършек на историята успя да въздейства точно така, както е трябвало да въздейства. Като "Сексът и Градът".
Искам да поздравя сценаристите /което е глупаво желание, тъй като никога няма да разберат и да усепя наистина да ги поздравя/. Или май беше сценаристка. Не знам, ще проверя. Но който и да е писал сценария, заслужава моето или чието и да е "Браво", защото въпреки че всичко е както е било и въпреки това, че филмът е плод на огромни очаквания, някак с лекота, простота и неизневеряване на стила се е получило нещо интересно.

Естествено, има ужасно много неподходящи сцени и моменти на драматизация. Може би не чак ужасно много, но достатъчно, за да те накарат да се почувстваш по онзи начин, когато някой каже нещо адски тъпо и несмешно.
Краят е такъв какъвто всеки един /съжалявам, всяка една/ би очаквала да бъде. Но това е нормално. И ако беше свършил по друг начин, може би щеше да е по-стойностен, по-добър, по-трогващ. Но щеше да е друг.
Не знам толкова ли обичам "Сексът и градът" или просто сега съм екзалтирана от girly пропилените си 2 часа. Но някак всичко, което опитах да измисля, докато гледах, реши да се появи тук, плод на бързо писане в 4:11AM.

Трябваше да кажа много повече, много по-задълбочено, но тъй като не се изисква от мен да пиша есе на тази тема, се чувствам почти свободна да спра. Любовта, приятелите, модата и блясъка са много повече от 2-3 клишета и една светла надежда или илюзия, озаряващи всички на този свят. Но пък може би едно нещо е главното и явно някъде там, все още не зная къде, има принцове, принцеси, детски смях и сапунени мехурчета - happily ever after.

But I want his wings

my angel Gabriel..

23

Започвам за трети път. Три за щастие!
А кой вярва във феи ?
Питър Пан ?
Пиртялите му ?
АЗ?
НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!
Преди вярвах в Господ, после във вярването, след това в кофеина.
Сега не вярвам в нищо.
Вярвам в музиката и нечетните числа, когато имам настроение да виждам нещата така както искам да ги виждам.
Някакъв младеж беше слушал само Muse и Radiohead за някакъв период от време.
Сега разбирам как му е повлияла тази комбинация. Горкият! Сигурно се е побъркал. Но кой заслужава такова нещо ?
Ако часът е нечетен - никой!
Да видим!
2:54
Възможно ли е?
Макар че понякога точно грешките са правилни. Искам да се събудя. Забавно е да се чувстваш така, но искам вече да съм заспала и да се събудя.
Ето, така, така всичко е по-добре. Няма space dementia, няма побъркани истерични писания, няма нищо.




В една заоблена, бяла стая имаше човек. Може би мислите, че говоря за стая с меки стени, в която стоят определен вид хора. Не. Стените й бяха съвсем твърди, само че малко извити. И там стоеше човек. Мисля, че беше мъж. Млад. На 20-23 може би. Три години не са толкова малък интервал от време, но от различните ъгли на стаята той изглеждаше по различен начин. Всъщност стаята нямаше ъгли. Както и да е. Това ще е една много окъсана и бедна история.
Стоейки там, той нямаше никакъв избор и трябваше да полудее. Мислеше, че след като е постигнал толкова много в човешкия си живот, след като беше видял всякакви низши същества от човешки произход, над които, естествено, парадираше, щеше да успее да не полудее.
Колко смела мисъл за един толкова млад човек.
Та лудостта не е просто състояние на ума, лудостта е състояние на света. И на живота. Рано или късно, неизбежно стига плячката си, завързва я в усмирителна риза. А там, в усмирителната риза, сякаш лудият открива безкрайността. И се чувства като права. Без начало и без край. Младежът в облата стая изобщо не подозираше колко далеч може да стигне като продължава да упорства срещу всички, всичко и, най-вече, лудостта. Колкото повече се убеждаваше, че остава още съвсем малко и така калява качествата си, търпението си, мощта си, толкова повече вярваше в една измислена и смачкана хартийка. Изгнила и скрита при страховете и съответните оправдания за всички въпроси, които ни измъчват оттам, някъде при подсъзнанието.
Вярваше и продължаваше да не е все още толкова луд, колкото трябва, но не знаеше, че започва да потъва в една много черна бездна, по-черна и от бялата стая.
А как всъщност попадна там?
След много постижения, обикновени и необикновени дни. Алкохол, работа, жени, леки жени, жени, които оставиха следа в туптящия му орган, приятели, които да псуват с него на някой удобен диван в някоя удобна вечер, родители, които все пак да го издържат, университет, който все пак да е неизменна част от всичко - след целия този уж нормален живот за млад човек, той реши, че ще му се наложи да направи нещо, което да разбие приятния стереотип, който не че не му харесваше толкова, просто понякога го отегчаваше. Докато се чудеше какво да направи, вървеше в една тъмна уличка, решен да се прибере и да се хвърли в леглото направо с дрехите. Бяха приятни мисли, особено когато няма какво друго да те стопли в една тъмна уличка, когато си мислиш как ще се прибереш и ще се хвърлиш в леглото направо с дрехите.
И когато нямаш момиче до себе си, естествено. Не че вярваше в любовта, доставяше му вербално удоволствие да я отрича докрай, особено пред други младежи, които също изглеждаха на 20-23.
Докато стъпваше по неприятно мокрия асфалт, чу стъпки зад гърба си. Изобщо не реши да си въобразява, че може да е нещо добро. Беше реалист и усещаше кога нещо лошо ще се случи и кога нещо лошо вече се случва.
Ритане, ритане, юмруци, ритане, ритане, ритане. Лежеше безсилен и плюещ кръв. Отгоре го гледаха хора, изглеждащи точно както всички си представяте хора, които пребиват някого късно вечерта в самотна тъмна уличка.
Мислеше, че всичко по него е счупено на парчета окървавени и изстрадали кости, но за негово щастие беше цял и все още недостатъчно крехък.
- Идваш с нас, нали знаеш?
- М?
- Тъпак. Ще се научиш да говориш или какво?
И един зъб понесе жестокия удар от крак.
Така след много, малко или относително неопределен период от време той отвори очи. Беше мръсен, болеше го всичко. А къде се намираше? Огледа се. Коридор. Не минаваше никой. Странно. Не беше болница, макар че миришеше точно като в болница. Като малък мразеше да посещава болницата, защото дядо му лежеше там. Почина от рак на дебелото черво и малкият човек, който сега изглеждаше като човек, изглеждащ на около 20-23 години, беше виждал какви ли не ужасни картини, които не подозираше, че ще останат запечатани някъде в мозъка му, колкото и отдавна да се беше случило всичко това.
Тази случка с дядо му беше една от най-мъчителните случки, макар че не се случи пряко с него. Беше една косвена травма, която много пъти го бе карала да се чувства като безчувствено животно, вървящо сред напълно непознати същества, в чиито вени не минава, а кипи кръв. Когато дядо му почина, той беше учуден и донякъде отвратен. Беше твърде малък, за да знае толкова за живота, смъртта и страданието, което без значение дали изпитваме или не, трябва да бъде показано. Явно родители му бяха пропуснали този важен етап във възпитанието - да наложат всичко, което някога е било налагано, за да може човек да се чувства цинично-ужасен и коравосърдечен, когато не направи нещо като всички останали. Но другите хора, заобикалящата го среда или може би нещо отвътре го накараха да се замисли за своята непролята сълза.
И така, много вечери, когато му се струваше, че животът си играе с него на криеница, той се мъчеше да плаче.
Изглеждаше обикновен. С нормални дрехи, нормален глас, нормален външен вид, нормални интереси, нормално поведение. И една нормална травма, която всеки крие някъде в себе си, надяващ се времето да я отмие или тя сама да си тръгне, когато реши. Отново с времето.
Сега този коридор му напомняше не само болницата с изрядните сестри и докторите със слушалки, а и неговата дупка в сърцето, която не беше резултат от огромна болка, а от точно обратното - никаква.

Привикнах да не затварям очи

и да се сливам с нощите, като с най-сигурното наметало, закриващо ме от света и неговите опасности. Но без опасности, страхове и тръпки животът губи магическия си чар, въпреки това, че хората непрестанно намират недостатъци в това да живееш.
Ще ви разкажа за снощи. Видях осем падащи звезди. Не една, не две, дори не три, ами цели осем. За една вечер. За по-малко от един час. Би трябвало това да е някакъв огромен късмет, ако не халюцинация. Но мисля, че не беше. На първите четири забравих да си пожелая каквото и да е и просто гледах изумена, усещаща тръпката на щастието, която те изкарва от летаргията на празнотата. Петата беше пак така изненадваща, но там обърках желанието си, нацупих се на глупостта си.. Седмата беше хубава, падна толкова странно и демонстративно /ако това беше седмата/. Имам чувството, че я гледах, гледах, гледах, закачена на небето.. И хоп! Изведнъж просто падна. Ако е била "известна" звезда със сигурност е развалила някое съзвездие, но мисля, че е по-вероятно аз да съм си въобразила, че съм я видяла на мястото й преди момента на падане. Където и да се е намирала и колкото и звезди да са паднали всъщност, това няма значение. Защото видях това, което мисля, че видях и то беше хубаво. Пожелах си нещата късно, не както трябва, измъчих се с цялата си спрялост и откъснатост от всичко. Опитах се да свържа искрящите точици в някакви форми, опитах се да видя малките такива, но очите ми трудно позволиха. Накрая си измислих цели две съзвездия и след това щастие, нереално споделено от акомпанимента на Depeche Mode, бях готова да продължа вечерта без нищо да става.
Но кой знае.. явно звездите понякога решават да чуят хората и техните наивни желания, да им докажат, че дори това, което искат, да стане, винаги ще са способни да го развалят по най-красивия начин, така както може само един човек.
Ето, пак песимизъм. Легнах си, въртях се, въртях се, мъчих се да спя, въртях се, ядосвах се, ядосвах се, въртях се, успокоявах се, съжалявах се. Стигнах до извода, че човек трябва да е тих и винаги, когато реши да прелива от щастие и сияние пред някого - да, това е лоша идея :>

:>

Днес ми се пише.
*Днес й се пишеше. Фактът, че беше началото на август я измъчваше отвътре, най-вече, защото се появяваха неприятни картини, които свързваше с началото на месеца. Но в този първи ден беше решена той да не бъде така застрашаващ, както го виждаше. Щеше да е такъв какъвто иска, обещаваше си. Дали щеше да спази обещанието си, някой друг щеше да каже.*

Все повече ровя в блогове на хора и се радвам, че се хващам възхищаваща им се. Наистина е чудесно, че много млади, дори по-малки от мен, могат да използват думите, така както са родени от сърцето и да ги поднасят на имрповизирана публика с такъв финес и емоция. И, естествено, да вдъхновяват. Затова искам да благодаря на всички, които пишат в малките си прозорчета и без да знаят вдъхновяват хора като мен, които трудно намират правилната муза, а още по-трудно решават как да я използват най-правилно. Искам да благодаря и на другите хора, които познавам така както е известно и разпространено да познаваш някого. Всички те с присъствие, излъчване, изказвания и просто съществуване, са ми помогнали да напиша огромна част от всичко, което пиша. Е, някои неща са крайно песимистични и объркани, но да, и за тях ви благодаря. Не мога да пропусна да благодаря и на тези, които познавам пак така както е известно да се познава човек, но не съвсем. Тези, които познаваш повече дълбоко, отколкото повърхностно, тези, в които търсиш, а не просто виждаш. Те май ми влияят най-много и след време, ровейки в общите си минути с тях, откривам още парченца от съкровището на тяхната уникалност.
Да, благодаря.

Дали е ужасно да влияеш така на някого и той да отделя от времето си в мисли, променящи нещо в него, да цитира и да вярва на разни думи, обикновени изречени, необикновено възприети, просто заради някого. Дали е ужасно този или тези хора, които ни променят да не знаят, че са причина за такива еволюционни изменения в нечий болен мозък ? Май не е. Не знам защо, може би всеки заслужава удовлетворението да запази в тайна колко много е посветил на някого и да го наблюдава със скрита усмивка, преливаща от ненатрапчиво щастие. Естествено, понякога е хубаво да споделиш малко от тази неземна радост и да споделиш на Човека, че е открехнал за теб стоманени врати, които никога не би могъл да отвориш, ако не е била неговата светлина, процеждаща се през стереотипа и примирението.
Но дали би разбрал колко много значи това ? Ами, ако е наистина такъв, пробуждащ най-силна поезия в най-коравото сърце, значи да. Ще разбере.
Пожелавам ви такива хора. И не ги свързвайте единствено с онази любов, за която всеки мисли, а с любовта като движеща сила през часовете, дните, нощите, изкуството, живота.
Това е.

Well you'll never find it, if you're looking for it.

Should I've said something.. but I've said it enough.

But I haven't missed you yet
But I still don't miss you yet
Only when I stop to think about it

Май се появиха някои хора, които четат, и просто от учтивост искам да кажа, че каквито и да са очакванията им, аз трудно ще спра да пиша, просто ей така, текстове на песни с огромни букви, които понякога не значат нищо. Донякъде обичам произвола и затова понякога имам нужда да си включа компютъра преди дори да съм станала, преди дори да съм се наспала, за да напиша подобна безсмислица и да чуя някоя любима песен за поооооооооореден път.

You hate everything about me

Винаги съм обичала много, много, много Али МакБийл, не знам дали заради нея, заради атмосферата, която се носи около нея, т.е. атмосферата на целия сериал, идеята или нещо друго. Но май е атмосферата, която не просто витае, ами натъжава с усмивка и витае. И мисля, че сега за пръв път хванах последния епизод и се чудя хубав ли беше или нормално хубав. Мисля, че беше хубав, не толкова защото наистина беше толкова хубав, а защото имаше край, който може да интерпретираш и изменяш в съзнанието си така, че да повярваш, че е бил не хубав, а дори прекрасен. А щом има отворен край, даващ възможност да се заблудим и да живеем с красива идея за красиво нещо.. тогава не знам какво повече да искаме ?
Естествено, мога да разбия цялата тази току-що възникнала вятърничава мечтателска теория на пух и прах и да докажа на себе си, че реалността е много по-важна от заблудите, но мисля, че повечето хубави неща, през които преминаваме, са толква пъти променяни и изкривявани, че вече самите ние не помним толкова прекрасни ли са били в действителност. Аз се страхувам да не свърша така, върху щастие нарисувано от своята въображаема четка, страх ме е, че сега мога да се бележа за цял живот, но може би, казвам може би, не е ли по-добре такова щастие, отколкото никакво ?
Интересното е, че всеки път, когато започна да пиша без ясна цел, свършвам някъде, където не трябва, пак без ясна теза, но със зародиш на нова идея, който решава да ме измъчва със скрития си смисъл, ако има такъв, разбира се.
Мисля, че донякъде ежедневието, безсънните нощи, захарта като изкушение, събужданията преди времето, развалянето на очите и повтарянето на всичко over and over again, ме направиха такава. Когато остана сама със себе си и страховете си, виждам че "такава" означава абсолютно никаква, но сега явно е много по-възвишен момент, в който би било недопустимо да реша, че е така. И от такива моменти имаме нужда, а моята сляпа, простовата вяра, ме кара да мисля, че ако ги поддържаме, те стават по-скоро истински, отколкото измислени.
Ето, малко оптимизъм за начало на един първи ден.

Rain Man (1988)

Идеята не беше тук да пиша за филмите, които гледам, но се случва така, че няма къде другаде в момента.
"Rain Man" имаше лошият късмет да бъде гледан от мен в момент, в който не мога да възприема нищо.. Е, поне първият час от филма. Днес реших да го догледам и сега стоя спокойно-изненадана. Идеята е много добра, сценарият също е хубав. По едно време /може би вината е изцяло моя/ всичко започва да се губи и да изглежда сухо и повтарящо се, но след това, не знам, вероятно заради израстването на героя на Том Круз, а може би заради момента - филмът става удивително просто хубав. Без ефекти, без велика музика, без твърде сантиментални сцени, без невероятни цитати.. Не знам как стана така, че филм, който има само една идея, двама актьори /Дъстин Хофман естествено играе чудесно през цялото време, затова сигурно му обърнах по-малко внимание/ може така, просто ей така, да ми хареса.
Режисурата, цялата кинематография.. наистина не знам какво да кажа, защото нямам впечатления. Единствените неща, които грабнаха вниманието ми бяха идеята, сценария, актьорската игра и този толкова прост начин да видим всичко в едно.
Том Круз, който като малка незнайно защо харесвах, тук беше в точния си неопределен образ - на забързан, припрян, без ясна характеристика, общо взето, донякъде неприятен младеж. И е хубаво да видиш как след час и някакви минути същият човек си остава такъв, но вече го гледаш по много по-различен начин. Бях решила, че Оскарът на Дъстин Хофман е напълно заслужен и Том Круз изобщо не играе добре. Но съм се излъгала. Беше добър и то доста.
А пък филмът.. да :)

Холера

Явно Маркес е благ човек, щом не се е почувствал страшно засегнат след екранизацията на "Любов по време на холера." Дори е помагал за сценария, който не бих казала, че е чааак толкова лош, но не блести с голяма оригиналност, която да спаси филма от така очаквания крах. Какво да кажа - не съм тотално разочарована, което е много добре, като се има предвид, че книгата е една от най-хвалените книги евър. Точно затова и никой не е очаквал филмът да се превърне в шедьовър, но пък можеше поне малко по-добре да се стекат обстоятелствата. Ако не бях чела оригиналното произведение, почти сигурна съм, нямаше да издържа и половината от филма, защото е точно, както някой каза, "мелодрама". Не че това е толкова лошо, но цялата тази изпепеляваза и неугасваща любов изглежда толкова обикновена, дори скучна ... Малко режисьори могат да пресъздадат емоциите в душите на всеки един от героите, защото не са просто някакви чувства, а ужасно силни емоции, свързани не само с любовта между главните герои, а любовта като цяло, любовта като спасение, любовта като смисъл на живота. Никой не може да покаже на зрителя онези описания на Маркес, които те карат да се чувстваш не само преживял всичко, а преживял всичко по абсолютно същия начин. Затова няма да обвинявам екипа.. Не, ще го обвиня в много лош подбод на актриса, която да играе Фермина Даса. Липсва твърдостта на харектера, надеменността, гордостта, опърничавостта, грацията, чувството за вина, нещастието, погледът, цялото излъчване.. почти навсякъде. Но съм доволна от д-р Урбино. Има приятен подбод на музика на места, което е едно хубаво нещо, но незнайно защо аз се отчайвах и молех да свърши, защото имах усещането, че това е една огромна боза. И май бях права ?

сряда, четвъртък, whatever

Какво ли вдъхновява хората да пишат ? А какво ли вдъхновява истинските творци да пишат и има ли такава слепота, която да ми попречи да мисля за другите и какво биха си казали след всяко мое действие ?
Поредният прекрасен ден, който измина така, че да остави следа не за час или два, а мисля си, за година и повече. Да бъда ли благодарна, че нещо ми отваря очите и да се впусна ли в отчаяние и недоволство от обстоятелствата. Мисля, че научих как да се заблуждавам с безпричинен оптимизъм, да си го вкарвам венозно и жадно да поглъщам. Колкото и неправилно да е.. може би.. Може би всеки има нужда от едно такова измислено спасение, което да му помага да преминава през дните почти невредим. И все пак въпросът ми беше какво вдъхновява хората, които пишат за нещата така, че да променят някого? Хората, които постигат нещо, някъде. Аз съм вглъбена и изнервена, прекалено изнервена и трепереща. Не издържам чакането, не понасям, когато всичко се случва бавно и мразя, когато виждам, че губя нещо. Не, просто не издържам, дори сега усещам как се държа на малкото търпение, което притежавам.. не мога, не мога, не мога. Мразя да чувам шум зад себе си, да знам, че нещо лошо ще стане и да не мога да направя нещо. Къде загубих надеждата и трябва ли ми такава ? Не, наистина, мисля, че ще екслоадирам.

Eraser

Is it me or is it you?
Something isn't right
Of all the things that we could do, we just wanna fight
Someday I will find the courage to embrace you
Someday I will find the strength to erase you, to erase you, to erase you

Симпатично-приятно е да откриеш нещо хубаво и то да е старо-ново.

И най-красивото небе

Не знам какво да напиша - ядосана съм. Когато съм ядосана май ме разбират най-добре или просто хората не обичат да се държат добре с тях, или пък трета причина, за която дори не искам да мисля. Естествено, че не може нищо никога да е така както искам да е, естествено, че не може нещо да докаже, че греша и да спра да пиша за тези глупости. Ествествено, сега не мога, ОЧАКВАМ някакъв реванш от живота, съдбата или каквото и е да, което прави тези неща. Защо винаги идеята да преглътнеш гордостта си, да преодолееш всички задръжки, и да си добър, е лоша ? Не го разбирам. Винаги ли трябва да се изкривявам от гордост и измислено пренебрежение, за да съм доволна накрая. Не ми се чака повече, поне не сега, трябва да имам почивки, не мога винаги да съм ужасно, търпелива и ужасно търпелива. Ох, толкова, толкова ме е яд. И ме е яд, защото знам, че под този яд има много по-гротескно и дълбоко чувство, което ще намери място някъде в съзнанието ми и ще дълбае цяла нощ и цял ден.
Не, наистина, защо ли пиша хубави смс-и, гневни постове и какво ли не, а не есето, което трябва да напиша. Толкова съм ядосана, почти на границата на разтроена. АХГР! Винаги съм знаела, че ще стане така, нали ? Песента ми се набива в главата и ми казва колко глупава съм била, за да не забележа очевидните знаци ? И сега какво ? Други такива. НЕ! Очаквам, очаквам, очаквам нещо хубаво да стане!

ideasless

няма нищо по-хубаво от носталгични излияния посред нощ. много са приятни и те карат да се чувстваш романтично тъжен, което прави цялата атмосфера малко по-добра. и хубавата, класически сдухваща музика ускорява процеса, но незнайно защо аз не обичам да пиша и да слушам музика. няма нищо по-лошо от това някъде по средата всичко да отмине, да спре.. и да се оставиш по течението, говорещ без да виждаш смисъл. някои хора казват, че във всичко имало смисъл. аз понякога не виждам, въпреки че знам, че е някъде там. но е по-удобно, много по-удобно да спреш, където и да си.. и да дишаш. мъдростта идва, когато не ни е нужна. тази вечер опитах да използвам по някакъв начин мозъка в главата си, за да излезна от една задънена и прекалено банална улица, която измъчваше всички и най-вече мен. но явно в такива моменти не можеш да се справиш с напрежението и усещането, че дори въздухът иска да избяга от натежалата атмосфера.
винаги съм мечтала да се сбъдне, да го разбера и да си го обясня - онова странно чувство на хармония, в което няма въпроси, в което сякаш знаеш всичко
утопия ли е не знам, не знам дали искам да знам, но знам, че всичко това ме плаши. ако има по-висши същества, създания, нещо някак някъде, дали си задават милиони пъти по-сложни въпроси и дали има нещо такова като въпроси, объркванията ми са на всеки километър, при всеки човек, във всеки час. аз се опитвам, наистина, но знам, че не става така. и тогава идва търпението. търпението е добродетел, затова и аз така трудно го усвоявам, но вярвам, че човек се учи, вярвам в хубави неща, дори в любовта. защо вярвам след като пиша за носталгия и объркване, след като едва ли не плача на измислено рамо, след като пубертетът ме тресе с всичка сила..
не знам защо и не искам да знам.
все пак трябва да открия простотата, но не мисля, не го чувствам цяло, трябва да има нещо отвътре, за да харесаш това отвън. и не говоря за хора, а за онова чувсто на повърхностно знание за всичко и всички
ако продължа, мисля че няма да спра.
а пък ако спра, мисля че отново ще съм там.
тук или там, където и да е, дори да съм никаква, копнея да не съм объркана.. поне за миг.

Sometimes

Една снимка промени вечерта ми и не мога да си обясня как. Разглеждах всички такива красоти, които събирам от знаете-кой-сайт, където е пълно с какви ли не, радващи окото, творения на млади хора, търсещи красотата тук и там. Днес се олях и реших да се запася с мноого красота. Към 3:15, чакаща и губеща време, реших, че сега е моментът да й се насладя, да се нагледам на това, което съм събрала, и очевидно - това, което не мога. Не знам защо изписвам толкова за deviantart, може би защото ме е страх, че в същината на темата няма да мога да кажа нищо. Да, заради това е. Колко добре се познавам.. и колко добре си доказвам обратното. Може би мислите ми са плитки, може би не трябва да ровя в точно тези, може би отговорът е друг, но аз останах зашеметена. Сред преливащи цветове, ярки контрасти, отнасящи те пейзажи, меки и нежни портрети-характери, гротескни рисунки, изкривена модерност, асиметрично съвършенство и какво ли не - аз попаднах на тази снимка и спрях.
Как спрях, защо спрях, исках ли да продължа - не знам. Наистина не знам, но ме удари мълниеносно, нанеси ми огромен удар и сега все още съм в неведение. Достигнах до зачатъци на обяснение след като видях и едно прекрасно есенно дърво, но явно и то нямаше силата да изведе мислите ми до край. Предполагам за тръпка, чувство и емоция не трябва да се търсят обяснения. Предполагам всичко това беше резлутат от много други тръпки, чувства, емоции, снимки, красота. Но явно тази снимка е направена с много, много любов, каквото и да е това, защото стана отправна и аз се чудя..
Тези хора, които рисуват, които улавят момента.. Има толкова много хора, толкова много картини - реални и измислени, и всички те ги пресъздават, за всички тях те значат нещо. Единственото, до което достигнах е: светът се върти.
"...а с него се въртим и ние..."

без никакъв ред и идея - искам да се оплача
започвам да се замислям много докато пиша, което не трябва да се случва
аз винаги се замислям много, но сега се замислям по друг начин, което не трябва да се случва
но днес няма да се оплаквам от себе си, днес съм почти доволна от себе си :>
искам да се оплача от всички, които ме оставят да стоя в петък, пишеща тук
явно "Любов по време на холера" ще се изниже по-бързо, отколкото очаквах
искам да се оплача и от още няколко неща
всъщност н е лоша идея, видях една таква тема във форум
там хората обясняваха какво ги дразни
аз тук го правя постоянно, но твърде неясно
сега няма да е така
искам да се оплача от вдлъбнатината на леглото, която не знам с колко труд и хляб тати е направил, но е ужасно неудобно, а аз заспах там
искам да се оплача от еднообразието на атмосферата за гледане на филми вкъщи
как ли не си обръщам монитора, как ли не заставам, какво ли не правя
и вече започва да омръзва, а аз обичам, обичам да гледам филми
искам да говоря с хора, с важни хора, и да гледам звездите, но засега е почти невъзможно
искам да се оплача и от това, че някой постоянно се промъква зад гърба ми, докато слушам музика и е ужасно неприятно и спиращо каквото и да е в мен
искам да се оплача от всички хора, които ме търсят, когато аз чакам само един
но май трябва да се радвам, защото без тях определено щях да полудея
пф, мисълта ми не се лее като тази на Гарсия. Пиша изнервено, дъвчеща дъвка, отлагаща разни неща, с лош поглед и безперспективна идея. Много ме е яд най-вече на това + глупавата музика, глупавият албум, който реших да изтегля.

много лошо настроение, но това винаги се случва, когато навън е слънчево, цветно и пълно с хора и капачки Queen's, а аз стоя в тъмна стая с пуснати щори

и така

self-righteous suicide

Край едно празно шише водка лежеше пияно момиче. Шумът беше непоносим, а тъплата - сляпа, за да забележи, че е по-бледа от нормалното. Бледа с полуотворена уста и блуждаещо затворени очи.

Е, не, тази история няма да е сполучлива, но се замислих за алкохола и една зима, в която аз бях така..
Хубавото е, че оттогава не съм опитвала алкохол. Хубаво е, когато не правиш нещата, които те водят към нулата.
Няма как да скрия това, че съм пред дилема дали да продължа да пиша или не. Но предполагам отговорът е ясен. Аз винаги пиша, дори да няма каквато и да е полза, аз съм там, пишеща. А и тази нощ трябва да се насладя на музиката си, на филма си, на времето си.
Защо по-често не откривам хубавото в познати неща, защо винаги ги захвърлям някъде и след много, много време разбирам какво съм изпуснала. И с музиката е така. Но всяко ново нещо, дори да е старо, е хубаво. Жадувам, мечтая, копнея за нови неща. Или може би си мисля, че това е, което ще ме ощастливи. Като започнем от нови хоа, места, преживявания, нов шампоан дори! Естествено, сигурно това е заблуда, с която ми е удобно да живея, докато не разбера, че дори и милион нови неща понякога не стигат. Какво всъщност искам е голям въпрос ?
Динамика, непознато.. ?
Дали. Ако получа всичко това и не остана доволна ще е ужасно и показно, но интересното е, че понякога адски безразлични моменти оказват своето влияние след време. Защо не виждаме всичко, когато трябва.. Така ли е устроен светът и не губим ли време ?
Тракам с една фиба, стоя на светло и се опитвам да не очаквам. Но живот без очаквания не съществува, а ако има някоя форма близо до него, сигурно е много жалка.
Hallo ?
Искам да знам немски, френски и испански. И руски, който се предполага, че трябва да знам, нооо..
Сменям си мнението за разни неща прекалено често. Не знам дали има нещо като "чисто мнение", но всичко ли оказва влияние ? Може би влияението изгражда всичко. А кое е първо ?
Пф.

За хората, предразсъдъците и писането в последния момент

Не би било уместно да пиша щастливо настроена след купищата отчаяни думи, които изписах преди часове. Но дъждовните дни крият риска човек да смени настроението си около 100 пъти. Или фактът, че съм момиче. Или, най-вероятно, фактът, че съм малка. Което и да е, сега е добре дошло, защото не ми се иска да съм в унисон с мрачното небе. А и 16-ти юли звучи като една обещаваща дата за нещо симпатично, което да се случи и да обърне тъжните настроения наопаки. Интересно, не казах нищо съществено, но все пак ми прави огромно удоволствие да пиша, защото слушам и музика. И тук е частта с предразсъдъците. Докато Ласт.фм-ът ми не работеше аз слушах, но никъде не виждах резултата, не виждах да се трупат песни, да видя към какво съм се ориентирала тези дни и така нататък.. Позьорско. Няма значение дали сега ще слушам 2 или 200 песни, просто след това ще мога да отида и да видя, че съм слушала. Жалко, колко свикнах с поредния порочен Интернет навик. Толкова насила ли трябва да стават нещата, аз обичам музиката, не се ли очаква да я обичам еднакво..
Не говори добре за мен, но поне не се лъжа - сега съм хиляди пъти по-доволна и я усещам хиляди пъти по-дълбоко, където и да отива, каквото и да прави.
Габриел Гарсия Маркес започва да ме изумява. Прекрасни, прекрасни описания. Съжалявам, че вълната от изливащите се думи не се задържа повече в съзнанието ми, за да пресъздам нещо.. Но сега разбирам защо всички говорят така за него. Толкова детайлно и точно описателен, всеки един момент, черта, човек, чувство, идея - всичко е така както трябва пресъздадено, за да може всяка душа да разбере, че е била там, че е видяла. Увлечена в историята, но измъчена от малкия шрифт, с подутото под окото си, с насълзено друго, и с рошава коса, аз съм решена да довърша "Любов по време на холера". И се надявам, наистина, да става все по-добра и накрая да ме впечатли с цялата си мощ.
И така, това е за Маркес. И него подцених в началото. Трябва да мисля малко повече.
Виждам вятъра.. Е, виждам дърветата и как си говорят с него. Може би им разказва много интересни неща, а може би аз просто закъснявам, незнаеща за къде точно, но все пак трябва да се махна оттук.

Хм ?

Не ми се беше случвало да посвещавам нещо тук /или поне така си мисля/, но сега, както след всяко разочарование /или поне такава трябва да е закономерността/ се случва нещо странно.
Явно съм твърде самовглъбена, за да не забележа, че в собствения ми блог има коментари
?!
Ами, много, много, ама много странно, защото идеята беше да е неоткриваем, но явно пак съм сбъркала някъде. Което не е лошо всъщност, само малко неудобно. Преди си крещях и пишех простотии на воля, сега ме е срам от всички тях. Е, случва се.. :)
И все пак това го пиша като голям отговор на коментарите. А какво съм си обещала е твърде сложно или по-скоро скучно, така че не мисля, че има някакво значение. Поне на този етап.
*surprised*

meet me early

What if I say I'm not like the others?
What if I say

Началото винаги е трудно. Уводите не са моята част, изложенията също. Заключенията, изводите - те са тъжни и изгнили, пиша ги с умора и отчаяние. Не си задавам въпроса защо става така, защото не искам да получа отговор. Нямам си работа или не искам да я започна, затова и пиша тук, въпреки липсата на талант. Но пък не ми липсва озлобление, да, днес е хубав ден. Да, не ми е весело. Все пак човек си го търси.. А от тук следва и въпросът: Наистина ли искаме всичко, което ни се случва ?
Малко психология и книги няма да ми се отразят лощо, за да се опитам да разбера това виждане, но все пак ми е трудно да го приема дори така
Та ако исках всяка вечер да пиша по един и същ оплакващ се и недоволен начин, за едни и същи скучни, банални неща, с едно и също настръвление, нямаше ли да е мазохистично?
Твърде мазохистично.
Сънувах измислици. Сънищата показват за какво ти пука все още и ако се окажат хубави се събуждаш радостен, а после реалността те удря по челото и ти се смее в лицето. Прекрасно, чудесно, многоточие.
Чакам телефонно обаждане, слушам гневна музика, искам да говоря бавно, пия вода, слушам Foo Fighters, не ми работи Last.fm-a, някои действия наистина си противоречат, но знам, че трябва да стоя тиха и апатична. Да. Може би е рано, много рано. Може би е глупаво, твърде глупаво. Може би е нереално и неосъществимо, може би аз развалих всичко. Има толкова много възможности и не ми се иска да свърши като последния път. Да, защото го преживях, но всяко преживяване оставя съответните рани, които се отварят по-натам, а тогава боли още повече. Не разбирам от болка и страдания, най-вече защото мисля, че аз съм виновна винаги, че аз ги създавам почти изкуствено, но не - сега не е приятно.
Слушам Three Days Grace - една от малкото им песни, която ми допада, не гледам "Приятели", не гледам "Гладиатор", не гледам "The Sorrow and the Pity".
Да напиша ли използвана фраза или не? Сложна дилема. Не, няма. Днес не е такъв ден. Днес трябва да е хубав ден. Снощи трябваше да е хубаво. Насила, дори с най-силното вярване, не може да привлечеш нищо. Нищичко. Отново ли да чакам ? Не мога, твърде изнервящо, уморително, мъчително е..
Трябваше да направя нещо. Трябваше да направя много неща. Имам да пиша есе, което ще изглежда като някой от постовете ми тук => ще се изложа. Нямам постижения, не мисля логично, практично. И се хващам като удавник за сламка за всеки лъч на хоризонта. А се оказва, че съм в пустинята и това е мираж. Ако всеки един хубав момент е бил мираж, струва ли си да се надявам на още такива? Мазохистично или жалко ? Търся прост отговор. Простите отговори се понасят най-тежко. Засягат те мигновено, след това бавно те убиват. Не задавайте прости въпроси, пазете се. Лошото е, когато на някаква голяма отдаденост контрастира обратното. Дали заради захарта имах енергията да чакам... Може би трябва да я откажа.
Винаги съм имала да признавам нещо. И сега, и предполагам, винаги ще имам. Дали ще се прокълна с тези думи, с тази песен, с това чувство.. Не знам.
Сънувам кошмари - болни деца, безизходица.

Can't you see that I'm needing
Begging for some much more
That you could ever give
I don't want you to adore me
Don't want you to ignore me
When it pleases you

I have played in every toilet
but you still want to spoil it
to prove I've made a big mistake

Имам толкова за признаване. Не виждаш ли, че се нуждая ?

Не мога да завърша по друг начин, не обичам да завършвам нещата, но те винаги искат.

Юли, студ, Юли, студ

всеки път, когато си обещая нещо то прави всичко, за да не стане
защо така
много е студено, тъжно, боли ме окото, подута съм, тъжно ми е, студено ми е, тъжна съм, студено е, мъчно ми е

много, много, много ми е мъчно
и е толкова ужасно
с какво помага това страдание? мисля, че вече е много

Once upon a time.. once upon a time :)

Току-що свърши филмът. Не, преди 15 минути, но така е по-внушително. Исках да започна с повече чувство, с повече топлина, повече любов.

Another great movie
"Имало едно време на запад".
Гледах го заради тати и заради традицията да гледам такива филми. Нямах големи очаквания, всъщност знаех, че е хубав, но за своя жанр. Какво се оказа ? Че се влюбвам в мъжки филми, в зареждане на пистолети или в прекрасно озвучаване ?
Всеки детайл, всеки! тук е от огромно значение, защото историята е проста и прашна, но актьорската игра, музиката, режисурата - всичко, всичко! грабва. И не грабва цялостно, поглъщащо, а те оставя да усещаш звуците с цялото им майсторство и изтънченост, точно такива каквито трябва да са, за да те отведат в този горещ и пуст свят, дори да си сляп.
Не, аз не мога да опиша, просто знаете.. една тръпка, която минава през цялото ви тяло и оставя следа в съзнанието.
Тогава филмът ми е харесал.

Няма с кого да говоря

С усмивка на лице, във вените фрапе, аз пиша за това
нечленоразделни звуци се опитват да разбият веригата на моето мълчание, да,
с всяка глътка минерална вода, с всяка запетая, с всеки ден става все по-трудно и мъчително
затова не не искам да пиша каквото и да било яко
искам не искам - няма никакво значение, защото знам, че няма да мога
о, колко ми се говори с някого
така че да се измъкна от клопката, само чакам, а може би трябва да потърся ?
нови хора къдеее сте ?
няма ги
Billy talent
:)))
колко позьорска музика
колко аз
защо не мога да съм друга
бърн ди евиденс
някой ден ще чета тези неща и ще си мисля някакви работи, нали
липсва ми човек
и какво ли не
голяма липса
а когато започна да мисля, че и това, което имам не е хубаво, наистина става страшно
запетая запетая запетая
аз съм тъжна запетая, мечтая, края
какво хубаво стихотворение ще стане, нали
не искам да бягам повече с поезия или проза
ако продължават да са такива
разни малки неща, които някога казваме или просто си мислим решават да ни покажат колко вжани са били
трябва ли да внимавам с всяко нещо
предполагам, че и с тази изповед посях много семена
и нещата, които казваме на другите, също се оказват с огромно значение
и местата, които посещаваме
ако го бях разбрала малко по-рано
вече ще внимавам малко повече
колкото повече внимаваш, толкова повече осъзнаваш ?
а повече ли живееш
музиката е много хубаво нещо, оценявам я
какво ли не ми дава
замества моите чувства със себе си
ох, трябва да говоря с някого
наложително е
някой, който може да слуша
различни неща .. или поне аз си мисля, че са такива
някой интересен
колкото мен ?
ох, Боже
може би поне съм интересна
гр хр мр
междуметията не стават
защо продължавам да пиша, кажете ми, моля ви се, психологично обяснение за моето състояние
добре ли съм, как съм ?
днес си мислех колко много неща усещам, но не мога да изкажа, опасявам се и че сега е така и наистина съм ТЪПА
много тъпа
какво като разни хора не си мислят за такива неща
милиони други са мислили за уееей уееей по-задълбочени
не ми се правят общи изводи за нещата
без да знам, че наистина съм права
от много време не съм била права
само тъжна, отвратителна, лош човек..
who knows :)

I could be nice

Purple and blue :)

Ако се състезаваме със себе си негативно настроени, няма да стигнем доникъде. Понякога разни неща, без да се замисляме защо са верни, стават такива, само защото някой специален за нас ги е казал. Не знам дали е така, но защо да не е.. Аз се състезавам със себе си, макар че няма кой знае колко за надминаване.. И все пак винаги съм ортицателна, а това не помогна. Грешките, които правим водят до други събития и аз си мислех, че може би благодарение на тях понякога сме по-щастливи. Може би става, ако сме допуснали голяма грешка и сме страдали твърде много, изкупление. Но ако не правим грешки дори няма да се стига до момента със страданието ? Събуждам се и може би още първото нещо, което правя, е грешно. Дали мога да променя този низ от неправилни решения и лесно ли е.. Ако беше едно може би, но във всяко едно отношение, всяка една секунда, с всеки един човек и всяка ситуация - не мисля.
Звуча сякаш пиша есе с огромно нежелание и не искам да продължавам точно заради това. Желанието ни води навсякъде, дори през грешките.

о, колко малка се чувствам
минавайки покрай теб
оглеждайки мислите ти
вниквайки в теб
прилики май няма
но аз още не знам
че трябва листата да паднат
за да стигна до там
да съблека много блузи
да затворя очи
безсънна да бродя
да знам, че боли
да погълна счупени букви
събрали се в тъжен куб
да танцувам опиянена от радост
да се смея просто напук
да обичам така както виждам
да съм проста ... обикновена
да усещам, любов да приижда
към красотата - нечиста, но земна
различавайки златото свое
аз се чудя и питам се кой е
онзи, който ме кара да пиша
да целувам живота, да дишам
но признавам, аз малка съм
и
всяка празна глътка въздух шепти
че не мога да нарисувам дъга
ако нямам очи за това.

...гледам хората, блоговете им, начините, по които кръщават произведенията си, снимките, които постват, формулирането на мислите им...
търся вдъхновение
и да, донякъде се радвам, че има такива хора
гравирани върху образа на масата
като петно върху огледало
каращо те да не видиш грозната реалност
не е ли хубаво ?

трябва и аз да доукрася
да извия така правите краища
на всяка моя мисъл
споделена в едно пространство
комерсиално, но и скрито
от моето желание
гледам хората в Интернет
изразяват се както искат
така както искат да ги видят, чуят, разберат, възприемат
изолзват думите, изкуството
дават това, което имат
и ги прави нещо
или поне така си мислим
Жалки ли сме ? - се запитах
Тишина. Отеква.

Morning

Започни деня с усмивка, "Приятели" и меденка. Колко симпатично начало за един горещ, летен петък. Но без кофеин в края на вечерта, нали така ?
Убива ме всичко, което трябва да направя, а аз дори не започвам. 3-4 есета, 1 куп документи и книга. Ако свърша с поне едно от всички, сигурно нещата ще тръгнат малко по-гладко.
Но пък да слушаш музика също е приятно, поносимо. Говори ми се за разни неща, глупости, смислени, каквото и да е, стига да не е с когото и да е. Ето, знак :)
Но напоследък нищо не помага, дори това че махнах слончето от шията си, въпреки че ме правеше умна. Мхм. Завръщане към познатото и изпитано, а именно една песен. По-добре от писане на глупости на публични места и така нататък. Don't you think ?
Нагло опитвам да постигна нещо с магията на словото и мисълта, съчетани с мелодия на A7X за фон, а резултатът все още не е налице. Но ние сме умни, спокойни, търпеливи и положителни хора. Чувам разни познати лирики в главата си, толкова подходяши за цитиране, но няма да отдам такава чест на преобладаващите чувства в мен. Не съм силна, усещам онова "приятно чувствто на разочарование", дори се чувствам малко лоша, макар че причината е пълна измислица, но все пак.. има някаква усмивка тук някъде и незнайно защо ме озарява.

I pray for rain

дешифровай ме, опитай
и дори да коства време
моля ти се, разбери ме
колкото и да отнеме

I hate everything about you

Червеното небе не бе изглеждало така от един месец. От един ден, в който вятърът брулеше жестоко и същевременно нежно уморените есенни листа.
Беше малко след средата на деня - време, което в летните горещини не привличаше с нищо минаващите, живеещите.. Но сега изглеждаше като момент от красива приказка с червен оттенък. Изглеждаше така през едни очи, уморени не по-малко от листата, навлажнени като тревата, изтощена от яркостта на зеленината си. Всички бяха капнали от тази умора, която витаеше навсякъде - във всяко вдишване кислород, във всяко издишване. Усещаше се нещо като болка, но със сладък вкус. Беше прекрасно време за страдания, притъпена горчивина, писане..
Минаваха тълпи, забързани за някъде, неспирни в мислите си, спрели в действията. На една пейка, сред цялото движение, стоеше младо момиче с ужасно тъжен вид. Всеки, който беше решил да прониква в очите на хората, можеше да го разбере, а нейните.. Нейните бяха прекалено огледални. Отразяваха дори хода на вятъра, който бе така хаотичен в свояа насоченост. Такива описания обикаляха всички места на нейното съзнание, но тя разбираше, че са безполезни. Безполезни в своята същност, колкото и красиво да звучаха. Каква полза имаше от тях, след като не бяха променили никого, не бяха променили нея. Просто витаеха, въртяха се, дори се повтаряха. В момента, в който го разбра, тя намрази и себе си, и тях. Беше й трудно да се отдели от начина си на мислене. Беше невъзможно или поне непосилно за нея. И този факт я измъчваше още повече. Когато си умен вземаш правилните решения, не мислиш поетично. Когато си умен правиш това, което трябва да направиш, не мислиш за него. И тя го знаеше. Някъде беше изгубила силата. Не, някъде беше разбрала, че никога не я е притежавала. Наистина толкова болезнено. Цветът на небе, измъчено от болка, от това, което вижда, от това, над което се намира - този цвят беше и цветът на нейното бушуващо море. Нещо между скрити сълзи и много съжаление. По изгубено време, изгубени мечти, изгубен талант, изгубена надежда. Но и възможността да не е изгубила нищо, просто защото се е заблудила, че го има. В такива есенни дни човек се отдава на отчаяние и една удобна меланхолия, сливаща се с пастелната топлота в природата и душата. Но как да ви кажа, понякога разбираме, че не трябва да спираме, а да се борим, разбираме, че сме сгрешили и все пак не знаем кога да спрем и кога да започнем. Просто не го виждаме. Боя се, така се чувстваше и тя. Една грешка, обгърната от грешки, живееща на техния гръб.. и те на нейния. Чудесна симбиоза, която би могла да роди красива по своему шизофрения. Но на този етап - просто една жалка картина.
Стана време да се оттърси от всичко, за което бе мислила в последния половин час, и да се разходи. Изправяше се, но явно и това просто действие я затрудни, и си удари крака. Започна да върти наум всички обиди, за които се сети, по свой адрес, но един глас прекъсна всичко това.
- Да ти помогна ли ?
Тя погледна нагоре.
- Нямам нужда от помощ. За какво ми е помощ ?
- Само предложих. Но както искаш. Нямаш нужда от помощ. Макар, че се съмнявам.
След като го каза я погледна и тръгна напред.
- Мислиш, че имам нужда от помощ ли ?
Беше симпатичен. Обърна се и я погледна със зелените си очи. Лицето му бе строго правилно и младежко-мъжко. Чертите му бяха малко студени, но и много привличащи. Когата му бе светла, устните тъмни и плътни. Погледът - многозначително арогантен. Това я влуди. Не трябваше да мисли какво си мисли той за нея. Не, не, не.
- Всеки има нужда от помощ.
- Аз не съм всеки.
Ето, това вече беше ясна усмивка. Явно хареса отговора й.
- А коя си тогава ?
- Май няма значение. Вече няма значение.
- Тази пейка е твърде самотна, когато стои само едно момиче на нея. Не мислиш ли?
И седна до нея.
- Избягвам мисленето.
- Но то винаги те намира, а ?
- Мислиш се за много интересен ?
- Аз съм интересен.
- Усетих го.
- Не, така помисли.
- Няма значение.
- Има огромно значение. Ако не беше всеки, щеше да знаеш.
Изправи се, усмихна се отново и си тръгна.

:)

накъде сега ?
страх ме е от пътя, времето, дупките по него
от някои е трудно да излезнеш
и май сега разбирам, че съм била в една прекалено дълго
малко ми е трудно да пиша, просто не знам как
понякога думите не описват това отвътре както трябва, а понякога просто не можем да избягаме от себе си
какво ли не бих дала, за да не съм себе си
поне малко
ако бях друга - да... но тази Весела
тя прекали
и аз не мога повече с нея
аз не искам да съм Тя
защото е асух2ч178%@%!*@&
самосъжалението не е помощ, боже, какво помощ може да е
какво може да промени
какво трябва да направя
както днес, така и сега знам
и да моля на колене
ако получа това, което искам
не трябва да съм такава
не мога да съм такава
съжалявам, ако предизвиквам ортицателна енергия на моя страна
пиша с чувство и отчаяние, с горчива яснота за всичко
трябва да избягам
далече далече далече
защото не мога
кйасгвегдсялакса

Pyramid.

Are you afraid to die ?

Тъпо интро. Мисля да озаглавя поста "Пирамида".
Тази нощ сънят реши да ме подмине, а аз реших да споделя за това. Не е много интересна случка, но тъй като няма какво друго да споделя, ще се наложи да говоря за това. Беше малко объркано, но логично. Естествено, че лошите неща, които ми се случват, винаги са логични. Вече слагам запетаи по инерция, което би трябвало да е хубаво ?
През цялата нощ мислих упорито и неспирно как да разкажа за моето поредно безсъние, но знам, че няма да успея да го възпроизведа по начина, по който го чувствах.. както винаги. Както когато много искам да разкажа нещо на някого, представям си как говоря, как бавно и интересно описвам, и накрая - нищо. Какво да се прави, дано поне е достоверно. И, ей така, искам да вмъкна, че се уморих от правилно писане и бягане от жаргон. Но и тук се оковах в собствени вериги, от които най-трудно може да се освободиш.
Не знам защо продължавам да пия фрапета / и да слушам музика докато пиша.../ след като виждам, че не ми влияят добре.
Започва огромното безсъние, което се проявява в особено тежка форма. Първата фаза е радост, смях, измислено забавление, огромен прилив на енергия и малка доза безсрамие. Да, всико е живо, макар че се въртя на стола и започва да ми става лошо. Пиша накъсано, несвързано и задавам неудачни въпроси. Доизнервям се с музика и бягам от всякакво спокойствие. През цялото време треперя, което започва да изглежда обезпокояващо. Решавам, че не е момент, в който да стоя пред компютър, и го изключвам. Ок, това е добре. След това започва голямото будуване, което не може да бъде прекъснато от нищо. НИЩО.
Преобличам се, изваждам половината дрехи от гардероба. Светнала съм силната лампа, която мразя. Решавам, че не искам да се преобличам повече. Минути пауза, разбира се. Аз винаги държа на паузата и не правя нещата, когато трябва, дори когато грамовете кофеин разбъркват всичките ми вътрешности.
Обикалям стаята по известни и безизвестни причини. Виждам прашинка, листче, нещо не ми харесва, някоя гънка ме дразни - трябва да отида.
Но не само това. Трябва да правя и друго нещо. Вземам пинсета и се чудя какво да оскубя. Разваляне на очи, разваляне на очи, разваляне на очи. През това време, естествено, се обогатявам и слушам нещо полезно. Музика, филм, предаване. Запомням нещо. 1% задоволение. Вчера слушах за Харисън Форд. Бил е тъп ученик. Не е могъл да стане отличник. Много саркастичен и резервиран. Е, после става звезда. Аз не мога да кажа много за него, но не бих го нарекла прекрасен актьор. Но кой ме пита ?
Оглеждам се. След това решавам, че не мога да стоя без да спя и да не правя нещо друго и ползотворно. Искам да гледам звездите. Да, това е идея. Оправям си леглото, мия се, подреждам стаята, всичко е организирано и свършено. Изгасям лампите, тихо открехвам външната врата, излизам. Няма нито една звезда. Веднъж да излезна, когато трябва и небето да е пусто. Късметът на начинаещата. Малко е страховито. Вътре също, но аз опитвм да не мисля за това. И все пак мисля, че на някакви нещастници/нещастнички като мен, които не могат да заспят и да мислят трезво, е най-вероятно да се случи нещо призрачно. Лоши мисли. "Какво да правя ?" е движещият въпрос.
Подреждане, преписване, писане, четене.. Какво ?
Май рисувах. Малко. Някакъв нахвърлен манга автопортет. Нищо общо с магна, но най-близо до анимационна, странна, далечна реалност. Чаша, която прилича на ваза. Но трябваше да е чаша от фрапе. Не се харесвам така.. Дърво, което рисувам без да мисля, а то изглежда като всички дървета, които съм рисувала будна. Значи с рисуването не минава трика с немисленето. Затова и е велико, може би.
Решавам, че не става, че моливът е зле /наистина беше така/ и спирам. В несесера си имам скрити 10 лева. Хубаво е да откриеш пари ей така. Това май беше преди рисуването. На кого му пука ?
Подреждане или четене. Спирам. Стоя и се мъча да мисля. Надъхвам се, навивам се. Да, ще подреждам. Не, няма. Ще чета. От 3 седмици мъча "Любов по време на холера", но стигам до гениалния извод, че ако много бягаш от нещо, което трябва да направиш, може да свършиш всички други неща, които някога си отлагал. Но с четенето не е така. Не мога да започна книга и през това време да чета спокойно други. Някак не става. Не знам дали подсъзнателна контра, подсъзнателно оправдание за това, че не ми се занимава, или просто наистина не мога да чета повече от една книга така. Дали да чета учебника си по история ? Изваждам Библията, преразказана от Пърл Бък, "Диктаторите", "Тъй рече Заратустра", като на бюрото лежат холерата и Ван Гог. Усещам, че ще взема "Диктаторите". Посягам и хващам "Тъй рече Заратустра" най-съзнателно. Има нещо за Ницше. Някак не ми харесва излъчването му. Трябва да изглежда по друг начин. Чета малко пролог. Честно казано pure скука. Но аз продължавам да чета за идеята за свръхчовек, който може да избира между.. Имаше нещо такова - "между гения и жените". Това ли е противоположно на гениалността.. Интересно. Колко женско мислене имам. Харесва ми. А може и да е прав, защото се почувствах глупава и раздразнена. Започнах да чета съществената част. Пак се почувствах глупава. Раздразних се. И странното е, че сега го усещам.. на сутринта. Затворих я. Замислих се за Ницше. Вече не се чувствах глупава. Започнах да чета Библията. Пърл Бък е родена на 26.06 - Близнаци. И има разни награди, престижни. Ето, че съм запомнила нещо. Отраснала в Китай. Завършва банално пролога си. Но все пак интересна по обикновен начин. Четох за Сътворението на света, за което уж знаех и преди. Мислех си "Глупости". Разбирах хората, които плюят Библията. Не запомних какво става на трети, четвърти, някой-си-ден. Както и да е. Заболяха ме очите. Четенето вече не беше вариант. А да си пусна компютъра и да пиша - още по-малко. Макар че вероятно щях да се справя. Реших да слушам музика. Player-ът не работеше. Опитвам да го включа пак. Не.. Странно. Не ме интересуваше, реших, че трябва да купя нова батерия. Неблагодарница. Телефонът се зарежда. Няма как да пиша СМС-и. Има как, но не искам. Няма подходящ човек. Продължава да ми се слуша музика. Май не ми се прави нищо друго. Започвам да се въртя и да мисля. Часът е към 3:45. Ако имаше звезди... Но вече не ме интересуваха звезди. Мисля си за думи с "К". На английски. Оказва се, че тази буква или е много самотна, или аз знам много малко думи с нея. Решавам да се сетя за една последна. Мисля, мисля..! Kiss. Колко зле съм била. Почвам да оглеждам стаята в тъмното и да си мисля кои думи не знам. Трябва да си ги запиша и да проверя. Хубавото е, че помня кои са. Или помня почти всички. Мисля си за "К". Може да не започват много думи с нея, но пък много свъшват. А и все пак тя е при готините букви. Отива към средните, а според мен, там са се събрали най-известните. Поне така изглежда. Редя думи по произволност, принцип, сходтсво. Много зле. Мисля си за това как ще пиша. Винаги когато мисля звучи интересно и завладяващо и никога не се получава така. След още един милион препускащи мисли, които вече не помня, но наистина бяга много.. И след опита ми да не спра да мисля нито за секунда, който май беше сполучлив за някакво време, спрях за една секунда, но чувах нещо като "ммммммммммм". Гаден, тих шум. Започна да се чува дъжд. Дали наистина щеше да завали ? Беше време да спя. Обърнах се.. Е, сигурно съм се обърнала. Човек прави какво ли не, когато се мъчи да заспи. Най-успещният момент тази нощ беше момент на някаква мисъл за думи с определена буква - тогава реших, че съм почти заспала. Почти. Исках да съм добра, да спра да мисля. И сега искам, но трябва да довърша. И ето го адът. Не знам дали спя или не - това само го помня. Но юрганът се преобръща, мачка, разгъва, какво ли не - аз мисля за художници. По-скоро не мисля за художници, а като художничка. Но луда. Някакви неща за търсене, откриване, опасявам се дълбоки истини или поне мисли по дълбоки въпроси. Но нищо не помня. Някакви хора, художници, които ми казват разни неща, срещаме се на някакви места. Чувствам се разрошена, обрулена от вятъра и безсънието. Широко затворени очи. Близки мои хора. Ако знаех какво става. Вече май е седем. Чувам нашите или си мисля, че съм ги чула. Спала съм известно време, но това е от онзи сън, който не може да се нарече сън, не знаеш колко дълъг е бил.. някаква велика илюзия. Помня, че мислех за начина си на писане. Бягство или нещо, което мога в действителност ? Не искам да мисля. Не исках да мисля. Тати идва. Искам да ми направи бъркани яйца. Мама ми казва нещо. Май ? Не знам. Събуждам се в 8:30. Ям. Въобразявам си, че храната ми е била нужна, за да заспя. Обръщам разположението на възглавницата, която така неуморно прегръщах и мъчих цяла нощ. Ново място - better sleep. Но не. Измих се с Dove, за да ме успокоява ароматът му. Намазах се с балсам. Навих си пижамата. Пуснах щорите, за да усетя една измислена нощ. Телефонът е зареден - мога да си пусна музика.
Лягам, слушам, спокойно е. Не заспивам. Май вече не се опитвам. Дали просто аз не си позволявам да заспя ? Пия вода. Вкючвам компютъра. Сега е 10:01AM.
Представете си.

2313

прекалявам и никой не би имал силите да прочете всичко, понякога аз също съм така, но въпреки това продължавам

няма какво друго да правя или поне усърдно бягам, но мисля, че ако започна да чета отново за Ван Гог ще е добре
или да уча по история
май това ми се прави
Хитлер, Мусолини, Сталин
толкова е забавно
и след години ще ми трябват

What if I say I'm not like the others ?

What ?
(PUKEEEEEEEEEEEEEEEEEEE)

нима във тишината ме откриваш
нима ти мислиш си за мен
нима очите ми разбираш
нима аз липсвам в твоя ден
нима не можеш да заспиш
без устните ми да ти шепнат
нима сърцето ти тупти
нима душата си открехна
не съм звезда, не, не блестя
не съм мечта, не съм една
не съм и вятър, светлина,
аз съм достатъчна, но не сега
защото лесното не е съдба
без болка, без сълза
това не е любов,
а просто болен зов

хич не ми върви, усещате ли баналността в строфите ?
усещате ли как ми писна и дори няма какво да потискам
защото или отмина, или го убих
или съм празна
което е най-страшното
но не трябва да се отчайвам
как ми се иска да не мога да спра да пиша, пиша, пиша, а аз дори не се разбирам
наистина се чувствам изтъркана
трябва ми нещо ново
имам чувството, че съм използвала всичко в себе си и са останали само някакви трохи, остатъци, до които не мога да стигна
но общо взето дори твърда почва няма
никоя

boredom

понякога по-лесно е с поезия
със думи, рими, с простота
и ако страдах от амнезия
колко щастлива бих била
защото нещо ме оплита
трепери в мен тъй невъзможно
защото тайно те връхлита
нима не мислиш, че е сложно ?
защото пиша глупости отдавна
и музата ми идва бавно
а когато дойде ме оставя
как с нея аз самичка да боравя ?
защото искам да говоря истински
и за неща
неща, които истински са
и сега
защото чувствам мъртво
и май се уморих
защото теб те няма
дали не те изтрих
дали не споменах
за всичките фрапета
изпити бързо, жадно
а кожените канапета
и зимният ми студ
скрит нейде във сърцето
и думите напук
изречени в небето
тук идва краят, идва ли ?
тук всеки знае, знае ли ?
че аз съм толкова обикновена
обречена, проникновена
и може би, да може би съм скучна
но вярвам
ще ме изтърпиш, ще чакаш или ще заспиш
ще бдиш с отворени очи,
ще молиш за докосването ми,
не, ще крещиш

Време е за приказка. Всички по леглата. Ако ви се спи. Ако искате да чуете приказка в никакъв случай не лягайте, защото ще заспите. Тя е скучна. Като всичко в мен. Но това не ми пречи да разказвам приказки, нали ?
Е, вие не знаете, но аз ще си отговоря задоволително. Не, не пречи.
Това е приказка за нещата - малки и големи, сиви и цветни, интересни и скучни. Или може би претенциозни. Знам, че се очаква да разкажа нещо за любов, но понякога мисля, че трябва да я оставяме да си почине в някой ъгъл. Е, поне се лъжем, че трябва.
Имало едно време една мелодия. Адски странна. Да, тази мелодия не може да бъде описана по друг начин, защото била просто адски странна. Дори някои други мелодии я наричали така. Била трудна за описване. Прекалено прецизно сътворена, плашеща на моменти, след това романтична, а накрая отвеждаща те далеч от всичко земно, неземно.. от всичко и от нищо. Почти като любов, но все пак мелодия. Някои мелодии не я обичали, защото била твърде различна, дори различна не била.. Други смятали, че тя е някакъв вид конкуренция, защото все пак не били прости мелодии и знаели, че различните не винаги са нежелани. Е, за радост на важните, лесносмилаеми мелодии, тази мелодия не била особено търсена. А когато някой я чуел се чувствал или странно, или отегчен. На нашата мелодия не й пукало особено, защото имала себе си, а това й било достатъчно. Или поне така си мислела. Искала да направи някого щастлив със звука си. Но как ? Как като хората се отчайвали от самото й начало и нямали силите да продължат да я слушат. Може би на някое различно място повече същества биха я разбрали, но тук, на Земята, тя се чувствала самотна. Малко я допускали до себе си, на малко позволявала да я докоснат с душата си.
Тогава го видяла. Видяла човека, който пожелала да направи щастлив с всичко, което носи в себе си. Решила да му покаже Космоса, Живота, Любовта, Страха, Удоволствието, Болката, Егоизма.
Защо го заслужил ? Защото бил като нея. Спрял. Времето за него било спряло, но все пак той се опитвал да се движи. Не знаел дали е хубаво или не. Просто вървял някъде - без цел, посока, багаж. Сам със своята тишина.
И знаете ли какво ?
Тръгнала мелодията, носела се по вятъра. Паднала в дупка и никой не я чул.
Не ми се занимава

в рамка или не - моментът е запечатан

когато слушаш "шеметен град" и трепериш, чакайки нещо, което няма да се появи - чувстваш се странно
на повърхността извира тишина, но под нея може би има малко шум
бушуващо море
всъщност нищо такова
притесняват ме обикновени неща - като това, че трябва да се стегна за 1000
всъщност 1400
или 1300 - не знам вече
когато не знам какво да пиша започвам да обяснявам колко ми се пее
но сега не е моментът, защо не ми се пее точно на тази песен
май чакам прекалено много
и май това, което пиша е някъде много дълбоко, защото не мисля за него
а то просто идва
и се поглеждам отстрани, питам се: Весела, наистина ли се чувстваш така или преиграваш ?
А Весела мълчи
Събудете я
Моля ви

Simplicity.

времето да напиша нещо истинско дойде. не ме разбирайте погрешно - не съм лъгала изобщо в нищо, от това което поствам тъй често - просто тези изрази ("тъй често", "не особено", "жалко, колко жалко") ми дойдоха в повече.
а въртя една и съща плоча, която е на път толкова да се изтърка ...
сега също ми е трудно да спра, явно това е глупавият ми стил на писане, който разбира се, силно се надявам да стане по-добър
но май не това е целта на този пост
целта на този пост е да отбележа това, което успях да видя, докато се мъчех да се видя отстрани
естествено, пак не е нещо добро и то заради това, че пиша за 3 неща
е, понякога стават 5 или 6
но няколко са в основата на всичко и станах банална дори за себе си
затова трябва и това, което пиша сега да блесне с иновация и да накара всеки, който може да се добере до "творчеството" ми - да забрави
малко е трудно, за мен много, изглежда дори невъзможно, но не е
конкретността би била чудесен ключ, но знаете, да, всеки знае - конкретността понякога е ключ единствено към смях, раздори, болка
въпросите пак са много, а ако си ги задавам сама ще е повторение
но не е ли така по-лесно ?
по-лесно за мен ? мисля, че е, затова, ето - рискувам да се повторя, но с надеждата да направя една по-добра и резултатна втора част
защото винаги трябва да е така
ако не съм по-щастлива, то поне повече човек, по-опитна, по-Vesella
кой знае

- И ето ни, уважаеми зрители, стоим пред огромна врата, заобиколени от облаци, чакащи Луната да се покаже. След броени минути ще можем да се срещнем с Весела и нейната объркана същност - само да се покажат звездите и Луната! Всички го очакваме.

Времето започваше да се смрачава, но лятната нощ оставаше все така тежка и гореща. На 4 км височина всичко е по-различно. Облаците, които бяха пухкави и два, се раздвижиха и направиха място на красивите звезди. Естествено, че бяха красиви - даваха надежда на млади, стари, глупави, умни, хубави и грозни и изобщо - на всеки, който можеше да ги види. Тези, които не можеха, знаеха, че ги има и усещаха трептенето им някъде в себе си.. може би в сърцето си. Но да не задълбаваме в темата за сърцето - тя е много по-обширна и дори светлината, излъчена от една звезда, не може да ни просвети.
Показаха се звездите, много, контрастиращи на черното небе. Нежният летен вятър правеше картината още по-приказна, нищо че беше невидим. Невидимите неща имат толкова голямо значение - всеки, който някога е чувствал истински, може да ви го каже. Но не питайте, по-добре изчакайте.
Луната също беше там - почти пълна - това нужно нещо, което всички чакаха, за да чуят излиянията на един объркан ум.


- Да, мисля, че чувам някакъв шум вътре! Може би идва. Запазете тишина!
Мммда, мога да я видя.. да приближава се..
Ъммм, здравейте!
- Здравейте! Защо са се събрали толкова много хора тук ?
Нещо интересно се е случило ?
- Амиии.. да. Чухме шум. Нещо се счупи и решихме да Ви посетим. И без това не сме говорили от толкова време.
- Да. Ясно. Счупи се желанието ми да се занимавам. С каквото и да било. Но спокойно, това не е огромно разочарование от света. Проблемът съм аз.
- Вие сте проблемът ? Как така ?
- Нещо невъзможно ли има в това аз да съм проблемът ? Винаги съм била. Мисля, че е нормално.
- Може би.. А щом Вие сте проблемът.. всъщност какъв проблем сте ?
- От онези, които не спират да те измъчват и мислиш постоянно за тях. Залъгваш се и мислиш, че не са проблеми, но винаги, винаги знаеш, че са. Най-ужасните.
- Интересно. Щом сте проблем за себе си, каква сте за другите ?
- Проблем съм за себе си, да, следователно за другите не съм. Защото ако бях, със сигурност щях да се разглеждам като нещо по-хубаво от проблем. Не мислите ли ?
- Мисля, че изгубих следата.. Бихте ли повторила.
- Да, бих. Аз съм тиха и учтива, повтарям когато и за когото трябва. А и не ценя времето си, така че.. Искам да кажа, или както винаги - да изкрещя, че съм огромен проблем за себе си, защото съм недоволна. А ако бях нечий проблем, щеше да има някакво значение.. нали знаете.. I'd make a difference.
- Помага ли ви английският ?
- Мхм. Защото доста неща звучат хиляди пъти по-добре на английски, дори вече ми е трудно да ги перефразирам на български. Което не говори добре за мен. Разбира се.
- Не мислите ли, че сме далече от ядрото, същността ?
- Да, далече сме и не знам как ще стигнем. Най-вероятно с ром и телефон, пълен с номера. Но това не е решение. Не трябва да е.
- Какво ви дава ромът? Свобода ?
- Нищета. Ромът не ми дава нищо повече освен 30 мин безпричинен смях. Но ароматът му е опияняващ. Какво значение има, аз не пия ром.
- А може би трябва..
- Не, хората с гордост трябва да се пазят от ром. Но явно моята е толкова развита - дори ромът не може да я сломи. А боли когато не можеш да кажеш, това което те измъчва - дори когато ти влияе нещо като ром.
- Това означава, че Ви терзаят важни неща ?
- Не.. Нищо важно, защото самата аз не съм важна. Означава, че не градя стени, за да видя кой ще ги премине, а за да се защитя. Е, тук трябва да кажа "жалко". Неизбежно е.. :)
- Защо усмивка ?
- Защото е тъжна.
- Всичко ли опира до любов ?
- Почти всичко.
- А кога не всичко опира до любов ?
- Не знам. Когато вече си влюбен и всичко опира до бягство.
- Искате ли да се омъжите ?
- Мхм.
- Да имате деца ?
- Мхм.
- Да обичате ?
- Да.
- А мислите ли, че можете ?
- Съществува един страшен факт, който пренебрегвам, но да.. Аз мисля, почти убедена съм, че просто трябва да си позволя да обикна. След това идва моментът на споделянето и аз разбирам, че съм чакала твърде дълго. И не мога, не мога да обичам тогава.
- А може би просто зависи от човека ?
- Ако е така просто, значи да, мога да обичам. Но не може да е лесно, никога не е.
- Че какво лесно има в това да обичаш ?
- Любовта трябва да е проста. Обичаш и толкова. Аз не съм проста. Което ме прави и неспециална. И сега го разбрах. Защото е хубаво да знаеш, че черното е черно, бялото - бяло. Хубаво е да знаеш такива неща и да можеш просто да усещаш. Да спреш и да усетиш.
- Твърде метафорично, не мислите ли ? Все пак дойдохме тук, сред звездите, за да чуем нещо по-реално и несимволично..
- Аз не съм реална. И не го казвам, за да покажа колко велика съм. Аз живея в измислица, в която всяка болка е изкуство, всяка дума е красива, а всяка глътка фрапе е изречение от история. Научих се да обръщам внимание на обикновените неща. Защото повечето неща около мен са такива. Или защото аз нямам силата да ги направя необикновени..
- Да..?
- Да. Човек променя вижданията си според себе си. И ако не харесва нещо в себе си, често го толерира у другите. А не трябва да е така. Това, че аз съм ужасна не трябва да ме кара да търся ужасни хора. Където отиде усъвършенстването ?
- Това не е важно. Страх Ви е от това, нали? Страх Ви е ?
- Да, страх ме е. Не искам да съм нещо за някого, само защото той е малко. Не искам.
Предполагам разбирате.
- Всички разбират. Защо подценявате хората ? Пак ли някакъв метод да се чувствате по-..?
- По-..?
Може би. Но както и да се чувствам, понякога съм просто уморена. И тогава нищо няма значение.
- Като това изречение, нали ? Не знаете какво и защо пишете, нали ?
- Нали ? Точно, да..
Права сте.
- Защо обичате името си ?
- Защото, когато хората ме наричат така, се виждам в техните очи така както се чувствам.. когато не съм уморена.
- От какво сте уморена ?
- Чакане и нетърпение. Провали. Тишина. Писане дори.
Не знам.
- Мисля, че отново изгубихте част от ценното си време. И отново разваляте очите си ?
- Да, усещам. И от това се уморих. Не го заслужават.
- Оглеждайки се, какво разбирате ?
- Че пиша като всички други, които пишат лигави разкази, които не понасям.
- Какво мразите ?
- Да ме прекъсват. Да ме прекъсват, когато е хубаво. Когато слушам музика, когато чета последна страница на книга, когато пиша такива неща, когато ми се плаче..
- Плаче ли ви се ?
- Отскоро не. Но и да ми се плачеше - някой щеше да влезне. И да убие всичко.
- Ром ?
- Не, фрапето е новият ром.
- Колко ром сте изпила ?
- Около 200 мл, които ме измъчиха достатъчно.
- Само ?
- Аз не пия, просто търся вдъхновение.
- За да се усмихвате ?
- За да дишам.
- Драма ?
- Огромна.
- Болка ?
- Понякога.
- Измислена ?
- Донякъде.
- И какво ?
- Това е моят въпрос.
- И все пак ?
- И все пак - аз съм сложна. И продължавам да се усложнявам. Не мога да избягам от това въпреки че искам.
- Може би няколко ключови думи разрешават целия проблем.
- Да.
- Човек..?
- Да..
- Друго ?
- Недоволство. Песимизъм. Отлагане.
- И докога така ?
- Надявам се още малко.. и край. Но след това ще се появи нещо хубаво. Не знам кое е по-хубавото - да следваш цял живот мечта, която да даде смисъл на живота ти. Постоянно да те мъчи нещо и след като мине да се появи друго. А може би имат нещо общо ?
И къде са изненадите, защо хубавите неща се случват случайно ?
Или и те са в тази конспирация.
- Няма конспирации. Търсете простотата.
- А ако не я открия ?
- Ще страдате. Толкова е просто.


И една звезда падна, но тя бе твърде заета да мисли за себе си, за да я забележи. Жалко.

Теорема на палачинките

нещата, които някога си искал винаги се появяват в най-неподходящия момент
жалко, че ми се случи с палачинки
но аз учтиво ги помирисах и толкова
много обичам палачинки, но мога да кажа "НЕ" :)
"И знай, че само глупакът повтаря старите грешки, надявайки се на резултат!"
да, съгласна съм
без значение къде го видях - съгласна съм
затова и си стоя кротко с мисълта за палачинките и какъв извод може да си изважда човек от прости неща
май че само лоши изводи, но какво толкова
поне не е нищо
трябва да реша как да се концентрирам
това е адски важно
концентрация + силата да кажеш "не" е голямо богатсво
колкото и мъчително да е чакането понякога
а/ някои неща просто не стават
б/ търпението е добродетел и трябва да чакаш

Oh Lilian
Look what you've done

Precious

Всеки ден започва с отчаян опит да спя още малко, но не мога. Обяснение все още търся и се чудя дали се крие в така честата употреба на кофеин. Но се съмнявам. Може би някъде по-дълбоко се крие отговорът на тази загадка, която продължава да ме държи с уморени очи в топлите дни. Тъмнината с цвят на карамел е изкушаваща, но не стига, за да задоволи нуждите ми от почивка и същевременно огромна заетост. Моля ?
Непрестанно се чудя и откривам, че в чуденето няма смисъл, след като няма резултат. Понякога няма нищо по-ефикасно от това да спреш. И да се ослушаш. Да усетиш. Може би тогава наистина разбираш. Усещаш.. Ако има поличби, може би една от тях е да повярваш на вътрешния си глас и да спреш цялата динамика, движение, поток от мисли. Колкото и да мислим и да обясняваме с психологични анализи и термини - дори да е вярно, да е така - няма значение. Защото на повърхността нещата са по-прости. А простите неща са най-сложни. Звучеше хубаво. А сега е истина.
Малка и гланцирана, аромат на нова хартия, прекрасен шрифт и посвещение. А простотата и лекотата на изказа - колкото и банални на моменти - всъщност са малки парченца злато.
Докосване, пренасяне на друго място. Място, където времето е спряло и чуваш само вземането на решения - спокойно, напред към мечтата.. към Личната легенда.

Lilian

"Hello. My name's Forrest.."

Wanna chocolate ?
We're damaged people
Depeche Mode


ако денят ми трябва да стане такъв какъвто искам, предполагам трябва да направя нещо
идеите се изчерпват така бързо без ново вдъхновение или поне някакво минимално интересно събитие
различно от ухапванията ми от бълхи, безсънието или скандалите за глупости
май само Depeche Mode и "Алхимикът" лъхат на свежест в този порочен кръг
затова и заслужават цялото ми внимание
което така усърдно пестя
глупава съм
а трябва да се уча, уча, уча
да ставам по-мъдра
не че това е времето, но времето е всичко
и дори да имам цялото такова на света - понякога дори то е малко

:

нашите думи не са свършили разходката си из всички дебри на душата, всички места, които все още не са наранили.
банално или не, сладникаво или различно - любовта към нещо и страданията след нея не се различават много. сега виждам, поглеждам отгоре или отстрани - че и аз напълних това платно с щрихи за любов - определена, неопределена, споделена, несподелена
и така нататък
не знам дали го заслужи
не знам кога някой зслужава нещо
и как
естествено е, че не знам
какво знам аз
колко пъти съм го казвала
нямам сили
отново
но поне този път май не стоя на едно място
може би, надявам се, опитвам се
защо повярвах на думи, в които не вярва и малко дете
не мога да чакам, знам, че понякога трябва, но е толкова трудно
а трябва, трябва, трябва
за кой ли път аз признавам пред теб, че не мога да бъда сам
безброй години
години наред аз не мога да спра своя бяг
защо повярвах

вярата не се нуждае от причини, аргументи
тя се опира на глупост, проста надежда, блясък в очите
аз вярвам много
как ми помага, помага ли ми
:/
защо повярвах - не знам
не мога да спра да вярвам
като да спра да дишам
не мога да спра да дишам
обичам да дишам
и знам, че още обичам
и мога да обичам
но дали
не знам
защо повярвах ?
за кой ли път...
аз
:/

"Бягство"

защо повярвах ?
защо още вярвам ?
защо, защо, защо...
просто няма как да го кажа, няма как да покажа
трудно е някой да разбере тъгата ти, да я попие
и накрая просто да затвориш очи

I never fear the unexpected

На хартия, бяла и твърда, всичко изглежа по-различно. По-неестествено и по-смешно. По-грозно дори. Дали тук се променя смисълът и дали това е честно спрямо консуматора - не знам. Никога не съм знаела. Нещата, които знам, винаги ме карат да страдам по някакъв скрит начин. За жалост отговорите, които искам да чуя не съществуват. По-добре ли ще е, ако продължа по пътя на инерцията или реша да помисля, върху всички тези думи, изливащи се, опитващи да покорят измислен връх ?
Твърде горещо е за депресии, твърде тъмно е, за да напиша нещо прекалено дълго. Твърде рано, за да си правя изводи.
Лудостта е вид изкуство - казвам аз. Свобода плюс удовлетворение и сила да крещиш, изразявайки това, което те превръща в жертва.
Аз съм жертва, ти си жертва, той е жертва.. знаете.
На своите идеали, интереси и мечти. Страх ме е от тази вечер, от това желание да загубя времето си, да уморя очите си, да говоря..

I'm gonna take my time
I have all the time in the world
...

всички искат да заспят до някого спокойно, дълбоко, и ако случайно са много стари, да умрат

block rockin' beats

накъсана и недовършена, аз без начало и без край,
блуждаеща и търсена, любов от степен искам най

radio protector
protector
protector
когато пиша без да мисля, тогава случват се неща
когато пиша без да гледам, тогава моя е властта
литературна или проста
зависима ли съм
не знам
но искам - да, щом мога,
парченца плът и кръв да дам
аз съм човек, аз съм момиче,
не съм тъй чиста
не кокиче
аз просто искам да летя
и в буря силна да се спра

бау